Линда Милър
Горещи страсти (12)

12.

Работата винаги е била избрания от мен наркотик. Когато хората са смазани, те пият, харчат пари или просто изпълзяват в леглото и се завиват през глава. Аз пък намирам проект, запретвам ръкави и задълбавам в него.

Това направих след тръгването на Сонтера и след като очевидно Ема нямаше намерение да излезе от самоналоженото заточение.

Полицията докара колата ми, когато вече бях изяла самотната си вечеря на бюрото. Благодарих им, огледах купето за останала съсирена кръв и с облекчение не открих нищо. Вероятно Сонтера бе използвал връзки, за да мога аз отново да съм на колела и затова от благодарност почти можех да му простя факта, че не се обади с доклад за библиотекарката.

Минаваше десет часа, бях погълната от съставянето на план за атака по делото Недъртън, когато открих, че ми липсва един изключително необходим компютърен диск. Трябва да съм го оставила на бюрото в кантората.

Известно време размишлявах, люшках се напред-назад между отказване от работа за през нощта и приключване на задачата докрай, въпреки трудностите, после се отдадох на своята идея — фикс, надрасках бележка с обяснение за Ема, ако случайно се събуди и открие, че ме няма, грабнах ключовете и излязох от апартамента, като внимателно заключих вратата след себе си.

Стигнах до сградата Кред и видях, че на подземния паркинг има още две коли; изумено разпознах колата на Джанет, син сатурн, също като моя. Освен пола и юридическото образование, колите ни вероятно бяха единственото общо нещо между нас. Другата кола беше сива тойота, напълно безлична и очевидно празна.

Паркирах, бях нервна, но все още уверена; взех асансьора до третия етаж. Стаите на долните нива бяха отдадени под наем на застрахователна агенция, доктор хомеопат и продажби на стоки по телефона, но и трите фирми отдавна бяха затворили за през нощта.

Когато слязох на нашия етаж, съвсем слабо осветен, усетих леки тръпки да полазват нагоре по гръбнака ми и бързо започнах да ровя в чантичката си за служебните ключове. Намерих ги, пъхнах съответния ключ в ключалката и чак тогава осъзнах, че вратата е вече отворена. Стори ми се странно, тъй като Джанет бе благоразумна по природа, не оставяше вратите отключени, пък и ние всички бяхме станали много по-предпазливи след убийството на Харви.

Влязох в празната чакалня.

— Джанет? — извиках аз. Бе типично за нея да работи до късно.

Свих рамене. Можем да приключим с конфронтацията и да приема критиките относно делото Трент, така ще мога да се концентрирам върху Недъртън веднага щом се върна в кабинета си у дома. Тъй като не получих отговор, извиках отново и тръгнах по коридора към вътрешните офиси.

Вратата на Джанет бе открехната и радиото й свиреше тихичко, но нямаше и следа от нея. Вероятно е в тоалетната или във фоайето, където забърква кофеинов коктейл, който да я поддържа по време на нощното бодърстване.

Реших да намеря необходимия ми диск и после да потърся настоящия си шеф. Бутнах с крак вратата на моя офис, като само мимоходом отбелязах, че лампите светят, а не би трябвало, и пристъпих прага.

Забелязах Джанет да седи на бюрото, сърцето ми подскочи в гърлото и нададох задъхан писък.

Голяма част от гръдния й кош бе отнесен, а кръвта се стичаше навсякъде, пропиваше дрехите, документите, с които бе работила, стените и килима.

Отдръпнах се крачка назад, инстинктивно, предполагам, после си спомних сивата тойота на паркинга долу, единствената друга кола, освен моята и на Джанет. Не е изключено да е на убиеца и той или тя може да е още наоколо, да се крие в тъмнината.

Над мен като плащ се спусна странно, смъртоносно спокойствие. Поех си леко дъх — миризмата на смъртта беше силна в това затворено пространство — и се пресегнах към телефона, който стоеше до лакътя на Джанет, в следващия миг обаче веднага отдръпнах ръката си. Това е мястото на престъплението, припомних си аз, значи не бива да докосвам нищо, преди полицията да събере веществени доказателства.

Опрях гръб на стената до отворената врата, затършувах в чантичката си, точно както на паркинга на супермаркета, когато се натъкнах на трупа на Денис Робинс в колата ми, и най-накрая открих мобилния си телефон. Пръстите ми трепереха толкова силно, че направих няколко безуспешни опита, преди да успея да набера 911.