Линда Милър
Горещи страсти (10)

10.

Четири часа по-късно все още превъртах в ума си телефонния разговор с Джеймс, когато пристъпих в съдебната зала в центъра на Финикс, а по петите ме следваше нервният, съвършено избръснат Тревор Трент. Той бе само на деветнадесет и благословен — или прокълнат — с красота, която би подхождала по-добре на Кейп Код или нагоре към Кенбанкпорт.

— Изглеждате малко разсеяна — обезпокоено заяви той със сприхав тих глас, когато заехме местата си на скамейката на защитниците. Току-що бе приключило предишното заседание и Джефри Уейд, от кабинета на областния прокурор, пъхаше една дебела папка в куфарчето си и изглеждаше много доволен от себе си. Разсилните отвеждаха мъж с ниско подстригана коса и оранжево затворническо облекло.

Още един няма да се шляе по улиците. Погрешно ли е да ми се иска да ударя с юмрук във въздуха, когато това дори не е мой триумф?

— Ами, не съм разсеяна — отговорих рязко на обвиняемия. — Седни, Тревор и не говори, ако не те питат. Разбрано?

Той седна на определения за него стол с възмутена въздишка.

— Здравей, Клер — каза Джефри. Не обърна никакво внимание на Тревор, все едно че момчето бе невидимо. — Съжалявам за Харви.

Обзалагам се, че е така, помислих си, но без злоба, тъй като този мъж поне говореше необходимото. Благодаря. Харви бе проклятието на наказателното преследване, разбира се. Докато областният прокурор и хората му, нормални човешки същества, с някои неизбежни изключения, едва ли бяха избухнали в радостни викове и възгласи при новината за смъртта на моя работодател, то все трябва да е имало някаква радост в Мадвил, дори и само заради това, че трън е бил изтръгнат от техните професионални среди.

Джеф, обикновен мъж около трийсетте, най-накрая хвърли кос поглед към Тревор, който зяпаше в пространството и си играеше със стилната копринена вратовръзка. Преданите му родители наблюдаваха с безпокойство от първия ред на публиката.

— Късмет — изрече Джеф, като се постара да насочи пожеланието си единствено към мен.

Миг по-късно осъзнах, че думите му са били нещо повече от учтиво бъбрене. Пийт Аликзандър, най-мощното оръдие на прокуратурата, току-що бе влязъл в съдебната зала. Кимна на Джеф при разминаването им на пътеката и ме дари с бегла усмивка, когато хвърли куфарчето си върху съседната маса.

— Госпожа Уестбрук — каза той и ме ликвидира мило. Забеляза присъствието ми и после мислено ме подреди в глава няма проблеми.

Гадост, помислих си аз и започнах да оформям извиненията си пред Джанет заради загубата на делото Трент. Аликзандър, около петдесетгодишен, красив по някакъв мълчаливо циничен, небрежен начин, бе една от най-големите риби в юридическото езеро и репутацията му беше, че изяжда дребосъци като мен на две хапки.

— Господин Аликзандър — отговорих аз с престорена непоклатима увереност.

Подозирам, че той прозря действията ми.

За моя изненада се приближи. Огледа Тревор, явно реши, че е смахнат, после срещна погледа ми.

— Ако искате истинска работа, госпожа Уестбрук, обадете ми се.

Не мога да кажа, че бих минала и през огъня, за да работя за областната прокуратура, особено след като клиентът ми седеше точно до мен и му предстоеше сериозно изпитание. Дори не исках да рискувам с усмивка. Затова просто вирнах брадичка и задържах погледа на Аликзандър.

След този кратък разговор събитията протекоха със стремителната скорост на армейски танк, включен на четвърта и запътил се към ръба на скала. Тревор, съдията, шестте съдебни заседатели и зрителите се сляха в едно петно на периферното ми зрение.

Аликзандър изложи обвиненията си, като изброи нанесените от Тревор поражения, предаде фактите и цифрите за щетите на ресторанта, после аз изложих защитата със съвсем леко потреперване на гласа и слабо разтреперани ръце, позовах се на един-два скъпи специалисти, твърдях, че Тревор е умен и очевидно неразбран млад мъж и трябва да му се даде втори шанс. Явно бе предизвикателство да накарам Тревор да изглежда като солиден гражданин с обещаващо бъдеще в Конгреса например, но аз го приех и мисля, че представих убедително защитата си, въпреки че по-голямата част бе пълни глупости.

Съдебните заседатели отсъстваха двадесет и пет минути, поставиха нещо като рекорд по бързина, и тяхната присъда бе виновен.

Щом произнесоха думата, Тревор веднага започна да диша дълбоко от страх, а майка му и баща му изтичаха от местата си зад нас, за да го притиснат до гърдите си; те го потупваха и окайваха. Мразех отчаяната тъга, която видях на лицата им; както повечето родители, те вярваха на сина си и хранеха големи надежди за него. Ако тази присъда остане — разбира се, ще се подадат колкото е необходимо жалби, за да се получи оправдателна присъда, — животът на Тревор, поне по тяхно мнение, приключва. Той ще излежава присъда.

Дали позволяват на бивши шарлатани да се записват в провинциални клубове?

Поисках определяне на гаранцията, молбата ми бе удовлетворена, а сумата се оказа астрономическа. Тръгнах напред към изхода, като се надявах да послужа за бариера между семейство Трент и репортерите, които чакаха навън; когато стигнах до колата на Сонтера и затършувах за мобилния си телефон, на ум вече планирах речта за Джанет.

Тревор Трент старши сграбчи здраво рамото ми и ме извъртя с лице към себе си. Изтънчените му черти бяха изкривени от студена ярост.

— Вие сте некомпетентна, госпожо Уестбрук — изръмжа той, — и ако синът ми отиде в затвора, лично ще се постарая да си платите за това!

Отворих уста, после отново я затворих. Покрай нас от всички страни минаваха хора и на мен ми се зави свят.

Наблюдавах онемяла как семейство Трент се качват и потеглят бързо е една лимузина, която ги чакаше до бордюра, а когато се обърнах, Тони Сонтера стоеше точно под носа ми, толкова близо, че можех да усетя парфюма му. Арамис. Моят любим.

— Здравейте, Защитник — каза той. — Радвам се да те видя тук.

Представете си само! Карах неговата кола. Може би бе поставил радиокомпас в проклетото нещо.

— Какво искаш?

Тони се засмя невъзмутимо.

— Колата си? — предложи той с леко оживление в гласа. Господи, видът му накара сърцето ми да запрепуска. Истинска романска магия е тази негова усмивка с щипка ирландска палавост за подсилване на ефекта. За миг забравих за смъртта на Харви, за вечерята ни с Ема и Джеймс Арън, за присъдата на Тревор Трент и за неизбежния разговор с Джанет. Но само за миг.

Без да губи време, Сонтера развали въздействието на малката почивка на ума ми.

— Защо просто не се откажеш? — попита той, очевидно се бе досетил, че току-що бях загубила важно дело. Сонтера винаги надушваше подобно нещо. — Намери си свястна работа. Използвай тази своя хубава диплома удачно и върви защитавай поне веднъж добрите момчета.

И преди бяхме водили този разговор, без каквато и да е забележима полза. Погледнах го гневно, но това бе само поза. Денят до сега ми се стори дълъг и щеше да стане още по-дълъг.

— Тъй като очевидно си изпуснал първия ден от наказателното право — казах аз, — нека да ти помогна да ни настигнеш, детектив. В тази страна всеки има право на най-добрата възможна правна защита и всеки е невинен до доказване на противното.

Сонтера премигна, въпреки че шеговитата му усмивка все още стоеше на устните му.

— Отпусни се, Клер. Просто се шегувах.

Въздъхнах продължително.

— Там бе една кървава баня — доверих му аз.

Телевизионен екип се бе разположил на близкия тротоар и лошата новина се разпространяваше в ефир още докато ние тук си бъбрехме. След пет минути телефонът ми ще звънне и Джанет ще ми каже, че съм уволнена, а аз няма да мога да изплатя дълга си към компанията на Харви. Дори си представих как ние двете с Ема, облечени в дрипи, продаваме моливи на алеята за кучета до улица Вашингтон, което щеше да е по-добре, отколкото тя да отиде да живее с Джеймс и Моника, смахнатата библиотекарка.

Той отговори е лек хумор в гласа:

— Разбрах това. Семейство Трент изглеждаха готови да прегризат веригата на оградата, а Аликзандър се полюшваше, докато слизаше надолу по стълбите. — Леко вдигна с пръст брадичката ми и ме сгълча. — Хайде, Защитник, по-бодро. Или ти си пропуснала първия ден във факултета по право, където професор вероятно ви е съобщил новината, че някои дела печелиш, а други губиш.

— На място казано — избъбрих аз малко сковано.

— Какво ще кажеш да те откарам у вас?

Вътре в мен нещо все още туптеше от последното посещение на Сонтера у дома. От друга страна, имах нужда да ме откара, защото колата ми все още бе под полицейска възбрана.

Що се отнася до Сонтера, и в най-добрите си дни успявах да проявя личностната решимост на мекотело, а при загубата на дело нещата само се влошаваха. Освен това исках да му кажа за телефонния разговор с Джеймс и да науча дали е разбрал нови факти за случая Харви и за убийството на Денис Робинс.

— Добре — съгласих се и не бях особено горда от вълнението на очакването, което почувствах при перспективата да прекарам известно време с него, дори и без да правим лудешка, страстна любов.

— Хайде — каза той и леко обгърна с ръка талията ми.

Оставих се да ме отведе до спортния си автомобил, където му връчих ключовете. Той ми отвори вратата и после седна зад волана.

Докато се измъкваше от паркинга, аз изрових мобилния телефон от чантичката си и набрах номера на Джанет. Най-добре да приключа с това.

— Няма да ти хареса — започнах аз, когато гласовата й поща се включи; отбягвах погледа на Сонтера. — Загубихме първия тур.

Затворих и се обадих на Ема у дома. Изпуснах дъха си, когато чух гласа й. Племенницата ми звучеше разсеяно, но беше, където се очаква и то невредима, а в този миг нищо друго нямаше значение. Казах довиждане, затворих и се загледах право напред. Движението пред мен се размаза като леке.

— Е, Клер — попита Сонтера, след като аз не заговорих веднага. — Какво има?

— Имам проблем.

— Освен мъртвеца в колата ти и провала в съдебната зала днес следобед, предполагам?

Прехапах горната си устна. Бях толкова словоохотлива в съда, ала със Сонтера езиковите ми способности често ме предаваха.

— Джеймс Арън се обади днес.

— Бившият съпруг на сестра ти?

— Убиецът на сестра ми — поясних.

— И?

— Иска да види Ема — добре, че не карах; суматохата през натоварените часове на деня бяха нещо различно, дори за Финикс.

— Ти знаеше, че това предстои — напомни ми той.

— Да — отвърнах и изпуснах шумна въздишка. — Сега обаче той говори за попечителство. Има отговорна работа за първи път в живота си и ще се жени. За библиотекарка с къща. Те искат Ема.

— Той е престъпник, Клер. Никой съдия с ума си няма да му даде попечителство над дете.

— Очевидно ние двамата не сме работили с едни и същи съдии. Това се случва през цялото време.

— Ами ако ти се омъжиш?

— Няма да стане — отговорих. Поради някаква причина гласът на Ема прозвуча в ума ми. Страхливка.

Дори без да поглеждам, усетих, че го раздразних. А внимавах да не го правя. Няколко минути пътувахме мълчаливо към шосе 101 Север, после той проговори.

— Толкова ли ще е ужасно? — попита. — Да си омъжена, искам да кажа.

Потиснах една въздишка.

— Има уловка. Трябва ми съпруг.

Сонтера отново се притече на помощ.

— Много от приятелите ми са женени. На някои дори им харесва.

Засмях се и се почувствах добре след ден като този.

— Силен довод — отговорих. После съвсем естествено ми дойде да сменя темата. — Какво става със случая Кред?

Хвърлих кос поглед и видях как широките рамена на Сонтера се отпускат леко. Спомнях си за тези рамене, движенията им, но по-добре да не мисля за това.

— Нищо особено — призна той.

— Денис Робинс?

— Нищичко. Медицинската експертиза заяви, че определено е била дрогирана, но това е всичко, което знаем. Специалистите по обработка на сцената на престъплението не намериха отпечатъци от пръсти и веществени доказателства. Балистичната експертиза все още разследва дали куршумът е излязъл от същото оръжие, което е убило Харви.

— Не съм изненадана… — Имах предвид липсата на напредък, по случая; през това време ние преминахме изхода към главния път и се вляхме в потока на северния трафик.

— Тези неща отнемат време — отговори Сонтера. Да му отдам заслуженото, той не звучеше отбранително.

— Да — съгласих се. — Въпросът е колко време имаме. Сонтера не отговори.

Когато стигнахме в апартамента, Ема седеше в кабинета ми, пред компютъра. В началото си помислих, че е погълната от някаква игра или създаден за деца уебсайт, но после тя се обърна с въртящия стол и аз видях побелялото й лице. Бърнис, свита на скута й, изскимтя.

— Какво има? — Думите ми се преплетоха с някакви подобни, които Сонтера произнесе.

— Погледни — посочи ми екрана племенницата. Пристъпих по-близо, пулсът ми вече биеше учестено, а Тони стоеше точно до мен.

— Божичко — измърмори той.

Там, в ярки цветове, бе Трейси, просната на земята, ръцете и краката й бяха раздалечени, а плътта й — сивкаво синя. Отдолу, с главни букви, стоеше надпис:

ТИ СИ СЛЕДВАЩАТА.