Линда Милър
Горещи страсти (1)

1.

Град Кейв Крийк, щат Аризона

Не аз убих Харви Кред; някой ме изпревари. Онази вечер в Хорни Тоуд, седмица след ненавременната му и ужасна смърт, с изтерзан мозък заради следобеда в съдебна зала, където някакъв си заместник-прокурор ме съкруши, аз бях готова да изкопая шефа и да изпразня верния ми тридесет и осми калибър в гърдите му, в случай че бе останала и тръпка живот в тялото му.

Не бе моя идеята да се отбием в Тоуд за бира и сандвичи; на мен ми се искаше само да се прибера у дома, да вдигна краката си нависоко и да гаврътна няколко чаши сухо бяло вино Шабли. Озовах се там, защото колата ми бе в сервиза, а приятелката ми Лорета, след като ме взе от съда, седна зад волана и, следователно, ковеше непосредствената ми съдба. Предполагам, че в ума й се е въртяло как нито една от нас не е в състояние да сготви; тя се бе изтощила от гръб до гръб йога и часовете пилатес^[1], а аз бях водила и загубила едно от дузината тъпи дела, наследени, след като Харви получи куршум между очите и завърши с лице натопено в купа якисоба^[2] и доста паста в носа. След смъртта му всички се бореха да подобрят работата във фирмата и затова бяхме под огромно напрежение.

Днес бях уморена и напрегната, ала причината не беше само скорошната кончина на Харви и многото й и разнообразни последствия. Преди година защитавах един мъж на име Нед Ленч, обвинен в шофиране в пияно състояние и непредумишлено убийство, и спечелих оправдателна присъда въз основа на прословутите технически подробности. В хода на делото загубих много — най-забележимо моите привидно добри отношения с детектив Антъни Сонтера, който за осем месеца бе скъсал задника си, за да приклещи Ленч. И за да се влошат напълно нещата, няколко дни преди убийството на Харви, Ленч, натъпкан с кока, алкохол и кой знае какво друго, беше блъснал с пикапа си миниван на ъгъла на Скотсдейлроуд и Чапарал и се беше пребил.

Благодарение на него — и отчасти на мен — имаше още трима убити, две от тях деца.

Оттогава насам ме преследваха репортери и шумно настояваха за коментари. Предполагам, че искаха да разберат как успявам да се погледна в огледалото всяка сутрин, а отговорът на този въпрос бе съвсем простичък: внимавах да не се вглеждам прекалено внимателно.

До сега бях успяла да се опазя да не публикуват моя снимка във вестниците, но пък името ми се срещаше навсякъде.

Клер Уестбрук, адвокатка, неуморим защитник на всички отрепки.

Тази вечер Лорета беше в едно от нейните настроения — спасявай света и като за начало Клер — и бе решена да ме преведе през последната криза или дори да ме извлече, ако се наложи. И на всяка цена щеше да ме храни през това време.

— Клер, имаш нужда от хранителни запаси — говореше тя, докато караше своя лексус нагоре по Шосе 51, — а се обзалагам, че нямаш нищичко за хапване у вас, така че ще вечеряме навън.

Едно от най-вбесяващите неща у Лорета — освен сякаш бездънната й банкова сметка и зашеметяващата й красота — бе фактът, че почти винаги се оказваше права. След всичките неприятности напоследък не бях имала време да отида до магазина. Ние двете с тринадесетгодишната ми племенница Ема живеехме главно от продуктите от фризера и подаяния от госпожа Кравински, съседката. Тази вечер Ема си подготвяше домашното у една приятелка. Тъй като госпожа К. прекарваше всяка сряда следобеда приведена над бинго картите в някое казино, не можех да разчитам да намеря едно от странните й, но пък хранителни ястия пред вратата си, а във фризера ми бяха останали само стърчащи ледени иглички.

Паркингът пред заведението Хорни Тоуд бе доста запълнен, може би затова не забелязах една кола спортен модел навреме и не успях да се спася от значителна доза главоболия. Двете с Лорета влязохме, за да оставим имената си на управителката, и минахме покрай доста развеселени хора, вероятно туристи, събрани около масите за пикник в очакване да бъдат настанени вътре. Тоуд е известно любимо място и за туристи, и за местни, особено в края на септември, когато сезонът на прелетните птици наближава разгара си.

Лорета изчезна веднага щом ни съобщиха, че ще трябва да изчакаме поне тридесет минути и се запъти към задната стая, където свиреше кънтри оркестър. Несъмнено се надяваше да грабне пакет безплатни бисквитки.

Аз се отпуснах на стол до масата с видео игри недалеч от входната врата и зачаках, като хвърлях по едно око наоколо за журналисти. Тясното място между мен и бара беше препълнено със зимни посетители, страстни играчи на голф и разни типове от висшето общество, които притежаваха шикозни къщи, скрити в скалите или зад портите на заградени квартали с имена като Латино фермер. Шепот на скали и Трун.

Въздъхнах, подпрях брадичката си с една ръка, лакътят ми лежеше върху играта RacMan, и мрачно се загледах в собственото си сивкаво отражение в тъмното стъкло и непрекъснатите отблясъци светлина — малки вселени, които умираха и се раждаха непрестанно.

Замислих се за Харви.

Почти не можех да повярвам, че е мъртъв, макар по време на петте години съвместна работа определено да си го бях фантазирала, особено след случая Ленч, както и когато тръсваше на бюрото ми случаи на углавни престъпления на най-долните богати копелета. В Кред и съдружници сие, се очакваше да се борим за доброто и кротко да се примирим със съдебното решение, наше задължение бе да спечелим. Нямаше задоволително извинение при присъда виновен; Харви възприемаше лично всяко поражение, независимо дали той бе водил делото или не; винаги имаше ужасно много да се отплащаме в кантората, когато нещата се поуталожеха.

Една ръка на рамото ми ме откъсна от блуждаенето. Помислих си, че е Лорета, която се връща най-сетне с бисквитите, но се изненадах неприятно, когато Тони Сонтера снижи хубавото си тяло към стола срещу мен. Ако имах списък на всички, които не желаех да видя в този момент, Сонтера щеше да заеме едно от челните места, там, горе някъде, заедно с преди малко споменатите репортери, първото ми гадже от колежа и духът на Харви.

Той позволи на тъмните си очи да се плъзнат по най-хубавият ми костюм; Сонтера може и да ме дразни, но е наистина приятна гледка: тридесет и пет годишен, полу-ирландец и полу-испанец, с почти черна коса и кафяви очи. Висок е шест фута^[3], има телосложение, подобно на рекламите Боуфлекс, а тази негова лека латино усмивка би трябвало да бъде вписана някъде. Моята боя е подобна на неговата и съм висока пет фута и девет инча. Открих, че обмислям как ако ние двамата имаме деца…

Е, достатъчно бързо улових и обуздах тази греховна мисъл. Въпреки че се бяхме отдавали на разгорещен секс по време на краткия ни съвместен бурен период, преди случая Ленч разбира се, сега Сонтера и аз се разбирахме почти толкова, колкото Пакистан и Индия. Аз все още го харесвах мъничко — след скъсването ни почти не бях излизала на срещи, — но макар пътищата ни да се пресичаха от време на време в съдебните зали, обикновено гледах да стоя настрана.

Точно тогава, подобно на отсъстваща кръстница от вълшебна приказка, госпожа Кравински прехвръкна в ума ми — мислите ми наистина бяха разпилени, — но тя ме откъсна от спомените за мен и Сонтера, попаднали в ноктите на разгорещена, заслепяваща страст, така че й бях много благодарна. Госпожа К. беше на седемдесет и четири години, добра приятелка, живееше в апартамента срещу моя, грижеше се за Ема при нужда и прекарваше голяма част от времето си в палене на розови свещи заради смелото, но общо взето жалко усилие да предизвика любовна авантюра, която да се помни навеки. Ако Сонтера бе резултатът от действията й, то Вселената определено имаше чувство за хумор.

Усетих, че Лорета пърха някъде из тълпата зад мен и ни дава възможност да поседим сами. Лорета е същата романтичка като госпожа Кравински, но усилията й да сватосва са по-изтънчени. Защо да се занимава със свещи, фазите на Луната и римувани напеви, когато е толкова по-лесно да насочи двама човека един към друг в препълнен ресторант и после удобно да изчезне?

— Какво искаш? — попитах. Хубаво е да си прям със Сонтера. Страхотно умен е, но все пак е мъж и, заради тестостероните, е някак си недосетлив.

— Нямаме време да изчерпим въпроса какво искам аз — отговори той малко уморено. Носеше сгънат вестник под мишница и ми се усмихна отново, като разкри онези свои великолепни зъби. — Получи ли някоя истинска работа вече?

Пренебрегнах забележката му с надеждата, че ще си тръгне, макар през цялото време да знаех, че едва ли ще ме споходи такъв късмет.

— Много лошо, че Кред получи куршум в челото — каза той.

Искаше ми се да заявя на Сонтера, че е грубо и безчувствено копеле, но се въздържах. Един от нас трябваше да прояви някакво приличие; все пак съществуваше нещо като уважение към мъртвите, дори когато въпросният труп е на Харви Кред.

— Ехо, Клер — целенасочено произнесе Тони. Мълчанието никога не действаше при него. — Или трябва да те наричам защитник^[4], тъй като сега отношенията ни са строго професионални?

— Какви отношения са това? — срязах го аз и ми се прииска Лорета да се появи вече. Знаеше цялата тъжна история между мен и този мъж или поне по-голямата част, де. Дори да не бе нагласила тя събитията, все пак ме бе изоставила. Каква приятелка! — Ние нямахме отношения, Сонтера. Само секс.

Тъмните му очи заблестяха като пламък. Може би като тлеещ огън да е по-подходящо сравнение.

— О, да — съгласи се той, гласът му бе някакво дрезгаво мъркане. — Наистина.

Един епизод проблесна в ума ми; ние двамата лежим под обърната лодка по време на посещението ми на вилата му край езерото, някъде на север, а лятната буря обсипва земята с капчици дъжд. Сонтера ме докосва на места, които оттогава насам са замръзнали. Изведнъж се почувствах замаяна и едно топло пъплене достигна слабините ми.

Бързо отдадох реакцията на комбинацията от лошо хранене и емоционалните сътресения от последните десетина дни. Когато някой израсне като мен, да отрича, се превръща в негова втора природа.

— Тръгвай си — казах, но не се надявах много той да се подчини.

— В никакъв случай — отвърна Сонтера и един мускул на челюстта му потрепна. С леко тупване остави все още сгънатия вестник върху игралната маса.

Стегнах се, отказвах да погледна към Сонтера или вестника.

— Погребението на Харви беше хубаво. — Веднага усетих колко глупава е забележката ми, но отчаяно се опитвах да предотвратя приближаващото. Сонтера и една банда от негови приятели — ченгета присъстваха на службата, бяха облечени в тъмни костюми и изглеждаха подобаващо мрачни. Подозирах как само искаха да се уверят, че Харви е в ковчега.

Супер Ченгето не направи никакъв друг коментар; пийна глътка от бирата си и аз открих, че все пак го наблюдавам, гледах гърлото му, докато преглъща. Той остави изстудената бутилка с леко тупване, а тя образува леден пръстен по стъклената маса: очите му се присвиха и един мускул на лицето му потръпна. Познавах този поглед съвсем добре, защото ние със Сонтера имахме свое минало; отхвърлянето на реалността вече не действаше. Това не бе случайна среща — той преследва нещо, според мен нещо голямо, защото имаше желание да разговаряме с почти дружелюбен тон. След процеса на Ленч, който се проведе в кабинета на съдията, Сонтера вървя след мен чак до кантората на Кред и съдружници в Скотсдейл и през цялото време бълваше огън. Вече там, на моето работно място, най-накрая си разменихме необратими крясъци, които можеха да бъдат потушени само с противопожарен маркуч.

Сонтера никога не ми прости, че провалих едно справедливо обвинение. Моята гледна точка бе, че аз просто си вършех работата, което невинаги е приятно.

Чувствах се притисната в ъгъла, не можех да трая жизнерадостната атмосфера в Тоуд и се опитах да установя телепатична връзка с Лорета. Ела тук, по дяволите, в затруднено положение съм и за трети път пропадам надолу.

Нищо. Според Ема, която бе вече съзряла, аз нямам способности на медиум. Освен това, настояваше тя, съм толкова практична, толкова много адвокат, че вероятно нямам и подходящото мислене.

— Не пророни и сълза на погребението на господин Крет’н — отбеляза Сонтера, след като не успях да върна топката на разговора. Произнасянето неправилно на фамилията на Харви бе шегичка сред ченгетата. Да кажем, че няма съгласие между Полицейския отдел на Скотсдейл и моя работодател, би било елегантно спестяване на истината, а контингентът на Финикс, както и от кабинета на шерифа, също не изпитваха възторг към него. Правистите прекарваха времето си в търсене и арестуване на лошите, а Харви бе посветил доста успешната си кариера да ги освобождава по най-грандиозен начин — на съответната цена, разбира се.

— Нито пък ти — отговорих язвително, искаше ми се и аз да имам пред себе си бира. Щеше да послужи за две цели — да охлади пресъхналото ми гърло и да ми даде нещо, зад което да се скрия.

Очите на Сонтера потъмняха, но в тях се прокрадна искрица смях, когато се отпусна назад на стола и отново ме огледа. Вестникът лежеше помежду ни като бомба, достатъчно мощна, за да превърне вътрешностите ни в супа при избухването си.

— Какво правиш тук, Сонтера? — поисках да узная, след като той не отговори нищо.

— Просто се отбих, за да пийна бира с някои приятели — отвърна мъжът.

Лъжец!

— Проследил си ме.

— Ласкаеш се, Защитник. Кейв Крийк е малко градче. Озовали сме се в едно и също кръчме, това е всичко.

— Както и да е — промълвих аз само за да го подразня. Той мразеше пренебрежителния тон.

Не се хвана, а просто разпери пръстите на ръката си и небрежно посочи обкръжението ни. Какво целеше, по дяволите?

— Такова място — Сонтера огледа заведението. — Добра храна, хубава бира. Предположих, че ще празнуваш.

— Да празнувам! — Господ ми е свидетел, че не съм защитник на доброто име на Харви Кред, в края на краищата той нямаше точно такова, но все пак… Този мъж бе застрелян в собственото си имение, за бога! Остави след себе си процъфтяваща, сложна адвокатска практика, умна и сексапилна жена, две бивши, както и трима алчни наследника, които най-вероятно щяха да прекарат следващото десетилетие в борби за имуществото му. — Слушай, детектив Сонтера, Харви може и да не е бил твой любимец, но той беше човешко същество. Беше убит, в разцвета на живота си, и би било подходящо поне да се преструваш на загрижен.

Изглежда Сонтера не обърна внимание на думите ми, както обикновено правеше, когато следваше собствения си план. Би трябвало да се досетя по-рано за същината, но бях изтощена и не така възприемчива, както в други случаи.

— Чух, че ти и Крет’н, Кред, сте си разменили някои реплики преди убийството. Шумни реплики. На обществено място.

Значи бях заподозряна! Чудесно. Въздъхнах и отново бързо обходих с поглед помещението, за да открия Лорета. Тя бе неуловима като мираж в пустинята.

Нямах друг изход, освен да поема подхвърлената ми ръкавица; погледнах Сонтера право в очите. Отговорих, като изпънах гръб и леко вирнах брадичка:

— Да. Ние с Харви си разменихме някои реплики и то наистина бе на обществено място. — Замълчах, за да събера отпадналите си сили. Спомних си конфронтацията с моя шеф и то не в относително уединената обстановка на кантората, а в един от любимите ресторанти на Харви по обедно време. — Това трябва да те направи изключително щастлив, Сонтера. След като Ленч помете онази жена и децата й, CNN искаше да направи специален репортаж, а Харви сметна, че аз трябва да поема удара, въпреки че той ми натрапи този случай. Аз отказах, Харви се разгневи и аз му отвърнах подобаващо. Грозна сцена.

— Ала той не те уволни?

Харви да ме уволни! За нищо на света! Имах сключен договор с него; той бе платил обучението ми в юридическия факултет, освен това бе осигурил стипендия за издръжката ми през онези три години, и като резултат аз бях практически задължена да работя за фирмата определен период от време. Никога не бях разказвала на Сонтера тези подробности, отчасти защото не бе негова работа и най-вече защото знаех, че той ще го възприеме като още един пример как Клер продава душата си на дявола.

— Не — изрекох скромно. — Не ме уволни. Добър адвокат съм.

Отново се огледах за Лорета, но нямаше и следа от буйната й коса и облечената в черно, с добър вкус, фигура. Започвах наистина да й се ядосвам и наистина да огладнявам, въпреки че Сонтера ме нервираше ужасно. За нещастие нищо не разваля апетита ми; от гимназията насетне все или отслабвах, или наддавах онези същите пет килограма.

Сонтера разгъна вестника и посочи заглавието с показалец.

— Да — каза той сухо. — Добър адвокат си. Което прави още по-трудно да се смели всичко това.

Опитах се да не поглеждам, но погледът ми попадна точно на заглавието и отрезвяващата снимка отдолу.

„Закоравял престъпник пребива себе си и други хора, при огнена катастрофа“

Снимката показваше изкривените, почернели остатъци от минивана, където бяха телата на Джанис Мърдок и децата й — Етън, на четири годинки, и Абигейл, на две. Нямаше нужда Сонтера да казва каквото и да е: ако не се бях борила толкова усилено да освободят Ленч при онова предишно престъпление, тези хора щяха да са все още живи.

— Прибери си го — казах.

Сонтера се подчини. Харесва ми да мисля, че може би се е срамувал малко от себе си, но всъщност се съмнявам.

— Кажи ми какво знаеш за убийството на Кред — продължи той след няколко секунди тишина, предизвикана, от каквото и да е друго, но не и от уважение.

— Само основното — отговорих и останах леко изненадана от откритието, че мога да дишам, дори да говоря свързано. — Джанет Бейлин ми се обади рано онзи понеделник сутрин, за да ми съобщи за смъртта на Харви. Разбрах останалите подробности, когато отидох в кантората в девет часа.

И то какви кървави подробности бяха…

Горкият Харви. Работил до късно неделя вечер в превърнатата за гости къща в края на огромното си имение в близката Райска долина и вечерял на бюрото си, както му бе станало навик напоследък. Той бе амбициозен мъж, с очевидно неизчерпаема енергия, истински работохолик.

Намерен от съпругата си Бетси по-късно същата нощ, с лице натопено в храна и кръв, с малка спретната дупчица между очите и неприятна изходна рана отзад на главата.

— Заподозряна ли съм? — попитах глупаво, когато Сонтера започна да обмисля отговора ми. — Или това е обикновен полицейски тормоз?

Бях малко чувствителна що се отнася до ченгетата, признавам си. Беше заради работата, която вършех, макар и аз да имах няколко лични прегрешения спрямо тях. Сенки от неспокойната ми младост.

— Вероятно си имала мотив — отговори Сонтера, напълно сериозен.

— А също и половината от населението на областта Финикс — отвърнах.

При тези думи Тони се засмя дрезгаво и вдигна полупразната бутилка бира за импровизиран тост, който изразяваше съгласие.

— Някакви нишки? — попитах аз, защото си помислих, че е мой ред да насочвам разговора известно време. — Истински, имам предвид.

Тогава онази мрачна усмивка се появи отново, макар и за кратко, и Сонтера промълви:

— Да-а. Имаме изчерпателен списък, трябва само да започнем от буквата А в телефонния указател и да стигнем до Я. — Наведе се леко и снижи глас. — Ти излизаш ли с някого?

Не можех да повярвам на дързостта му.

— Да. Любовният ми живот е страхотна вихрушка, редят се една еротична авантюра след друга.

Сонтера се отдръпна назад, сякаш за да се запази от удар.

— Бих те посъветвал нещо, Защитник — каза той след няколко мига авторитетно мълчание. — Провери си хормоните.

Напълно в стила на Сонтера бе да си помисли, че проблемът ми е липсата на естрогенен хормон. Ако желанията му можеха да се изпълнят, аз щях да съм напуснала работа, да съм се преместила при него и да прекарвам остатъка от дните си боса и бременна.

— И аз бих те посъветвала нещо — сопнах се. — Бъди куражлия. Опитай вкуса на живота.

Познатото мускулче потрепери на челюстта му.

— Уестбрук, маса за двама. — Гласът на управителката се извиси сред хаоса.

Изправих се рязко и едва не обърнах играта RacMan върху него, заозъртах се за приятелката си. Ето я — с русата буйна коса, чувствена фигура и елегантни златни бижута — стоеше в края на заведението и забавляваше околните подобно на Мей Уест^[5] в мюзикъл от трийсетте. Тя помаха с ръка към мен и се усмихна леко, но аз й хвърлих такъв опожаряващ поглед, че можех да изгоря тревата на цял акър площ.

Сонтера също се изправи, държеше бутилката бира в ръка. Прокашля се.

— Ще бъдеш ли в кантората си утре? — попита той с изненадваща сдържаност.

Кимнах. Преди да ни напусне, Харви ми бе оставил прясна партида дела, които никой не искаше, така че не се очакваше да се появя в съдебната зала преди сряда следобед.

— Уестбрук! — надвика за втори път управителката шума. Беше малко нетърпелива и нищо чудно, с всички тези клиенти, които се блъскаха за места.

— Тук — извиках й аз, проправих си път покрай Тони и кимнах на Лорета.

Сонтера леко хвана лакътя ми и тогава, без всякакво предупреждение, многобройни сложни усещания изскочиха от миналото и ме връхлетяха на вълни. Отдръпнах се, може би секунда или две по-късно от желаното от мен, и казах:

— Трябва да тръгвам.

— Ще се видим утре сутрин отговори той. — Около единадесет. Важно е Клер.

— В такъв случай може би не трябваше да ме тормозиш с онзи вестник заявих аз и се отдалечих.

Не се обърнах назад.