Ридли Пиърсън
Паралелни лъжи (9)

8

— Открили са труп! — обяви Тайлър, удряйки по вратата на мотелската стая на Нел Прийст.

Бяха наели стаи в евтин крайпътен мотел, на пет минути път с кола от центъра на градчето. Уморен до смърт и премръзнал, Тайлър си легна в изключително лошо настроение. Като се навря в тази дупка, унищожаваше прекрасна възможност да харчи парите, отпуснати за текущи нужди. Срещу две бири получи още по-пълно описание на касапина, накълцал със секира крака на гратисчията. Сега, освен че раменете на мъжа са широки, знаеше и цвета на косата му — „пясъчна“ — и звука на гласа му: „южняшки отсечен“. За латиноамериканеца, минал през лагера, вече имаше по-точна представа — „испански или италиански тип“. За Тайлър цялата тази информация беше важна. Тя представляваше първата съществена улика, наред с намерения труп, която водеше към вероятно убийство.

Не спа добре: будеше се често, измъчван и от въпроса как да постъпи, та да продължи връзката си с Катрина. По неизвестни причини Нел Прийст го караше да мисли за Кат и той се предупреди да не обърква работата с удоволствието. Прийст следваше своя програма. Интересите на Северното жп обединение и на НКТС не съвпадаха изцяло. От друга страна, водата в банята се оказа не само хладка, но и без налягане. Не успя да се изплакне и засъхналия по кожата сапун му докара невероятен сърбеж.

— При теб има ли гореща вода? — провикна се тя зад вратата.

— Не.

— Така ли? Е, аз не мога да живея без душ. Ще изчакам водата да се стопли.

— Не разчитай да стане. — Хем не искаше да губи време, хем не искаше да тръгне преди нея и пак да поднови съперничеството. Постигнаха примирие, а проникването в лагера ги обедини. Нямаше желание да разваля статуквото. — Налага се да тръгнем. Веднага. С намирането на това тяло изпреварваме всички други. Неразумно е да пропускаме предоставилата ни се възможност.

— Как узна за трупа?

Долови, че от другата страна на вратата тя се облича. В съзнанието му нахлуха разсейващи го образи.

— Щатският патрул — отвърна той. — Ако щеш вярвай, но дежурният дори си записа номера на мобилния ми телефон.

— Двойно кафе с мляко — обяви тя. — Докато се върнеш, ще съм готова.

— В това градче? Едва ли ще се намери — възрази той. — По-вероятно е да открием „Дънкин донътс“.

Тя отвори леко вратата, застанала така, че да не види останалата част от тялото й. Фантазията му отново заработи.

— Сериозно ли говориш?

— С шоколад или с конфитюр?

— От онези с бадемите, ако имат.

— Чудесно се разбираме. Разполагаш точно с десет минути. Не си ли готова, когато се върна, тръгвам без теб.

— А защо не го направи досега? — провикна се тя след него.

Тайлър се обърна. Беше се навела напред и той зърна гладката й кафеникава кожа; вероятно повече, отколкото тя възнамеряваше да му покаже.

— Защо не тръгна без мен? — довърши тя мисълта си.

Направи опит да не се ухили, но по лицето му се появи усмивка.

— Десет минути — повтори той.

* * *

След по-малко от час, с празните чаши кафе всеки в своята кола, Тайлър и Прийст паркираха успоредно един до друг до прав участък от пътя, заобиколен от ниви и гора в далечината. Линейка и две коли на щатската полиция също бяха отбили от пътя.

Кристалният въздух ухаеше само на сняг — толкова чист и свеж, че всъщност ароматът не се усещаше, както чистата вода няма вкус. Единствените звуци се чуваха откъм гората: пробягване на катеричка, песни на птици, шум от малкото листа, упорито задържали се по клоните.

Приближаваха кошмара и за секунда на Тайлър му се прииска да се махне; от тук нататък нямаше да има вече връщане. Като човек, разследвал някога убийства, го знаеше. Труп. Окървавен вагон. Разгневен непознат, нахлул в лагер за бездомници, размахвайки секира. Убийствата винаги му напомняха за собствената му преходност, уязвимост, за крехкостта на живота.

Множеството следи от стъпки в снега ги поведе през рехава горичка. След десетина минути стигнаха до релсите и замръзналото тяло. Лежеше по корем.

В обширния район, очертан от щатските полицаи с жълта лента, се намираше и стадо диви коне. Мъж и жена без униформи — очевидно детективи — наливаха кафе от стоманен термос на двайсетгодишна жена, чиито ски бяха облегнати на дърво. Дирите от ските й подсказваха, че е минала съвсем близо до трупа, спряла е и сякаш не е повярвала на очите си. После бързо се бе отправила нанякъде. Виждаше се, че след няколко метра е повърнала. После беше паднала, изправила се и пак паднала.

— Карала е ски с мобилен телефон в джоба — посочи Тайлър на Прийст. Двамата все още се намираха далеч от трупа. — Важно е да разберем на кого друг се е обадила за случилото се. Откаже ли да говори, ще се наложи да поискаме разпечатка на разговорите й.

— Защо?

— Защото не знаем какво е правила тук — обясни той.

— Ще ни каже, че е било сутрешното й разгряване. Но виж къде се намираме. Можеше на ските да сме ти или аз. Да гледаме, да търсим. Нито е ясно какво е правила тук, нито коя е. А трябва да разберем. Това ни е работата. Нали не желаем медиите да се месят. Това само ще накара нашето момче да се окопае още по-дълбоко.

— Винаги ли си толкова параноичен?

— През по-голяма част от времето — призна той. — Но съм и нетърпелив. Това ми е от хубавите качества.

— Възможно е онзи със секирата да го е направил — прецени тя, станала изведнъж адски сериозна. — Кога ще видим трупа?

— Когато ни разрешат. — Тайлър посочи детективите. — Изплашена ли си?

— А трябва ли? — попита тя.

— Да. Секирите никак не са приятни.

* * *

Тайлър и Прийст проследиха стъпките по снега и спряха на няколко метра от замръзналия труп. Не ставаше въпрос за секира; освен ако не бе използвана тъпата й страна. Тайлър веднага забеляза проблема. Провикна се към детективите:

— Искам да погледна по-отблизо.

Прийст го погледна, все едно си е загубил ума. По-близо от това! — говореха очите й.

— О, боже… — простена тя.

— Не пипайте нищо — провикна се детективът.

Тайлър пристъпи към трупа и клекна. По окървавеното лице на мъжа имаше множество рани. Не приличаше на никой бой с ножове, какъвто Тайлър бе виждал. Кожата над окото беше разрязана и очната ябълка отчасти лежеше навън. Макар сега раната да бе замръзнала, очевидно от нея бе изтекло огромното количество кръв. Тайлър мислено си напомни да не прибързва със заключенията. Мъртвият беше едър — извънредно едър — и отговаряше на описанието за дърваря, което направи раненият гратисчия. Косата на мъртвия беше подстригана — вярно, преди доста време — но от професионалист, а не с градинска ножица. Не, този човек не беше гратисчия. Беше загубил много кръв от раните си и затова беше изключително блед. Обяснимо бе защо и товарният вагон бе така изцапан с кръв. Ала лицето му беше и изгорено. Тайлър се замисли за замръзналото чили.

— Готова ли си да се обзаложим, че това е от консервата с чили? — обърна се той към Прийст, след като разгледа още по-внимателно и отблизо трупа.

— Както в товарния вагон ли?

— Фотографът ви носи ли полароид? — попита Тайлър двамата детективи.

— Фотографката — уточни жената детектив. — Аз съм. Да, нося. Оборудването ни е в колата. Ей сега идвам.

Местните пазители на реда никога не се радваха на намесата на федералните власти.

Прийст изглеждаше потресена. Нищо чудно. Мъртвият имаше ужасен вид: счупен врат и рамо, вероятно при падането от влака. Затова лежеше в странна поза, каквато човек вижда само при счупена кукла или при манекени, използвани за изпитания на удар с коли.

— Добре ли си? — попита той.

— Не — отвърна тя.

— Първият ти труп ли е?

— Да. Слушай, Тайлър…

— Да?

— Нищо… — Замълча, но очевидно искаше да каже нещо.

— Слушам те.

— Друг път.

— Добре. Твоя воля.

Щеше му се да обърне тялото, да потърси документи за самоличност; искаше отпечатъци от пръсти, име, история, следи, които да го насочват.

Искаше да залови извършителя.

— Това е нашият човек със секирата — обяви Тайлър малко прибързано, но убедено.

— Така ли мислиш? — попита тя.

Тайлър кимна.

— Това поражда още по-голям въпрос — продължи той.

Веждите й се стрелнаха нагоре: изчакваше обяснението му.

— Ако това се е случило на човек, размахващ секирата, как ли изглежда другият?

* * *

Едър щатски полицай се приближи към Тайлър и Прийст, седнали върху вкочанен дънер в очакване на сведенията от лаборантите. Разпитът на скиорката потвърди, че не знае нищо — докато карала ски, се натъкнала на този замръзнал ужас.

— Ти ли си Тайлър? — поинтересува се щатският полицай.

— Да, целият вледенен — кимна Тайлър.

— Имаш ли документ за самоличност?

Тайлър му показа документите, предоставени му от Лорън Ръкар, заместник-директорът от НКТС, който го нае. Полицаят ги разгледа и му ги върна.

— Искаш ли да поговорим на четири очи? — попита той, поглеждайки Прийст.

— Тя е от охраната на железопътните линии — обясни Тайлър.

— Нашите хора са попаднали на доклад и смятат, че ще те заинтересува.

Тайлър бе поискал да го осведомят за всевъзможни кражби или нахлувания в чужди къщи, защото знаеше, че укриващ се убиец е готов да открадне превозно средство, пари и дори провизии.

— Целият съм слух.

— Има доклад за нахълтване и вероятна кражба на дрехи.

— Мъжки?

— Не знам, сър. Шефът — сигурно вече си говорил с него — нареди да ти предам това и ако искаш допълнителна информация, да се свържеш с него. Толкова знам.

— На номера, на който звъннах снощи ли? В централата на щатската полиция?

— Търси началник Маршал.

Тайлър благодари на мъжа, който си тръгна, без да каже нищо повече.

— Ако се окаже нещо, по което си заслужава да се поработи, склонна ли си да действаш с мен? Да вземеш участие? — попита той Прийст.

Тя го погледна въпросително.

— Не смея да оставя това тяло — колкото и привлекателно да е — от страх тези типове да не объркат нещо. Нямам доверие на фермери от Айова, дори да са в сини униформи.

— Илинойс — поправи го тя.

— Няма значение. Който е направил това със замръзналия ни приятел, е оставил след себе си я косъмчета, я влакънца от плат. Бъди сигурна. Този труп ще ни помогне да приключим случая.

— Щяхме ли да седим още тук, ако не знаех, че е така?

— А и откраднатите дрехи ще ни насочат.

— Ще те държа в течение за всичко, което разбера — увери го тя.

— Всичко ли?

— Не ми ли вярваш!?

— Частен охранител, готов да защитава имиджа на компанията си — трябва ли да ти вярвам?

— Вероятно не — ухили се тя.

— Откакто дойдохме тук, изгаряш от нетърпение да ми кажеш нещо.

— Просто ми е студено, това е всичко.

— Не съм сигурен, че е всичко — възрази той. — Развълнувана си, неспокойна. Защо?

— Студено ми е — повтори тя. — Не съм облечена подходящо.

Посочи панталоните си: вълнени, но тънки.

Той кимна, но не й повярва. Езикът на тялото й издаваше нетърпение. Искаше да се отърве от него, но да го стори ненатрапливо. Тя се притесняваше от нещо.

— Офицер? — извика Тайлър към щатския полицай. — Мястото, където е влизано с взлом, наблизо ли е? Близо ли е до жп линията?

Предполагаше, че убиецът е скочил при следващото намаляване на скоростта на влака. Вероятно е извървял няколко километра, но едва ли е стигнал твърде далеч, преди да се зазори. Не и в този студ, не и във вида, в който Тайлър си го представяше. Не е изключено да е хванал по някой черен път. Колко ли далеч е стигнал?

— В град Джует — отговори полицаят. — На двайсетина километра западно от тук.

Те се намираха до малкото градче Кейси.

— Близо ли е до линията?

— Там минава трасето от Тер Хаут за Сейнт Луис. Джует е съвсем наблизо.

Едрият мъж изчака следващ въпрос, но такъв не последва.

— Да отида ли в Джует? — попита Прийст.

— Налага се да остана при това тяло. Защо не звъннеш на началник Маршал? Разпитай човека, който е съобщил за кражбата. Провери мястото, поискай да дойдат техници. Знаеш какво да търсиш. Отпечатъци в снега, кръв, захвърлени дрехи. Когато ги откриеш, не се впускай по тези следи. Дръж ме в течение. Съгласна ли си?

— Не работя за теб — уточни тя. — Ако реша, ще тръгна по следите.

— Но не сама — настоя той. — Униформен или детектив да те придружава на всяка крачка. Те имат правото да извършат арест, иначе всичко се обезсмисля.

— Ясно — промърмори тя не особено убедено.

— Ако искаме да заловим извършителя, ни е нужна всяка улика.

— Разбрах.

— Нещо още те тормози, а?

— Ти. Кой те постави начело?

— Аз — отвърна той и добави: — и федералните.

Прийст замълча, но очите й станаха по-студени. Хвърли поглед към замръзналото тяло и я обзе тъга и печал. Сякаш щеше да се разплаче.

* * *

— Преместили са го в Париж; Париж в щата Илинойс, не във Франция — каза Тайлър на Прийст. — Жертвата все още не е идентифицирана, но това може да се промени. В момента се размразява в морга там. В Париж се намира най-близкият патолог.

— Как да се промени? — попита Прийст.

Двамата стояха на черен път към сивкава фермерска постройка, отстояща на около километър и половина от градчето Джует. Нахлуването с взлом бе извършено там. Тайлър се присъедини към Прийст след разговора си с патолога, който нямаше намерение да започва огледа на трупа, преди да се размрази. Тайлър отпи от поизстиналото кафе, купено от автомата на бензиностанцията в края на пътя. Две коли на щатската полиция стояха със запалени двигатели.

— Вече знаем например, че мъртвият е бил пушач — намерихме пакет марлборо — продължи да я информира Тайлър. — Бивш морски пехотинец е, съдейки по медальона. Но по-важно е, че изглежда е носил и оръжие. Имаше прикрепен кобур на гърба, но оръжието — деветмилиметрово — липсва. Вероятно го е откраднал онзи, който го е разкрасил така. Не е някакъв бездомник. Остава без отговор какво е правил на товарния влак и как е бил убит. — Той сниши глас, независимо че наоколо нямаше никого. — Някой от вашите хора да е съобщавал за брадвар маниак, който се вози по вашите влакове? По тази причина ли те изпратиха тук толкова бързо, госпожице Прийст? — попита той.

— Защо в Париж? Защо не в… — Прийст смени темата с явното нежелание да му отговори.

Тя посочи фермерската къща и заговори с професионален, безизразен тон. Доловил промяната, Тайлър се запита дали не е защото тя просто не обича да е втора цигулка.

— Разговарях със стопанката — Мери Ан Гом. Твърди, че липсва чифт джинси. Има съмнения и за бархетна риза, както и за консерви храна. Наскоро рамката на прозореца била облепена с някакъв специален маджун и съпругът забелязал, че се е отчупил. Помолих техниците да третират мокрото помещение като терен на местопрестъпление. — И добави: — Не ми се сърди за следите по снега. Не аз ги проследих, а съпругът. Навлязох в гората по тях по-късно. Преди това ти звъннах според уговорката ни.

— И?

— Когато ми каза да тръгна по следите преди щатските, те послушах.

— И?

— Намерих следи от пресен огън: дупка в снега, навътре в гората. Вероятно от изгорени дрехи, защото имаше следи от плат, а не от хартия или дърво. Намира се на юг оттук, към Калното поточе. Съпругът се обадил на шерифа, а шерифът — на щатските.

— Трупът е паднал от влака и се е търкалял от изток на запад — припомни си Тайлър.

— Така е.

— Сега сме на запад оттам; следователно не мъртвият е откраднал дрехите.

— Съгласна съм.

— Този тип, без да знам кой е, вече не ми харесва — продължи Тайлър. — Нахлува в обитаем дом, гори улики. Изтъкан е от нерви и е умен — лоша комбинация.

— Госпожа Гом има две деца. Този тип е бил вътре в къщата й. Направо е потресена.

— Имаш ли деца? — попита Тайлър.

— Не е твоя работа. — После поомекна, сякаш се стресна от резкия си тон. — Не. А ти?

— Не. Не съм женен.

— И аз — каза Прийст.

— И какво правим сега? — смени темата Тайлър.

— Чакаме тези типове — посочи тя пристигащия ван.

Акър, местният ветеринар, докара четири хрътки. Бяха негови. Познаваше полицаите по малко име. Размениха няколко думи, после единият направи знак на Тайлър и издирването започна; кучетата вървяха напред.

— Забелязваш ли колко често напоследък вървим из снега — подхвана Тайлър, но не успя да подобри настроението на Прийст. Затова попита: — Какъв цвят е била ризата?

— Доколкото разбрах, на розови и сиви карета. Съпругът я носил преди няколко дни, а сега я няма.

Тайлър извади мобилния си телефон. Батерията му беше спаднала.

— Ако от студа съвсем спадне, ще съм прецакан. Не мога да живея без него.

— И без това сме прецакани, Тайлър — осведоми го тя грубо. — Да не мислиш, че тези следотърсачи ще намерят нашия човек? Забрави. Той отдавна е изчезнал.

— Знам. — Набра номер, докато следваха хрътките и местния ветеринар. — Но докато ни оставя следи да следваме, като дрехите например, ще е глупаво да не вървим по дирите му.

— Като съдя по дългите крачки — посочи Прийст следите, — този тип е тичал. Бързал е, защото е знаел, че скоро ще тръгнем след него. Прав си — съобразителен е.

Телефонната връзка се осъществи. Тайлър продължи да върви. Помоли да го свържат с началник Маршал. След обичайните любезности Тайлър премина към същината на въпроса:

— Искаме всички записи на охранителните камери в радиус от трийсет километра. Нашият човек носи карирана риза и джинси. Издирете записите от магазините, бакалниците, банките, банкоматите, гарите, автогарите, летищата, бюрата за коли под наем. Знам, че искам много, даже прекалено много, но този тип оставя трохи и е глупаво да не ги проследим. — Направи пауза и се заслуша. После продължи: — Знам… Разбирам… Да, означава много телефонни разговори. Дайте задачата на стажанти. Няма значение колко професионално е направена заявката. Важното е, че върху лентите правят повторни записи и трябва да ги получим, преди да заснемат нови неща.

Отново се заслуша, после благодари на началника и затвори.

— Добре си вършиш работата — погледна го Прийст с уважение. — Наистина си убеден, че ще хванем този тип, иначе нямаше да правиш всичко това.

— Ако не е умрял или умиращ — отвърна Тайлър спокойно, — или ако не кърви до смърт, естествено, че ще го заловим. Разполагаме с товарния вагон, с трупа. Знаеш ли кое обаче ме притеснява? — попита той риторично. — Той знае, че ще го настигнем. Един ден, някога. Сега е по-важно каква е следващата му крачка.

Кучетата започнаха да лаят възбудено. Бяха попаднали на дупката от огъня в снега.