Ридли Пиърсън
Паралелни лъжи (6)

5

Фордът на Тайлър настигна колата на Прийст на шест мили западно по щатската „магистрала“ — двулентов път, обозначен с трицифрено число — 376.

На лунната светлина заобикалящата ги природа придобиваше геометрични форми. По покритите със сняг полета сега, през летния сезон растеше царевица. Мъртвите стъбла стърчаха от снега в равни редици като набола брада.

Тайлър включи вътрешните светлини на колата, за да се вижда, и се изнесе в празната насрещна лента, все едно се готви за изпреварване. Изравни се с огромния събърбан на Нел Прийст и й сигнализира да отбие. Най-накрая тя се подчини.

Тайлър излезе от колата и се приближи до прозореца й. От устата му се разнасяше бяла пара. Нервите му бяха изопнати.

— Какво правиш, по дяволите? — изруга той, освобождавайки част от напрежението, натрупало се, докато се опитваше да я догони.

— Търся следи, също като теб — отвърна тя спокойно.

— Каниш се да отидеш в тези лагери за бездомници и просто да кажеш „здрасти“, така ли? — Поклати глава разочарован. — Въобразяваш си, че някой ще остане, след като види приближаващи светлини? — Очите им се срещнаха. Нейните блестяха. — А ако се промъкнеш там, сама жена… по това време на нощта…

— О, моля те! Не ми пробутвай тези глупости.

— … в чантата ти стоят ключове на кола за тридесет хиляди долара. Какво, по дяволите, си мислиш?

— Имам нужда от теб, така ли?

— Да, имаш нужда от подкрепление. И със сигурност имаш нужда от план.

— А според теб нямам.

Температурата беше някъде около нулата, но на Тайлър му се струваше, че е поне минус петнайсет. Напъха ръце дълбоко в джобовете си.

— Щатските патрули прочистват тези лагери регулярно, наясно си, нали?

Тя кимна.

— Не е изключено обаче там да се подвизават разни зле настроени типове — продължи той.

Тя сви рамене; изглеждаше равнодушна.

— О, да, ние двамата с теб имаме нужда или от свидетел, или от заподозрян. Затова сме тук. — Огледа се с чувството, че се намира в черна дупка. — Провалим ли се, може и да не ни се отдаде втори шанс, а не стигнем ли до дъното на тази история, случилото се във вагона ще остане неизяснено. Ще бъде в ущърб и за двама ни, особено ако пресата надуши. Не е изключено да имат информацията благодарение на нашия приятел Банър или на Медърс, или на някой, който търси безплатен обяд или услуга за в бъдеще. Хората в тези лагери не са от най-стабилните. — Потропваше с крака по заледената настилка. — Предлагам да се обединим, да си съставим добър, солиден план и да го следваме.

— Свърши ли със сводничеството? — поинтересува се тя.

— Знаеш ли, не ми пука дали ще оплескаш този случай. Имаш хубава и сигурна работа, нещо повече — уютна. Моето положение обаче е малко по-деликатно. Трябва да разреша този случай, ясно?

— Честър Уошингтън — изрече тя, разкривайки, че знае всичко за Питър Тайлър и несретното му минало. От споменаването на това име го заболя. Хвана го яд, задето го е проверявала.

Кога? По пътя от Сейнт Луис ли? А защо не се беше сетил да направи същото за нея?

— Не намираш ли за удивително, че е по-неочаквано чернокожа жена като мен да разговаря с теб, вместо да издирва през нощта гратисчии, които на всичкото отгоре може и да са въоръжени?

— Не е така — промърмори той.

Медиите бяха раздухали случая едностранчиво: обявиха го за расист, за лошо ченге, за човек с гневен нрав. Нищо от това не беше вярно, но той бе принуден да живее цял живот с лепнатото клеймо. Коментарите й го потвърждаваха.

Отдръпна се оскърбен и й направи знак да потегли, но не свали очи от нея. Изпитваше потребност да защити честта си.

— Тук е по-топло. — Тя посочи мястото до нея.

— Прави каквото си намислила. Само ми кажи кой от двата лагера ще „нападаш“. Ще стоя настрана, повярвай ми. Ще се заема с другия.

— Засегнах те, нали? — попита тя с дразнещ тон, който го разяри. Дори за миг не отклони очи от неговите. — Честър Уошингтън е свиня — прошепна тя с дрезгав глас. — Това, което ти се е случило, е обратна дискриминация. Било е нечестно и неуместно. Вече си го чувал, обзалагам се, но ако беше убил кучия син, това нямаше да се случи.

— Чувал съм го и преди — потвърди той.

— Не ми казвай, ако не искаш — подхвана наново тя.

— Няма нищо за казване.

Студеният въздух, който влизаше през отвореното стъкло, започна да я притеснява и тя усили парното в кабината.

— Влизай — повтори тя.

Тайлър заобиколи колата, за момент го обля сребристата светлина на фаровете и той се качи в луксозното возило.

— Говори — подкани го тя.

— Не, благодаря.

— Добър слушател съм — увери го тя. — Колко пъти ти се е отдавала възможност да споделиш историята с афроамериканец?

— Може би някой друг път.

— Тези лагери — продължи тя, леко разочарована, — как точно мислиш да процедираш ти?

— Да поискам помощ било от местните, било от щатските власти. Като арестуват някой и друг съмнителен тип. Правили са го преди и знаят какво да очакват.

— В единайсет часа вечерта?

— Поне ще съобщим, че отиваме там. Ако решат да изпратят подкрепление, хубаво. Ако ли не, поне ще дойдат да потърсят телата ни утре сутринта.

— Много смешно.

* * *

За огромно разочарование на Тайлър, авторитетът му на федерален агент не се оказа достатъчен, за да вдигне на крака илинойската полиция. Дежурният сержант, който отговори на телефона, не прояви инициатива да събуди никого. Тайлър разговаря и с някакъв лейтенант; той пък го увери, че през зимния сезон лагерите за бездомници били „почти празни“. Според служителя на реда щатските полицаи рядко щурмували тези сборища с по-малко от четирима униформени и един началник, които, естествено, не били на разположение в момента.

— Вероятно сега всичките са се скатали под мостовете с включено парно и чакат да напишат по някой фиш за превишена скорост — оплака се Тайлър. Беше влязъл в джипа и благославяше топлината.

— Без съмнение.

— Ако изчакаме до сутринта… — продължи той, но бе прекъснат.

— Ще минат още половин дузина влакове. Дори някой да знае нещо за вагона, вероятността да изчезне нараства пропорционално.

— Така е. — Налягаше го чувство на безсилие, затова реши да я предизвика. — Допускам, и двамата ще се съгласим, че случилото се във вагона не е просто сбиване.

— Две от деветте жертви на Железопътния убиец са загинали от нож. Наясно ли си? — попита тя.

— До болка.

— Никога не сме го съобщавали на пресата.

— Да, но НКТС разполага с информацията.

— Значи е време да спрем с глупостите. И двамата знаем защо сме тук.

— Арестували са когото трябва — констатира Тайлър, опитвайки се да звучи убедително.

— Да, но който му подражава, няма как да знае за двата случая с хладно оръжие. Следователно от самото начало убийците са били двама и НКТС е заловило само единия.

— Работата е, че трябва да се съсредоточим върху огромното количество кръв във вагона. От никоя болница не са съобщили за подобен случай; значи или някой е умрял там, или оттогава кърви. — Замълча за момент и добави: — Следователно в тези лагери на практика търсим тяло.

— Или човек, който да ни посочи кой го е направил.

— Би било добре — съгласи се той.

— Ранените обикновено привличат внимание — продължи тя.

— Или се влачат из царевично поле с бутика в ръка и измръзват до смърт — предположи той.

— Така правят жертвите. Убиецът се качва обратно в товарния вагон, връща се в своя свят и това е краят.

— В който случай имаме убиец на релсите и добре замръзнало тяло в полето — отбеляза той.

— В депото пропусна да се осведомиш дали вагон единайсет трийсет и шест е бил инспектиран, или не. Ако са го проверили и се е оказал чист и празен, то който и да се е качил, го е направил някъде между депото и Сейнт Луис. Това увеличава шанса ни да открием потенциален свидетел в някой от тези лагери — заключи тя.

— Изнасяш семинари, нали? — попита той горчиво. Знаеше, че е права. Наистина забрави да попита. Беше го изпреварила, както и възнамеряваше, и той ненавиждаше факта, че вероятно го е изхвърлила от играта.

— Малко сме разочаровани, а?

— Госпожице Прийст, пропускате метеорологичните условия. Преди бурята температурите в Средния запад са били около нулата. Според съдебните лекари кръвта е замръзнала при допира си с повърхността. Бурята удари този район миналата нощ — тоест боят, или каквото се е случило в онзи вагон, също се е развихрил предишната вечер, след като температурите са паднали. Бурята се е движела много бавно, затова трябва да се насочим към голямото бунище. Така че няма значение дали съм задал въпроса, или не. Каквото и да се е случило, е станало за около четири до шест часа в бавен товарен влак от Сейнт Луис.

Изглеждаше впечатлена. Начинът, по който си играеше с парното на колата, подсказваше, че обмисля как да си го върне.

— Щеше ли да го убиеш, ако партньорът ти не те беше спрял? — полюбопитства тя.

Изведнъж вътрешността на колата се стесни до размерите на фолксваген костенурка. Отново констатира, че си е подготвила домашното. Опипа дръжката на вратата. Въпросът й му дойде в повече. Чу звук от заключващите се автоматично врати. Тя искаше отговор.

— Зарежи.

Тайлър отключи вратата, но тя пак я заключи.

— Имам малък проблем със затворените пространства — призна той. Отново отключи вратата и слезе от джипа. Студът го прониза през дрехите.

Тя свали прозореца и извика силно:

— Ще ми се да опозная този твой гневен характер, преди да влезем в лагерите.

— Онзи пребиваше седеммесечното си момиченце. Блъскаше главата му в стената, правеше черепа й на кайма. Беше го правил и преди. Ние знаехме, докторите знаеха, дори майката на детето, но никой не можеше да го докаже. Майката се страхуваше твърде много от него, за да повдигне обвинения. Аз бях там — на наблюдение. Майката ни позволи да поставим микрофони в къщата. С партньора ми чухме онези ужасни звуци — от главата на детето, която се удря в стената. Плачът му. — Задъха се, получи световъртеж.

Не виждаше Прийст, виждаше само онези дълги черни ръце, които пребиваха малкото същество, блъскайки го в стената. От ухото на детето течеше кръв. Очичките й бяха толкова насълзени, че Тайлър не можеше да ги види. Погледна нагоре и видя звездите. Изпитваше потребност от малко пространство. Пооправи се и се отдалечи от колата. Тя слезе, заобиколи и се спря със скръстени ръце под светлината от фаровете.

— Добре ли си?

— Гризе ме чувство за вина — отвърна той, — или поне така прецени служебният психолог.

— Ако ме…

— Изгубих значката, изгубих колата си, на път съм да загубя и дома си. Но ти си направила домашното си. Вероятно знаеш всичко. Затова премисли, преди да ми напомниш в какво положение си. Аз съм наясно със ситуацията.

— Ще повръщаш ли, или да се връщаме в колата? — попита тя.

— Влизаме в лагера с изключени светлини. Заради снега ще ползваме събърбана. Последните триста-четиристотин метра сме пеша. Хващаме когото и да видим. Въоръжена ли си?

Тя кимна, светлините се отразяваха в нея като огън.

— Имаш ли разрешително за Илинойс, или само за Мисури?

— Имаме споразумение с всички щати, освен с Луизиана. Лицензирана съм.

— Значи, ако някой от онези клошари побегне, аз ще го последвам, а ти, с извадено оръжие ще залепиш гръб о някое дърво.

— А ако побегне втори, аз ще го погна.

— Снегът е пресен — обърна й внимание той. — Ще ги проследим. Не е нужно да превръщаме случая в нещо повече, отколкото е.

— Ако щатският, с когото си разговарял, е прав, там няма никого.

— Не е прав — опъна се бившият полицай. — Кога изобщо са прави?

Тя се подсмихна.

— Колко дни, платени от парите на данъкоплатците, ти дадоха, за да стигнеш до дъното на това?

— Три.

— Типичното правителствено разточителство. Ако днес не попаднем на следа, няма да има кой знае какво за разследване.

— При необходимост ще отделим повече време — осведоми я той. Чувстваше се по-добре. Колебаеше се дали е от въздуха, или от тази жена.

— Паркирай това нещо някъде, където няма да закъса — кимна тя.

Тайлър тръгна към кабриолета. Питаше се в какво се забърква. С подкрепата на щатската полиция щеше да се чувства по-сигурен.

* * *

Спуснаха се по черен селски път под ледената светлина на луната и издължените силуети на дърветата. Джипът остана в далечината. Тайлър скри ключа от колата в чорапа си — така се застраховаше: при евентуална загуба на схватката нямаше да го открият, ако претърсят джобовете му. Постави го до глезена си — студен и драскащ — едва ли щяха да го намерят там. Искаха да предотвратят кражбата на събърбана, ако нещата тръгнат на зле. Ставаше все по-студено, а фордът на Тайлър се намираше на три километра.

Отдясно гористият терен започна да се издига. На това място дългите товарни влакове намаляваха и така улесняваха гратисчиите да скачат в тях. Тайлър очакваше лагерът да е близо до релсите, но чак пък на същото ниво! Нел първа долови миризмата на горящи дърва. Тайлър угаси фенерчето — щяха да се ориентират на лунната светлина. Не искаха да ги забележат.

Пак първа Прийст забеляза златистата светлина от далечния лагерен огън — металният варел, натъпкан с натрошени клони, пушеше като корабен комин. Приближиха се безшумно. В кристалната тишина пукането на огъня звучеше невероятно близо. Започнаха да долавят гласове през дърветата. Най-сетне, на по-малко от стотина метра, различиха четири фигури, наобиколили варела. Тайлър я посочи и й даде знак надясно; посочи себе си и направи знак наляво.

Той дочу приближаващ се влак. Пипна ухото си и Прийст кимна. Вдигна палци, после хукна напред. Хвърли поглед назад да види дали и тя тича. Щяха да използват шума от влака за прикритие. Тракането ставаше все по-силно. Отново хвърли поглед към Прийст и затича по-бързо, за да стигнат едновременно.

Близкият рев на влака го зареждаше. Тези бездомници може би бяха безопасни, а може би бяха обявени за издирване. Леденият въздух изпълни дробовете му.

Влакът премина с мощен рев.

Единият от бездомниците погледна към преминаващата композиция, извърна глава наляво и забеляза Тайлър. Тутакси подвикна нещо на другите, обърна се и хукна. Съсредоточил вниманието си върху Тайлър, изобщо не забеляза жената между дърветата, застанала точно на пътя му.

— Федерален агент! — изкрещя Тайлър, но шумът от преминаващия влак погълна гласа му.

Прийст излезе от сенките с насочен пистолет. Беглецът мигом се захлупи с лице в снега и ръце зад врата.

Другите се обърнаха, огледаха се и спряха размътени пиянски погледи върху Прийст и Тайлър. Явно бяха свикнали с такъв тип „нападения“. Клатеха глави и говореха помежду си.

Тайлър забеляза четири гилзи от колт 45. Върху тях нямаше сняг.

— Федерален агент! — повтори той.

Измъчените скитници носеха многослойни парцаливи дрехи. И на тримата им липсваха зъби. Сополите над устните им бяха замръзнали. Много стилно — помисли си Тайлър. Беше виждал стотици подобни картинки по улиците на Вашингтон и по станциите на метрото.

— Ако ни опандизите, ще ни направите услуга — обади се един от мъжете.

— Само няколко въпроса — успокои го Тайлър, свали оръжието и се приближи към тримата.

Прийст държеше пистолета си насочен към главата на пленника си. Претърси го, намери джобно ножче и го взе. Изправи мъжа и го отведе до огъня. В това време Тайлър претърси един по един другите трима. Всички носеха ножове, но по тях нямаше следи от кръв.

— Ще ви разделим по двама — обяви Тайлър, — ще ви зададем няколко въпроса и изчезваме.

Никой от мъжете не даваше знак за агресия. По дрехите им не се забелязваха следи от кръв, а несъмнено отдавна не се бяха преобличали. От тях се носеше тежка воня.

Прийст избута своя тип до варела. Тайлър огледа близките заслони, направени само от картони и пластмасово фолио.

— Още колко се навъртат в момента тук? — попита той.

— Само един. Не се справя много добре.

— Умрял ли е? — поинтересува се Тайлър.

— На път е — отвърна беззъбият.

Двамата следователи застанаха нащрек.

— Ранен ли е? — продължи да разпитва Тайлър.

— Може да се каже — обади се най-ниският от тримата.

— Негър — уточни той, гледайки към Прийст. — Ей там е, зад първия картон.

Четиримата бяха бели. Изглеждаха на възраст между четирийсет и шейсет.

— Държа ги на мушка. Иди да видиш — разпореди Прийст.

Тайлър отиде до няколко стъкмени като колиба мърляви пластмасови плоскости, някои усукани, подпрени с голяма автомобилна гума. Вътре една камара бегло напомняше по размери и форми на човешко същество. Беше покрита с якета, тъмна мушама и разкъсана оранжева жилетка със сребърните инициали на щатската брегова охрана — ЩБО. Тайлър ритна купчината в опит да я събуди. Ритна отново — камарата се раздвижи и разпъшка.

— Майната ти — дочу се слаб, немощен глас.

Верен на предпазливостта си и несигурен в достоверността на информаторите, Тайлър огледа и другите три импровизирани заслона; оказаха се празни. Не желаеше изненади. Пет души в лагер, където през лятото навярно са тройно повече. Чу Прийст да разпитва другите трима. Той пак разбута купчината — миришеше на урина и на нещо много по-ужасно.

— Ставай! — заповяда Тайлър.

Купчината изпъшка. Не му се искаше да го претърсва, не искаше да го докосва.

— Не мога. Проблеми с крака — оплака се мъжът, забил лице надолу така, че да избегне погледа на Тайлър.

— Много ли е зле?

— Порязах се.

Поряза се. Тайлър се сепна. От острие? Кървяща рана?

— Как се поряза? — Не каза нищо повече, но се опитваше да го огледа добре, ала мъжът ни най-малко не му помагаше. Сърцето на Тайлър щеше да изскочи. Имаше чувството, че пред очите му е един от двамата заподозрени.

— Този как си поряза крака? Или се появи така? — провикна се Тайлър към останалите.

— Докато сечеше дърва — обади се единият от тримата пияници до огъня.

— Не е вярно — възрази по-ниският. — Някой го е подредил! — високо оповести той.

Една лоша прорезна рана би обяснила наличието на голямо количество кръв във вагона. Може би желанието на Прийст за бърза развръзка по случая щеше да се сбъдне.

— Кой те подреди? — попита Тайлър и отново сръга купчината. Хвана с два пръста пластовете, които покриваха крака на човека, и ги отметна. Вонята беше отвратителна. Стомахът го сви, за малко да повърне — той, ченге с десет години стаж в отдел „Убийства“. Стотици мъртъвци бяха минали пред очите му, но понякога смъртта е за предпочитане пред живота.

Прийст и другите стояха близо един до друг. Под светлината на фенерче тя сякаш разглеждаше нещо в ръката си. Хвърли бърз поглед през рамо и се обърна с гръб към него. Дали го беше усетила? Дали се опитва да скрие нещо от мен? — озадачи се той. — Или просто иска да се стопли? Когато се обърна отново към него в ръката й нямаше нито фенерче, нито каквото и да било друго.

Левият прасец на човека изглеждаше наполовина замръзнал. Беше подут и почервенял като препечена наденица. Крачолът му бе разкъсан, но обувката си беше на мястото, пръстите му обаче бяха срязани през средата. Раната напомняше на ужасяващ почернял клин. Ако нещо съответстваше на следите от клането, открити във вагона, то това беше този крак.

Тайлър се отдръпна и си пое чист въздух. Отиде до Прийст и й даде знак да се отдалечи от варела. Тя направи две-три крачки, за да разговарят спокойно, но нито за миг не свали очи от четиримата.

— Може да е нашият човек — сподели той.

— Не и според свидетелите. Твърдят, че се е наранил тук.

— Покриват го.

— Не е изключено — отвърна тя.

— Какво беше това с фенерчето? — поинтересува се той.

За миг огънят освети лицето й. Изглеждаше смразена, но не от студа.

— Документите ми. Опитвах се да ги убедя, че не съм ченге, а само охранител, който те придружава. Надявам се така да ми кажат нещо, без да се притесняват от арест. — И добави: — Показах им документите си от корпорацията, но се съмнявам дали могат да прочетат нещо, освен „Без депозит няма лихва“.

Това му хареса.

— Кракът на онзи тип е сцепен на две. Връзва се с вагона.

— Те твърдят, че се е случило тук, в лагера — повтори тя.

— Докато е сякъл дърва, предполагам — подхвърли той.

— Точно така.

Тайлър се обърна към четиримата и повиши глас:

— Къде е брадвата?

Смутени, мъжете се спогледаха.

— Сигурно снегът я е покрил — отвърна единият неубедително.

— Сигурно. — Тайлър се обърна към Прийст и посочи заслона: — Не можем да го оставим тук. Той умира, бере душа. Пък и не би отказал една бира.

— Шегуваш ли се? Искаш да го дундуркаш ли?

— Искам отговори от него. Как е пострадал кракът му. Кой му го е причинил? Нещата ще са по-лесни, ако е жив, за да ни отговори.

— Тогава извикай линейка — предложи тя.

— Дали ще му предпишат стек бира? — попита той и добави: — Тази бира е най-бързият път до отговорите, които искаме. Знаеш го отлично. Или предпочиташ да чакаш цяла нощ пред спешното, докато почистят раната и го упоят със седативи?

— Няма да качим този човек в събърбана — възнегодува тя.

— Аз ще карам. А после ще почистя, ако се налага — увери я той.

— А ако умре в ръцете ни?

— Няма да умре. Стигнал е дотук.

— Не знам, Тайлър. Според мен е редно да го откара линейка.

Той сви рамене и продължи:

— Виж какво можеш да измъкнеш от четиримата комедианти^[1]. Идвали ли са други в лагера? Колко души? Кога е пристигнал раненият? Да видим къде се е осакатил с брадвата и да открием някаква кръв, брадвата или каквото и да било, което би потвърдило приказките им.

За негова изненада тя докладва незабавно:

— И четиримата разправят, че са пристигнали тази сутрин; единият от Синсинати, другият от Питсбърг. Останалите не искат да кажат откъде. Заварили го тук, както го откри и ти. Били се отправили на юг — към топлото. Чули, че западните линии са затворени заради бурята. Очакват линиите да бъдат отворени утре и да продължат по пътя си.

— И доколко вярваш на всичко това? — попита той, впечатлен от експедитивността й.

— Искат да се разграничат от онзи тип. — Тя посочи колибката. — Може те да са го осакатили, а може и наистина да не знаят нищо за случая.

— Страхотен живот си живеят, няма що! — възкликна той.

— Така си е — съгласи се тя.

— Пробвай ги пак.

— Защо не пробваш ти?

— В такъв случай ще се наложи да придружиш нашия гост до колата.

— Той няма да влезе в събърбана — повтори тя, но този път не така твърдо.

Тайлър посочи колибата:

— Ти решаваш.

— Ще ги поразпитам още малко — съгласи се тя.

— Добър избор — похвали я той.

Докато се отдалечаваше от ранения, се питаше дали стекът с бира ще свърши работа.

* * *

Тайлър караше джипа, та да спести на Прийст ужасната воня. До момента тя нито беше споменала нещо за застраховка на колата, нито се възпротиви на желанието му да шофира. Тайлър наду парното и отвори всички прозорци с надежда смрадта да понамалее. Тя ги следваше на половин километър с форда.

Сега купчината представляваше човек — или поне остатък от нещо подобно.

— Имаш ли нещо за пиене — попита мъжът, легнал на задната седалка.

— Ще ти взема няколко бири — обеща Тайлър, — но първо искам малко информация. — Вдигна малко предното ляво стъкло, за да чува човека. — Отиваме в болницата.

— Не искам никаква болница.

— А бира искаш ли?

— Ченге ли си?

— Федерален. НКТС. Транспортен инспектор. — Ако не се представи подобаващо, рискува да не получи ценна информация, която този тип би му дал.

— Просто ме пусни да си ходя.

— Не мисля. Нали ще ти купувам бира. Не помниш ли? Но първо трябва да си поговорим.

— Какви, по дяволите, ги дрънкаш?

— Как си нарани крака?

— Сякох дърва. В лагера. — Тонът му бе доста колеблив.

— Кога?

— Преди два дни.

— Преди два дни? — учуди се Тейлър. — Докторите могат да го потвърдят или отрекат, знаеш, нали?

— Може да е било преди три дни. Напоследък спах доста.

Това не съвпадаше с времето на касапницата във вагона. Ако се установи, че раната е толкова стара, значи този тип не е бил част от клането.

— На няколко километра оттук има бензиностанция — подхвана Тайлър. — Подминах я на идване. Може и да спра там, стига да ми сътрудничиш.

— Да бе.

— Ще трябва да повярвам на историята ти — продължи следователят. — А аз не ти вярвам.

— Ченге си, нали?

— Федерален съм, вече ти казах. — Направи пауза. — Искаш ли бира, или не?

— Онзи тип реши да ни даде пример и този пример бях аз.

— Какво имаш предвид?

— Задаваше въпроси, а ние не искахме да отговаряме.

— Кой задаваше въпроси?

— Някакъв здравеняк. Взех го за ченге, но, по дяволите, дори ченге няма да ти отсече пръстите с брадва, за да те сплаши.

— Какви въпроси? Кой те е разпитвал? — Тайлър имаше нужда от малко време, за да смели новата информация.

— Какво стана с бирата ми?

— Още километър-два дотам… Какви въпроси задаваше? — повтори Тайлър.

— Интересуваше се от един латино. Дори не предложи пиячка. Какво, по дяволите, е това? Откога издаваме „колега“ гратисчия… за нищо?

— Какво за латиноамериканеца?

— Откъде да знам? Заби брадвата в крака ми само защото съм черен. Нямаше да нарани бял.

— Кой беше с теб в лагера?

— Отдавна се разотидоха. Повярвай. Щом някой от нас пострада по този начин, се разделяме. Чиста работа.

— Там имаше още четирима.

— Тези са нови. Дребният не харесва цветнокожи. Скъса ме от бой, докато си лежах там, а другите… Другите просто гледаха.

— Онзи едрия, дето те рани, бял ли беше?

— По-бял от снега. Приличаше на дървар. Широк колкото колата. И не беше гратисчия, нищо че дойде от товарен влак, отиващ на запад. Явно искаше да решим, че е един от нас.

— И защо да не е бил гратисчия?

— Повярвай ми, личи си. Беше един от вас, не от нас.

Тайлър влезе в бензиностанцията и донесе стек с шест будвайзера. Както си лежеше, типът изгълта първата кутийка на един дъх и повърна, преди да потеглят. Тайлър заобиколи колата, нахвърля сняг върху повърнатото и побърза да изхвърли бълвоча навън. Раненият се беше повдигнал на лакът, достатъчно високо, за да продължи с бирите.

— Съжалявам за т’ва — оригна се отвратително в затвореното пространство.

Нел Прийст нямаше да е доволна от хигиената, ала Тайлър сияеше. Разполагаха със свидетел и описание на двама заподозрени — дървар и латиноамериканец. Според следователите във вагона битката е била между двама мъже. Най-сетне Тайлър разполагаше с двойка заподозрени. Този път той щеше да осветли Прийст за развитието по случая, а не обратното, както ставаше досега.