Ридли Пиърсън
Паралелни лъжи (42)

41

Близо два месеца Тайлър проседя зад волана на деветгодишен понтиак кабриолет с вдигнат гюрук, паркиран пред невзрачна сграда от червеникавокафяв пясъчник на Аркадиа стрийт в Рокфорд, Илинойс. По време на дванайсетчасовите му дежурства, зимата затягаше пред очите му хватката си над Средния запад. Нахлупил шапка и навлечен, за да се пребори със студа, той се хранеше със сандвичи и пиеше горещо кафе, което му напомняше за годините му в „Метро“ и десетките наблюдения. Продължи да плаща на кредиторите и на адвокатите си, великодушно разработили дългосрочна схема за изплащане. И най-накрая започна да вижда бледа светлинка в тунела от дългове. Едва ли щеше да притежава скоро дом, но наближаваше времето да си наеме жилище. Дори се очертаваше вероятност да вземе някой евтин автомобил на изплащане. Ще се изправи на крака. Преглеждаше специализираните обяви с надеждата да намери нортън 1953 — нещо, за което да мечтае.

Нел Прийст му стана началник в ССО, а се носеха слухове, че я гласят за най-горния етаж. Няколко пъти тя летя до Чикаго през уикендите официално, за да контролира провеждащото се разследване, но не всичко между тях бе само работа.

Тя пристигна в петък сутринта с намерението да прекара един дълъг уикенд с Тайлър. Отдавна бе наела местен частен детектив за нощните смени, защото хранеше съмнения, че нещо ще се случи през малко натоварените часове в къщата, намираща се на средата на пътя. Нел седеше на мястото до шофьора и четеше на Тайлър списъка с вечерните филми от местния вестник. Всяка вечер в осем той напускаше поста си до осем сутринта.

По настояване на Ръкар един съдебен счетоводител в Комисията за ценни книжа доказа, че по време на дерайлирането на влаковете са извършени поредица сделки с акции. През последната година и половина седем сделки са донесли чиста печалба от 927 000 долара, включително 710 000 долара от акциите, продадени непосредствено след дерайлирането на скоростния влак. Всички пари са преведени в Англия, оттам на Бермудите и най-накрая в попечителска сметка на името на някой си М. Алварес, който понастоящем живее в Бенет Хаус, намираща се от другата страна на улицата.

— Ю Пи Ес — констатира Нел, раздвоявайки вниманието си между вестника и огледалото за обратно виждане на нейната врата.

Тайлър погледна в огледалото от страната на шофьора и видя куриер в униформа на Ю Пи Ес, който слезе от камиона си и тръгна към къщата. Куриерът, здраво нахлупил фирмената шапка с козирка, накуцваше леко.

— Колко куриери на Ю Пи Ес сме видели досега? — попита Тайлър.

— Не съм виждала нито един — отвърна тя, но досега не бе прекарвала делничен ден с него в Рокфорд.

— Така ли? Аз пък видях няколко пъти и винаги е един и същ. Пълен, с бакенбарди, пушач. Това не е той.

Прийст се понадигна, за да го разгледа по-добре, ала нищо в този мъж не отговаряше на описанието на Алварес.

— Може да е заместник. Нищо чудно твоят човек да е болен.

— По-скоро е онзи, когото търсим — уточни той, погледна си часовника и отбеляза часа „12:40 следобед“.

След като куриерът на Ю Пи Ес прекара повече от десет минути в къщата, Прийст попита:

— Той е, нали?

— Някои от тях са приказливи, но според мен е той.

— Дошъл е при брат си.

— Маскировката е достатъчно добра. Позволява му да идва и да си отива незабелязано.

— А накуцването? Алварес куцаше ли?

— Вероятно приземяването му с онзи парапланер не е било леко.

— Да се обадим ли за подкрепление? — попита тя.

— Наведи се — подвикна той и двамата потънаха в седалките.

Куриерът излезе от къщата, качи се в стария кафяв камион и потегли.

— Куриерската фирма продава камионите, щом навъртят определен брой километри — обясни Тайлър.

— Алварес си е купил такъв, боядисал го е като истинските и се е сдобил с кафява униформа.

— Възможно е — съгласи се Тайлър. — Знаем, че умее да се дегизира.

— Ами тогава защо седим тук и го оставяме да се измъкне? — учуди се тя. — Защо не го разпитаме?

— Чакахме толкова дълго, не пречи да почакаме още малко.

— Говоря с Питър Тайлър, нали?

Почти десет минути Тайлър следва кафявия камион на безопасно разстояние. С навлизането в кварталите изостана дори още повече.

Камионът навлезе в алеята пред двуетажна тухлена къща, а понтиакът го подмина точно в мига, когато шофьорът повдигаше вратата на гаража. Тайлър продължи по улицата и паркира от другата страна.

— Той е — потвърди Тайлър.

— Видя ли го? — попита Нел нервно.

— Не, но прибира камиона в гаража. Той е — размишляваше на глас. — Искаш ли да се обзаложим, че и преди е бил в онази къща, но не съм го забелязал?

— Ако ще започваш да се самообвиняваш, отивам да се разходя — заплаши тя. — Почини си малко.

Тайлър отмести за кратко очите си от огледалото за обратно виждане и я погледна.

— Съветът ти безплатен ли е?

— Ще ти се. — Нел едва се сдържа да не се усмихне. — Съветите ти идват в повече ли?

— Понякога.

— Ще го преживееш. А сега какво ще правим?

— Ще чакаме — обяви Тайлър.

— Защо?

— Случайно да обърна внимание колко е часът?

— Един без десет.

— Време за обяд — заключи Тайлър.

— Гладен ли си?

— Неговото време за обяд — уточни той.

— Твърде дълго се занимаваш с това. Никой не бива да провежда наблюдение сам в продължение на два месеца. Губиш представа за реалността, Питър Тайлър.

— Така човек разполага с много време за размисъл.

— Мини отпред, а аз — отзад. Какво толкова има да му мислиш? — учуди се Нел. — Или да се обадим на местните полицаи за подкрепление? Нали не си забравил, че имам право да арестувам във всеки щат — припомни му тя.

— С изключение на Луизиана.

— Имаш право, но за щастие сме в Илинойс. — Поколеба се и попита: — И тъй, отпред или отзад ще отидеш?

— Никъде. Не мърдаме оттук.

— Истинският Питър Тайлър да не е заключен в багажника?

— Истинският Питър Тайлър седи до теб. Онзи Питър Тайлър преди Честър Уошингтън. Онзи Питър Тайлър, който няма за какво да си връща. Нямам му зъб. Не търся да се заяждам.

— Звучи добре — предпазливо каза тя.

— Може би истинският Питър Тайлър няма да ти хареса.

— От това ли се боиш: че ако се промениш, няма да те харесвам?

— Вече съм се променил. А може и да не съм. Навярно отново съм си предишният.

— Затова ли не ме докосваш? — полюбопитства тя.

— Докосвам те.

— Обичам да спя с теб. Не ме разбирай грешно. Имам предвид съвсем различно докосване.

— Не искам да прибързвам.

— През декември се целунахме за пръв път — разсмя се тя.

— А ти не искаше да прибързваме, ето защо правим други неща.

— Които са приятни. Не искам да си мислиш, че искам само това.

— Прекарах четири съботи и недели тук с теб, в студа, а ти се чудиш дали искам да има нещо между нас. Чуй ме: Западен Илинойс не ми харесва чак толкова много.

Тайлър сподави усмивката си, но Нел го видя.

— Така е по-добре. Само не ми казвай, че новият Питър Тайлър няма чувство за хумор, защото това е едно от нещата, които обичам у стария Питър Тайлър.

Използването точно на тази дума го накара да я погледне изпитателно.

— Мислех, че ще бъдем внимателни с тази дума.

— Аз съм внимателна. Всъщност, писна ми да съм толкова предпазлива. С тази дума. В леглото. Когато и да е.

Раздвижване зад тях спаси Тайлър от отговора.

— Започва се — посочи той към алеята, където се появи последен модел фолксваген джета, и си погледна часовника. — Един и пет.

— Тръгна в обратната посока. Обръщай! Ще го изпуснем.

— Как ще го изпуснем? — изненада се Тайлър. — Знаем къде живее. Няма да го изпуснем.

Изчака колата да се отдалечи надолу по улицата.

— Какво, по дяволите, правиш, Питър? — ядоса се тя.

Тайлър отдалечи автомобила от бордюра и потегли право напред.

— Алварес пое в противоположната посока! — напомни му Нел.

— Прекарал съм два месеца в този град. Познавам го.

— Криеш ли нещо от мен?

— Защо ти трябва точно този човек?

— Дали не е заради извършените престъпления, как мислиш?

— Или?

— Шегуваш се, нали?

— Освен удовлетворението за егото ти, че си се заела да го хванеш и ще го хванеш ли? Какво друго? — осведоми се той и прокара големия автомобил през поредица от завои. Беше впила поглед в профила му. — Нел, тук разполагах с доста време, за да размишлявам.

— Питър, плашиш ме. Явно наистина си бил тук прекалено дълго време.

— За унищожение на собственост ли говорим?

— Собственост на стойност милиони долари — уточни тя.

— Но вие сте застраховани. Или те терзае изгубеният живот?

— Два — Гохин и О’Мали — напомни Нел.

— Той загуби трима. Северното обединение — двама — направи равносметката Тайлър.

— Какво точно се опитваш да кажеш?

— Казах ти: два месеца са прекалено дълго време.

— Така значи, оказваш се натясно и губиш разсъдък.

Зави наляво и спря колата. Озоваха се пред зелена поляна, паркинг и тухлена сграда.

— Къде сме? — попита тя.

— Прогимназията „Уестсайд“.

Тъмнозелената джета бе спряна на паркинга. Известно време Прийст не разпозна автомобила, но после попита:

— Това същият…

— Да — прекъсна я Тайлър.

— И преди си идвал тук — предположи тя, защото го познаваше.

— Има още три прогимназии. Общо са четири. Наречени са на четирите посоки на света. Само след седмица, най-много след десетина дни, вече знаех коя да наблюдавам, след като удари последният звънец.

— Защото?

— Бил ли си веднъж учител, оставаш учител завинаги — отвърна той шепнешком, рязко и сухо.

— Знаел си, че работи тук? — звучеше ядосана.

— Не, но „Уестсайд“ е най-близо до онази къща. А това е обедната му почивка.

— Говориш несвързано.

— За мен има смисъл.

— Това е същата джета — посочи Нел.

— Най-вероятно „да“ — кимна Тайлър. — Сигурно замества някой учител. Когато пристигна, учебната година бе започнала отдавна. Изглежда затова не го видях, макар да стоях пред училищата. Не е изключено да работи и в четирите прогимназии, в зависимост от това кога се нуждаят от него.

— Той преподава?

— Според мен замества по биология и компютри.

— Под измислено име — предположи тя.

— Някое име, което е купил много отдавна и никога не е използвал.

— Ами да вървим и да си поговорим с него — предложи тя.

— Сигурна ли си, че точно това искаш да направиш?

— На теб не ти ли се иска да го направиш?

— Нае ме да го открия — напомни той. — Моята задача приключи.

— Какво се опитваш да кажеш? — поколеба се тя.

Тайлър я погледна и по лицето му постепенно се разля усмивка. И колкото повече растеше удивлението в очите на Нел, толкова повече устните му се разтягаха.

— Шегуваш се, нали? — оплака се тя. — Или се шегуваш, или си си изгубил ума.

— Нарича се ембрионален алкохолен синдром. Чувала ли си?

— За брата ли говориш?

— Мигел.

— Да, знам. Ужасно е — потръпна тя.

— Ужасно и завинаги.

— Тоест?

— Кой се нуждае повече от Алварес? — подхвана спокойно Тайлър. — Народът? Затворът? Или децата, на които преподава, и малкият му брат, който няма друг жив роднина?

— Другият Тайлър определено е заключен в багажника.

— Още колко дерайлирания мислиш, че ще причини?

— Не в това е въпросът.

Още пет минути седяха в автомобила, без да си кажат дума. Нел сякаш бе съсредоточила цялото си внимание в ръцете си.

— Няма да те спра, щом трябва да направиш точно това — наруши най-после тишината Тайлър.

Изсумтя презрително и го погледна. После обърна глава към училището.

— Смятах те за изцяло отдаден на работата си, само не ми казвай, че не си такъв човек.

— За някои неща съм наистина изцяло отдаден.

— Не си личи.

— Скъпа моя, минах през системата, която ме изхвърли от другия край. На същата тази система отдадох голяма част от живота си. За съществуването й има определена причина. През повечето от времето е съвсем нормална система, но невинаги. Работи с доказателства — нарича ги факти — които вършат добра работа, но в един момент осъзнаваш, че хората не могат вечно да бъдат съдени въз основа на фактите. Как мислиш, че ще бъде съден Умберто Алварес?

За известно време двамата пак се умълчаха. Сива птица от съседното дърво вдигаше невъобразим шум. Зимното слънце светеше силно. Тайлър си сложи слънчеви очила.

През това време Нел изсумтя няколко пъти, сякаш водеше вътрешен диалог. Поклати глава, погледна към Тайлър и отново се зае да топли ръцете си, триейки ги една в друга.

— Справяше ли се по биология? — попита той.

Не му отговори.

— На мен ми харесваше — припомни си Тайлър.

Не просто я наблюдаваше, а я изучаваше в очакване на реакцията й. Появи се бавно, но ясна като слънцето на хоризонта. Тя се усмихваше. Тайлър запали колата.

— Бях много зле по биология — призна Нел.

— Знаеш ли защо?

— Вероятно не съм имала подходящ учител — ухили се тя.

— Най-вероятно.

Тя си пое дълбоко дъх, хвърли за последно поглед към училището и попита:

— Колко мислиш, че ще ти отнеме, за да се приготвиш за тръгване?

— За къде бързаме? — попита той и изкара автомобила на празната улица.

— А, не бързаме, но в 11 часа тръгва експресът, а предпочитам да закуся в Манхатън.

— Значи следобедът ни е свободен. — Потисна усмивката си и пое към мотела, където се надяваше да намерят начин как да си убият времето.