Ридли Пиърсън
Паралелни лъжи (32)

31

15 минути

7-и коловоз

„Пен Стейшън“

— Ще ми се да избегна клишетата как покоряваме нова територия и стъпваме в ново хилядолетие, но клише или не, наистина присъстваме на исторически момент. Ние — всички ние — стоим на перона на седми коловоз на „Пенсилвания Стейшън“ и ни предстои да осъществим пътуване, станало възможно благодарение на новите технологии, които ще революционизират пътуването с влак и в Съединените щати, и в чужбина за десетилетия напред. Горд съм да ви съобщя, че Северното жп обединение притежава някои от патентите на GPS системите и стабилизаторите на влака стрела, които ще позволят високоскоростните влакове да се движат по съществуващите трасета, и те ще останат американски. Същевременно свалям шапка на френските ни консултанти и производители от „Vitesse“ (скорост), както и на стотиците японски дизайнери, които го разработиха и осъществиха.

Гласът на Гохин кънтеше в студения циментов бункер, каквото всъщност представляваше долният етаж на „Пен Стейшън“, като същевременно вътрешно беснееше, че в последния момент началник-гарата разпореди да произнесе речта си тук, а не в широкото централно фоайе горе. Журналисти, кметът, сенаторката и помощниците й, служители от Министерството на транспорта и тълпи инвеститори потреперваха и си даваха вид, че го слушат с интерес. Гохин си даде сметка за напрегнатата програма на деня и съкрати две трети от приготвената реч.

Кийт О’Мали стоеше вляво зад Гохин и внимателно оглеждаше лицата в тълпата.

Преди много време, когато Уилям Гохин осъзна, че президентът на мрежата за доставка на хранителни продукти от национален мащаб не може да разчита на обществената система за опазване на реда да му осигури желаната охрана, привика О’Мали, „за да е полезен“. Като цяло корпорациите харчеха десетки милиони за частни охранители, но въпреки това невинаги всичко течеше гладко. Подслушваха се телефонни линии, получаваха се заплахи, правеха се изнудвания, подробности от личния живот на висшите служители излизаха на бял свят и се разпространяваха от медиите. В такива моменти на сцената излизаха хора като О’Мали и решаваха проблемите. А влаковете продължаваха да се движат, както притежателите на акции, консуматорите и политиците настояваха да правят. Гохин беше наясно с огромната задкулисна работа, без да е запознат в детайли с нея. Работата му беше да ръководи железопътната линия — трудна задача още от появата на този вид транспорт. В това отношение нещата не се бяха променили особено.

За Гохин сегашният момент на „Пен Стейшън“ представляваше материализиране на огромната му мечта, независимо че произнасяше окастрената си реч в грозно, натикано под земята място. По тялото му преминаваха тръпки, но не поради студа. Осъществи мечтата си, оставяйки зад гърба си десетки пречки, за които критиците му някога твърдяха, че са непреодолими. Целият се вълнуваше, а и забелязваше същото по някои от лицата пред себе си. Прераждане; възкресение. Сякаш не беше толкова отдавна времето, когато си играеше с детско влакче и все не можеше да му се насити. Сега, благодарение на него, замиращата индустрия на пътуване с влак щеше да разцъфти. Един ден, и то съвсем скоро, хората ще пътуват от Сан Франциско до Лос Анджелис за по-малко от два часа; разстоянието Портланд — Сиатъл ще се преодолява за четирийсет и пет минути; Чикаго — Ню Йорк — за пет часа. Съвместна пазарна програма заедно с „Форд“ и „Хонда“ ще носи по десет долара на ден от всеки, купил си билет пътник в електрическия вагон. Бавно — знаеше, че няма да стане веднага — железопътният транспорт ще бъде възобновен, движението по магистралите ще намалее и качеството на въздуха в претоварените градове ще се подобри. И всичко това благодарение на неговия влак чудо.

Никой нямаше да забрави скоро този ден. Отделът му за връзки с обществеността се бе погрижил за това. Фотоапаратите и видеокамерите записваха всеки миг от събитието. По време на пробния пробег във влака щеше да пътува телевизионен екип и вероятно щеше да предава заснетия материал „на живо“ и да го излъчва по екраните, с които бяха снабдени всички пътнически места. Екип на CNN чакаше пристигането им на „Юниън Стейшън“. Всички части на мозайката бяха налице за огромната премиера.

Гохин забеляза как очите на публиката му се отместиха. Няколко глави се обърнаха и той се запита дали не губи вниманието им, дали не е написал неподходяща реч. Но когато и самият той извърна глава, го обзе бащина гордост, но и бащино раздразнение, зървайки закъснялата. Гретхен беше облечена в черно кашмирено палто — без никакви кожи, за да не дразни защитниците на животните — а при разтварянето на полите му се виждаше плетена коктейлна рокля, която й стоеше като излята. Носеше перлена огърлица, обици с диаманти от „Тифани“, всеки по два карата, както Гохин добре знаеше, защото лично плати двайсет и две хиляди долара за тях за двайсет и първия й рожден ден. С вдигнатата си руса коса и дискретен грим тя се носеше като кралска особа.

Само преди дни му отправи обвинения, но той отрече всичките. За пръв път от години се скараха, защото и двамата загубиха обичайната си овладяност. Накрая той й забрани да присъства на събитието. А ето я сега тук — в пълно нарушение на нарежданията му. Отклони се от речта си и сърдечно посрещна дъщеря си, с което спечели аплодисменти. Каквото и да стане, тя няма да се качи на този влак! Леко се сепна, забелязал, че по петите на дъщеря му върви дългокрака жена от охранителния му отдел, Нел Прийст. Беше облечена в повлиян от японската мода тъмен костюм с панталон и светлосив шлифер, чиито поли обгръщаха добре оформените й бедра. Черните спортни обувки изглеждаха малко не на място, но подсказаха на Гохин, че в момента тя е на работа: готова да хукне всеки момент. Насили се да се върне към речта си, като същевременно се питаше какви са връзките й с онзи негодник Питър Тайлър, който според Кийт заплашваше да се окаже прът в колелото им. Толкова много проклети усложнения. Отърси се от тези мисли, поднови речта си и скоро я докара до възторжен завършек.

Независимо от усложненията, този ден ще бъде записан със златни букви в календара на живота му.

* * *

В скривалището си под вагон-ресторанта Алварес чуваше речта на Гохин и насочваше мислите си към петте минути тъмнина, когато влакът стрела ще мине под река Хъдсън, за да навлезе в Ню Джърси. През тези няколко минути само на сантиметри от покрития с чакъл жп път, на който при невнимание би станал на пихтия, ще трябва да излезе от импровизирания хамак и да се качи в един от четирите пътнически вагона отзад, пълни с кукли манекени — задължителен атрибут при изпитание на скоростни превозни средства. Налагаше се да осъществи дръзкото прехвърляне в тунела, за да се възползва от пълната тъмнина. Преди тунела, но след като влакът потегли, щеше да премине по цялата дължина на вагона все така под влака, защото знаеше, че двама от поддръжката стоят в предната част на вагона след втория вагон-ресторант — този, под който се намираше в момента.

Беше премислил всеки етап от работата, която го чакаше.

Когато Гретхен Гохин беше представена на тълпата от баща й, Алварес долови името й и се запита дали и тя ще участва в пътуването; вече познаваше тази жена от апартамента в хотел „Плаза“. В този кратък миг на разсейване изгуби равновесие, завъртя се надясно и прикрепената към главата му лампа, за да е готов за каскадата в тунела, падна. За такъв малък и лек предмет падането се оказа доста шумно — първо тупна върху транспаранта, с който Алварес се прикриваше, а после се изхлузи към чакъла.

Алварес затаи дъх и се заслуша.

— Томи — дочу той от слушалката в ухото си, — Кийнан се обажда.

— Какво има? — чу се гласът на радиодиспечера.

— Нещо току-що вдигна шум тук, под втория вагон-ресторант. Чух го. Да проверя ли, или ще изпратиш човек от поддръжката?

Сега Алварес чу и естествения глас на човека, понеже охранителят се беше приближил до вагон-ресторанта по платформата.

— Стой на платформата, Кийн. Ще накарам техниците да погледнат.

Поддръжката! Алварес се напрегна и мислено се наруга. Имаше голяма вероятност техникът да пропълзи под вагона, за да го огледа. Грижливо боядисаният в сребристо транспарант, който разгъна за прикритие под себе си, можеше и да не се види при оглед с огледало под вагона, но обезателно ще го забележат, ако човек пропълзи отдолу. Налагаше се или да изостави, или да ускори плановете си. Разполагаше само с няколко секунди да вземе решение. Ала независимо от всичко трябваше да се махне изпод този вагон. При това — бързо.

* * *

Купърсмит се беше усамотил с Тайлър в машинното отделение, когато диспечерът му нареди да изпрати един от хората си да провери какъв шум е чул човек от охраната. Той изпълни задачата с огромна неохота.

Уилям Гохин почти завършваше речта се. Купърсмит разпореди на един от двамата си подчинени да види какво става, но Тайлър поиска и той да отиде.

Това раздразни Купърсмит още повече; изведнъж се почувства длъжен да участва лично в проверката. И така, тримата слязоха от локомотива и тръгнаха в мрачното пространство между влака стрела и пътническия влак на „Амтрак“ на съседния коловоз.

— Вероятно е някакво втечняване — предположи Купърсмит.

— Сигурно парче лед — съгласи се техникът. Казваше се Деулф, говореше с френски акцент и вървеше малко по-бавно от двамата.

— Всеки конденз, който се образува под вагон-ресторантите, замръзва по пътя и после се разтопява. Французите ни предупредиха, че става така.

— И аз не повярвах, когато за пръв път чух за лед през август — сподели Деулф. — Прозвуча ми налудничаво.

— Налудничавото е, че ни тормозят за това сега — изсумтя Купърсмит.

От другата страна на влака се чу шумно ръкопляскане.

Тримата спряха пред втория вагон-ресторант. Купърсмит посочи прикрепените към вагона малки метални платки с изписани на английски и френски данни за свързващите места, ръчното управление и местонахождението на бутоните в случай на авария.

— И най-ужасното е, че всичко е двуезично по този влак — продължаваше да негодува Купърсмит.

— Така е — съгласи се Деулф. — Трябваше всичко да е на френски — подразни го той.

Тайлър продължаваше да се притеснява да не би някой от охраната да го види и разпознае. Стоеше нащрек за евентуални усложнения. Сред нахвърляните боклуци видя как едър плъх притича изпод влака стрела и се шмугна под композицията на „Амтрак“. Зад тях видя следите от стъпките, оставени от тях тримата по прахта. Проточваха се от локомотива до мястото, където стояха.

Купърсмит напъха ключ с необичайна форма в дупка в рамката на вагона и отвори вградената вратичка.

— Фредо — нареди той на французина, — провери за лед или локвичка вода.

— Защо не го направи новият ни приятел? — предложи Деулф, убеден, че Тайлър е нов техник, както Купърсмит го представи.

— Ти ще влезеш отдолу — погледна го строго Купърсмит. — Трябва да докладвам на диспечера, че сме проверили.

Деулф коленичи и пропълзя под вагона.

Тайлър чу как вратите от другата страна на влака се отварят, за да бъде разгледан супер влакът. Не всички присъстващи щяха да участват в пътуването до Вашингтон. Предстоеше кратък коктейл, по време на който гостите да разгледат влака, а после избраниците да останат за предстоящото пътуване. Всички вагони бяха отворени, включително и вагон-ресторантът, където се намираха Тайлър и хората от поддръжката. Тайлър вдигна глава и видя статичните лица на куклите манекени в пътническите вагони, настанени, все едно са пътници. От мястото си до отворената врата виждаше краката — и мъжки и женски — на качващите се пътници. Зърна Нел Прийст и пулсът му се ускори. Не искаше тя да е на този влак.

— Какво е това, по дяволите? — провикна се Деулф изпод вагона.

Мъжът изпълзя и показа лампа, прикрепяща се към главата. Беше чиста, без прах или мръсотия по нея.

— От вашите ли е? — обърна се Тайлър към Купърсмит.

— Не — поклати глава Купърсмит. — Ние използваме лампи, които се прикрепят към джоба. Всички сме с еднакво оборудване.

Тайлър грабна фенерчето от ръката на Деулф и същевременно бързо разкопча гащеризона си, бръкна и извади пистолета си: полуавтоматична 9-милиметрова „Берета“.

Съобразявайки се е качващите се във влака гости, той приклекна, приближи тъмнината на процепа между влака и земята, насочи пистолета и фенера натам и с приглушен глас заговори:

— Който и да се крие тук, аз съм федерален агент, въоръжен съм и влизам под вагона. Ако моментално не обявите кой сте, ще стрелям. Покажете се.

— Федерален агент? — повтори Деулф смаяно.

Тайлър усети как му стана невероятно горещо. Все едно отново риташе вратата и видя как Честър Уошингтън удря главата на плачещото бебе в стената. Изпита същия гняв. Тайлър и тогава извика предупредително, но и се сети как в следващия миг ненадейно измъкнаха пистолета от ръката му.

Тайлър усети как гърбът му се изпоти. Страх от неизвестното стягаше гърлото му. Алварес му трябваше жив.

— Там няма никого — обади се Деулф.

— Предупредете охраната — разпореди Тайлър. — Вие двамата внимателно гледайте тук. — Посочи прохода между двата вагона.

Купърсмит извади радиото, съобщи за намерената лампа и добави, че „един от неговите хора“ се пъхва отдолу, за да провери какво става.

Тайлър мислено благодари на Купърсмит, задето укри самоличността му. С пистолет в дясната ръка и фенер в лявата той се пъхна под влака.

* * *

Тайлър прокара мощния лъч на фенера в пространството наляво, надясно, нагоре и надолу. Дулото на пистолета следваше лъча; пръстът му бе готов да натисне спусъка. Знаеше нещо, което другите не знаеха: Алварес бе изпуснал лампата. Беше абсолютно сигурен в това.

— Ако е имало някой там, вече е изчезнал — чу се гласът на Деулф.

В този момент Тайлър насочи лъча към долната страна на вагона.

— Фредо! — извика той. — Трябваш ми тук. Представа нямам какво виждам. Ела да ми помогнеш!

Деулф неохотно пропълзя долу.

— Това е предпазната система на спирачките… Тук е контейнерът за прясната вода… Господи, какво е това!

Тайлър веднага различи фалшивия под, създаден от сребристия транспарант.

— Въоръжен съм! — повтори той остро.

На перона започнаха да се отварят бутилки шампанско. Сепнат, Тайлър едва не натисна спусъка. Имаше нещо сюрреалистично във вихрещия се горе коктейл с хайвер и шампанско, и мръсотията и усещането за опасност тук, долу.

Тайлър направи знак на Деулф да поеме фенера, придвижи се напред и протегна ръце нагоре. Хвана камуфлажния транспарант и с рязко движение го скъса. Той се надипли като знаме и падна на земята. Пространството над него бе опасано с найлонови ленти и образуваше нещо като хамак.

— Празно е — отбеляза Деулф. — Изчезнал е.

— Не бъди толкова сигурен — възрази Тайлър, насочвайки лъча на фенера във всички посоки.

— Какво става? — провикна се Купърсмит.

— Охраната може ли да затвори тунела? — попита на свой ред Тайлър.

— С всички пристигащи и заминаващи влакове? Изключено!

— Освен това той отдавна е изчезнал — повтори Деулф, разглеждайки импровизирания хамак. — Умен тип.

Тайлър чу Купърсмит да говори по радиото. Обърна се към Деулф:

— Трябва да тръгна веднага. С шефа ти ще започнем от края на влака и ще се придвижваме напред, а ти ще предадеш съобщение на един човек — обясни той на мъжа.

* * *

Докато откриха Прийст и я придружиха до празната страна на влака стрела, Тайлър и Деулф успяха да прегледат пространството под четирите задни вагона; Купърсмит и друг от хората му оглеждаха отпред. В същото време хора от охраната работеха вътре във влака — наслуки искаха документите за самоличност на някои от гостите. Други охранители претърсваха тунела и съседните коловози. Всичко се вършеше максимално спокойно, с предположението, че Алварес е побягнал и заедно с него е изчезнала и заплахата.

Тайлър обаче не беше убеден. С Купърсмит вече бе обсъдил колко време е необходимо за цялостна проверка на системите и механизмите на влака. Знаеше, че О’Мали ще го изхвърли като мръсен парцал, ако разбере, че е тук, и затова се стараеше да не се набива на очи.

С изцапан гащеризон Тайлър изпълзя изпод последния вагон точно когато Нел Прийст пристигна.

— Имаме нещо като проблем — съобщи той.

— Досетих се. О’Мали нареди да бъдат проверени по списък имената на всички гости.

— Лежал е в импровизиран хамак под вагон-ресторанта. Бог знае откога. Очевидно е успял да премине през проверките на охраната в „Раритан“.

— Не е възможно. Аз наблюдавах по-голямата част.

— Скрил се е в пространството под вагона. Някой е трябвало да пълзи под вагоните, за да го забележи.

— Изчезнал ли е?

— Може би — отговори Тайлър. — Или е някъде вътре. Сред гостите на коктейла.

Прийст вдигна глава към прозорците, където се виждаха и куклите манекени, и лица на гости.

— На всички раздадоха специални лентички за гости — обясни тя и посочи лилавата, закачена на ревера й. — Дори на Гохин. О’Мали го реши в последния момент. Каквото и да знае Алварес за нас, няма начин да знае за лентичките.

— Гостите са много. В този момент може да е сред тях.

Тя отново вдигна глава и я поклати:

— Не вярвам. Избягал е — отсече тя. Погледна към тъмния тунел. — Разбрал е, че сме разкрили присъствието му и е изчезнал — завърши тя почти убедително.

— Трябва ми такава лентичка — каза Тайлър.

— Не знам как да ти набавя. Предвидени са за всички, но се дават по списъка на гостите. Нареждане на О’Мали.

— Дай ми твоята — настоя той. — Ще им обясниш, че вероятно е паднала. Ще започнат да я търсят, но така ще спечеля време.

Тя свали лентичката и му я подаде с угрижено лице.

— Вече минахме отдолу — повтори той, — но нека го направим отново. Ти тръгваш отпред и се придвижваш назад. Аз тръгвам от последния вагон и ще се движа напред.

— Нашите хора сега претърсват влака, проверяват всеки гост по списък. Това не е добре за теб. Повечето вече те познават по лице — предупреди го тя. — О’Мали ще нареди да те изгонят.

— Строго погледнато, няма право. НКТС разполага с всички основания да е тук. Може само да ме забави, да ме въвлече в разговор, да ме държи под око. Но виж каква е тълпата наоколо. Ще се оправя. Какъв е графикът?

— Влакът тръгва след десет минути.

— Ще забавят ли старта заради случилото се?

— О’Мали вероятно ще се опита. Гохин обаче няма да го допусне. Влаковете тръгват навреме. Политика на компанията.

Тайлър погледна тъмните й очи и усети как гърлото му се сви. Никога не бе предполагал, че ще изпитва такива чувства към нея.

— Искам да те целуна в момента — промълви той, — но не мога.

— Определено не може — съгласи се тя, поруменяла.

— Докато пазиш Гретхен Гохин, пази и своя гръб — посъветва я той. — Много е красив.

— Не е нужно да споделяш всичко, което мислиш — отвърна тя ухилена, обърна се и забърза към влака.