Ридли Пиърсън
Паралелни лъжи (22)

21

— Красива гледка — констатира Нел Прийст от десния борд на шейсетметровия кораб за насипни товари „Нанък“.

Тайлър не мислеше за гледката, той четеше по морската карта имената, които бележеха маршрута им: Гууз Айлънд, Фокс Фери Пойнт, Форт Фог Ларк, Маунг Върнън, Гънстън Коув, Холоинг Пойнт. Розовият хоризонт оставяше портокалово оранжева следа върху Грейни Айлънд. Тайлър, в битността си на беглец, нямаше повод да празнува.

— Сигурна ли си, че в така създалата се обстановка не се притесняваш? — попита той.

— Ти би ли останал верен на О’Мали?

— Това не е нещо дребно — припомни й той.

— Бивш служител на този човек е с разбита глава. Независимо какво ще бъде доказано, именно това се е случило. Аз съм служител, а скоро ще бъда бивш служител, не го забравяй. Дали съм лудо влюбена в теб? Не на себе си? Съжалявам, Питър, но не това стои зад решението ми. Взех страна, това е всичко. Няма да работя за него. Все още съм лоялна към компанията, но не и към О’Мали.

Тайлър обмисляше начин за връщане към О’Мали, начин да обърне нещата, но имаше малко основание за оптимизъм.

— Не напускай. Продължиш ли да работиш за него, може да го използваме в наша полза.

— Стига да има как да ти помогна, ще го направя. Разчитай. Щом това искаш, за мен няма проблем, Питър.

Нежно докосна бузата й със студени пръсти, изразявайки и благодарността, и симпатията си към нея. Последните пет дни започнаха като временна работа и рязко промениха живота му, най-вероятно завинаги. Едно обвинение в убийство много наподобяваше на предишния му случай с ръкопашния бой, а това означаваше известно време зад решетките. А бивше ченге зад решетките е мъртвец, с други думи е обречен, независимо колко години ще му дадат.

Всъщност Тайлър стоеше на студената палуба не за да следи навигацията — това служеше само за претекст той и Нел да се отдалечат от ушите на капитана и екипажа. Силният вятър режеше лицето му, въпреки двудневната му брада. Той прекъсна обаждане, което смяташе да направи от мобилния телефон на Нел. Почти му се догади, като се сети как О’Мали отне живота на Стъки. Колко ли много искаше да го разкара от издирването на Алварес. Явно е стигнал твърде близо до истината — повече, отколкото О’Мали допускаше за възможно. Това го заинтригува, защото показваше уязвимостта на О’Мали, която Тайлър все пак можеше да използва.

Тайлър върна телефона на Нел. Не спираше да се пита колко ли обстойно ще го разследват. Дали О’Мали или бившите му колеги от „Метро“ ще проследят телефона на Нел? Дали вече знаеха, че от телефона й е проведено презокеанско обаждане? Тайлър избягваше градски разговори, избягваше да използва кредитни карти. Като ченге знаеше от какво да се пази. И все пак още веднъж взе телефона на Нел. Дано не се наложи да съжалява за това.

— Събудих го — съобщи той на Нел. — Марковиц, счетоводителят на Северното обединение, който се пенсионирал неочаквано и заминал отвъд океана.

— Дали ще се отзове някак по случая Дженоа? Дали би проговорил? — Тя се намираше на ръба на издръжливостта.

Той осъзна през каква агония е преминала, докато реши да тръгне с него. Дали съжалява, чудеше се той, независимо от уверенията преди минута.

Спокойно и бавно корабът пореше тъмните води. Напрежението между тях постепенно спадна.

— Марковиц е една възможност. Иска ми се да говоря с него — продължи той. — Обясних му какво знаем за инцидента на прелеза и за подозренията ни, че всичко е потулено. Казах му и някои други неща — за смъртта на Стъки, за вероятността Милроуз да е останала вдовица, за подозренията ми, че О’Мали е замесен поне в случая със Стъки. Предупредих го за вероятността О’Мали да си разчиства сметките. Напомних му, че да излъжеш федерален агент е федерално престъпление. Той се оказа добър слушател.

Тя носеше тъмнозелена мушама, която капитанът й зае. Мушамата никога не изглежда добре.

— Той говореше за някаква ограничена неприкосновеност, смятайки, че имам нещо общо със случая, но накрая се поотпусна малко. Не се бил пенсионирал по собствено желание. Изненада! Уредили му го заедно със златен парашут. Доколкото той знае, никой — включително и Гохин, ако в края на краищата някой е отговорен — няма вина за престъпление. Невежество, може би, какъвто е юридическият термин, но не и убийство.

— В смисъл?

Искаше му се да се протегне и отново да я погали по бузата, жадуваше за физически контакт с нея, но се почувства глупаво, като й хвана ръката. Преди дванайсет години отказа цигарите, а сега изведнъж му се прииска да държи цигара между пръстите си.

— Първоначално отричаше да има представа за нещата, но после все пак призна, че според него някои хора вероятно са видели част от пъзела. Дали този пъзел може да бъде възстановен, или не, никой не знае. Когато са предложили да се пенсионира, той се амбицирал да събере максимално бързо възможно повече информация. Там очевидно е имало много документи и той е копирал някои.

Тя кръстоса ръце, видимо недоволна:

— Искаш да ми кажеш, че няма да стигнем до никъде с това?

Схванал погрешно тона й като израз на съжаление, че се е захванала, Тайлър подхвърли:

— Слушай, когато стигнем, можеш да се махнеш и да правиш каквото искаш.

— Млъкни, Питър! Въобще не става въпрос за това. Престани да приемаш нещата толкова лично. Вече реших. Няма да се върна.

— Но ако искаш…

— Забрави!

Тайлър се засмя нервно. С Кат бяха любовници, които са си свикнали един с друг, и беше забравил този ранен стадий на връзката, когато отношенията постоянно са поставени на изпитание.

— Ще се наложи цялостна проверка, съдебни заповеди. Но дори и Марковиц изрази съмнение дали въобще има углавно престъпление. Заради фалшифицирането на документи най-много от Националната комисия по ценни книжа да ги шляпнат през ръцете или да им наложат глоба. Това е всичко, народе.

— Но как се връзва фалшифицираното счетоводство с катастрофата на прелеза? Дали някой не е опитал да плати на Алварес под масата?

— Какво пречи да са платили на адвоката на Алварес, за да убеди клиента си на сделка.

— Случаят обаче не се уреди, нямаше сделка.

— И адвокатът не оживя — напомни й Тайлър.

Един миг тишина. От години не му се беше искало толкова да запали цигара.

— Марковиц направи сравнение с програмата на НАСА за космическата совалка. Програмата имала огромни недостатъци и неочаквани проблеми, които изисквали големи суми в брой. Но не се обръщали към Конгреса, защото дори Конгресът да откликне, ще минат месеци, преди да видят парите.

— Значи — прекъсна го тя — вземат назаем от други програми. Например от програмата за кацане на Марс или нещо подобно.

— Програма за кацане на Марс. Точно така. И той каза същото.

— Излиза, че и ние сме правили такива неща? Нарушавали сме бюджета.

— Това е мнението на Марковиц. Нещо повече: сигурен е, че решението за това вътрешно прехвърляне на средства е взето или еднолично от Гохин, или от целия борд.

— И каква връзка има с Дженоа?

— Гохин се е вманиачил по тази технология за супер бърз влак.

— Влакът стрела, да. И аз ще го потвърдя.

— Вижда го като бъдещето на градския транспорт.

— Всъщност всички говорят за това, сякаш компанията има само един проект — кимна тя.

— По думите на Марковиц програмата от самото й приемане, е една голяма финансова черна дупка.

— Става въпрос за трасето.

— В смисъл?

— В Европа релсите се заваряват — започна да обяснява тя. — А по повечето трасета в нашата страна това не се прави. Още по-лошо. Релсите у нас не са достатъчно укрепени за високи скорости. А няма начин да укрепим вече изградените трасета, без да похарчим милиони. Значи Гохин е имал идея да подмени трасето по маршрута на „Метролайнер“ със заварени релси, а после си е представял управленска програма, която да организира укрепването на отделните влакови мотриси преди всеки курс. Ето къде са отишли парите. Без прилагането на тази технология, релсите ще изхвърлят мотрисите при висока скорост. Всичко това се управлява чрез сателит; за да е ефективна технологията, трябва да бъде обезпечена със специална апаратура, с каквато работят военните. Какво знаеш за това?

— Нищо — сви рамене той.

— Чула съм само слухове, затова не го смятам за факт. Говорим за тази технология, сякаш знаем за нея, а всъщност само неколцина посветени са съвсем вътре в нещата. Пази се в тайна, за да се избегнат проблеми с патентоването. — След малко тя добави: — Знам толкова много, защото голяма част от работата ни в сигурността е да предотвратяваме изтичане на информация.

— Сега разбирам аналогията на Марковиц с технологията на НАСА; когато космическата совалка се е нуждаела от финансиране, то е ставало за сметка на програмата за кацане на Марс. В случая със Северното обединение пенсионните фондове няма как да се пипат, защото ги наблюдават профсъюзите, затова са взели парите за поддръжка.

Тя обърна лице към вятъра и затвори очи:

— Това обяснява дерайлирането. Поддръжката е постоянна. Двайсет и четири часа, седем дни в седмицата. Секторът е огромен. Имат страхотен бюджет. Отговарят за всичко: от облеклото на персонала и поддръжката на леглата… — Тя ахна.

— Да?

— До охраната на прелезите.

Тайлър почувства вятъра по лицето си. Светлините на приземяващ се самолет се отразиха ярко на хоризонта.

— О, господи! — възкликна тя. — Толкова е логично!

— Така ли?

— Стъки е бил електроинженер.

— В поддръжката — уточни Тайлър.

— Което включва и контрола на прелезите.

— Името на Стъки беше познато на Марковиц, защото е следял разходите и е видял как парите изчезват, без да отиват по предназначение. Работата на Марковиц е била да го задържи и да му дава празни обещания.

— А парите за поддръжка най-вероятно са били отрязани — заключи тя. — Което включва и средствата за контрол.

— И така, след инцидента в Дженоа Стъки получава пенсиониране мечта. Марковиц, Милроуз и Стъки забравят, че някога са чували за проблеми с поддръжката и че парите са били пренасочвани. — Тайлър, въоръжен вече с повечето, ако не и всички части от пъзела, се чудеше какво да прави с тях. Все пак се нуждаеше от досиетата и файловете на НКТС за тази катастрофа, както и от още подробности. И тогава го споходи онова лошо чувство като синузит и преобърна мислите му — съмнението, че Лорън Ръкар, шефът му, е замесен по някакъв начин със Северното обединение. Ами ако детектив Ръкар е бил натоварен със случая при Дженоа? Дали не са си направили някоя и друга услуга? Тайлър си спомни, че Ръкар познава О’Мали отдавна, откакто двамата са служили във флота. И Ръкар се е възползвал от тази изненадваща, появила се неочаквано работа.

— Питър, за какво мислиш? — попита тя.

Тайлър подхвана спокойно, макар да кипеше вътрешно.

— Ръкар ми даде случая, защото О’Мали го е помолил за човек, когото да прецака.

Прийст се обърна и го погледна. Косата й бе паднала върху част от лицето като завеса.

Тайлър продължи да размишлява на глас:

— Ако ги бях завел до Алварес, щяха да го убият. Точно както направиха със Стъки — пребиха го до смърт — като се погрижиха да ме накиснат. Тяхната малка мръсна тайна умира с Алварес и цялото ми разследване би звучало като думи на отчаян човек.

— Не ти ли се струва малко параноично? — Тя скръсти още по-здраво ръце и ако продължеше да ги стяга, щеше да спре въздуха и кръвообращението си.

— Така ли? — изненада се той. — А защо Ръкар ми натресе тази работа? От всички ченгета избра точно мен.

— Заради опита ти в отдел „Убийства“ — напомни тя неговото обяснение.

— Дали? — не успя да скрие сарказма си той. — Много се съмнявам.

— Едно по едно. — Протегна ръка и го докосна. — Нека се концентрираме. Ще съумеем ли да накараме Марковиц да свидетелства?

— За какво? Според него не е извършено престъпление, а и трябва да пази живота си. В противен случай ръката на О’Мали ще го застигне и никой няма да чуе повече за него.

— И после какво?

— Алварес — отговори Тайлър. — Докато Алварес е жив, катастрофата при Дженоа няма да може да се потули. Но ако О’Мали запуши устата на Алварес и Марковиц както той си знае, всичко ще потъне.

— Правилно ли схващам подтекста на думите ти?

— За да победим О’Мали — процеди през зъби Тайлър, — трябва да стигнем до Алварес преди него.

* * *

Под мрачното небе и силния дъжд, погледнат откъм реката, Балтимор изглеждаше потискащо опустял. В главата на Тайлър прозвуча стих от песен „Вече няма никой в Балтимор“. Товарният параход акостира и докерите започнаха работа. Прийст телефонира за такси.

— До десет минути ще е тук. — Нел погледна Тайлър. — А сега какво?

— Сега стая, малко сън, един душ и започваме свежи.

— Мразя да казвам очевидните неща, но О’Мали ще направи всичко възможно, за да те арестуват.

— Дали ще изпрати твои колеги, или полицаи?

— И едните, и другите. Ти си отстранен от случая, а Стъки е мъртъв; вече няма никакви пречки.

— Но оставаш ти — подчерта Тайлър, вдигайки яката си нагоре. — Какво ли е намислил за теб, как смяташ?

— Ако подозира, че знам нещо, или ще опита да ме купи, или да ме дискредитира. Но аз ще напусна незабавно.

— Не ми се вижда добър ход — възрази Тайлър. — Много по-добре ще бъдем, ако си вътре.

— Шегуваш ли се, Питър?

— Можеш да носиш записващо устройство и да го хванем, ако се опита да те подкупи.

— Вече избрах страна — напомни му тя. — И отборът, в който играя в момента, ми харесва.

— Сигурно са отговорни за смъртните случаи в Дженоа. И положително има начин да се докаже. В противен случай нямаше да стигнат толкова далеч.

— По-важното е защо отидоха толкова далеч — обърна му внимание Прийст. — Задавал ли си си този въпрос. Подобни инциденти винаги се уреждат и никога не стигат до съда. Предлага се достатъчно висока цена и нещата се укротяват. Десет-петнайсет милиона за децата и жената на Алварес — и край. За какво има да се притесняват в Северното обединение?

— Голямото притеснение е да не би да се стигне до осемдесет-сто милиона.

— Няма начин — размаха ръце тя.

— Защо да няма? Ако си признаят грешките, добре. Добре и ако стигнат до сделка. Но ако Алварес поиска процес и изрази съмненията си? Какво ще правят с медиите, със съдебните заседатели? Корпоративен конгломерат иска да смаже един латиноамериканец. Как ти звучи? — Той се замисли. — Положително вече са унищожили много документи. Със сигурност знаем, че са пенсионирали преждевременно онези тримата, за да купят мълчание. Подобни действия на крупни корпорации вбесяват съдебните заседатели, уверявам те. Това ще им излезе през носа.

— А ако доразвият малко повече аналогията на Марковиц за НАСА? Или ако компанията е разорена? Ако Гохин е използвал компанията като средство, за да се осъществи проектът влакът стрела? — попита Нел по-скоро риторично.

— Едно разследване ще размести шахматните фигури — прецени Тайлър. — Ще започнат да задават въпроси, акционерите ще изискат проверки. Кой знае какви странни неща ще се случат.

Мобилният телефон на Прийст иззвъня, но тя не се обади. Връзката й със Северното обединение я измъчваше.

— Не е зле следващия път да вдигнеш — подсказа Тайлър.

— Да им дадем нещо малко, за да предположат къде сме. Няма да е твърде очевидно.

— Защо?

— Защото имаме нужда от време, за да намерим някои отговори.

Тя хвана ръката му. Двамата се загледаха как на дока разтоварват контейнерите.

— Дълбоко в сърцето си искам да вярвам, че Бил Гохин е честен — въздъхна тя. — Има идеи, чаровен е. Хора като него ни радват. Дали е способен да направи Стъки на кайма? Не, не и за твоя сметка. Познавам го, Питър. Трябва да е бил О’Мали. А и все още не допускам, че са възнамерявали да го убият. Кроели са планове да стане както с Честър Уошингтън. Точно както с Честър Уошингтън: да остане жив, та камерите да отразят всяка подробност, когато човекът излезе от болницата с лице, подпухнало като балон, пълен с топъл въздух. Не. Това не е било предвидено. Просто са искали да сплашат Стъки, за да си държи устата затворена, а теб да разкарат от пътя си при процеса. Сега са изправени до стената и сами са си виновни. Ако Гохин е умен, ще предаде О’Мали и ще си измие ръцете.

— Ако Гохин е чист, вече щеше да го е направил — възрази Тайлър. — А човек като О’Мали винаги държи по нещо срещу всеки.

— Звучи ми малко параноично.

Тайлър нежно пусна ръката й.

— Таксито е тук — посочи го той.

— Съжалявам. Лукс е да умуваме след събитията. Ние сме, където сме — напомни му тя.

— Права си — съгласи се Тайлър. — Слушай, дали съм изгубил контрол, или не, дали съм проявил настроение, или не, не обяснява защо, за бога, бих убил Стъки. В някакъв момент от хода на разследването все някой ще си зададе този въпрос. Защо бих убил свидетел? Защо да го наръгам, когато отваря вратата? Защо бих го направил? Ако трябва да съм честен, не се тревожа какво ще се случи после, тревожа се какво ще стане сега. Знам колко бавна е понякога работата на полицията, повярвай ми. Ако можех да се върна там, бих успокоил нещата. Искаш ли малко ирония? — попита той насмешливо. — В настоящия момент задачата ми е не само да спра Алварес, за да не предизвика дерайлиране на влака стрела — макар да е ясно, че за това става въпрос — но и да го пазя, да го спася. Той ни е нужен като свидетел, той е гласът. Случи ли се нещо с него, каквото и да е станало при жп прелеза, никога няма да се разбере. О’Мали е изпратил Хари Уелс да го намери и ликвидира. Те не искат да го подвеждат под отговорност, искат да се отърват от него. А какво ще стане, ако убият вътрешен терорист? Ще получат медали. — Тайлър махна на таксито и двамата с Прийст слязоха от кораба.

Той бе изгубил контрол над събитията. Ако въобще бе имал такъв.

— Благодаря ти, че беше тук — каза й той през покрива на таксито, докато се качваха. — Честността е нещо добро за начало.

— Не бих го пропуснала за нищо на света — усмихна му се Нел и той почувства тази усмивка със сърцето си.

* * *

Името му беше „Меритаймър“, но ако се съдеше по декора и тавана с огледала, нищо не пречеше да го наричат и мотел „Безмълвие“. Разполагаше с четирийсет стаи на два етажа. По външните стълби с боядисани в бяло парапети имаше котви. Вратите също бяха украсени с котви. Върху празния хладилник на минибара се виждаше леке от зелена плесен, лепнато като родилно петно. Тайлър взе стая на приземния етаж, отчасти и заради плъзгащата се стъклена врата към закрития басейн, затрупан със сняг.

Изпрати Прийст да му купи нови обувки, та да се отърве от своите, в случай че полицията стигне до него. Кървавите отпечатъци от обувки пред вратата на Стъки нямаше да съвпадат с новите му обувки. Тя се върна след почти два часа с чифт кожени ниски ботуши.

— Дадох ти само осемдесет долара — възнегодува Тайлър, току-що излязъл изпод душа.

— Няма значение, подарък са. Не мога да те гледам с половинки в такова време. — Тя му върна четирите намачкани двайсетачки.

— А ти как плати? — попита той нервно. Страхуваше се да не е разстроила плановете му.

Тя мълчеше.

— Нали помниш какво казах за ползването на кредитните карти? — настоя той.

— Не е точно кредитна карта — промърмори тя, но изглеждаше виновна като самия дявол.

— Кажи ми, че не си използвала кредитна карта. — Тайлър вече си вземаше якето и малко пари от джоба. Ако не успее да се свърже с нея по мобилния, О’Мали щеше да използва всички средства, за да я открие. — Кажи ми, че си платила в брой!

— Никакви кредитни карти.

— Слава богу! — отдъхна си той.

— Имам сметка в Нордстром. Платих от тази сметка.

— Платила си от сметка? — Стаята сякаш се смаляваше, стените се приближаваха към него.

— Но не с карта — възрази тя.

Той затвори очи и издиша дълбоко, а после й обясни, доколкото успя спокойно:

— Кредитното движение ще бъде отразено в сметката ти в Нордстром. Ако са малко по-умни, ще следят сметката.

— Знам, че си бил ченге, и все пак според мен ти ги надценяваш.

— Не говоря за ченгетата. — Пристъпи към нея и й дръпна чантата. Тя отстъпи, за да го спре. Сборичкаха се и Тайлър взе чантата. Извади клетъчния й телефон, задържа го във въздуха и го изключи. — Кога го използва за последен път?

— За таксито. Обадих се за такси от лодката. Не помниш ли?

— Кораб — поправи я той. За някои неща не можеше да се сдържа. Пусна телефона в чантата й и я върна. — Презокеанското ми обаждане? То не им помага, не им показва къде сме. Дори и обаждането до Милроуз не им върши работа, но обаждане до таксиметрова компания в Балтимор е вече съвсем друго. Какво, по дяволите, си мислех? Прецакани сме! — възкликна той. Погледна си часовника. — По дяволите, та те вече може да чакат отвън.

— Да следят моя мобилен? — изуми се тя. — Разбирам да следят твоя, но…

— Ако са хванали движението по сметката ти в Нордстром, а нищо не им пречи да са го направили, вече знаят, че си в Балтимор. Обаждането до таксиметровата компания ни издава. О’Мали разполага с власт и да разбере къде ни е оставило таксито.

— Тогава нека се надяваме, че си по-добро ченге от тях. Предлагам да се махаме от тук.

— Как? Да се обадим на такси? — изпуфтя той.

— „Елит“, компанията за коли под наем. Вземат те и те карат до агенцията. И ще внимаваме да не ни следят — добави тя.

— За да наемем кола, ни трябва кредитна карта, а ние не можем да използваме такава.

— Аз ще я наема, ще се регистрирам и ще им се обадя, че тръгвам обратно към града. Ще те оставя някъде и ще им кажа, че съм била с теб, искала съм да се свържа с тях, но не съм могла, защото си ми взел телефона и си ме оставил на бензиностанция.

Той кимна. Беше добър план и той й го каза. Седна на леглото, разгърна телефонния указател и се обади.

* * *

През лентите на щорите Тайлър наблюдаваше какво става навън. Смрачи се рано, всичко бе сиво, въздухът изглеждаше гъст и наситен от прах. Няколко минути преди да пристигне очакваното такси, на паркинга спря кола на балтиморския полицейски участък. Един униформен влезе в офиса на мотела, а другият огледа наоколо. Тайлър замисляше да примами извън Вашингтон хората от Северното обединение, но не по този начин. О’Мали явно бе обърнал всичко наопаки и е насочил местната полиция към тяхното местонахождение.

Тайлър реагира мълниеносно. Сграбчи Нел Прийст, издърпа я към себе си и изви китката й зад гърба — гърдите им се докоснаха.

— Химическото ти чистене? — попита той.

— Моля? — Устните им бяха достатъчно близо за целувка. В този момент очите й изглеждаха огромни. Той държеше ръката й извита.

— Името на химическото чистене, което използваш.

— „Минг Линг“, Двайсет и трета и…

— Ако получиш съобщение на телефонния секретар от тях, номерът на фактурата ще означава кода на района и началния номер, на който искам да се обадиш. Последните четири цифри от сумата, която дължиш, са другата част от номера. Само това трябва да запомниш: комбинирай фактурата и цената.

— Разбрах — кимна тя. По лицето й бе изписана тревога.

— Обади ми се на този номер от уличен телефон — усмихна се той. — И не забравяй да оставиш нещо на химическо чистене. Дори да те следят, дори да подслушват разговорите ти, всичко е наред.

Той отскубна телефона от стената и с кабела му завърза здраво китката й, като същевременно й обясняваше защо го прави:

— Завлякъл съм те на онзи кораб насила. Изнизал съм се от мотела преди двайсетина минути. — Придърпа с крак единствения стол в стаята и го остави така, че Прийст да е с лице към вратата.

— Питър!

С нервни движения завърза двете й китки отзад на стола. Целуна я по бузата.

— Не забравяй да си даваш вид и да се държиш, все едно си ми бясна.

— Няма да ми е трудно. — Тя дърпаше белезниците.

— Съжалявам, ако боли.

— Боли — оплака се тя.

— Казах, че съжалявам. — Тайлър грабна едно одеяло от рафта в гардероба и тръгна бързо към плъзгащата стъклена врата; хвърли поглед към Нел Прийст, питайки се дали я вижда за последен път.

* * *

Тайлър хвърли одеялото върху солидната ледена покривка на зазимения мотелски басейн и легна по гръб. Над него, на не повече от педя, стърчеше хоризонтално вътрешната стена на подсиленото покритие на басейна, инсталирано там, за да предотвратява инциденти.

Тайлър преброи гласовете, които викаха навън — търсеха го три-четири ченгета. Надяваше се скоро да се откажат в този студ. Оперативни ченгета рядко търсят нещо без основателна причина. По-скоро мислят колко е топло в колите им.

Неочаквано единият от гласовете прозвуча съвсем близо.

— Тук, навън, има твърде много следи, по дяволите — констатира плътен мъжки глас.

Ако ченгетата погледнеха по-внимателно, биха забелязали, че повечето стъпки са малки — оставени от деца, играли в снега. Но вероятно биха открили и чифт по-големи стъпки, които идваха от стаята, където намериха Нел Прийст, завързана за стол. Биха забелязали, че тези следи се губят в басейна.

— Тук няма нищо — изкрещя друг мъж.

Гласът близо до Тайлър заглъхна, когато мъжът се отдалечи:

— Сигурно е минал през задната ограда. Джими, изкарай колата си към Кардиф и се обади на диспечера да съобщи данните в централния компютър — разпореди мъжът. — Кажи им, че според нас заподозреният се движи пеша из района.

Централният компютър. За Тайлър това означаваше, че всяко ченге във всяка полицейска патрулна кола из Балтимор има описанието му. Опитваше се да разсъждава, но тясното като клетка пространство го затрудняваше. Затвори очи с надеждата да преодолее замайването и клаустрофобията. Тъмнината и острият студ му помогнаха, понеже отвличаха вниманието му и го разсейваха. Въпреки всичко го обземаха вълнение и безпокойство. Започваше да се задушава, чувстваше се в капан.

Разговорът между ченгетата заглъхна — бяха се върнали към стаята. А дали този с плътния глас все още не се навърта наблизо? При тези шумове наоколо Тайлър не бе в състояние да определи.

Надигна глава, за да чува по-добре разговорите им, но вместо това чу силен, рязък пукот, все едно блъскане от чук. После още един. В първия момент си помисли, че са полицаите, и се зачуди какво ли правят. След като чу още един, дори по-силен звук, наподобяващ малък взрив, който изпълни тясното пространство, той осъзна, че шумът идва изпод него. Ледът се пукаше. Топлината на тялото му, затворено в малко пространство, бе предизвикало законите на физиката. Пукнатина. И сетне още една.

Това отприщи задушаващото го безпокойство и клаустрофобията му се засили. Тайлър изблъска дървеното покритие и излезе от басейна като мъртвец от гроб — смъртно бледен, изпотен и треперещ.

Едно от ченгетата, много по-близо, отколкото Тайлър очакваше, се завъртя, изваждайки оръжие. Тайлър си пое въздух, сграбчи го за ръката, в която държеше оръжието, и го бутна към отвореното покритие на басейна. Ченгето се претърколи през перваза и счупвайки леда, се озова в плиткия край на басейна. Тайлър погледна към мотела; Прийст стоеше пред вратата и две ченгета я разпитваха. Мигом се парализира. Тази жена му бе влязла под кожата. Не искаше да я оставя, не искаше да действа сам. Не искаше да стане беглец. Погледите им се срещнаха, установиха връзката и Тайлър тръгна. Той чу предупредителните викове: „Спри! Ей, ти, спри!“. Патрулните полицаи се намираха в неизгодна позиция: Тайлър знаеше, че ще стрелят единствено при самозащита. Щяха да го преследват, но той разполагаше с малко преднина. Знаеше също, че чувството им за колегиалност изисква първо да спасят мъжа в басейна. Беше паднал тежко, облечен с много дрехи. Най-вероятно щяха да се разделят — един да остане при басейна, а един-двама — да го последват пешком.

Той побягна. В края на малкия паркинг зави наляво по напукания тротоар, покрай дървена ограда.

Чу звук, без да може да го определи напълно: туду-фшшш, туду-фшшш. Беше тракането на бавнодвижещ се товарен влак, който минаваше през северния край на Балтимор.

През рамо видя едно от униформените ченгета — на прилично разстояние тичаше след него тромаво заради оръжието и боеприпасите, окачени по колана му.

След края на оградата Тайлър зави наляво и хукна през снега към движещия се влак. Тичаше яко. Тичаше бързо. Хвана се за един парапет в края на последния вагон и увисна. После постепенно се придърпа нагоре.

Най-после и ченгето зави зад ъгъла, но вече нямаше кого да види. Сега влакът се движеше твърде бързо, за да се реши да скочи.

След секунди борба за живота си, Тайлър се удивляваше на тънката линия, която лежеше между него и Алварес. Беше се превърнал в човека, когото преследваше.

* * *

Държейки се за стъпалото на металната стълба, захваната с болтове към тресящия се вагон, Тайлър чувстваше пръстите си премръзнали. От студения вятър не усещаше и пръстите на краката си. Влакът се движеше с шейсет километра в час. Глезените му се схванаха. От протягане да оглежда отминаващия пейзаж го болеше вратът. Още преди час загуби от погледа си Балтимор — напуснаха предградията и го погълнаха тъмните дънери на дърветата в безкрайната гора, която се разстила западно от Мериленд.

Налагаше се да слезе от този влак, и то преди ченгетата, дошли в мотела, да се обадят, където трябва, за да установят кой е влакът и да го спрат. А може би не се интересуваха достатъчно от него, за да си правят толкова труд, но Тайлър не биваше да рискува.

Сега беше важно да се съсредоточи върху влака стрела. Нуждаеше се от повече информация за теста, за който Нел спомена. Със или без участието на Ръкар — няма значение как — беше от съществено значение да стигне до Умберто Алварес, преди той да предизвика дерайлирането на влака. Вероятно товарните влакове, които не превозват пътници, правят само тестови пробези. Но скоростният влак бе медийно събитие, натоварено с голяма известност и обществен интерес, и не на последно място включва много почести. О’Мали знаеше, че това е върховната награда.

Няколко пъти той се изкушаваше да скочи, но потрошеното замръзнало тяло на Хари Уелс му припомняше колко опасен спорт е това.

При перспективата да попадне на полицаи със заредени оръжия, щом влакът спре в някой малък град, на Тайлър му оставаше да реши не дали, а къде и кога да скочи. Нямаше представа как се скача от влак в движение. Единственият път, когато му се наложи да го направи, се вцепени.

Сега проучи ситуацията: от едната страна на товарния вагон тръбен парапет опасваше ъгъла. Стори му се възможно да се протегне от мястото, където стои, да се хване за него и да скочи от влака. Трябваше да прецени в кой момент да го направи.

Премръзналите му пръсти стискаха стоманеното стъпало на стълбата. Тайлър изчакваше влакът да намали скоростта, за да се фокусира по-добре върху релсите. Изминаха пет минути, десет, двайсет. Болката в пръстите му се обостряше и вече беше режеща, но въпреки това споменът за вида на Хари Уелс го възпираше да скочи.

Най-сетне влакът започна да се движи значително по-бавно, защото се изкачваше по възвишение. Скоростта намаля наполовина. Тайлър натъпка телефона си надълбоко в джоба, за да го опази. Насред нищото, където всъщност се намираше, ако си счупи крак, този телефон би бил единственият изход.

Преди да скочи, го връхлетяха рой мисли: за Нел и за желанието му да прекара повече време с нея; за дерайлиралия влак при Тер Хаут; за Хари Уелс. Тръсна глава и се хвърли към парапета около ъгъла; с левия крак и с лявата ръка се държеше здраво за стълбата, а останалата част от него висеше над пробягващите отдолу релси. Люлееше се на лявата си ръка като врата на пантата си, перпендикулярно на вагона, провесил се над мяркащите се пред очите му релси. Оттласна се от вагона, пръстите му едва докопаха онази дръжка и той се вкопчи в нея. Пусна лявата си ръка, отблъсна се с крак и се залюля към външната част на вагона. Сви краката си в коленете и се оттласна от вагона като плувец на старта за гръбно плуване. Туду-фшшш… Туду-фшшш…

Просна се на замръзналата земя и се затъркаля надолу по насипа. Търкаляше се, блъсна се в нещо твърдо, преметна се през бабуна, която разкъса кожата му.

Най-сетне спря. Всяка частица от тялото го болеше. Бързо се помоли на ум, пое си дъх и бавно започна да проверява болезнените места — стави и кости — да види кое е здраво и кое не. Всичко се движеше, болезнено, но се движеше.

Влакът се изниза покрай него — туду-фшшш, туду-фшшш…

Нямаше представа къде се намира, но знаеше къде отива.