Ридли Пиърсън
Паралелни лъжи (19)

18

— Не очаквах да те видя отново — прошепна му Джилиан в ухото и му наля чаша червено вино.

След посещението при Мигел Алварес шофира почти шест часа до Толедо, Охайо, и успя да хване експреса за Ню Йорк в 12:33 на обяд. Влакът всъщност тръгваше от Чикаго, но се страхуваше, че на „Юниън Стейшън“ ще е пълно с тях. Изостави черното кожено яке, сините джинси и раницата и сега носеше пуловер и жилетка, защото с другите дрехи го бяха виждали. Безпокоеше го само, че кара крадена кола, затова се движеше през нощта и спазваше всички ограничения по магистралата, пък и като се вземеше предвид, че я ползва едва от един ден, намираше риска за оправдан. Поспа добре във влака и се събуди същия следобед в три, донякъде освежен.

Пробният пуск на влака стрела бе насрочен за след четири дни. Щеше да измине отсечката от „Пенсилвания Стейшън“ в Ню Йорк до Вашингтон. Всичко, над което Алварес бе работил, сега зависеше от следващите четири дни.

Бистрото срещу „Пауел“ бръмчеше от разговори, по масите подрънкваха прибори и съдове; ухаеше на копър и розмарин, долавяше се и топлият, сладък аромат на шоколад от суфлето. Джилиан стоеше и слушаше внимателно с молив в ръка, в очакване на поръчката.

— Исках да те видя пак — каза й той, погледна надолу към чашата с вино и я завъртя около столчето й.

Джилиан се огледа наоколо, за да се увери, че никой не я наблюдава, и остана неподвижна — нищо не подсказваше споделената им интимност.

— Ето ме.

— Исках да се извиня — продължи той. — Не съм сигурен за какво, но мисля, че ти дължа извинение.

— Не съм малко момиченце. Не е нужно да се извиняваш. Имах желание да го направя, откакто станах на тринайсет. — Засмя се. — Просто беше изпълнена още една от малките житейски мисии.

— Бих хапнал печена пържола. Със спанак — започна да поръчва той, играейки си с приборите.

— Коя беше жената онази вечер?

— Обясних ти.

— Да, но не ти повярвах.

— Май не биваше да се връщам.

— А защо го направи?

— И малко картофи, ако имате. И супа за начало.

— Не постъпвай така.

— Патешка супа — уточни той. — Никакви вегетариански боклуци. Не сервирате такива, нали? Не и на такова място.

— Трябва да отседнеш някъде — прецени тя. — Можеш да останеш при мен.

— Имам си стая. Добре съм.

Тя се наведе по-близо и ядосано прошепна:

— Първо спиш с мен, после изпитваш чувство за вина и се връщаш. Куцаш. Ранен си. Имаш неприятности, ако се съди по накуцването и нежеланието да споделиш с мен какво става. И очакваш просто да ти запиша поръчката, така ли? — Завъртя се на пета и се запъти ядосана към кухнята.

Нещо подсказваше на Алварес да си тръгне, преди тя да се е върнала. Ето, възникнаха усложнения. А се бе надявал на приятна вечеря. Направи грешка, като дойде тук. Тя навярно бе доловила намеренията му, защото се върна в залата с чантичката си в ръка. Някак странно изглежда сервитьорка с чантичка. Той вече се беше изправил, когато тя приближи до него.

— Случвало ли ти се е да преживееш един от онези моменти, когато виждаш нещата съвършено ясно? Съвсем точно? Съвсем вярно? Не ме питай защо, но щом видях това във вестника… си помислих за теб. — Извади от чантата статия, откъсната от вестник.

Той отказа да я вземе и тя я остави на масата. На снимката се виждаше влаковата катастрофа в Тер Хаут.

— Семейството ти. Начинът, по който се държа с мен, така… нервно… онази нощ. Тайнствено. А после тази статия. — Наведе се към него и прошепна: — Какво става, Бърт? — Топлият й дъх по врата му го накара да потрепери.

Алварес смачка статията. Усети, че му е трудно да диша.

— Това няма нищо общо с мен.

— Така ли?

— Забрави го! — Огледа се наоколо. Неколцина клиенти ги гледаха. Почувства се приклещен.

— Обясни ми — примоли се тя.

— Няма какво да обяснявам. — Опита се да мине покрай нея и да излезе.

— Да, има! — извика тя достатъчно високо, та всички глави в ресторанта да се обърнат.

Алварес излезе навън и побягна.

* * *

Час по-късно Алварес нагоди вратите на ръчно боядисания шкаф в хотелската стая, като подпря едната с облегалката на стол, за да стои отворена. От вграденото в телевизора радио се чуваше опера. Големи дробове. Излетна се и се опита да се наслади на момента, но срещата с Джилиан го беше разтърсила.

Хотелска стая в „Плаза“ струваше триста и осемдесет долара и въпреки това не му се струваше скъпо. Разполагаше с малко повече от три хиляди в брой, разделени по равно в двата му джоба и чорапа на десния крак. Всичко беше готово, но той чакаше нетърпелив като тийнейджър преди абитуриентски бал. Първо поседя на ръба на леглото, после се премести на стола пред бюрото, а накрая — върху тоалетната. Стомахът му вреше и кипеше, нервите му бяха на възел.

Чувстваше се замаян от очакването. Ако всичко мине добре, вярваше, че ще успее да събере достатъчно сили, за да срази Уилям Гохин, независимо дали влакът стрела ще дерайлира.

През студентските си години Алварес смяташе за най-ценен и мощен инструмент и оръжие информацията. Предимството на информацията го тласкаше да предприема рисковани набези в офисите на Северното обединение и да прекарва стотици часове в проучване и на Гохин, и на дъщеря му Гретхен. Познаваше ежедневието им, навиците им и изключенията от тези навици, как предпочитат да пътуват, приятелите им. Погледна часовника. Тя закъсняваше. Тревога измести възбудата. Лъжите бяха прекъснали всички връзки с миналото му, с изключение на тази с Мигел. Нямаше собствено жилище; разполагаше с оскъдно обзаведено таванско помещение южно от Флатайрън Билдинг, за което плащаше наем месец за месец. Известно време животът на номад беше забавен, дори вълнуващ, жаждата за отмъщение го бе завладяла, но вече започваше да го изтощава. Откритието на Джилиан го порази. Тя знаеше за него! А знанието е толкова опасно, колкото и могъщо. Позвъняването на телефона в стаята го сепна.

— Ало? — бързо вдигна слушалката той.

— Господин Кортес? — попита кадифен женски глас.

— На телефона.

— Аз съм Гейл. Мога ли да се кача в стаята ви?

— 1217.

— 1217 — повтори тя. — Ще се видим след минута.

Алварес затвори телефона, гърдите го стягаха, адреналинът прогони усещането за умора. Гейл. Дори гласът й го караше да потръпва. През последните осемнайсет месеца игра какви ли не роли, но нито една така ободряваща, както щеше да бъде ролята му през следващите няколко часа. Тази жена също играеше роли. Лъжата щеше да изтръгне Джилиан от мислите му. Разгледа стаята и си напомни да стои гърбом към гардероба и камерата, която прикриваше. Припомни си още, че за това представление ще иска от жената неща, които няма да получи лесно. Хиляда и петстотин долара, а той няма да използва дори цент. Чудеше се колко далеч може да стигне.

Погледна в огледалото човека, в който се беше превърнал — уморените очи, потиснатата тъга, леко обезцветения счупен нос, който все още се възстановяваше, няколкото белега, които не съвпадаха със спомените за лицето му. Тялото му също както и душата понасяше тегобите. Сега той се чувстваше като катастрофирал влак. В сравнение с учителя на осми клас, преподавал някога механика на будните умове в „Букминстър Фулет“. Предишният Умберто Алварес вече не можеше да се види в това огледало.

* * *

На вратата се почука и Алварес погледна през шпионката. Сърцето му спря, когато я видя. Дори и изкривен през изпъкналите лещи, съвършеният й образ говореше за висока класа. Компаньонка или не, определено не беше момиче от улицата. Филираната й черна коса обрамчваше облото й лице. Носеше сини лещи и достатъчно грим за театрална постановка, включително и голямо количество сенки за очи. Странно комбинираната козметика скриваше, а не подчертаваше високите й скули. Имаше малък римски нос, високомерно разположен над нацупени, чувствени устни, оцветени в розово. Устните й задържаха вниманието му. Пленителни. Пое си дълбок дъх, отвори вратата и вътре нахлу аромат на люляк и френски сапун. Усмихна му се приветливо. Можеше да е момиче от Париж, Лондон или Милано.

— Гейл — представи се тя; гласът й сега прозвуча по-силно и дрезгаво. Имаше намерение да си заработи всяка стотинка.

— Фернандо — излъга той.

Здрависаха се, тя — леко и нежно, изобщо не така, както беше очаквал. Целуна го леко по бузата, мина край него и влезе в стаята. Ароматът й се разля навсякъде. Носеше направено по поръчка кървавочервено яке, което се закопчаваше така, че да подчертава гърдите й. Черната й плисирана пола му напомняше за ученичка, като се изключи мекият овал на бедрата й.

Постави ръчната си чанта върху нощното шкафче и се обърна към него.

— За дълго ли си в града?

— Само за няколко дни.

— Със самолет ли дойде?

— Всъщност с влак. — Изчака я да види реакцията й. Тя се усмихна, развеселена:

— Обичам влакове.

— Последното романтично средство за пътуване — подхвърли той.

— Напълно съм съгласна.

Не би могъл да го изиграе по-добре.

— Сега ли да платя? — попита той.

— Не говори за бизнес, моля те. Сумата беше изтеглена от кредитната ти карта, когато се потвърди, че си в стаята. Редовно ли използваш сайта? — попита тя подозрително.

— Приятел съм на Такимачи — отвърна той.

— А, да. Добре — усмихна се тя.

— Охайо — отговори той на първия й въпрос.

— Там ли живееш?

— Не, там бях по работа. Също като в Ню Йорк. — Той се приближи към минибара. — Нещо за пиене?

— Не, благодаря. Но ти си сипи. Ще се върна след секунда — посочи към банята.

— Докато си вътре, си свали перуката — заръча той — и грима около очите. Обичам да чувствам косата на жените. — После добави: — Обичам жените да са обикновени. Както Бог ги е създал. Бих искал аз да те съблека, ако нямаш нищо против.

— Ти решаваш, Фернандо. Тук съм заради теб. Каквото пожелаеш. Както го пожелаеш.

Исканията му изобщо не я притесняваха. Сигурно чува много по-лоши неща, помисли си той. Тя кимна послушно.

— Ще се забавляваме добре, Фернандо — увереността звучеше обезоръжаващо.

— Остави вратата на банята отворена — подвикна той.

— Моля? — Изглеждаше изненадана.

— Казах да оставиш вратата отворена. Искам да гледам. И помни: настоявам аз да те съблека.

— Имам нужда да се усамотя за момент, Фернандо.

— Добре, но остави вратата отворена.

Сега вече изглеждаше притеснена. Целеше да я изнерви.

— Моля?

— Слушай, събличането не би трябвало да те притеснява. Нито дори използването на тоалетната — сигурно имаш клиенти и с такива прищевки.

Веждите й се свиха, но тя си наложи да се успокои и да остави клиентът да получи желаното.

— Ако става въпрос за наркотици… трябва да знаеш, че това ме възбужда. Жената да се откаже от контрол над себе си по този начин. Не че аз искам да я контролирам. Каквото и да използваш, направи го пред мен. Точно тук — посочи леглото.

Объркването й се замени с покорство. Кимна неохотно.

— Тогава не ми е нужна банята. — Извади малко стъклено шишенце от чантичката си и смръкна солидно количество кокаин; очите й почти не се отделяха от него.

— Сега ще те съблека — предупреди той. — Махни перуката. — Отиде до огледалото. — Махни и контактните лещи.

Тя смръкна още кокаин и прибра малкото шишенце.

— Добре. — Тази дума произнасяше с неизменна готовност.

Хвана я изотзад за бедрата и я обърна към огледалото. Тя внимателно вдигна перуката и я свали от главата си. Тръсна коси и попита дали да се среши. Алварес пристъпи зад нея, каза й да не се притеснява и й помогна да свали късото яке. Внимателно свали ципа на черната пола. Дръпна я надолу към глезените й, откри червен жартиерен колан и червени копринени прашки, които изчезваха в цепката на задника й. Не усещаше нервност от нейна страна, беше свикнала да я събличат. Ритъмът на неговото сърце обаче се беше удвоил.

— Да ги поставя ли на закачалка? — попита той.

— Ако нямаш нищо против, да, моля. — Играеше си с косата си, опитвайки се да я пооправи. — Бих могла да се среща — предложи отново тя.

— Не — възрази той, докато увесваше полата й на закачалката. Върна се, обгърна я с ръце, хвана гърдите й и бавно разкопча кремавата блуза. — Така е идеално.

— Предпочитам да оставя лицето си. Направила съм се красива за теб, Фернандо.

Свали си блузата.

— А аз предпочитам честно лице пред украсеното — отвърна той. Освен това искам камерата хубавичко да те види.

— Какво имаш предвид под честно лице? Обиждаш ли ме?

— Да те обиждам? Правя ти комплимент, Гейл. Това лице не прилича на истинското ти, нали? Не прилича ни най-малко. Сигурен съм, че истинското е много по-красиво. Каква вода ще използваш — топла или студена?

— Страхувам се, че съм непреклонна. Няма да сваля грима.

— Колко време ще ти трябва? Час? Ще платя за още един час, в брой.

— Една топла и една студена салфетка.

Алварес ги донесе и тя започна да сваля грима си пласт след пласт.

— Странно желание — промърмори тя, почти на себе си.

— Никога ли не са го искали преди?

— Никога не са ме молили за това. — Явно не й беше удобно да обсъжда с него клиентите си. — Обикновено добавям нещо. Някои мъже предпочитат определен вид, нали разбираш?

— Обичам жените да са истински. С малки изключения, жена ми никога не слагаше грим. — Надяваше се тя да попита нещо, но момичето бе добре обучено. — Употребата на минало време не събуди ли любопитството ти?

Сутиенът беше от черен сатен. Той го откопча и плъзна презрамките надолу по ръцете й. Тя не реагира. Неговото кръвно налягане обаче настигаше пулса му. Устата му пресъхна. Зениците й бяха разширени от кокаина.

— Така ли? — попита тя.

— Абсолютно.

— Значи те разочаровах — извини се тя. — Съжалявам. Да попитам ли сега?

— Мъртва е — изпревари я той. — Решиха, че е било инцидент, но за мен си е убийство.

— Убийство? — Тя се намръщи и развали добре тренираната си усмивка.

Алварес коленичи и дръпна леко жартиерите и прашките надолу. Главата му бе на нивото на талията й. Хвана я за бедрата и я обърна към камерата съвсем гола. Преобразуването завърши: тя вече не беше момиче на повикване за хиляда и петстотин долара на час с пленително лице и тяло за милиони. Сега беше Гретхен Гохин.

* * *

Начинът й на живот ги караше да я боготворят и бързо да откликват физически на нея. Тя обичаше чувството за превъзходство, за пълен контрол. В присъствието й се превръщаха в мека глина. Възрастни хора. Някои от тях с много власт — определено най-богатите мъже в света. За час-два те я поставяха над всички други жени по земята. И въпреки че те плащаха, повечето от тях биха направили всичко за нея, стига да ги помоли.

Алварес знаеше почти всичко за Гретхен Гохин. Бе учила в Чоут и Принстън, разполагаше с много привилегии — личен самолет, президентски апартаменти, лимузини, гувернантки, прислужници и кухненски слуги. Само шепа деца по света се ползваха с такива удобства. Загуби майка си, когато бе едва на петнайсет. Бе починала вследствие на алкохолизъм, макар пресата да приписа смъртта й на рак. Алварес подозираше, че Кийт О’Мали, заемащ поста на наемен убиец при шефа си, умело е държал наркотичната и алкохолната зависимост на Лесли Гохин скрита зад стените на частни клиники. В некролога й, поместен в „Ню Йорк Таймс“, се споменаваха широките мащаби на нейната филантропска дейност. Той си направи труда да се разрови и откри, че е била просто младо момиче от Средния запад, покорено от властния си съпруг, който не признаваше нищо друго, освен работа, конкуренция и успех. И жени. Алварес предполагаше, че именно флиртовете на съпруга й са накарали Лесли Гохин да посегне към бутилката.

Опитите на Гретхен с наркотиците датираха от предпоследния й клас в гимназията. За наказание я бяха отстранили за две седмици от училище и тя отиде с приятели в Амстердам. Той си представяше как момчетата са се редели на опашка за нея, падайки в краката й. Навярно бе развила зависимост към тяхното желание, оказало се по-силно от способността й да им устои. Без съмнение бе спала с десетки момчета в колежа, винаги целейки се в по-възрастните и с повече опит. Беше се научила да им се харесва. В отсъствието на баща си, за чиито многобройни любовници знаеше, Гретхен е изпитвала необходимостта от все повече партньори, от повече внимание и възхищение. Станеха ли самодоволни — дори в съвсем малка степен — тя ги зарязваше.

Определени събития са ускорили превръщането й в професионално момиче на повикване. На някое от лъскавите партита на баща й, някой пиян изпълнителен директор я е приклещил и после й е предложил пари, за да си мълчи. Или е имала нужда от пари за дрога? Или просто е пристрастена към секса? Или е била изнудвана? Не можеше да се твърди със сигурност какъв точно е механизмът, а Алварес не бе психолог. Но любящият богат и отсъстващ баща със сигурност имаше голям дял в превръщането й от светска дама в елитна компаньонка.

Навярно психоаналитикът й (беше провеждала сеанси два пъти седмично в продължение на година) й бе обяснил, че с действията си иска да нарани баща си. Каквато и да е била причината, тя бе прекратила сеансите.

Според Алварес някъде през лятото, преди да завърши Принстън, Гретхен е приела доходна работа като едно от най-търсените момичета в Ню Йорк. Пет години по-късно, на зрялата възраст от двайсет и три години е настанена в спа лечебен център в Аризона, вероятно поради кокаинова зависимост. Алварес не се съмняваше, че именно Кийт О’Мали е бил винаги нейният спасител. Не е изключено О’Мали да я е снабдявал с наркотици и дори още да я снабдява, макар Алварес да нямаше доказателства за това. Изглеждаше очевидно, че О’Мали предпазва Гохин, доколкото е възможно, включително при проблеми в семейството. Това предполагаше връзка между О’Мали и Гретхен, която той се надяваше да използва.

* * *

Гретхен Гохин стоеше пред него чисто гола, ако не се броят обувките с черни токчета. За момент Алварес се изкушаваше да се възползва от нейните прелести. Всеки мъж би почувствал същото — помисли си той, въпреки че се мразеше, задето е така предвидим. Хвана я за широкия, пищен ханш, сякаш започваше да я опознава, но вместо това я придърпа към леглото и я остави да седне на ръба.

— Каквото поискаш и както го поискаш — повтори тя с топло женствено мъркане. — Разполагаш с времето ми.

Той се изправи и препречи пътя й към вратата. Застана така над нея, че да има психологическо предимство. Преглътна, прочисти гърло и събра смелост с ясното съзнание, че ако тази реч успее, може би хиляди човешки живота ще бъдат спасени. Животи, които в противен случай биха тежали на съвестта му.

— Г-це Гохин — подхвана той и тутакси му се наложи да я хване, за да й попречи да стане от леглото и да избяга. — Не съм от полицията. — Тя не спираше да се бори; той се отдръпна и й позволи да се изправи на крака. — Ако си тръгнете — продължи той отчетливо, докато тя взе полата си от гардероба, без да се занимава с бельото, — животът на баща ви ще е единствено във вашите ръце. Не мога да ви помогна.

Спечели си отсрочка. Така тя му изглеждаше дори още по-секси — с възбудени голи гърди и увиснала накриво на талията й пола. Чуваше ускорения й дъх. Устните й потреперваха и той си даде сметка, че се опитва да говори. Искаше това да е монолог, а не дискусия, затова продължи:

— Името ми е Алварес. Аз съм човекът, когото баща ви и О’Мали издирват. Жена ми и децата ми бяха убити на жп прелеза в Дженоа, Илинойс. В течение сте на случая, нали?

Тя не показа с нищо, че е чувала за подобно нещо, но той реши да се придържа към плана.

— Баща ви и О’Мали трябва да признаят истината за смъртта на семейството ми. Само това съм искал и искам: истината. Не желая пари, само истината — нека целият свят да я чуе. Опитах се да се договоря с баща ви, но не успях. Сега той понася големи материални загуби, ала все още отказва да ме послуша. Дано послуша вас. О, божичко — възкликна той като човек, пробуждащ се от сън, — аз бих послушал дъщеря си, уверявам ви. Моята дъщеря обаче е мъртва. Убиха я методите на баща ви, осъществени от О’Мали. Трябва да го накарате да ви послуша. Разбирате ли? Ако не се извини, ще предизвикам дерайлирането на влака стрела при последното му изпитателно пътуване. Съобщете му го. Няма значение какво е планирал, аз ще успея — така, както там ще бъдат всички медии и всички високопоставени особи. Баща ви също ще бъде във влака. Аз ще го съсипя — него и всичко, което стои на пътя на истината. Изтръгнете ли това извинение — публично извинение — никой няма да пострада.

— Кой сте вие?

Надяваше се да го е чула, надяваше се шокът й от това, че знае самоличността й, да не е предизвикал пълно блокиране. Наведе се към нея и лицата им почти се докосваха; за пръв път повиши тон:

— Не си играйте с мен! — Видя как слюнката му я изпръска.

Тя стоеше вцепенена, неспособна да помръдне.

Той се приближи до шкафа, бутна на пода папката с хартии за писма и бързо взе малката камера, която беше прикрита зад нея. Размаха я пред лицето й, за да й я покаже добре.

— Виждате ли? И вие ще потънете с него, ако се стигне дотам. Нямам желание да ви навредя. Жал ми е за вашия живот. Съдбата на онзи влак и всички в него е във вашите ръце, г-це Гохин. Искам истината. Истината за Дженоа, Илинойс. Говорете с него. — Измъкна от джоба си пачка банкноти, отброи петнайсет стодоларови и ги запокити на пода. Те се разхвърчаха, прошумоляха и се разстлаха като килим пред краката й. Не откъсваше очи от него. Сега вече плачеше. От страх, не от съчувствие, помисли си той.

— Дали ще ви послуша, или не, е въпрос на любовта и доверието му към вас. Трябва да надделеете или ще понесете последствията.

Алварес й обърна гръб и тръгна към вратата.

— Чакай! — извика тя.

Той погледна малкото табло с плана на хотелските коридори. Червена точка обозначаваше местоположението на неговата стая. Натисна дръжката на вратата, измъкна се навън и хукна към изхода, уплашен тя да не се свърже по телефона с охраната.