Ридли Пиърсън
Паралелни лъжи (17)

16

Непокътнатият килим от пухкав сняг потвърждаваше, че във фермата няма никого. Или собствениците бяха заминали за коледните празници, преди снежната буря да се разрази миналата седмица, или бяха изоставили къщата за през зимата и прекарваха сезона във Флорида, Финикс или друго спокойно място. Алварес се приближи към близкия хамбар, без да се страхува, че ще го забележат. Съвсем обичайно за фермите в Средния запад вратата на хамбара не беше заключена. Голям трактор заемаше по-голямата част от пространството. В съседно помещение той откри инструменти, но нищо полезно за бягството му. Под придадения навес, използван като двуместен гараж обаче намери син, класически буик с бели стени и идеално излъскан. При очевидно замрелия живот във фермата от бурята насам, имаше малка вероятност колата да бъде обявена за издирване. Само следите в снега водеха от гаража до двупосочната улица.

Случката във влака от Крауфордсвил остави Алварес зашеметен. Вече повече от година и половина той се чудеше още колко дълго ще успее да задържи предимството си на изненадата, ще съумее да е една крачка пред другите. Все по-ясно осъзнаваше, че няма да трае дълго.

Никога досега времето не го бе притискало толкова много. Не разполагаше с начин да промени графика на влака стрела; налагаше се той да се нагоди.

Десният лакът и десният глезен го боляха. Имаше късмет, че другият не го последва, защото, както скочи насред равната фермерска нива, щяха да го заловят или застрелят за минути, ала Господ се беше погрижил за него — агентът не го последва. Алварес го прие като знак, че трябва да продължи. Давид бе устоял на още един удар от Голиат.

До Рокфорд, Илинойс, пътува по фермерски пътища, без да надвишава ограниченията за скоростта и винаги даваше мигач. Не можеше да си позволи да го арестуват точно сега, макар много бегълци да се скриват най-добре от системата именно като влизат в нея — оставят се да ги арестуват под чуждо име и малко престъпление и прекарват година-две в затвора, докато престанат да ги издирват. Алварес държеше този коз в дълбока резерва — авариен план, в случай че се стигне дотам. Ако почувства, че са прекалено близо до него, влизане с взлом или нападение над полицай ще му осигурят поне година-две в затвора, който щеше да се превърне в негово убежище.

Рокфорд, Илинойс, бе необходимо отклонение. Намираше се далеч от Ню Йорк, но той искаше, а и трябваше да направи това пътуване — пътуване, което през последните осемнайсет месеца бе предприемал често.

Бенет Хаус на „Аркадия“, само на няколко преки от болницата Рокфорд Мемориал, по външен вид приличаше на тухлените сгради в колониален стил, имаше дървени черни капаци на прозорците и лъскава черна врата с медно чукче. Наоколо се виждаха следи от стар сняг, изринат и натрупан на пясъчнокафяви купчини от вече разтапящ се лед, а плътният остър въздух пареше кожата му, докато се изкачваше по инвалидната рампа до вратата. Позвъня и влезе.

Посрещна го г-жа Дъндъл, жена с голяма енергия и дълбоко състрадателна. След повече от двайсетгодишна служба като сестра посвети способностите си на управляването на Бенет Хаус. С персонал от единайсет души обслужваше клиенти, често живеещи в самото заведение, а приходящите болни бяха десетки.

— А… господин Алварес. Така се радвам да ви видя! Това коляно да не би да ви боли? — Неизменно си оставаше преди всичко сестра.

— Подхлъзнах се на леда.

— Да, такъв е сезонът.

— Мигел? — произнесе той на испански.

— Иска ми се да се бяхте обадил. — Г-жа Дъндъл го хвана за лакътя и го поведе към малката всекидневна, пълна с антики, сухи цветя и стари списания. — Днес се сблъсква с малко предизвикателство; настинка, надявам се. Може би грип. В стаята си е. — Промени тона: — Но се радвам, че сте тук. Вашите визити винаги го ободряват.

— Как са дробовете му?

— Мисля, че са по-добре. И духът му е висок. Иска ни се да се оправи от тази настинка възможно по-бързо.

— Как върви работата му?

— Всички в библиотеката го обичат. Винаги е сериозен и услужлив. Чувала съм само топли отзиви.

— А да ми кажете нещо за отсъствията?

— О, след последното ви посещение вече няма проблеми. Добра работа, каквото и да сте си говорили. Оттогава не е имал нито едно неизвинено отсъствие.

— Обещах му да му сритам задника — подразни я Алварес.

— Да… сигурно е било така. — Г-жа Дъндъл се засмя и в стаята сякаш стана по-топло, а прозорецът просветна. — Радвам се, че дойдохте. Все пак коляното ви наистина ли е добре? Нищо не пречи да го погледна.

— Само леко го фраснах. Ще оживея — засмя се той иронично.

* * *

В малката, оскъдно мебелирана в леко превзет викториански стил стая телевизорът, окачен на стената, бе включен на канал с детски анимационни филми.

На деветнайсет Мигел все още не беше надраснал Мики Маус. Успяваше да следи по-голямата част от „Улица Сезам“, но бързо му омръзваше. На Алварес му бяха обяснили, че алкохолът в кръвта на майка им е отровила мозъка на брат му до степен сигналите да се загубват при предаването и да се лутат в химичните си предели, докато се разпръснат напълно. Хубавата страна беше, че той изглеждаше щастлив в ограничения си свят, смееше се и се радваше, а в най-добрите си дни успяваше да води разговор почти на нивото на десетгодишно дете. Въпреки постоянните усилия на г-жа Дъндъл и персонала й, Мигел все още не успяваше да прескочи този таван. Необикновените му способности в областта на математиката обаче му позволяваха да схване десетичната система и метода, по който се водят каталози, и това го правеше чудесен библиотекар. Състоянието на дробовете му създаваше постоянни тревоги. Докато се намираше под грижите на държавата, преживя пет пневмонии. След преместването, уредено от Хуанита, състоянието му се подобри значително. Когато навърши осемнайсет, осигурителната му сума бе съкратена наполовина и Алварес покриваше разликата. Според него грижите, полагани в частното заведение Бенет Хаус, бяха спасили живота на брат му и си струваха всеки цент.

По ирония на съдбата трябваше да благодари именно на Северното обединение за парите, макар и непряко. След като осребри скромна част от пенсионния си фонд, той започна да играе на борсата. Ако го арестуват или умре, искаше момчето да е осигурено до живот. За целта основа доста голям попечителски фонд на името на брат си, въпреки че разчиташе влакът стрела да дерайлира. Отчаяно се нуждаеше да не се забърква в неприятности, докато скоростният влак не се превърне във вчерашна новина. Бъдещето на Мигел зависеше от това.

Мигел продължи да гледа анимацията и след като брат му влезе, макар че хвърли бегъл поглед към вратата.

— Бърт! — посочи той и напуканите му устни се разляха в усмивка. Носът му течеше, а очите му бяха влажни.

— Кой печели? — попита Алварес; при вида на брат му гърлото го стегна. Винаги му трябваха няколко минути да свикне с роднинската им връзка при тези обстоятелства.

— Зайко — отвърна Мигел с интонация на анимационен герой. — Хитрият зайко.

— Настинал си.

Мигел сви рамене.

— Ето, там отива зайко, долу в дупката.

Не е добър ден, усети Алварес веднага. Нямаше да разговарят дълго. Но той се почувства задължен да дойде тук, да го види. Ако нещо се обърка в плана му за влака стрела, това може би щеше да бъде последната им среща.

Умберто Алварес придърпа единствения стол в стаята, опря лакът на леглото, но задържа ръката си във въздуха, както беше техният обичай. После се облегна назад с лице към телевизора и безсмислиците, които така забавляваха малкия му брат. Както държеше ръката си във въздуха, друга, по-слаба ръка се хвана за нея. Двете ръце се обвиха една в друга и потънаха в памучните завивки.

— Мигел, ръката ти е толкова студена.

И я притисна още по-здраво.