Кони Мейсън
Да укротиш вятъра (8)

7

Сара се размърда на неудобния твърд под. Тънкото одеяло не я предпазваше от студения планински въздух, който се просмукваше през всяка пукнатина и цепнатина на зле построената колиба. Пожела си да бяха позволили Абнър да спи при нея, но Фреди беше настоял да прати сина й на тавана. Там поне имаше дебел слой сено, та детето й да се зарови в него, помисли Сара, докато придърпваше одеялото по-плътно около себе си.

Фреди се беше пъхнал в леглото при Петнистата кошута и скоро звуците от съвкуплението им се разнесоха в колибата. Сара запуши уши с дланите си, но и това не помогна. Фреди и Петнистата кошута бяха гласовити любовници. Дрезгавото му сумтене и нейните писъци, комбинирани със скърцането на въжетата под дюшека, едва не подлудиха Сара. Вулгарните шумове я накараха да си спомни нощта, когато Фреди я беше изнасилил, и болката и унижението се върнаха, сякаш се беше случило вчера. Господи, колко го мразеше. Ако отново й посегнеше, щеше да го убие.

Мина сякаш цяла вечност, преди животинските звуци да се уталожат в преситено хъркане и Сара да успее да се отпусне. Сънят дойде, но беше трудно спечелен.

Сивата мъглива зора се беше спуснала от върха на Елк Маунтийн, когато Сара беше грубо събудена с ритник. Тя отвори очи, за да види Петнистата кошута надвесена над себе си.

— Трябват ни дърва за огъня, бяла жено. Моят мъж и детето ми скоро ще искат храна. Ако не побързаш, пак ще те набия.

Сара се надигна от пода, загърна одеялото около раменете си и излезе от колибата. Когато се върна с наръч дърва, Джаксън стоеше насред стаята съвършено гол. Чешеше се с очевидно удоволствие, пренебрегвайки стреснатото ахване на Сара. Тя се огледа за Петнистата кошута, но не я намери.

— Какво? — запита Джаксън, като й се ухили противно. — Знам, че си виждала голи мъже и преди. Може би си забравила колко съм надарен. Да не би да искаш малко от това, което имам, Сара?

Тя отвърна очи, отиде до огнището и пусна дървата на решетката.

— Нямаш нищо, което да искам, Фреди Джаксън.

Джаксън се приближи зад гърба й и се притисна безсрамно о нея.

— Виж, Сара. Ти си станала хубава жена. Няма лошо двете с Петнистата кошута да не си ме поделяте. Имам достатъчно и за двете ви.

Петнистата кошута влезе в колибата, видя Джаксън притиснат интимно към Сара и изпадна в ярост.

— Какво правиш с моя мъж, бяла жено? Махни се от него! Той е мой.

— Казвам се Сара! Кажи на любовника си да се дръпне от мене! Всичко, което искам от него, е моят син.

Джаксън изгледа буреносно индианката.

— Не съм твоя собственост, Петниста кошуто, не го забравяй. Ревността ти започва да ми досажда. Бъди добра, иначе ще те пратя обратно в резервата при баща ти. Ако искам да се позабавлявам със Сара, това не е твоя работа.

— Само през трупа ми — изсъска Сара.

Джаксън се обърна рязко, усещайки злобния поглед на Петнистата кошута. Щеше да й послужи за урок, помисли той, да я отпрати и да си вземе друга жена. Нежната бяла плът на Сара започваше дяволски много да му харесва.

През следващите няколко дни Сара живееше в страх. Джаксън ставаше все по-дързък с нея, а Петнистата кошута все така ревнуваше. На индианката й беше необходимо съвсем малко, за да вземе метлата и да набие съперницата си без никаква видима причина. Един ден обаче Сара сграбчи метлата от злата жена и й даде да опита собственото си лекарство. Това само вбеси Петнистата кошута, която изнамираше все нови и нови начини да накаже Сара за неподчинението й и те никак не бяха приятни. Скоро Сара се покри с многобройни синини, нежната й плът стана черно-синя от бой, щипане и шамари.

Абнър беше доста по-добре. Петнистата кошута като че ли харесваше момчето и се отнасяше към него строго, но без жестокостта, която показваше към Сара. Дори Джаксън като че ли се привързваше към Абнър. За съжаление той нямаше представа от какво има нужда едно малко момче. Показваше примитивно чувство на собственост към детето, но най-вече просто не му обръщаше внимание.

Петнистата кошута се стараеше да държи Сара и Абнър разделени. Не позволяваше на момчето да говори с майка си, а Джаксън се правеше на глух, когато Сара го молеше за помощ. Тя можеше да понесе боя и озлоблението, но не и това да бъде отделена от сина си.

Сара остави да минат пет дни, преди сериозно да започне да търси начин да избяга. Трудността при всички планове, които измисляше, беше, че двамата с Абнър рядко оставаха насаме и не можеха да общуват. Тогава стана нещо, което направи положението й наистина отчаяно.

Тя се върна в колибата с кофата вода, която я бяха пратили да донесе, и шокирана намери Джаксън и Петнистата кошута в яростен спор. От това, което дочу, Петнистата кошута настояваше Джаксън да отпрати Сара, а той отказваше. Когато тя влезе в колибата, Абнър, които се беше свил в ъгъла, изтича към нея и се скри зад полите й.

— Не харесвам начина, по който гледаш Сара — нападна мъжа Петнистата кошута. — В тази колиба няма място за две жени.

— Никой не казва на Фреди Джаксън какво да прави — отвърна Джаксън. — Много господарски се държиш, Петниста кошуто. Уморих се да ми говориш против Сара. Всъщност — добави той жестоко, — просто се уморих от тебе. Вземай си нещата и се махай оттук.

Тъмните очи на Петнистата кошута се присвиха.

— Искаш да си ида?

— Да. Вече не те искам при себе си.

Той се обърна с гръб към нея, което беше голяма грешка. Петнистата кошута сграбчи един нож от кухненската маса и скочи към него.

Тревожният вик на Сара предупреди Джаксън и той се обърна навреме, за да отбие острието. Измъкна го от ръката на индианката, удари я през лицето и тя отлетя на другия край на стаята.

— Никога повече не опитвай това — изръмжа той, като за всеки случай я срита в ребрата. — Сега ставай и се махай оттук. Връщай се при твоя народ, където ти е мястото.

— Ти си лош човек, Фреди — изсъска Петнистата кошута, докато се надигаше мъчително от пода. — Шошоните са горд народ. Един ден ще платиш за това с живота си.

— Не смей да ме заплашваш — предупреди я Джаксън.

Когато Петнистата кошута продължи да го гледа свирепо, той направи заплашителна крачка към нея с вдигнат юмрук, за да я удари отново.

Сара се втурна да я защити.

— Остави я, Фреди. Тя пострада достатъчно. Освен това плашиш Абнър.

Джаксън погледна към Абнър, после отпусна юмрук. Петнистата кошута се възползва от промеждутъка и излетя от колибата.

— Прав ти път — измърмори мрачно Джаксън. — Никоя жена не може да казва на Фреди какво да прави. Запомни го, Сара.

Сара не беше сигурна, че изгонването на Петнистата кошута е добро за нея. Трудно щеше да й бъде да остане сама с Джаксън. Начинът, по който я гледаше, я караше да настръхва. Какво очакваше той от нея сега, когато индианката вече не беше тук?

Научи отговора на този въпрос по-скоро, отколкото й се искаше.

— Иди навън да си играеш, хлапе, искам да поговоря с майка си — каза Джаксън на Абнър.

— Не, стой тук! — извика Сара, сграбчвайки Абнър.

— Това не е добра идея, Сара — каза Джаксън с равен тон. — Остави момчето.

Тонът му не търпеше възражение.

— Направи каквото казва господин Джаксън — каза Сара, отделяйки Абнър от себе си. — Иди навън да си играеш. Всичко е наред.

Абнър неохотно излезе и заброди из гората, където беше видял да пребягва един заек.

— За какво искаш да говорим? — запита Сара, отдръпвайки се от Джаксън.

— Ще ми трябва жена сега, след като Петнистата кошута си отиде.

— Това какво общо има с мене? Иди си намери друга индианка.

— Използвай мозъка си, Сара. Наблюдавах те. Ти си много хубава жена и аз те искам. Трябва да си научила някои номера през тези пет години след раждането на Абнър. Още помня колко стегната беше първия път, когато те взех. — Той потърка безсрамно чатала си. — Ще споделяш леглото ми отсега нататък.

— Как ли пък не! — възрази Сара. — Не те исках тогава, не те искам и сега.

— Нямаш никакъв избор, жено. Току-що изгоних моята курва и случайно разполагам с теб да заемеш мястото й.

Той се приближи към нея. Сара заотстъпва, докато не се усети притисната към вратата. Посегна зад гърба си за дръжката, но беше прекалено късно. Джаксън се хвърли отгоре й, притискайки слабините си към нея.

— Кожата ти е толкова бяла — каза той, докато галеше шията й с груби, търсещи пръсти. — Винаги съм харесвал бяла кожа. Петнистата кошута вършеше работа, докато не дойде нещо по-добро.

Ръката му се плъзна надолу към гърдите й, стискайки ги силно, докато тя не му викна да престане.

— Боли ме!

— Петнистата кошута не се оплакваше.

Ръцете му се спуснаха надолу към кръста й, после още по-надолу, вдигайки й полите, после пак поемаха нагоре.

Отчаяно опипвайки наоколо си, Сара изрече:

— Ами ако Абнър влезе? Не искаш той да си помисли, че насилваш майка му, нали?

— Хич не ми пука какво мисли хлапето — каза Джаксън миг преди устата му да се лепне върху нейната.

Паника обзе Сара. Той пак я изнасилваше. Цялата болка и унижение, които беше изпитала тогава, избликнаха със същия ужас, който беше изпитвала през всичките тези години. Тя потърси сили да го отблъсне и успя.

Джаксън изруга и й се нахвърли отново. Тогава внезапно един вик процепи въздуха, спирайки нападението на Фреди.

— Какво беше това? — запита той, когато втори вик замлъкна внезапно.

— Абнър! — извика Сара, разпознавайки гласа на сина си. — Нещо става с Абнър!

Сара отвори вратата и изскочи навън, последвана плътно от Джаксън. Нямаше и следа от детето. Сара го извика по име. То не отговори. Тишината беше ужасна, нарушавана само от птичи песни и шуртенето на водата по скалите. Сара се втурна в гората, но нямаше представа накъде да тръгне. Нямаше никакви следи от момчето.

— Направи нещо! — извика тя на Джаксън. — Намери детето ми.

— Ще взема коня и ще претърся гората — каза Джаксън, източвайки към навеса зад колибата, където държеше вързани конете. Спря внезапно при вида на празния навес. — Няма ги! Конете ги няма!

Сара спря до него, взирайки се вътре, и почувства как светът се разлюлява под краката й.

— Какво е станало? Какво означава това?

— Петнистата кошута! — изсъска Джаксън. — На отмъстителната кучка не й е стигнал Абнър, взела е и конете.

Цветът се оттече от лицето на Сара.

— Къде го е отвела?

— При своя народ, там го е отвела. Харесала е хлапето.

— Не! Трябва да идеш да го потърсиш!

— Не и аз! Животът ми е мил. Петнистата кошута сега няма да ме защитава. Няма да се оставя да ме пленят диваците.

— Говорим за дете, Фреди! За твоето дете! Или ти е по-удобно да го забравиш?

— Индианците ще бъдат добри с хлапето. Казах ти. Петнистата кошута го харесва.

— Проклет да си, Фреди Джаксън! Аз ще ида да го търся.

Джаксън я хвана за ръката.

— Никъде няма да ходиш. Докъде ще стигнеш пеша? Влизай вътре и ми направи нещо за ядене, докато мисля какво да направя. Трябва ни кон, преди да направим каквото и да било.

Без да му обръща внимание, Сара понечи да излезе.

— Отивам да търся Абнър. Можеш да останеш тук, ако искаш.

Джаксън стисна по-здраво ръката й, завлече я към колибата и я бутна вътре. Затвори вратата и я затисна отвън. Тъй като прозорците бяха прекалено тесни, не се тревожеше, че Сара може да изпълзи през някой от тях. После влезе в гората. Имаше, макар и малка възможност Петнистата кошута да е пуснала коня му, след като се е отдалечила на безопасно разстояние от колибата.

Върна се след малко в лошо настроение.

— Намери ли някакви следи от тях? — запита Сара с надежда.

— Млъквай и ми дай нещо да ям. Като намеря оная кучка, жива ще я одера.

Когато Сара отвори уста да каже нещо, той я предупреди:

— Не казвай нито дума, Сара, нито думичка. — Блесналите му очи се спряха на гърдите и. — Лесно можем да си направим друго хлапе.

Намекът му бе съвсем ясен, но Сара отказа да го приеме.

 

 

Чад беше вече десет дни в Елк Маунтийн. Десет пъти беше хващал следата на Джаксън, но още не беше открил скривалището му. По-малките отпечатъци от стъпки край различни изворчета, му бяха подсказали, че единият от ездачите с Джаксън е жена. Тъй като нямаше признаци за борба, Чад заподозря, че Сара е тръгнала доброволно с разбойника. Тази мисъл накара кръвта във вените му да се смръзне.

Беше късен следобед, когато чу странен звук. Вгледа се в гъстите дървета наоколо, но не видя нищо. Тогава отново чу звука и леко промени посоката си. Беше изненадан, когато се натъкна на стара индианска пътека. Забеляза движение на известно разстояние пред себе си и влезе между дърветата, където не можеше да бъде видян. Тогава зърна напред една индианка на кон. Водеше втори кон, без ездач. Загледа стреснат, когато жената слезе и свали от седлото едно малко момче. Изражението на Чад стана мрачно, когато жената силно разтърси момчето и му заговори строго.

Абнър! Чад ясно виждаше уплашеното му личице. Чертите му бяха изкривени от страх, докато се бореше с индианката. За щастие жената беше така погълната от разправията си с детето, че не чу приближаването на Чад. Абнър го видя и личицето му грейна от радост.

— Чад! Ти дойде! Знаех, че ще дойдеш.

Петнистата кошута се извърна точно когато Чад слезе от коня. Абнър се хвърли в ръцете му и той бързо избута момчето на сигурно място зад себе си. Петнистата кошута се взря в Чад със страх в очите и се обърна, за да избяга.

— Не, стой — каза той, скачайки към нея. — Няма да си тръгнеш, докато не ми кажеш какво правиш тук с Абнър.

Устните на Петнистата кошута се извиха надолу и тя отказа да отговори. Чад забеляза синините по лицето й и сцепената устна и се запита кой я е пребил.

— Петнистата кошута ме отвлече — обясни Абнър.

— Къде е майка ти? — запита Чад.

— Там, в колибата с господин Джаксън. Знаеше ли, че той е моят татко? Не го харесвам. Мама каза, че няма нищо лошо да не го харесвам.

— Фреди е копеле — изрече Петнистата кошута, хвърляйки намусен поглед към Чад. — Изгони Петнистата кошута, за да спи с новата си жена. Петнистата кошута взе Абнър.

— Къде е Джаксън? — запита Чад, стискайки по-здраво ръката на жената. — Какво знаеш за него?

— Аз съм неговата жена — изрече Петнистата кошута подигравателно. — Или бях, докато не се върна с онази кльощава бяла жена. Ще го намериш в колибата. Взех му конете и той няма никъде да ходи.

— Къде е колибата? Претърсвам планината дни наред.

Петнистата кошута посочи към хребета, който се виждаше в далечината.

— Там, под хребета. — Опита се да се изтръгне от хватката на мъжа, но той стискаше здраво. — Сега пусни Петнистата кошута да си иде.

Хватката на Чад отслабна.

— Върви, но Абнър остава с мене. Остави един кон. Ще ми трябва.

Петнистата кошута се поколеба само миг, преди да скочи на коня на Джаксън и да изчезне в гората.

— Добре ли си синко? — запита Чад, като коленичи до Абнър. — Чух те да викаш. Петнистата кошута направи ли ти нещо?

Абнър поклати глава.

— Виках й да ме върне при мама. Когато не исках да спра, тя слезе от коня си, за да ме накара да млъкна. Сега при мама ли отиваме? Господин Джаксън се държи лошо с нея.

— След малко. Защо ти и майка ти тръгнахте с Джаксън?

— Трябваше. Сега можем ли да тръгваме?

Чад не беше доволен от този отговор, но премълча. Абнър като че ли се тревожеше за Сара, а той не беше склонен да преувеличава. Честно казано, и Чад се тревожеше за нея. Той нямаше представа какво е ставало между Сара и Джаксън през тези десет дни, но очевидно е било достатъчно, за да накара Петнистата кошута да ревнува.

— Да, сега можем да вървим — каза Чад, настанявайки Абнър на широкия гръб на Флинт, и се качи зад него. — Но трябва да внимаваме, синко. Джаксън е опасен мъж. Не искаме да направи нещо лошо майка ти.

— Можеш да помогнеш на мама, Чад, знам, че можеш.

Доверието на Абнър стопли сърцето на Чад.

Конят, който беше взел от Петнистата кошута, препусна до неговия. Чад хвана влачещите се юзди и се насочи към хребета, който му беше показала индианката. След малко зърна стара миньорска колиба. Тя се гушеше в подножието на хребета, замаскирана сред скали, дървета и пръст, чийто цвят се сливаше със захабените от времето греди. Нищо чудно, че не беше успял да я намери.

Чад спря конете на безопасно разстояние от колибата и слезе от седлото. Върза конете и свали Абнър от гърба на Флинт. Клекна, за да се изравни с очите на момчето.

— Отивам да доведа майка ти, Абнър, но ти трябва да ме слушаш.

Абнър кимна тържествено.

— Какво трябва да правя?

— Първо, не си навличай беля. Виждаш ли онази скала?

Абнър погледна към голямата скала.

— Виждам.

— Трябва да се скриеш зад тази скала и да не излизаш, докато не се върна. Разбра ли? Каквото и да видиш или да чуеш, не бива да излизаш. Ще се справиш ли? Стъмва се. Няма да се уплашиш, нали?

— Не се страхувам от тъмното. Сигурен ли си, че трябва да стоя тук?

— Да, да. Ще имам много работа не искам да се тревожа за тебе. Обещаваш ли?

— Обещавам.

Чад се усмихна, хвана Абнър за ръката и го отведе към камъка. После бързо го прегърна и се отдалечи, молейки се детето да е разбрало опасността и да го послуша. Изненадата беше единственото оръжие, с което разполагаше. Щом Джаксън разбереше какво става, можеше да се нахвърли върху Сара или да я използва, за да се измъкне. Чад се сниши и внимателно започна да се приближава към колибата в сгъстяващия се мрак.

 

 

Джаксън се нахрани, облегна се назад и се взря в Сара с присвити очи. Тя загледа уплашено как той става внезапно и драска клечка кибрит, за да запали лампата.

— Искам да видя какво получавам — каза той, оглеждайки я лакомо. — Нямаше нищо за десерт и ти ще ми го осигуриш. Сваляй дрехите.

Сара скочи от стола си и хукна към вратата. Джаксън стигна до там преди нея и я хвана здраво. После я повлече към леглото. Бутна я грубо на омачканите завивки, докато сваляше колана с пистолета. После се стовари върху нея, приклещвайки я под себе си.

— Никъде няма да ходиш, жено. Ще си направим друго хлапе. Май ми харесва да бъда баща.

Гърлото на Сара пресъхна, тя се задави. Представата за интимност с Фреди Джаксън й докара пристъп на гадене. Тя започна да се дърпа и да драска като полудяла, решена да не става пак негова жертва. Вече не беше невинното момиче от преди шест години и нямаше да му позволи издевателство.

— Проклета да си! — изруга Джаксън. — Стой мирно.

С голяма трудност успя да откопчае панталоните си. Когато Сара продължи да се бори, той я удари силно по бузата. Тя извика и омекна, ударът отне цялата й сила.

— Така е по-добре — изсумтя Джаксън, докато освобождаваше члена си.

Опита се да вдигне полите на Сара, когато вратата се отвори с трясък и Чад нахлу в стаята.

Джаксън скочи на крака, посягайки за пистолета, и изруга, когато откри, че не е там, където би трябвало да бъде. Видя го на пода и се стрелна към него. Чад ловко го ритна под леглото.

— Кой си ти? — попита Джаксън.

Не му харесваше да гледа срещу себе си дулото на шестзаряден револвер.

— Най-лошият ти кошмар. Идваш с мене, Джаксън. Има петстотин долара награда за главата ти.

— Значи ти си бил оня ловец на глави, дето се влачи след мене. Може да имаш изгода, ако ме пуснеш.

— Казвам се Чад Дилейни и не ти искам мръсните пари. Дръпни се от леглото.

Джаксън се подчини, придвижвайки се предпазливо към вратата, и тогава Чад вече можа да види Сара.

— Копеле такова! Какво си направил на Сара?

— Познаваш ли я? — запита любопитно Джаксън. — Да не си от клиентите й? Слушай, можеш да я вземеш. Само ме пусни.

Чад отиде към леглото, разтревожен от бледността на Сара. Беше толкова неподвижна, че не беше сигурен, че още диша. Загрижеността за нея го разсея. Той отвърна очи от Джаксън само за миг. Възползвайки се от мимолетната грешка, Джаксън излетя през отворената врата. Чад стреля след него, чу изскимтяване и изтича да види дали го е улучил. Но Джаксън вече беше изчезнал в тъмната гора. Чад помисли да го подгони, но наградата за залавянето на бандита вече не му се струваше важна. Сара и Абнър имаха нужда от него.

Сара долови шума наоколо си. Ударът на Джаксън я беше зашеметил и след това нещата се развиваха толкова бързо, че тя не беше сигурна какво става. Когато главата й най-накрая се проясни, видя Чад надвесен над нея.

— Добре ли си? Какво ти направи Джаксън?

— Чад… Как? Защо? Не мога да повярвам, че си тук.

— Да, и аз не мога. Това е дълга история. — Гласът му беше дрезгав и треперещ, изпълнен със загриженост. — Той направи ли ти нещо?

Сара се надигна бавно.

— Добре съм, с изключение на няколко ударени места, но не е важно. — В гласа й се долавяше отчаяние. — Остави ме. Трябва да намериш Абнър. Индианката на Фреди го взе. Той е малко дете. Трябва да е уплашен до смърт.

— Абнър е добре, Сара. Натъкнах се на Петнистата кошута недалече оттук. Тя нямаше особени възражения, когато взех Абнър и я разкарах.

Сара скочи на крака. Внезапното движение накара главата й да се замае и тя посегна към Чад, за да се задържи. Ръцете му се плъзнаха около нея. Той изстена, тялото му си припомняше всяка нежна подробност от нея, докато ръцете му плъзгаха надолу към кръста й, за да я задържат по-здраво. Тя беше топла и мека, и сладко долепена до него.

Чад нямаше представа как стана така, но само след миг той вече я целуваше, горещо, лудо, сякаш полудял за вкуса й. И по някакъв луд каприз на съдбата тя също го целуваше, телата им се притискаха едно в друго, устните им се сливаха. Ръцете му се плъзнаха надолу по хълбоците й, за да стиснат задничето й, притискайки я здраво към твърдата издутина на възбудата му. Помисли, че я е чул да изохква, но не можеше да бъде сигурен.

Умът на Сара занемя. Дивите, изгарящи целувки на Чад заличаваха всяка мисъл. Ръцете й се обвиха около врата му, докато езикът му разделяше устните й, търсейки път навътре. Тя му го позволи охотно, наслаждавайки се на чистия му вкус, докато споменът за отблъскващите устни на Фреди избледняваше от паметта й.

Чад прекъсна целувката. Очите му бяха тъмни и неразгадаеми, докато се взираше в лицето й.

— Божичко, Сара, не можеш да си представиш как се тревожех за тебе и Абнър. Трябва да знам. Доброволно ли тръгнахте с Джаксън? Той ли е бащата на Абнър?

Сара се вцепени, откъсвайки се от него.

— Мислиш, че съм тръгнала доброволно с Фреди Джаксън?

— Не знам, затова питам.

Тя се отвърна от него и раменете й се отпуснаха разочаровано. Защо всички толкова държат да мислят най-лошото за нея?

— Мисли каквото искаш, Чад Дилейни. Искам си сина. Къде е той?

Абнър! Чад беше така замаян, от мига, в който я видя, че почти беше забравил за момчето.

— Ще ида да го взема.

Сара се отпусна с облекчение, когато Чад излезе от колибата. Не знаеше какво й става. Беше толкова радостна да го види, че беше реагирала безразсъдно на целувките му. Той я желаеше. Тя усещаше доказателството за желанието му да се притиска към нея през бариерата на дрехите й. Жадните му целувки почти я бяха убедили, че не му е безразлична, а после думите му опровергаха всяка надежда. Но си оставаше факт, че Чад се е разтревожил достатъчно, за да тръгне да я търси. Или се е безпокоял за Абнър?

Чад се върна в колибата, носейки спящия Абнър. Сара нададе тревожен вик и се хвърли към него.

— Той е добре, Сара. Бедното момче е изтощено. Намерих го заспал там, където го оставих. Къде да го сложа?

— На тавана — каза тя, показвайки едно въже, което висеше от края на издърпваща се стълба. — Направих му легло там горе.

Тя дръпна въжето и стълбата се спусна. Чад се качи по разклатените стъпала и сложи Абнър на сламеника, застлан с одеяла. Сара го последва, зави детето и нежно го целуна по челото.

Виждайки, че тя не може да се откъсне от там, Чад обви ръка около раменете й и я поведе обратно по стълбата.

— Да го оставим да спи. Утре ще бъде добре. — Погледът му се плъзна по насиненото й лице. — Сигурна ли си, че си добре?

— Ще бъда добре, щом напуснем това място.

— Защо не си починеш? Изглеждаш ми изтощена.

— И ти щеше да се изтощиш, ако трябваше да сечеш дърва, да носиш вода и да готвиш за четирима души.

— Съжалявам. Търся те от деня, когато изчезна. Ако не се бях натъкнал на Петнистата кошута, можеше още да обикалям пущинаците. Тази колиба не се открива лесно.

Сара видя изражението на Чад внезапно да се променя от загриженост към силен, неумолим гняв.

— Трябваше да извия врата на Джаксън, докато имах възможност. Когато ви видях на леглото, всичко, за което можех да мисля, беше да го убия.

— Дойде навреме. Петнистата кошута го обслужваше в леглото, не аз. Той се вкопчи в мене, след като я изгони.

— Ела тук — каза Чад, хващайки я за ръката, за да я отведе към леглото. — Седни и ми разкажи какво стана.

Сара приседна на ръба на леглото.

— Ще ми повярваш ли?

— Има неща в миналото ми, които ме карат да не се доверявам на жените, но ще се опитам.

— По-еднакви сме, отколкото си мислиш — измърмори тя.

— Защо не започнеш от началото — подкани я Чад. — Доколко познаваш Фреди Джаксън?

— Почти никак. Предполагам, че никога не съм го познавала наистина. Срещнах го на събиране в черквата преди около шест години. Не знам защо ме е харесал. Бях болезнено срамежливо, непохватно шестнайсетгодишно момиче, а той беше сладкодумен мъж на двадесет и пет. Възхищавах му се. Дори си въобразявах, че… че съм влюбена в него.

— Какво мислеха майка ти и баща ти?

— Нищо. Те не знаеха. Бях омаяна от него. Никога не бяхме говорили, докато той не ме намери един ден в черквата и ме помоли да се срещнем същата вечер в хамбара зад свещеническия дом. Бях млада и впечатлителна, мислех го за джентълмен. Той се закле, че искал само да поговорим, че никой нямало да узнае, ако се измъкна, за да се видим.

— Значи тогава не е бил разбойник.

— Не, просто беше неспокоен млад мъж без посока. Родителите му го обожаваха, даваха му всичко, което поиска. Очевидно не е било достатъчно.

Болезнените спомени накараха гласа й да трепне.

— Мислех за романтично това, че Фреди иска да се срещне насаме с мене. Имах девически мечти като всички други невинни шестнайсетгодишни момичета.

— Какво стана? — запита Чад, въпреки че знаеше отговора.

— Разговорът беше последното, което интересуваше Фреди. В мига, в който влязох в хамбара, той ме бутна на земята и брутално ме изнасили. Страхувах се да кажа на родителите си и той разчиташе на това. Когато накрая успях да стана от земята, имах чувството, че животът ми е разрушен до основи. Единственият начин да оцелея беше да се правя, че не се е случило. Обаче всичко рухна, защото разбрах, че съм бременна. По това време Фреди беше напуснал града и беше започнал престъпния си живот.

— Не си ли казала на никого кой е виновникът? — запита невярващо Чад.

— Каква полза щеше да има? Фреди го нямаше. Обвинението в изнасилване щеше да съкруши двама възрастни хора, които обичаха сина си. А да кажа на родителите си, че съм бременна, беше най-трудното нещо, което някога съм правила. Те отказаха да повярват, че съм била изнасилена. Нарекоха ме грешница и позорно ме изгониха от дома си.

— Джаксън не е знаел, че има син, така ли?

— Не и преди да се върне в Карбън. Научил е за Абнър и дойде в къщата ми. Видя детето и реши, че иска сина си.

— И двамата тръгнахте с Джаксън — изрече Чад с равен тон.

Сара скочи на крака.

— Не! Не беше така. Той взе Абнър насила. Мислиш ли, че бих оставила сина си, без да се боря? Откраднах коня на Барлоу и го последвах. Фреди нямаше друг избор, освен да ме вземе със себе си в Елк Маунтийн.

Чад притегли Сара на скута си, зашеметен от нежните чувства, които тя събуждаше у него. От мъж, който бяга от отговорности, внезапно се беше превърнал в закрилник на една дребничка жена и сина й.

Какво ставаше с него?