Кони Мейсън
Да укротиш вятъра (1)

Пролог

Драй Гълч, Монтана, 1880

— Не заминавай! — молеше се Пиърс, докато Чад тъпчеше вещите си в дисагите. — Утре нещата ще изглеждат по-добре.

Чад се изсмя горчиво.

— Как можеш да ми казваш това след всичко, което видяхме току-що? Господи, Пиърс! Четири трупа! Хал си го заслужаваше, но не и старият Дулитъл.

— Ед Дулитъл беше болен старец, не му оставаше още много да живее. Не можеш да се обвиняваш заради събитията, които доведоха до смъртта му. Аз съм по-виновен от всеки друг.

Чад продължи със заниманията си, все едно Пиърс не беше казал и дума.

— Знам, че Кора Лий беше лъжкиня и нямаше никакъв морал или съвест, но разбирам, че е била измамена и сплашена от брат си. Не може да бъде смятана за единствено отговорна за действията си в тази бъркотия. Господ знае, че не трябваше да умира при раждането. А детето беше съвсем невинно.

— Чуй ме, Чад. Ако оставим настрана всичкото това, Райън има нужда от тебе тук, в ранчото.

— Може да се справи и без мене. Не разбираш ли? Трябва да се махна от Драй Гълч, далече от трагедията. Не съм искал да се женя. Направих го, за да ти спася кожата. И виж какво излезе от цялата работа. Животът ми е съсипан. Даже и на себе си вече не мога да вярвам. Не се опитвай да ме спираш, Пиърс. Нито ти, нито Райън бихте искали да живеете с мене, ако остана тук.

— Кога ще се върнеш?

Чад се загледа в далечината, изражението му беше твърдо и решително, очите — помрачнели.

— Не знам.