Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- New Lots, 1998 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Валерий Русинов, 1999 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,3 (× 3гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- Еми(2015)
Издание:
Джон Кларксън. Гангстерски рап
Американска. Първо издание
ИК „БАРД“, София, 1999
Редактор: Саша Попова
История
- —Добавяне
49.
Когато Лойд Шоу най-сетне вдигна слушалката на звънящия телефон, очаквайки да чуе гласа на Джъстин Бъртън или на Уолтър Уонг, в ухото му прозвуча скръбният глас на лейтенант Конклин.
— Задръж за шефа.
Неочакваното обаждане така обърка Шоу, че му се стори да чува „Слава на шефа“. Дори докато чакаше да го свържат с Акулата, той не успя да се разсъни достатъчно, за да го отреже.
— Шоу, Де Лука е.
— М-да.
— Буден ли си?
— Почти.
— Яви се в кабинета на шефа. Веднага!
— Какво?
— Чу ме. Тръгвай към Първи полицейски. Яви се в кабинета на шефа.
Шоу се събуди окончателно.
— Защо? Какво има?
— Просто го направи. Ще разбереш, когато стигнеш там.
Шоу се изправи, едва сега проумял чутото.
— Чакай, чакай малко, какво става, по дяволите?
— Ще разбереш, когато отидеш там. Побързай!
— Кажи ми защо трябва да ходя там или просто забрави.
— Шоу…
— Ти ми каза, че съм освободен. Прати ме вкъщи. Какво става, мамка му?
— Шоу, просто стани и иди веднага там!
— Трябва ли ми адвокат?
— Не, не ти трябва адвокат. — Последва пауза. После Де Лука каза: — Арчи Рейнолдс е отвлякъл дъщерята на шефа. Ти си в списъка на исканията му. Отвън пред сградата те чака една синьо-бяла кола. Тръгвай веднага!
Телефонът замлъкна, както и нещо в душата на Шоу.
Гърдите му се свиха, гърлото също. Ледена тръпка пролази в стомаха и в слабините му. Усети, че не му достига въздух.
Потърка лице, за да се освободи от мъртвешката хватка, която изведнъж го бе стиснала за гърлото. Седна, после се насили да стане и сърцето му лудо заби от усилието.
Той промърмори едно „не“, което премина във вик. Остави безсилен потока страх, тревога и ярост да изригне навън. Раздвижи се, намери дрехите си, облече се, награби ключове, пари, оръжие, клетъчен телефон, полицейска радиостанция, бипър и екипировка, мъчейки се да се движи бързо и в същото време да не забрави нещо, което можеше да му потрябва. Допълнителни боеприпаси, помисли си той. Не, не, те ще го снабдят с всичко необходимо. Но въпреки това се хвана как рови в долното чекмедже на дрешника, за да намери някой резервен пълнител за глока.
Отказа се да търси пълнител. Нямаше време за нищо друго. Не трябваше да се бави нито миг повече, иначе щеше да започне да крещи.
Синьо-бялата кола, с мигаща сигнална лампа и светнати фарове, наистина го чакаше долу. Той се плъзна на предната седалка, все още неспособен да мисли, но поне напълно буден. Как го е направил? Какво се е случило? Преди колко време? Как, по дяволите, е успял при цялата тази охрана? Въпросите изникваха един след друг в ума на Шоу и всеки от тях усилваше още повече яростта и страха му.
Десет минути по-късно той премина през лабиринта от коридори на Първи полицейски участък. Един служител от администрацията, чиято лична карта висеше на врата му, го посрещна и придружи до асансьора, водещ направо до офиса на полицейския шеф.
Шоу най-сетне се почувства на себе си. Полагаше усилия да не мисли за Джъстин. Съсредоточи се над това да изтласка образа й от съзнанието си, да потисне чувствата си към нея. В противен случай те заплашваха да парализират действията му.
Погледна си часовника. Наближаваше полунощ. Беше спал едва два часа. Незабавно го прониза мисълта, че в този момент можеше да бъде с Джъстин. Представата за нея, застанала на прага на жилището си, усмихната очаквателно, разкъса сърцето му. Шоу се спря навреме. Забрани си да мисли за нея и да храни повече илюзии.
Когато пристъпиха в просторния офис, детективът усети, че е постигнал самоконтрол. Това, което видя, не го изненада особено. Вътре цареше хаос. Помещението гъмжеше от полицейски персонал, цивилни и служители от системата на правораздаването. Разни началници крещяха въпроси и даваха нареждания, изпращайки по задачи подчинените си. Други просто си стояха видимо незаети с нищо. Като че ли никой не контролираше положението.
Шоу забеляза капитан Парнъл и неколцина от бившите си партньори от отдел „Углавни престъпления“ в ъгъла. На тях се възлагаха случаите с отвличания, но изглежда все още никой не бе прибягнал до услугите им.
Поне два екипа от отдел „Техническа осигуровка“ се движеха из помещението, инсталирайки допълнителни телефонни линии и устройства за свръзка и запис.
Командващият личната охрана на полицейския шеф стърчеше навъсен близо до групичка свои подчинени. Сред просторния офис се виждаха още униформени началници и цивилни секретари. Двама командири от СВТ[1] също бездействаха в очакване да им наредят да предприемат някакви действия.
Шоу забеляза дори няколко души от федералните служби. Изглежда предполагаха, че Арчи може да е преминал границите на щата, с което отвличането автоматично се превръщаше във федерално престъпление.
Той се огледа за Де Лука и неговия помощник, но не ги видя никъде.
Наблюдаваше отстрани целия този хаос и си мислеше колко порочна е системата в такива случаи. Така не можеше да се свърши работа. Твърде много хора, твърде малко контрол и липса на истинска организация.
Шоу реши, че никой не се беше осмелил да узурпира властта на шефа на полицията, и поради това нито един от останалите шефове не бе поел командването на операцията.
Нямаше съмнение, че Арчи се кани да убие Джъстин Бъртън, но предприетата операция по залавянето му бе обречена на провал поради липсата на строга организация и контрол.
Служителят от администрацията, който го беше довел, се появи отново.
— Изчакайте тук. Ще ви извикат след минута.
Шоу кимна, без да го удостои с поглед.
Докато мъжът се отдалечаваше, той усети как бипърът запулсира на бедрото му. Присви очи към малкия екран от течен кристал, разпозна номера на клетъчния телефон на Уолтър Уонг и моментално извади телефона, за да му се обади.
Пристъпи навън в коридора и запуши с пръст лявото си ухо, за да заглуши какофонията, която цареше наоколо.
— Уолтър, къде си? Какво стана? — Едва чуваше гласа му.
— На път за Седемдесет и трети участък. Братовчед ми се обади. Събрал е куп говна за недвижими имоти „Арбър“.
— Какво е открил?
— Не знам. Дори не го е принтирал. Само е свалил няколко файла и ги е пуснал през модема до нашия компютър в Седемдесет и трети.
— Кога?
— В момента привършва.
— Кога ще имаш информацията?
— Когато стигна, трябва да е там. Не знам с какво разполага. Не знам колко време ще ми отнеме да разпечатам всичко. Ще бъда там след петнадесетина минути.
— Добре, обади ми се, когато пристигнеш. Ще оставя бипъра включен.
Шоу усети потупване по рамото. Обърна се и видя зад себе си Конклин, който го гледаше втренчено.
— Насам.
Помощникът го поведе по коридора. В дъното двамата минаха през някаква странична врата и се озоваха в по-малък кабинет.
Тук нямаше толкова хора и бе по-тихо и спокойно.
Де Лука се появи отнякъде и въведе Шоу при началника.
Уилям Бъртън седеше зад масивно дървено писалище, върху което се виждаха само телефон, касетофон и жълта служебна папка. Шоу беше виждал и бе слушал много за този човек по разни поводи. Уилям Бъртън, с благородната си осанка, внушаваща уважение, със строгия си сив костюм, синя риза и вратовръзка на райета беше самото олицетворение на полицейски шеф. Но Шоу нямаше представа дали изобщо беше в състояние да изпълнява функциите си в този критичен момент.
Беше погълнат от съдържанието на някаква папка. Шоу реши, че това е неговото досие.
Други двама мъже в костюми стояха близо до писалището, облегнати на решетката на радиатора, със скръстени ръце и здраво стиснати зъби. Шоу разпозна в единия от тях агент на ФБР, прикрепен към офиса в Ню Йорк. Предположи, че и другият е федерален агент.
Технически екип от трима полицаи седеше около сгъваема маса до отсрещната стена. Два високоговорителя, инсталирани на масата, пукаха от статичния шум. Единият от специалистите намали звука. Цивилен мъж със слушалки на главата седеше от другата страна на масата и следеше излъчванията.
Телефонът на полицията беше със специално предназначение, свързан с всички налични проследяващи и записващи устройства. Чрез него обажданията на Арчи Рейнолдс щяха да достигнат направо до шефа.
Шоу добре знаеше, че при всяко отвличане, водещият преговорите е ключовият елемент. Приемаше се, че никой роднина не би могъл да бъде в адекватно емоционално състояние, за да води ефективно преговори с похитителите. Изглежда Уилям Бъртън вече бе нарушил това основно правило.
Без обяснения или предисловия Де Лука представи Шоу.
— Господин началник, това е детектив Шоу.
Той пристъпи напред.
Мъжът зад писалището вдигна очи. Не стана, за да се ръкува. Шоу също не протегна ръка.
— Вие се занимавате с този Рейнолдс, нали? — премина направо на въпроса.
— Да.
— Той държи дъщеря ми. Знаете ли какво иска?
— Не съвсем. Може да иска пари или безпрепятствено да се измъкне от страната. Но ако наистина държи дъщеря ви, знам, че ще пусне куршум в главата й в момента, в който реши, че повече няма нужда от нея. Ако не го е направил вече.
По израза на лицето на началника Шоу разбра, че никой досега не се бе осмелил да му даде толкова откровена прогноза. На Шоу му беше все едно.
— Звучите твърде убедено.
Предизвикателството накара Шоу да отметне глава. Той погледна Бъртън в очите.
— Абсолютно сигурен съм. Арчи Рейнолдс е убиец. Чудовище. Той ще дръпне спусъка без никакво колебание. Без нито секунда колебание. За мен той не е човешко същество.
Лицето на шефа на полицията се сгърчи. Шоу не беше сигурен дали изражението му бе предизвикано от него самия, или от отговора му.
— Сигурен сте, че все още е жива?
— Надяваме се да е така — отвърна Бъртън.
— Надявате се! Говорихте ли с него? Той съобщи ли ви исканията си? — Шоу се обърна към Де Лука: — Да не искате да кажете, че сте разговаряли с него, без да изискате доказателство, че е жива?
Никой не отговори.
— Господин началник, всички знаем процедурата. Защо вие…
— Не ми дръжте такъв тон, детектив — вдигна ръка шефът. — И не ми задавайте въпроси. Тук аз задавам въпросите.
Шоу пренебрегна думите му и продължи да говори. Пристъпи напред и опря ръце върху писалището.
— Ако той се поколебае да ви даде да говорите с нея по телефона, смятайте, че е мъртва. Надявам се, че не вие преговаряте с него. Невъзможно е един родител да се справи. Дори и да е професионалист.
— Свършихте ли? — Гласът на Бъртън остана спокоен, но Шоу долови стаената в него ярост.
Шоу отстъпи назад.
— Изглежда вие сте част от неговите искания — продължи Бъртън. — Той държи да занесете парите. Трябва да чакате в офиса отпред. Останете тук и бъдете готов да изпълните указанията ми.
— Кога се очаква да се обади отново?
— Скоро. Излезте навън и чакайте.
Началникът се обърна към Де Лука смятайки, че Шоу ще се подчини на заповедта му. Шоу обаче не помръдна. Бъртън заговори на Де Лука.
— Не! — прекъсна го Шоу.
— Какво? — Бъртън отново се извърна към него, сякаш не вярваше на ушите си.
— Чухте ме. Казах, не!
— Отказвате да се подчините на заповедта ми?
— Така ще я убиете! Няма да участвам в това.
Шоу се обърна, готов да напусне. Де Лука го сграбчи за ръката.
— Шоу!
Той се извърна с лице към шефа, свил юмруци. Погледът на Шоу накара Де Лука неволно да отпусне хватката си.
Гласът на полицейския шеф прозвуча напрегнато.
— Главен детектив!
— Да, сър.
— Изведете го оттук! Вие сте прав. Той е неуправляем. Не искам да участва в операцията. Уволнен е! Приберете му оръжието и значката на излизане.
Де Лука отпусна хватката си.
Шоу хвърли последен поглед към мъжа зад писалището. Разбираше, че този човек бе решил да съхрани властта и авторитета си с цената на една грешка, която можеше да се окаже фатална. За миг му се дощя да опита отново, но Де Лука настоя:
— Хайде!
Шоу поклати глава, било от неприязън, било от съчувствие, след което излезе, следван от Де Лука.
Когато се озоваха в коридора, Шоу зави и продължи да крачи към асансьора, без да се обръща назад, без да го интересува повече нито Де Лука, нито шефа на полицията, нито който и да било друг. Стигна до асансьора и блъсна с длан бутона за надолу, изпитвайки желание да удари главата си в стената.
— Шоу! — извика след него Де Лука.
Той се извърна.
— Искаш да вземеш оръжието и значката ми? Само опитай! Давай! Искаше да ти кажа „майната ти“. Е, добре. Майната ти! Майната ви на всички. Вие ще я убиете. Той, ти, всички вие!
Асансьорът пристигна и вратите се отвориха. Де Лука набута Шоу в клетката, пристъпи след него и изрева:
— Млъкни!
Вратите се затвориха и Де Лука се извърна към него.
— Шоу, ти си прав. Добре, прав си.
Гневът му тутакси утихна.
— Имаш ли нещо, детектив? Някакви следи? Каквото и да е?
— Аз н… Не знам. Може би. Не е много.
Де Лука бръкна в джоба си и извади карта и връзка ключове. Подаде ги на Шоу.
— Колата ми е на паркинга. Вземи я. Картата е пропуск за него. Второ ниво под партера. Мястото е обозначено.
Вратите на асансьора се отвориха. Шоу излезе навън.
— Тръгвай и направи каквото можеш.