Джон Кларксън
Гангстерски рап (47)

46.

Тони Импелитери седеше на пода, опрял гръб в стената. Беше покрил лицето си с окървавена салфетка. Двама медицински работници се занимаваха с него, почиствайки и превързвайки раните от куршуми в ръката и в крака му.

Бяха минали десетина минути, когато Лойд Шоу успя да се върне с куцане в опустошения ресторант. През това време улицата и заведението се бяха изпълнили с ченгета, медицински екипи и детективи. Даваха първа помощ на ранените и отнасяха загиналите.

Шоу си проправи път към Импелитери.

— Много ли е зле?

— Адски! Кажи ми, че си го спипал, Шоу! Хвана го, нали? Някой трябва да го е спипал. Кажи ми, че някой е хванал тоя педал!

— Не.

— Боже мой, мамицата му!

Шоу извърна глава от Импелитери и се огледа за Уолтър Уонг. Той също седеше на пода, опрял гръб в бара, изпружил крака, все още с блуждаещ поглед. Не забеляза кръв по него, освен няколко пръски по яката и предниците на бялата му риза.

Помещението вонеше на барут и изпражнения. Поне един от мъртвите се беше изпуснал, издъхвайки. И сякаш положението не беше достатъчно гадно, та Шоу чу някой и да повръща.

Все още не беше видял Джеймс Спърлинг. Той присви очи към друга група ченгета и медици и забеляза мършавото тяло на Спърлинг, сгърчено между две маси. Някакъв висок мъж в костюм правеше огледа. Шоу се затътри натам. Спърлинг изглеждаше по-мъртъв от всеки мъртвец, който бе виждал през живота си. Лицето му и приживе не беше особено изразително. Сега, вече мъртъв, всичките му мускули се бяха отпуснали и устата му се беше отворила леко надолу, сякаш издъхвайки беше пуснал едно последно „О“.

Шоу се взря в мъртвия мъж. Не каза нищо и не се опита да се приближи повече. Не смяташе, че има право да променя каквото и да било в смъртта, която бе споходила Спърлинг.

Издърпа един стол и седна недалеч до тялото. Огледа се, мъчейки се да прецени колко убити има. Видя труповете на Санчес и Хектор. Видя и още една група близо до задното помещение и предположи, че се занимават с някой пострадал клиент, без все още да знае, че там лежеше тялото на убития Леон Блум.

Някой помогна на Уолтър да се изправи и той пристъпи към Шоу. Отпусна се съкрушено на един от столовете с вид на човек, който е забравил собственото си име. Примигна, преглътна и продължи да се взира в нищото, без да промълви нито дума.

Медицинският персонал беше стабилизирал Импелитери. Поставиха го на носилка. Докато го откарваха, той видя Спърлинг, напъна се да се надигне въпреки пристегналите го колани и изрева:

— О, Джеймс, Джеймс…

Шоу съобрази, че до този момент Импелитери не беше разбрал, че Спърлинг е застрелян. Когато носилката премина близо, Импелитери посегна към тялото на Спърлинг. Медиците се помъчиха да го задържат. Той се надвеси от носилката с изкривено от болка лице и повторно простена:

— О, Джеймс, Джеймс…

Беше целият облян в кръв. Спърлинг също. Шоу скочи на крака, стисна ръката на Импелитери и промълви:

— Не, недей, Тони. Той си отиде.

Импелитери понечи да се освободи, но силите му бяха на привършване.

— Пусни ме. Пусни ме, по дяволите!

— Не, недей, Тони.

Импелитери изрева към медиците:

— Почакайте, по дяволите, почакайте!

Шоу се изправи пред него, блокирайки пътя му към Спърлинг. Импелитери вдигна очи, осъзнавайки, че Шоу нарочно беше застанал между него и мъртвия му партньор, но без да разбира защо. Стисна ръката на Шоу и той я постави обратно на носилката и я задържа там, помагайки на санитарите да го изнесат навън.

— Какво, за бога, правиш?

— Свърши се, Тони. Остави.

Импелитери погледна още веднъж назад към Спърлинг, после се вкопчи със здравата си ръка в Шоу и го придърпа към себе си, взирайки се в него със здравото си око, пламнало от гняв и омраза.

— Хващаш тоя скапаняк, Шоу! Хващаш го и го убиваш, мамка му! Чу ли ме? Мамицата му, застрелваш го като шибан пес, какъвто е всъщност. Просто го убиваш…

Шоу стисна китката на Импелитери и той най-сетне се отпусна на носилката.

Детективът остана на прага на ресторанта с изкривено лице, гледайки как го откарват. Искаше да му обясни защо не можеше да му позволи да докосне Спърлинг, но осъзна, че моментът не е подходящ.

Името на мъртвия се бе появило в списъка с детективи на Де Лука, защото Джеймс Спърлинг имаше СПИН. На Джеймс му беше ясно, че няма да мине много време, преди колегите му детективи да разберат, че е серопозитивен. И знаеше, че това щеше да бъде краят му. В полицията винаги е имало хомосексуалисти сред ченгетата. И Спърлинг знаеше, че той не е единственият със СПИН, но можеше да предположи какво щеше да последва, когато се разчуе. Вече бе преживял прехвърлянето на стрелковия полигон. От тук нататък щеше да става само още по-лошо. Нямаше да му кажат директно. Но изолацията и отхвърлянето щяха да се задълбочат. Бавно, неотменно, като самата болест, Спърлинг знаеше, че в един момент ще се окаже съвсем сам, работещ някъде на някаква административна служба, нямаща нищо общо с работата на един детектив.

Затова беше приел предизвикателството на Де Лука. Само Шоу знаеше защо — защото то предлагаше на Спърлинг възможността да умре достойно, както се полага на едно истинско ченге. Да загине при изпълнение на служебния си дълг. С колегите ченгета, сражаващ се рамо до рамо с тях.

Шоу хвърли последен поглед към суматохата, кипяща зад гърба му, след което излезе навън. Вдигна един преобърнат стол и седна. Думите на Импелитери отекваха в съзнанието му, но нещо сякаш се бе откъснало от него, заменено от хладина и безразличие, от болезнена празнота. Той си представи как дърпа спусъка по Арчи Рейнолдс и не изпита нито помен от разкаяние, камо ли от неохота.

Импелитери си беше отишъл. Мейсън си беше отишъл. Спърлинг си беше отишъл завинаги. Уолтър изглеждаше толкова изчерпан, че също изглеждаше извън строя.

Бяха толкова близо, а сега всичко се бе превърнало в пълен, окончателен провал.

И сякаш за да стане още по-лошо, до бордюра спря черен немаркиран автомобил и от него излезе Албърт де Лука.

Шоу остана седнал и изгледа с пълно равнодушие приближаването му.

Шефът закрачи по тротоара, облечен в тъмен костюм, бяла риза, синя вратовръзка на шарки акцентирани в жълто, позволявайки на почти неиздрасканите кожени подметки на обувките си да докоснат тротоарната настилка.

Албърт де Лука, кралят на следствието, помисли си Шоу. Дори сред тази кървава воняща гмеж.

Де Лука забеляза Шоу, докато минаваше покрай него, погледна го косо и каза:

— Не ставай.

Шоу забеляза колко бяла изглеждаше ризата му и колко стилна бе вратовръзката му, изрядно защипана със златна игла под възела, за да пада елегантно върху безупречната риза, твърде изискана и чиста за такова място, където нещо гадно можеше лесно да я опетни.

Детективът седеше и продължаваше да мисли как Де Лука ще издраска кожените подметки на лъснатите си до блясък обувки. Може би дори щеше да нареже токовете им върху всичките тези счупени стъкла. Със сигурност щеше да ги изцапа с това, по което стъпваше. Жалко за обувките.

Изчака навън, докато Де Лука, шефът на детективите, накара своя помощник да се разшава. Движещият се труп, Конклин, увисна на прага, за да надзирава кой има право да влиза в бара, докато екзалтираният Де Лука ощастливява мъртвите и ранените с присъствието си. Поне тези, които бяха останали.

Шоу сметна, че е твърде късно просто да стане и да си тръгне. Какво пък. Ако Конклин се опита да го спре, той просто ще го удари през лицето и ще го избута от пътя си.

Нещо в апатичното лице на този надут полицейски началник силно безпокоеше Шоу. Вездесъщият организатор. Човекът, който придвижваше хода на нещата. Първопричината на злото, което се беше развихрило около Де Лука, човекът, който беше предизвикал събитията, довели до касапницата в ресторант „Слейдс“.

Шоу се замисли за кървавата баня вътре, за двойната игра на Леон Блум и на недвижими имоти „Арбър“, за исканията на Де Лука, за натиска, за преплитането на интереси. Замисли се как всичко това бе довело дотам, че ченгета като Спърлинг, Импелитери и Мейсън да платят за него — да ги стигнат куршумите и да потънат в собствената си кръв, когато адът се развихри.

В този момент Шоу вероятно беше в състояние да застреля Конклин, само ако посмееше да го провокира с нещо. В този момент той беше готов да застреля всеки, изпречил се на пътя му.

Насили се да извърне очи от Конклин и се взря в екипа, правещ оглед на престъплението — медицинските служители и униформени ченгета, плъпнали навсякъде наоколо.

Видя как Де Лука се насочи към една маса наблизо. Сега дяволът щеше да го изгледа сардонично и да му съобщи, че с него е свършено. Майната му, каза си Шоу. Майната им на всички!

Де Лука изглежда го беше прочел изписано на лицето му, когато придърпа стол и седна на масата срещу него. Той видя пред себе си човек, стигнал до ръба, на който не му пукаше повече какво говори или с кого говори. Или който бе готов да го застреля, след като му съобщеше решението си.

Но Де Лука не беше стигнал до поста шеф на детективите с глупост и боязън. Той притежаваше силно развит инстинкт и безскрупулна натура. Беше достатъчно умен, за да съобрази нещата и да заговори на Шоу спокойно.

— Как си, детектив Шоу? Медицинският екип прегледа ли те?

— Само съм понатъртен тук-там. Няма с какво да ми помогнат.

— Трябва да се приберете у дома.

— Какво значи това? На бунището ли ме изхвърляш? Вече съм история, а?

— Успокой се.

— Как така да се успокоя? Това ли е следващият ти ход, Де Лука? Вече приключваш с нас, така ли?

— Казах успокой се. Мога да разбера какво си преживял. Не съм дошъл тук да нагнетявам обстановката. Покривах теб и хората ти през купища трупове и ранени из цял Бруклин. Не се дръж сега така с мен.

Шоу си помисли за пистолета. После за кроше. Представи си как юмрукът му се стоварва в лицето на Де Лука. Но изведнъж нещо в главата му просветна. Моментът беше напълно подходящ Шоу да се върне към истинското си аз. Но за първи път в живота си, в миг на просветление, той избра по-добрия начин. Ръцете му останаха отпуснати, а устата здраво стисната. Шоу осъзна, че деликатното поведение на Де Лука целеше само едно: да го вкара в разговор. Де Лука не знаеше всичко, с което разполагаше Шоу.

Той си наложи да диша бавно, осъзнавайки колко близо се бе оказал до това да избълва всички обвинения и подозрения и даде воля на гнева си. Преглътна с мъка, решен да не дава на Де Лука това, за което беше дошъл.

Вместо това Шоу повтори въпроса си:

— Само попитах — аз вече минало ли съм?

Де Лука се отпусна на стола и изгледа Шоу. После пробва да подходи към него по друг начин.

— Как е Импелитери?

— Не знам. Прострелян е.

На лицето на Де Лука се изписа фалшива загриженост.

— Съжалявам. Мейсън е добре. Утре ще бъде изписан.

Като някой шибан политик, помисли си Шоу. Конклин трябва да го бе заредил с прясна информация, преди да седне тук и да говори с него.

— Аз нямах възможност и време да се свържа с него.

— Знам.

— Какво стана с Арчи Рейнолдс? — попита Шоу. — Някой залови ли го?

— Не. Подозирам, че се е измъкнал от района. Ще го намерим, бъди спокоен. Защо Леон Блум е бил тук?

— Питай него.

— Той е мъртъв. Ти откъде разбра, че той ще се среща тук с Арчи Рейнолдс?

— Чиста случайност.

— Какво?

— Разбрах и това е. Ти, какво, разпитваш ли ме?

Де Лука се облегна назад. Разбираше, че Шоу няма да му каже нищо.

— Дали те разпитвам? Погледни се само. Да, разпитвам те, защото с теб е свършено, Шоу. Ти си освободен. Прецакан. Прибирай се у дома. Иди и се скатай там, в пещерата си, докато не ти наредя да се върнеш.

— Да се върна за какво?

— Ще ти кажа.

Де Лука прояви разум да не му го каже. Не искаше точно сега да рискува да тласне Шоу към ръба. Не и докато седеше тук, пред него. Твърде мръсен номер щеше да бъде.

На Шоу не му пукаше. Толкова му беше писнало от Де Лука, колкото и на Де Лука от Шоу.

— Той се измъкна с такси.

— Кой?

— Арчи Рейнолдс. Намериха ли таксито?

— Не мисля.

— Може да е навсякъде.

— Какво толкова може да направи, по дяволите? — Де Лука хвърли някакъв оцапан с кръв плик на масата. — Знаеш ли какво е това?

Шоу погледна бегло към плика.

— Беше в джоба на Блум — каза Де Лука.

Шоу не отвърна нищо, но предположи, че картите и ключовете имаха нещо общо с парите на Арчи.

— Знаеш ли какво е това?

— Мога само да предполагам — отвърна Шоу.

Де Лука стана и погледна за последен път Шоу.

— Довиждане, детектив. Прибирай се вкъщи.

Вкъщи, помисли си Шоу. Какво всъщност значи „вкъщи“?