Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- New Lots, 1998 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Валерий Русинов, 1999 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,3 (× 3гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- Еми(2015)
Издание:
Джон Кларксън. Гангстерски рап
Американска. Първо издание
ИК „БАРД“, София, 1999
Редактор: Саша Попова
История
- —Добавяне
43.
Последният разговор на Арчи с Уилямс Белилката стана по телефона. Когато Арчи му позвъни от стаята си в хотел „Виста“, той знаеше, че ще бъде самоубийство да го посети лично в „Ню Лотс“.
— Старче?
— Да.
— Какво те забави толкова да отговориш на скапания телефон?
— Едва го чух, шефе. Тук е пълно с ченгета, врява и какви ли не глупости.
— Да, к’во става? Никой не ми отговаря оттам.
— Изглежда се опитват да разчистят „Ню Лотс“ днес, Арчи.
— Кой?
Белилката се затътри към прозореца. Кабелът на телефона в кухнята му едва стигна до онзи, който гледаше към Ямата. Той погледна към кипящата долу дейност и започна да описва ситуацията на Арчи.
— Дворът гъмжи от тия мюсюлмански фукльовци — охранителите. Изсипа се и цял отряд ченгета, които влизат и излизат непрекъснато. Една част от тях са тежковъоръжени, явно са от Отдела за борба с масовите безредици. Жилетки, големи пластмасови щитове и прочее. Долу, в Ямата, са паркирани и линейки. Прилича на истинска война, само дето никой не стреля.
— К’во правят ченгетата?
— Влизат и излизат, пречкат се на всички.
— Звучи като погром в панделата.
— Предполагам.
— Нищо няма да им помогне. Няма начин да имат заповеди за обиск на всички тези места. Напълно незаконно е. Никой не могат да арестуват по този начин.
— Да, ама виждам няколко души с белезници.
— Някой от моите хора?
— Ако изобщо тук има твои хора, бих казал, че лесно излизат. По един или друг начин.
— Все едно, едва ли много от тях са останали вътре. Да са намерили някои от скривалищата ми?
— Не мога да кажа. Изглежда са се поразтършували тук-там.
— Изглежда с бизнеса ми там е свършено.
— Така изглежда.
— Майната им!
— Има ли още някой от твоите хора тук?
— Ти си от моите хора, Белилка. Още си там, нали?
— Да, Арчи, още съм тук.
— Сбогом, старче.
Арчи затвори.
Белилката бавно остави слушалката на вилката. Знаеше, че няма да види повече Арчи Рейнолдс. Вероятно нямаше повече да види когото и да било от бандата на Сините тапи. До ушите му беше стигнала приказката за Уоткинс Гирата, за Реджи Шантавия и за Мелвин Браун. Останалата част от бандата се спасяваше кой както свари.
Хлапетата из целия комплекс врещяха: „Пет на нула, пет на нула“. Заклещени между ченгетата и мюсюлманите, със Сините тапи в „Ню Лотс“ беше свършено. И Арчи беше приключил с Белилката.
Старецът въздъхна, изтри с ръка умореното си лице и продължи да прави това, което беше правил винаги. Да седи вътре и да наблюдава света отвън. Как щеше да се оправя сега без парите на Арчи?
Май всичко всъщност се свеждаше до парите. Пари за дрога или пари за ядене, или пари за наем. Кой щеше да плаща сега на Белилката, за да наблюдава? Кой щеше да го подпомогне да се храни по три пъти дневно, вместо по един? Или да си плати телефона следващия месец? Или да му даде пари за прилични обувки, когато дойде следващата зима? Ами ако вдигнат наема, след като оправят това място? Тогава колко? Кога? Кой?
Промяна. Белилката знаеше, че една промяна нямаше да донесе нищо добро в „Ню Лотс“. Ни най-малко.
След краткия разговор със стареца Арчи напусна хотел „Виста“ в Долен Манхатън и прекоси магистрала Уест Сайд, като продължи пеша няколко карета нагоре покрай реката, докато не стигна до един открит паркинг. Там си плати таксата за паркиране и се качи на черния сааб.
Допускаше, че описанието на сааба ще бъде разпратено из повечето участъци в града, но разчиташе, че ченгетата в Манхатън ще бъдат по-малко склонни да го търсят, отколкото бруклинските ченгета. Освен това знаеше, че му се налага да го кара само малко нагоре по магистрала Уест Сайд, до Хенри Хъдсън и един магазин за крадени коли в Уошингтън Хайтс. Почти права отсечка. Рискът си струваше. Време беше да си осребри чиповете, да извърши някои последни приготовления и да продаде сааба.
Шоу се запъти към Централата на Голд Стрийт в Долен Бруклин, последната спирка в арестантската процедура и последния шанс за Шоу да напипа някаква нишка, която да го отведе при Арчи Рейнолдс.
Ако имаше възможност да избира арена за играта си, Шоу щеше да избере тъкмо Централата, защото мястото беше достатъчно мрачно и потискащо.
Повечето ченгета смятаха, че престъпниците, които веднъж вече са минали през системата, не се влияят от процеса на регистриране. Шоу не бе съгласен. Беше убеден, че дори закоравелите престъпници, минаващи през Централата, изпитват истински ужас.
А го изпитваха, защото знаеха, че пристигнат ли веднъж в Централата, непременно ги очаква затвор. Средният, порядъчен гражданин, който никога не е влизал в затвора, не може да си го представи. Но един престъпник, който знае, че отново ще се върне в системата, знае какво означава затвор. Това означава седмици, месеци или години да бъдеш заобиколен от опасни, жестоки престъпници, при строг режим и принизяваща духа деградация.
Шоу зави с колата си в тясната уличка, отвеждаща към входа на Централата. Остана за миг в колата, взирайки се в мрачния, страховит вход — не портал, не врата, отвеждаща към фоайе на някакво служебно ведомство, а просто един тъмен, затворнически вход в дъното на тесен, покрит с асфалт паркинг.
Там в дъното, сякаш беше твърде срамно входът да бъде откъм лицевата фасада на зданието, се виждаше една единична врата, монтирана в тухлената стена. Вратата беше желязна, винаги отворена, но зад нея се виждаше друга врата, направена от метал и армирано стъкло. Една-единствена лампа светеше над входа, ден и нощ, напомняйки на всеки, че вътре съществува свят, в който денят и нощта бяха напълно взаимозаменяеми.
Този вход в дъното на мръсния тесен паркинг на глухата улица казваше всичко. Влезеш ли през него в белезници, животът ти се променя окончателно.
Шоу слезе от колата и се запъти натам. Знаеше, че при него нещата стоят различно, но въпреки това неволно потръпна. Някои хора минаваха през този праг, оттам попадаха в килията за следствени, после се озоваваха в „Райкърс“ или в някой затвор в северната част на щата и никога, ама никога повече кракът им не стъпваше на улицата.
Искаше тези три лоши момчета от Сините тапи да минат през тази врата и да се замислят за това. Беше виждал не един закоравял престъпник да се разколебава именно пред този праг. Беше виждал не един да се прекършва точно тук.
Шоу чу бронираният камион, каращ неговите престъпници да спира на паркинга. Застана в коридора и зачака, после стана свидетел как Елис Марвин, Тусан Джейкъбс и Уили Мичъл прекрачват прага свели глави, с белезници на ръцете. И да изпитваха нещо, никой не го показа.
Ченгетата, които ги бяха докарали, предадоха арестуваните на служителя, който ги заключи в три отделни килии. Шоу се качи на горния етаж да намери своя колега на име Чарлс Еджъртън.
Господин Еджъртън беше чернокож, който притежаваше такава издръжливост и сила на характера, че бе успял да съхрани спокойствието и обноските на човек, държащ на достойнството си, докато упражняваше една от най-хаотичните и невротизиращи професии на този свят.
Шоу знаеше, че той лично никога няма да е в състояние да се справи със задълженията на Еджъртън, без да набие някого, започвайки вероятно от лъжливите адвокати, некомпетентните помощник-прокурори, мудните съдии и едва накрая — безскрупулните престъпници.
Беше убеден, че по-голяма част от работата в криминалната правораздавателна система се състоеше от безсмислени хитрувания. Неизискващата много умуване всекидневна работа си взимаше своята дан. Но макар и безсмислена и досадна, системата все пак разполагаше с властта да тика хората в затвора и да променя живота им завинаги. Това беше най-тежкото бреме върху плещите на онези, които бяха част от нея. По някакъв начин Чарлс Еджъртън беше издържал на бремето на този сизифовски труд и все още успяваше да се държи като цивилизован човек. Шоу го смяташе за истински джентълмен.
Затова, когато му се налагаше да се обръща към Чарлс Еджъртън, Шоу се отнасяше с най-голямо уважение. Говореше и действаше предпазливо и обмислено. Дори когато служителят каза на Шоу, че ще трябва да изчака, той запази спокойствие. Прие наказанието да се оттегли в полицейската чакалня без възражения и коментар.
Всъщност чакаше в полицейското помещение, което представляваше гардеробна, чакалня, спалня, столова, пушалня, оригвалня, говорилня, пърдялня и оплаквалия. Тук имаше пейки, шкафчета, няколко дълги маси и разнебитени столове. Ченгетата можеха да правят почти всичко тук, докато чакаха да ги повикат. Някои се напиваха. Други приказваха. Трети се хранеха. Четвърти пушеха. Някои правеха всичко това поред през часовете, които трябваше някак си да убият времето.
Шоу си избра стол до прозореца, по-настрана от общата суматоха, и скоро главата му клюмна. Четиридесет минути по-късно нечий кънтящ в чакалнята глас го стресна. Той последва цивилния до кабинета на Еджъртън, мъчейки се да се мобилизира и главно да се събуди.
Купищата папки и хартии по бюрото на Еджъртън подсказаха на Шоу, че работата му не беше намаляла. Еджъртън седеше сред цялата тази бумащина, в бяла риза, с разхлабена вратовръзка, и изглеждаше почти същият, какъвто го помнеше от години.
Винаги беше предполагал, че Еджъртън е бивш спортист. Състезател по футбол. Изтъкнат лидер в колежа, твърде благоразумен, за да пожертва тялото си в Професионалната лига. Сега, към края на четиридесетте, с високо подстригана коса, започнала леко да посребрява, Чарлс се беше превърнал във внушителна фигура с наднорменото тегло, което обикновено средната възраст носи. Столът му изскърца, когато се изправи да му стисне ръката.
Шоу хвана месестата му длан и отвърна на якото, но сърдечно ръкостискане.
— Чарлс, радвам се да те видя.
— Благодаря, детектив Шоу.
— Как е семейството?
— Добре е, всичко е наред. Благодаря, че се сети. Какво мога да направя за теб?
Такъв си беше Чарли, винаги учтив и конкретен.
— Знам, че си зает, Чарлс, така че ще се постарая да бъда възможно най-кратък, въпреки че това нещо има доста дълга предистория.
Чарлс Еджъртън седеше и търпеливо слушаше обясненията на Шоу. Наистина го слушаше. Не седеше само, чакайки да свърши. Не позволи нито едно телефонно обаждане да ги прекъсне.
— И какво искаш от тях? — попита Еджъртън, когато Шоу свърши.
— Трябва да стигна до Арчи Рейнолдс. Трябва да закова този тип. Незабавно!
— Какво ще им предложиш в замяна?
— Не съм съвсем сигурен. Ще имаме достатъчно срещу всеки от тях, за да ги отстраним за дълго.
— Ще имаш ли? Трябва да го имаме още сега, детектив Шоу. После ще е късно. Трябва всички патици да са ти на мушката, иначе адвокатите им няма да оставят тази работа така. Няма да я оставят, освен ако нямаш нужното, с което да ги заковеш, и то на момента.
— Чарлс, нека да им предложа офертата.
— И каква ще е тя?
— Не много. Нищо, което не би могъл да преживееш. Просто ме остави да го направя. Закриляй ме от адвокатите им. Няма да предложа нищо, което ти не би приел. Ще карам направо. Нямам време за размотаване. Или ще подейства от първия път, или продължавам нататък.
— Добре. Отивай да си изиграеш играта. Ще си затворя за малко очите, освен ако не ми се стори, че може да ми навреди.
— Чудесно. Само това исках. О, и още нещо!
— Какво?
— Гледай, моля те, да ги обработиш добре тия типове, за да не може никой от тях да се изплъзне. Нямам никаква представа дали някой от тях има достатъчно пари, за да излезе под гаранция, но зад всичко това стои дрога, а това означава, че имат пари. Моля те, не позволявай някой съдия да ми провали труда, Чарлс. Тия трябва да останат достатъчно дълго зад решетките, докато някой от тях не започне да поумнява. Никакви въртележки.
— Ще ги наглеждам.
— Чарлс, не допускай да се прецака документацията или да сгафиш, така че някой от тях да изскочи навън.
— Разбирам. Ще внимавам.
Шоу кимна веднъж, сякаш за потвърждение.
— Благодаря ти.
Двамата си стиснаха ръцете. Той слезе с асансьора надолу към подземията на сградата, обмисляйки следващите си стъпки, забил поглед във вратата на асансьора. Някой беше олющил по-голямата част от боята. Изглеждаше като огромна рана на асансьорната кабина, която никога нямаше да зарасне. Шоу реши, че е нарочно, за да се заличат драсканиците. Лечението изглежда не бе имало необходимия ефект. Аналогията не изглеждаше нелепа на Шоу. Той знаеше много добре какво се канеше да прави — нещо почти толкова гадно, колкото престъпленията, които се бореше да спре. Като използването на бивши престъпници мюсюлмани, за да се отърват от пласьорите на кока. Или Джъстин, пазаряща се из разни задни стаички, за да може да върши добро за хората на улицата. Или Шоу приемащ сделката на Де Лука, за да може да продължи да живее и да работи.
По-малката от двете злини. Направи това, което е редно. Не можеш да приготвиш омлет, без да счупиш яйцата. Моралните скрупули с цялата им баналност се стовариха върху главата на Шоу, но той продължи да ги разчиства от пътя си.
„Израненият“ асансьор се приземи с тътен.
Шоу премина по студените, тесни коридори и намери Спърлинг и Импелитери, които го чакаха на пропуска.
Бяха се спрели на път към Централата, за да си купят чисти ризи. Импелитери си беше купил само една черна фланелка, каквато носеше под кашмирения пуловер. Спърлинг беше избрал риза с дълъг ръкав. Беше я закопчал догоре под синия блейзер. Придаваше му по-изискан вид, не толкова размъкнат, съответстващ на модерния стил на Импелитери.
Шоу им каза, че всичко е уредено и тримата продължиха към първата стая за разпит.
Той ги помоли да останат с него. Трябваше да се овладее и да сдържи гнева си. Способен бе не на шега да заплаши човек със смърт. Това, което се канеше да направи беше маневра, макар в този момент наистина да изпитваше желание да убие някого. Остави се да бъде завладян от изкусителната сила на това желание. Беше си позволил насладата от садистичното усещане, особено след като негов обект бяха хора, толкова опасни, но изцяло в ръцете му като Елис Марвин, Тусан Джейкъбс и Уили Мичъл.
Шоу искаше да ги убие. И в същото време не искаше. Даваше си сметка за психическия тормоз, който щеше да последва, след като наистина си позволеше лице в лице да заплаши човека, седящ пред него, че ще му отнеме живота. Знаеше, че се налага да уталожва своя гняв, който винаги тлееше някъде вътре в него. Знаеше също така, че ако му се опънеха, щеше да избухне и ръцете му да влязат в действие.
Затова искаше Импелитери и Спърлинг да останат с него. Да го озаптяват. Тяхното безчувствено отношение към хора като тези, пред които му предстоеше да застане, неминуемо щеше да рефлектира върху него. Така присъствието им щеше да му се отрази двояко.
Тримата мъже преминаха през малка стая с решетки, където на един стол дремеше Тусан Джейкъбс. Разчорлен и отпуснат, с дългите си плитки и лице — тип Боб Марли, той изглеждаше напълно безвреден. Шоу се опита да си го представи държащ пистолет или лула с кока, или как бие жена си, нещо, каквото и да е, заслужаващо упрек, камо ли присъда.
Той изрита стола на Тусан, за да го събуди. Онзи трепна, събуди се и стреснато погледна Шоу, сякаш го укоряваше за грубостта му.
— Ей, ч’век, само дремнах бе.
Шоу се взря в него и осъзна, че не би могъл да го направи. Тусан Джейкъбс беше твърде кротък и адски безвреден. Или може би само изглеждаше толкова невинен и безсилен да повлияе върху хода на събитията. Щяха да го приберат за твърде дълго време. Така му беше писано. Нищо не може да се направи, помисли си Шоу. Дали ще живее, или ще умре, не бе негова работа.
— Тусан?
— Да, шефе.
— Ти заминаваш за дълго време. За много дълго.
— Да, шефе.
— Искаш ли малко да си помогнеш?
— Как иначе, шефе! Ще се радвам да направя нещо за теб, стига да мога.
— Кажи ми сега, за да не си губя времето… знаеш ли как мога да намеря Арчи Рейнолдс?
Тусан Джейкъбс изпъна гръб и се почеса по главата, прокара длан по лицето си, помъчи се да си придаде вид все едно че наистина си блъска главата.
— Хайде, Тусан.
— Ами, шефе, ти сигурно знаеш, че той живее в Ню Джърси. Сигурен съм.
— Да, но къде?
— Ами, аз никога не съм бил толкоз близък с Арчи, нали разбираш.
— Окей, Джейкъбс, спи тогава.
Тусан се навъси, когато го оставиха. Може би беше проумял колко малко значение има личността му за Шоу.
За Уили Мичъл не беше се намерила свободна стая за разпит, затова го бяха оставили в килията му. Той поздрави Шоу с подигравателна усмивка. Хиленето му помогна гневът на Шоу да лумне като надигащ се от пъкъла адски огън и той блъсна Мичъл в гърдите.
— Ей! — възпротиви се онзи.
Шоу пристъпи към него и заби пръст в лицето му.
— Недей, лайно такова, да ми викаш „ей“! Недей да ми викаш, мамицата ти! Недей да ми се хилиш. И никакви глупости. Нито гък. Нищо. Ще седиш тук, мамка ти, и ще ме слушаш. И сам ще решиш дали да ми изпееш това-онова. Ще ме слушаш и ще си затваряш скапаната уста. После ще ми кажеш каквото искам да науча, или ще речеш „майната ти“ и ще приемеш това, което, кълна се във всеки, когото съм обичал, ще ти направя.
Шоу забеляза омразата, блеснала в очите на Мичъл. „Чудесно — помисли си той. — Мрази ме колкото щеш. Само гледай добре да ме чуеш.“
— Слушаш ли ме? Само ми кимни, мамка ти. Не говори. Кажи ми сега дали искаш да ме изслушаш.
Мичъл кимна.
— Има два факта, които искам да набия в скапания ти, невеж, безполезен и тъп мозък. Два трудни за преглъщане факта. Първо, отиваш в затвора за дълго време. И второ, имам срещу теб ред обвинения. Имам срещу теб обвинение за притежаване на дрога с намерение продажба. Имам обвинение за незаконно използване на оръжие. Имам обвинение в опит за предумишлено убийство. Имам обвинение в убийство. Имам обвинение за съучастие в заговор. Имам обвинение в рекет. Имам повече обвинения от необходимото, за да те натикам в дранголника до края на живота ти. И ако таиш мисълта, че не разполагам с всичко това, знай следното: разполагам с всичките шибани свидетели, които ми трябват, за да кажат срещу теб всяко шибано нещо, което аз пожелая. Мога да направя очна ставка и да те улича за участието ти в нападението на „Ню Лотс“ с колите, за засадата в Ямата, за пожара на сервиза, за нападението над джамията, за всяко проклето нещо, което се е случило напоследък. Второ, ще се погрижа на всяка цена да те пратят някъде, където ще те очистят. Ще намеря затвор с хора от бандите, които вие, Сините тапи, сте прецакали! Ще намеря затвор с мюсюлманите, които ще приемат за свещен дълг да отмъстят за своите братя. Ако си се ебавал с някой в шести клас, и него ще намеря и ще го поставя в една килия с теб. Заклевам ти се, ще се погрижа да направя престоя ти в дранголника най-непоносимата част от живота ти, най-ужасния ад, пред който си се изправял някога. Ако всичко това не те унищожи, първо ще те осакати и така ще те доубие. Ще бъдеш изтезаван, ще те превърнат в скапана кучка и ще те довършат само за една година.
Шоу се вгледа от упор в очите на Мичъл, търсейки страха в тях, търсейки да види дали омразата бе оставила място за него. Не можа да реши със сигурност дали го имаше, или не.
— А сега, предложението ми. Не мога и няма да направя нищо за срока, който ще ти дадат. Но ще направя нещо за мястото, където ще го изтърпиш, ако ми кажеш това, което искам. Това, за което те питам, е просто. Нищожно. Но няма да си губя времето с теб. Сега те оставям и правя същата оферта на твоите момчета. Първият, който каже „да“ и ме убеди, че може да ми помогне, сключвам сделка с него. Ти решаваш. Ще се върна. Когато вляза отново тук, искам да чуя или да, или не, и после ще говорим. Само една дума — да или не. Десет минути.
Когато Шоу излезе, изпита онова разтърсващо, уталожено мрачно чувство, което остава, след като гневът е отминал. Не беше му останало много за Елис Марвин, освен истината.
Както се оказа, нямаше нужда от много.
Елис притежаваше нещо, което другите нямаха. Мозък. Това прави нещата още по-лоши, когато те чака затвор. Шоу можа да долови пресмятанията, емоциите и осъзнаването на предстоящото как прескачат в съзнанието на Елис. Четеше го в очите му. И той му даде това, което имаше — една изстрадана истина.
— Елис — обърна се към него, — интересува ли те една сделка? Само ми кажи да или не, защото съм твърде уморен и отвратен, за да се разтакавам. Да или не?
— Да, разбира се.
— Арчи Рейнолдс застреля твоя брат, нали?
Елис се взря мълчаливо в Шоу.
— Не, не те питам, казвам ти го. Не ми трябваш като свидетел за това. Не става дума за това. Няма адвокат, както виждаш. Не искам изявление от теб. Просто е факт. Извън протокола. Арчи уби твоя брат.
Елис кимна.
— Добре. Сега ме слушай. Искам Арчи Рейнолдс. Предполагам, че след като той е застрелял брат ти, ти също го искаш. Сега ти не можеш да стигнеш до него, но аз мога. Мразя го този шибан тип! Почти го бях хванал, но го изтървах. Това не може да остане така, Елис. Арчи Рейнолдс е зло. Той е зло за теб, зло за мен, зло за всички. Докато ние с теб седим тук, той се подготвя да убива отново, да наранява хора, да отвърне на удара. Усещам го. Готов е да удари и да изчезне вдън земя. Усещам го как се изплъзва, оставяйки след себе си теб и другите да плащате за това. Теб те прибират. За дълго време. Той уби твой близък човек и може да се измъкне невредим след всичко това. Не го оставяй да го направи, Елис. Дай ми Арчи Рейнолдс. Искам това опасно копеле да ми падне в ръцете. Това е всичко, Елис. Искам Арчи Рейнолдс.
— А-ха. И какво получавам аз в замяна?
— Освен, че ще знаеш, че си помогнал да спипам този, който уби брат ти ли?
— Да.
— Ще живееш.
Шоу направи хода си без преструвки. Само едно искрено обещание, с което можеше да уреди Елис или да умре, или да живее в затвора.
Не мислеше, че решението по принцип е трудно. Смяташе, че трудното щеше да последва, когато се наложеше Елис да го убеди, че информацията, която му дава, си струва.
— Виж сега, Елис, бъди откровен с мен. Ако е само предположение, или ако ще ми седиш тук и ще се мъчиш да измислиш някаква глупост на която мислиш, че ще повярвам, недей. Нямам време за това. Нямам време за разни приказки за разкарано гадже, което държи парите му, или за майче, което е скатал някъде, или за стара леля, която го била отгледала и на която трябвало да каже довиждане, преди да замине. Каквото и да кажеш, ще трябва да го взема за чиста монета, Елис.
— Арчи няма гаджета. Всеки случай няма кучки, които да държат парите му.
— Каквото и да е, човече, само ми кажи истината, защото трябва да се хвана за нещо.
Шоу леко натърти на последното, а Елис просто седеше и го зяпаше, докато думите проникваха дълбоко в съзнанието му.
Елис Марвин беше абсолютно прав. Това, което каза на Шоу, беше правдоподобно, макар и да звучеше невероятно. И въпреки това, изглеждаше напълно логично.
— Ако Арчи си събира мангизите и се гласи да се маха оттук, той трябва да отиде при някой друг.
— При кого?
— Преди да ти кажа, к’во ще направим, тая уговорка ще я запишем ли, или к’во?
— Не се безпокой за това. Адвокатът ти нали идва?
— Мекерето му преди малко беше отвън и вдигаше шум, че иска да се види с клиента си, преди да дойдеш — намеси се Импелитери.
— Добре, Елис, излизам оттук доволен, свързвам адвоката ти с помощник районния прокурор, и те написват нещо, което гласи, че получаваш затвора, който искаш, така, както адвокатът ти пожелае. Избор между три места, вето, каквото трябва. Кажи сега какво имаш за мен, мамка му? Трябва да го чуя веднага.
— Преди Арчи Рейнолдс да се разкара, можеш да бъдеш адски сигурен, че ще се види с човека, за когото бачка, с партньора му в цялата тая гадна история, оня, който се грижи за мангизите му. Ще си уреди първо нещата с него.
— И кой ще да е той?
— Еврейчето. Леон Блум. Намериш ли тоя дебел педераст, намерил си и Арчи.