Джон Кларксън
Гангстерски рап (40)

39.

Лойд Шоу беше проспал смъртта на Реджи Шантавия в своята необозначена кола пред жилищната сграда на Джъстин Бъртън, изчаквайки подходящото време да я види. Шоу беше настроил алармения сигнал на ръчния си часовник за седем. Трите часа спане в седнало положение в колата му бяха помогнали да се справи с умората, но събуждането беше същински ад.

Боеше се, че може отново да потъне в сън, затова излезе от шевролета, вдиша дълбоко и се протегна. Погледна часовника си. Озърна се. Сряда заранта, шест часа, облачно, хладен утринен въздух. Улиците бяха опустели и притихнали, с изключение на хладилния камион, спрял на около едно каре разстояние пред склад за месо. Двигателят на камиона беше оставен да работи, за да поддържа хладилника включен.

Шоу позвъни в апартамента на Джъстин от клетъчния си телефон. Очакваше, че още спи, но тя се отзова на второто позвъняване.

— Тук е Шоу. Трябва да поговорим.

— Сега?

— Да. Паркирал съм отвън. Станала ли си?

— Ставах и лягах цяла нощ. — Последва пауза, преди да добави: — Окей. Можеш направо да се качиш тук. Осми Е.

— Искаш ли да взема кафе или нещо друго от деликатесния?

— Кафе. Само че леко.

Шоу си помисли, че чашка леко ароматно кафе чудесно би подхождала на цвета на кожата й.

— Добре. Идвам след пет минути.

Докато продавачът в деликатесния наливаше кафето, Шоу си представи как ще бъде облечена Джъстин. Представи си я по пижама и с халат. Жена с нейното тяло сигурно се грижеше да го държи покрито през нощта. Представи си я за миг как спи гола. После превключи на черно дантелено бельо. И спря дотук.

Шоу беше усетил тялото й, притискащо се до неговото. Беше я прегърнал. Беше докоснал кожата й. Приятно му беше да си представя Джъстин Бъртън в леглото гола, дори и облечена под завивките.

Предположенията му се оказаха погрешни. Не беше си я представял по нощница. Когато му отвори вратата се оказа по хавлиен халат и памучна нощница, стигаща до средата на прасците. Въпреки това Шоу не можа да откъсне очи от тази кожа, дори от малкото, което бе на показ.

При нощницата и халата той почти очакваше да види стъпалата й в меки пантофи, но тя беше обула нещо като шведско сабо с дебели коркови подметки. Леки и лесни за обуване.

— Е — каза тя, — след всичко това илюзиите сигурно се изпариха.

— Изглеждаш чудесно!

— Лъжец.

Шоу не лъжеше. Вкъщи, без деловия костюм и всичко, което я заобикаляше в офиса, тя изглеждаше по-женствена и по-чувствена.

Той й връчи кафявия плик.

— Вътре има и сандвичи с датско сирене.

— Благодаря. Имах нужда само от кафе. Снощи не можах да спя много.

Тя взе торбичката и го поведе през едностайния, предназначен за самотно момиче, скромно обзаведен апартамент. Единствените по-забележителни детайли бяха високите тавани и необичайната гледка над покривите на градските къщи от кафяв камък на Уест Вилидж.

Седнаха край кухненската маса за двама.

— Та кое е това толкова важно нещо, което те доведе първо при мен в ранни зори. Кажи ми, че сте хванали Арчи Рейнолдс.

Шоу се замисли за миг над фразата „доведе при мен“, но реши да не задълбава.

— Не. Все още не. Трябва да те попитам няколко неща.

— Не можеше ли да почака?

— Нищо не може да почака.

— Какво се е случило?

— Имаш предвид, освен онази бъркотия около твоя център снощи ли? Казах ти, че един от моите хора беше прострелян. Той ще се оправи. Не ти казах за Рахман Абдул Х, човекът, ръководещ мюсюлманската охранителна фирма. Арчи Рейнолдс го разстреля с шест куршума.

— О, не!

— Този тип е същински бик. Все още е жив. Може да остане невредим, стига да не пострада отново. Опожариха мюсюлманската джамия на Бушувик, после нападнаха Рахман от засада. Не знам колко души бяха ранени и убити там. И колко в „Ню Лотс“. Двама от моите хора са все още там. Не знам в какво са се забъркали. Тази нощ беше кошмарна.

Тя не отвърна нищо. Само кимна.

— Джъстин, ако знаеш нещо, което аз не знам, моля те да ми го кажеш.

— За какво намекваш?

— Получавам някакви странни подмятания. Коментари, които не разбирам.

— Например?

— Нека първо да те попитам нещо. Какво знаеш за недвижими имоти „Арбър“?

— Не много.

— Те ли дойдоха при теб или ти ги намери?

— Аз ги намерих. Разпитах във всяка община и районен градоустройствен съвет, за да намеря свободно място. Разполагах с пари — федерална субсидия, и със съответните щатски и градски фондове, но не разполагах с място. Така че пуснах приказка навсякъде, където можах. Една жена на име Сесилия Адамс от отдел „Градско планиране“ ме насочи към недвижими имоти „Арбър“. Тя знаеше за тях от една жилищна сграда, която са взели в Бед-Стай. Запозната бе и с техния договор за комплекса „Ню Лотс“. Даде ми нишката и аз я последвах.

— Докъде? С кого говори?

— С Леон Блум.

— Как една компания като недвижими имоти „Арбър“ взима жилищен комплекс като „Ню Лотс“?

— Много частни компании поемат обслужването на доскорошни обществени жилищни сгради. Когато едно място започне да запада, кметството отдава собствеността в замяна на по-опростено данъчно облагане. Започнали са да го правят неофициално преди няколко години. Официално от деветдесет и пета. Просто желаещите са се оказали прекалено много.

— Значи, който иска да поеме задълженията, го получава?

— Да, но невинаги е толкова лесно. Въпрос на продължителни преговори, предимно с банките, които държат ипотеката. Заемите обикновено гарантира ЖСБ^[1], така че те също са намесени. Сложно е. Но е факт, че градът и банките обикновено гледат да се отърват от такива места и правят достатъчно привлекателни предложения, за да се конкурират кандидатите.

— И кой печели?

— По принцип този, който предложи най-добра сделка на кредиторите.

— Имало ли е наддаване за „Ню Лотс“?

— Не същинско. Недвижими имоти „Арбър“ не се занимават с лесни имоти. Търсят проблемни имоти. Такива, с които никой друг не смее да се захване.

— За да ги получат по-евтино.

— Много по-евтино.

— След което инвестират няколко долара в някоя мюсюлманска охранителна фирма, за да ги прочистят.

— Не. По-голямата част от инвестициите им отиват за реконструкция. Почти винаги получават обезщетение от договорите за охрана.

— Нима?

— В повечето случаи ЖСБ плаща за сигурността.

— Невероятно.

— Не мисля, че мнозина биха оцелели при всички тези рискове, свързани с прочистването на тези места, освен ако нямат нечия подкрепа. Виж какво става сега, ако човек не успее да прочисти това място, никога няма да може да си върне инвестициите.

Шоу седеше на масата и поглъщаше жадно обясненията на Джъстин.

— Блум очевидно е знаел коя си ти.

— Разбира се.

— Баща ти говорил ли е някога с него?

— Не, доколкото знам.

— И не е упражнявал някакъв натиск върху недвижими имоти „Арбър“?

— И да го е направил, не е стигнало до мен. Не мисля, че е трябвало да го прави. Аз самата не съм го молила за това. Можеш да ми вярваш.

— Би ли могъл баща ти да спечели от това по някакъв начин?

— Ей, Шоу, ти…

— Извинявай. Не познавам баща ти. Просто ми кажи ако греша, и ще млъкна веднага. Мъча се да разбера защо недвижими имоти „Арбър“ смятат, че могат да вкарат там престъпна група „охранители“ и после просто да се измъкнат.

— Може би защото са го правили и по-рано.

— Имаш предвид в Бед-Стай?

— И други имоти. Не знам всичките им владения, но „Ню Лотс“ не е единственото.

— Все пак въпросът си остава. Защо и преди са мислили, че могат да го правят?

— Може би, просто защото преди им е провървяло. Пък и кой ще започне да се оплаква от някой, прочистил лош квартал?

— Добре. Да речем, че си права. Но този път, когато станаха гадориите, не успяхме да ги усмирим. Шефът на детективите, заедно с баща ти, съзнавайки действията си, прескочи границата на обичайното отзоваване за помощ.

— Какво имаш предвид?

— Шефът на детективите събра екип от мъже, които не спадат към категорията на обикновените ченгета с безупречни досиета.

— Тоест ти.

— И още четирима. Ние не действаме по обичайната командна верига. Не правим нещата по правилата. И когато аз упражних натиск над този Блум, първото лице, на което той се обади, беше свръзката на шефа на детективите — Конклин. А снощи, когато адът настана, мюсюлманите ме посъветваха да погледна своите.

— Да погледнеш своите?

— Да. Аз не съм член на „Клуба на елените“. Ако някой ми каже да погледна своите, ще започна да душа сред ченгетата. Какво става, по дяволите, Джъстин? Кой с кого спи?

— Искаш да кажеш Де Лука и недвижими имоти „Арбър“?

— Де Лука, твоят баща… Не знам.

— Баща ми не е. За Де Лука нищо не мога да кажа. Но какво значение има дали са, или не са те?

— А ти не мислиш ли, че има значение?

— В какъв смисъл? За теб, искам да кажа. Има ли за теб някакво значение защо Де Лука те е поставил в това положение?

— Ако теглим чертата, може би не. Но ако ще загивам там, навън, бих искал да разбера какво всъщност става.

Джъстин се облегна на стола и се вгледа в Шоу. Стори му се, че се опитва да вземе някакво решение.

— Е, добре. Какви са възможностите? Да кажем, само заради въпросителната, че баща ми и шефът на детективите помагат на тази компания за недвижими имоти повече, отколкото обикновено биха го правили. Не казвам, че го правят, но ако го правят, ти би искал да разбереш защо. Независимо от факта, че съм замесена и аз.

— Точно така.

— Възможно е баща ми да се кани да се кандидатира за кмет и да има нужда от финансиране на кампанията си от тях. Може би Де Лука иска да се пенсионира като ръководи тази успешна операция по сигурността. Или, по дяволите, комплексът „Ню Лотс“ ще започне да носи печалба и може би ще има разплащане под масата. На ченгетата е предплатено. Ако не с пари, то с работа, със заеми, има много начини да се плати.

— И кой в крайна сметка е начинът?

Джъстин се надвеси над масата и погледна Шоу право в очите.

— Шоу, не знам. Честно, не знам. Не допускам, че баща ми някога през живота си е взимал подкуп. За Де Лука ти знаеш повече от мен. Каква е репутацията му?

Шоу не отговори.

— Може би баща ми е проявил прекалена предпазливост. Какъвто и да е заговорът, стигаме до първоначалния въпрос.

— Който е?

— Ти ще останеш ли?

Шоу се замисли за две секунди, просто за да се придаде тежест на думите си и каза без особено усилие:

— Да.

— Добре. Защо?

— Освен спасяването на пенсията ми и играта на герой?

— Има ли нещо друго?

— Да.

— Какво?

— Ти.

Думата излезе от устата му още преди да я беше осъзнал, преди да успее да я спре, като че ли се изплъзна по своя собствена воля.

— Какво?

— Предполагам, че го правя поне отчасти заради теб.

— О, Лойд! Не съм те молила за това.

— Не и с думи. Но хайде, Джъстин, ти от толкова време виждаш как те гледам като ударен от гръм. Обаждаш ми се, аз идвам тичешком. Стискаш ми ръката и ми предлагаш среща, аз казвам „разбира се“. Целуваш ме, аз отвръщам на целувката ти. Нямам ли право да си помисля, че между нас става нещо?

— Да, става нещо.

Ето го. Отведнъж. От нейната уста, открито. Шоу замълча, защото не искаше да я предизвика да промени или отрече това, което току-що беше казала. Но тя продължаваше да го гледа, да чака отговор от него за истината, която току-що беше признала.

— Е — каза той, — значи мога да престана да си давам вид, че не знам за какво става дума.

— Да. И сега какво?

— Аз не… не знам… Тоест, когато всичко това започна ми се струваше толкова просто. Шефът на детективите разполагаше с достатъчно материал срещу мен, за да сложи край на кариерата ми с едно кимване на главата. Да сложи край на възможността да си получа пенсията и да изпълни всичките си мрачни заплахи. И ми даде шанс. Иди там, сложи край на всичко това, и си опростен. И аз си мисля, с можещи ченгета, с малко късмет, ако действаш бързо, ако ти щрака умът, имаш шанс. Влизаш, излизаш. После виждам онова място. Виждам онези тичащи наоколо деца, жени, невинни хора, мъчещи се да пристигнат навреме на работа. Мъчещи се просто да живеят нормално. Пълен говнярник, затънали до шия в говна типове. Деградирали елементи. Пласьори на дрога. Момичета, толкова млади, че могат да ни бъдат деца, продават плътта си. Хора, които или просто са натикани в капана на тази мръсотия, или се мъчат да живеят сред нея, все едно че са в най-нормален квартал, като всеки друг. Те не заслужават това, което им се е струпало на главите, така че, естествено, искам да го спра. Започват да стрелят по мен. По партньора ми. Искам да стрелям в отговор. Но се сещам за теб и за гнева ти от това, че още млади чернокожи загиват. И си представям как пускам куршума на някого. И как ще го преживея после. И от една страна имам чувството, че това е последното проклето нещо, което бих искал да направя. А от друга, по дяволите, ми се иска просто да пусна един шибан куршум в него, преди той да го е пуснал в теб. Просто да стрелям пръв и да продължа да стрелям. А после този скапаняк Арчи застава пред някакъв човек и изстрелва шест куршума в тялото му, пуска куршум в партньора ми и аз искам да му пусна куршума толкова отчаяно, че главата ми ще се пръсне. Изведнъж онзи човек ми казва, че трябва да погледна своите. И аз започвам да се чудя за колко хора едновременно трябва да се тревожа. На кого мога да се доверя? А сега и ти си част от цялата лудост. Единственото същество, което не искам да пострада. А съм убеден, колкото, че седя тук, че този маниак Арчи Рейнолдс иска да те нарани. Да те убие, за бога!

Шоу спря да говори, изненадан колко много думи бе успял да избълва за няколко минути.

Джъстин само седеше, гледаше го и кимаше, сякаш приемаше всяка негова дума.

Той си пое дълбоко въздух и се върна на първоначалния въпрос.

— Така, и какво ще правим сега ли? Няма да правим нищичко, докато всичко това не свърши. Докато не се уверя, че си в безопасност. Докато онези хора там, в „Ню Лотс“ и Браунсвил, не се наситят поне отчасти на безкрайната жестокост и опасност, изпълваща живота им всеки скапан ден. Така че, да, отговорът е да, вътре съм, независимо от всичко. Докато ти си вътре, и аз съм вътре. Но все пак искам да разбера какво всъщност става.

Джъстин хвана ръката му.

— Шоу, не знам нищо повече от това, което ти казах. Ще видя какво мога да науча. Не знам дали ще помогне, но ще направя каквото мога.

— Добре. Хубаво. Благодаря ти.

— След като го правиш поне отчасти заради мен, това е най-малкото, което мога да направя.

Шоу кимна, приемайки обещанието й. Тя задържа ръката му между дланите си и продължи:

— И знам, че е погрешно. Знам, че моментът не е подходящ. И ти може би не си подходящият човек. Може би се осланям на теб просто защото съм изплашена. Знаеш, че не съм някаква хлапачка от гетото. Не се справям добре с насочени към мен оръжия, когато ме нападнат или заплашат с пистолет. Изплашена съм. Така че имам нужда от теб. Привличаш ме. И ти се възхищавам. Така че, макар всичко това да е грешка, не мога да го спра. И няма да се мъча.

— Не искам да го спираш.

— Но не мога да ти дам обещания. Може би в края на кошмара ще се окажем в задънена улица.

— Не те моля за обещания.

— Когато всичко това свърши, може би и всичко между нас ще е свършено.

— Каквото има да става, ще стане.

Тя докосна лицето му.

— Ами, тогава, Лойд…

— Какво?

— Няма да е зле да се обръснеш.

— Да се обръсна?

Джъстин само го погледна, давайки му време да възприеме какво искаше да му каже. След миг Шоу се усмихна.

— Извинявай. Не съм от най-схватливите.

Той се обръсна и застана под душа. Изми се с шампоан и се три, докато не реши, че е изличил миризмата на кръв, барут и пот от тялото си, ако не и от дрехите си. Докато стоеше под душа, вратата се отвори. Джъстин влезе, окачи чиста кърпа за него, прибра дрехите му и го остави.

Шоу излезе от кабинката. Върху голямата, пухкава хавлиена кърпа беше оставен презерватив. Постъпката й му се стори разбираема. Приятно му беше, че тя успя да се справи по толкова деликатен начин с положението.

Подсуши се и уви кърпата около кръста си, след което излезе от банята. Чу гласа на Джъстин вляво от себе си.

— Тук съм.

Шоу премина през късия коридор и зави към спалнята. Беше дръпнала щорите и пуснала завесите, така че в стаята проникваха съвсем бледи утринни лъчи. Джъстин седеше до високата табла на леглото, придърпала завивките до кръста си. Халатът го нямаше. Нито памучната нощница. Беше само Джъстин. Гола.

Шоу усети, че му е трудно да си поеме дъх. Раменете й, дългите й тънки ръце, пълните гърди, онази копринена кожа с цвят на кафе с мляко… Всичко това го хипнотизира. Той остана така няколко мига, поглъщайки я с очи, разбирайки, че тя няма нищо против да стои и да я гледа по този начин.

— Имаме ли време? — попита тя.

— Доколкото зависи от мен, изобщо няма да продължи дълго.

Джъстин Бъртън се засмя. Голяма, щедра, красива усмивка огря лицето й. Беше прекрасна.

Невероятна.

 

 

Беше му обещала да го събуди след един час. Никога, откакто се помнеше, не беше спал толкова спокоен сън. Чувстваше се облекчен, не само от страстта, но за един кратък час се бе освободил от опустошаващия го вихър от мрачни чувства, задръжки и съмнения. Беше го изтощила и едновременно бе възстановила силите му. А когато дойде време да го събуди, направи го с гореща кърпа. Първо изтри лицето и устните му, после гърдите му и след това, много нежно, гениталиите му. Подсуши го, целуна го и каза:

— Време е да се пъхаш в онези мръсни дрехи и да направиш това, което си решил, мили.

„Мили“. Звучеше добре. Особено по начина, по който го каза.

— Благодаря ти — дрезгаво изрече той.

Не си казаха довиждане. Не й предложи повече съвети или предупреждения. И не й каза, че е записал разговора им.

Беше включил касетофона, когато тя се бе извърнала да извади кафето и закуските от кафявия плик. Шоу потисна чувството си за вина, като си каза, че беше оставил касетофона включен, защото не можеше да рискува Джъстин да види как го изключва. Но чувството за вина от това, че не изтри записа, остана да го гложди.