Джон Кларксън
Гангстерски рап (4)

3.

Лойд Шоу може би щеше да предпочете писъците на наркоманката пред тътнещия рап, който го беше блъснал в ушите, докато колата минаваше покрай него. Сърдитото му изражение никак не се хареса на хората в колата. Шоу забеляза, че пътникът на задната седалка се наведе напред и каза нещо на шофьора. Колата подкара по-бързо към близкия завой, само на четири-пет метра пред Шоу, завъртя надясно и спря, блокирайки пътя му.

Шоу изруга. По-точно каза: „Шибано!“, а след това: „Става шибано, мамка му!“, усетил как го порази първият сблъсък със страха, плиснал се в гърдите му, все едно че някой беше излял кофа ледена вода върху него, проникващ навътре чак до червата му, предизвиквайки гадното чувство, че ще си повърне вътрешностите. Сърцето му заби лудо. Той безмилостно запуши устата на страха, потискайки всяка представа за уязвимост. Сам си наложи да направи още една крачка към колата. Спря се. Озърна се през рамо. Беше твърде далече от бара, за да може да побегне назад, а те бяха твърде близо, за да го изпуснат. Огледа се. На улицата нямаше никой. Нито една минаваща кола.

— Шибано!

Шоу усети, че дъхът му секва. Адреналинът му се покачи. Знаеше, че ще се почувства много силен за кратко, след което щеше да последва парализираща тялото слабост. Така или иначе, каквото и да имаше да се случва, нямаше да продължи дълго.

Той промърмори: „Мамицата му!“ и продължи да крачи напред.

Взря се в колата — шевролет, нашарен с хром, с допълнителни гарнитури, капаци на каплите и ненужно големи тонколони долепени до задното стъкло. Успя да различи шофьор и двама пътници. Всичките черни. И всичките млади.

Сега, когато колата беше спряла точно пред него, музиката зазвуча още по-силно. Вокалистът се дереше, блъскаше го с гъгнивия си бас, все едно че гърмяха срещу него. Шоу имаше чувството, че някой го удря по главата с големия телефонен указател на Бруклин.

Ето, започва се, каза си той. Двамата пътници отвориха вратите и изскочиха навън. Шофьорът остана на мястото си зад волана, но се надвеси напред да гледа със злобна усмивка.

Точно така, каза си Шоу. Хили се, смукач жалък. Много е смешно — един беличък, ей сега ще го смачкаме.

На отворени врати музиката загърмя още по-силно. Двамата млади чернокожи закрачиха към Шоу, препречвайки пътя му. На Шоу това му заприлича на някой от скечовете на Джордж и Лени — единият голям, другият дребен. Големият върши черната работа, дребосъкът дава нарежданията.

Шоу не пропусна да забележи как шевролетът видимо се надигна, когато големият излезе от него. Носеше обичайната махленска униформа — широк черен суичър с качулка, свлечен дънков гащеризон и незавързани боти „Тимбърланд“. Лицето му напомни на Шоу за някой от онези много тъпи борци тежка категория, със сплескан нос и празен поглед. Главата му беше бръсната отстрани. Къс застрашителен кичур къдрици, оплетени като гнездо тлъсти черни червеи се спускаха отпред на челото му.

Той килна глава назад, изгледа Шоу и каза:

— Какъв е шибаният ти проблем, кучи сине?

Шоу знаеше с кого от двамата щеше да си има работа, но първо погледна по-малкия, за да се увери, че не държи насочен към него патлак. След две секунди Шоу видя всичко, което му трябваше, ако не и повече. По-дребният стоеше зад партньора си, тънък и гаден, без нищо допълнително под ръка, с лице, което напомни на Шоу доберман. Всеки ръб на кокалестия му череп изпъкваше под кожата. Шоу погледна ръцете на дребосъка и установи, че са празни, но ръката на големия беше пъхната в предния широк джоб на суичъра. Беше се слял с оръжието. Шоу вече си представи това едро, тъпо хлапе, облечено в ужасни торбести дрехи, как измъква патлака сред оглушителна врява, натиска спусъка и го застрелва на тази непозната улица, насред Флетбуш, без никой да го види. Просто натиска спусъка, без въпроси, без излишни приказки, без никакво притеснение, безмозъчно причинявайки му светкавична болка и смъртоносни рани. Или убивайки го на мига. А при тази гърмяща музика, която цепеше нощта, никой нямаше и да чуе изстрелите.

Самата представа за всичко това така разгневи Шоу — гневът вътре в него избуя отведнъж. Като някаква тъмна ръка, протягаща се нагоре по гръбначния стълб към тила му, отблъсквайки настрана всичко друго — благоразумие, страх, предпазливост, всичко. И той тръгна право срещу тежкия, заслепен от червената вълна на гнева.

Тежкият не забеляза гнева, който кипеше в него. Твърде много беше навикнал да всява ужас у хората, че да се тревожи за гнева им.

— Питах те нещо бе, педераст — каза той.

Но Шоу вече се приближаваше към него много бързо. Това го обърка. Бял, сам, посред нощ, и му налита. Няма начин. Това обърка тежкия и го накара да се поколебае.

По-дребният зад него изрева:

— Аре бе, Дред, фрасни го тоя смахнат педераст!

В мига, в който Дред понечи да измъкне пистолета си, Шоу вече беше твърде близо.

Пистолетът се показа от джоба на суичъра. Шоу вече беше замахнал с лявата си длан над бедрото му, открито, влагайки в удара сила колкото имаше, и заби дясната си длан в гърлото му.

Сблъсъкът разтресе ръката на Шоу от китката нагоре чак до рамото. Все едно че беше ударил млад дъб. Едрият хлапак съвсем леко се отмести назад, но ударът го порази достатъчно, за да го парализирала място. Докато инстинктивно посягаше към гърлото си, без капка колебание между двата удара, Шоу направи следващия си и последен ход.

Замахна кръгово със затворен юмрук и нанесе удар овърхенд в ключицата му. В този удар той вложи всичката си сила, от петите нагоре, извивайки бедра, отпращайки я през рамото и ръката си, съсредоточавайки всичко в този единствен, брутален, смазващ овърхенд. Шоу разбираше, че не може да позволи сблъсъкът да прерасне в бой. Имаше единствен шанс, само един удар, с пълна сила, и здраво стиснатият му юмрук да се стовари в ключицата на едрия.

Чу изпукването и усети как дебелата кост хлътва под юмрука му. Това бе едновременно сладко удовлетворително и болезнено.

Шоу чу кратък, задавен крясък и видя как едрият хлапак се свлича надолу. Болката го порази толкова силно, така внезапно, че крясъкът му замря. Едрият рухна на колене. Ако вдигнеше ръка, щеше само да накара скършените краища на ключицата да се отрият едно в друго, затова не помръдна.

Но Шоу реагира светкавично, издърпвайки оръжието от отпуснатата ръка на нападателя си, тъкмо когато дребният замахна към него. Шоу помисли, че е замах с гола ръка, но ръката, приближаваща се към лицето му стискаше закривен нож за рязане на подови настилки. Едва успя да се извие назад, преди острието да перне лявата му буза.

Шоу бързо се изправи, стиснал пистолета в дясната си ръка. Без да се прицелва, той замахна в бекхенд с цевта на оръжието към носа на дребосъка, достатъчно силно, за да го счупи. Главата на дребния се отметна настрана, кръв швирна през ноздрите му и той рухна на лявото си бедро.

Сега шофьорът вече излезе от колата, с насочен револвер. Шоу дръпна плъзгача на патлака в ръката си, 9-милиметров полуавтоматик.

Шофьорът започна да стреля като обезумял, но беше твърде възбуден и настървен, за да може да улучи. Куршумите профучаха встрани. Шоу отвърна на огъня, но не стреля в шофьора. Стреля в черните тонколони на шевролета. Този идиотски шум гърмеше през цялото време, докато се бореше за живота си. Шофьорът се присви и побягна, а другите двама успяха по някакъв начин да се изправят на крака и да изчезнат. Но не и музиката. Тя продължаваше да ехти, довеждайки Шоу все по-близо до ръба на безумната ярост. Той изпрати нов куршум към дънещите тонколони, крещейки към колата между изстрелите.

— Спрете тази проклета, шибана музика!

Изпразни пистолета в тонколоните и шофьорското табло и музиката най-сетне секна.

Шоу остана така, неподвижен, втренчен в колата, дишайки с мъка. Минаха няколко секунди, може би повече, докато отново се върне в реалното време и пространство. Тъкмо се канеше да захвърли пистолета, издраскан стар браунинг в разнебитената кола, и да се затътри напред, за да си намери колата и да се разкара от този скапан квартал, когато първата полицейска кола изсвистя и закова зад него. Втората синьо-бяла се появи две секунди след първата, спирайки пред него.

Шоу остана неподвижен, замръзнал сред ослепителната светлина на четирите фара, и забрави да захвърли оръжието. Пусна го вдясно от себе си.

Неизвестно защо, докато пускаше оръжието отбеляза, че е скъпо и вероятно крадено. Странни мисли за човек, застанал с вдигнати ръце, докато четири настървени ченгета до един са насочили пистолетите си право в него. Той се зачуди кой ли ги беше викнал. Може би онези двама чернокожи под уличната лампа. Предположи, че е било добре от тяхна страна да го направят. Жалко, че ченгетата не бяха пристигнали малко по-рано. Сега Шоу си даде сметка, че макар да беше оцелял след схватката с онези тримата, ако направеше само едно внезапно движение, един от тези четиримата щеше да го довърши.