Джон Кларксън
Гангстерски рап (33)

32.

Към десет и тридесет Арчи Рейнолдс и Реджи Шантавия се бяха върнали Браунсвил и обикаляха предпазливо по улиците, избягвайки мюсюлманите, и опитвайки се да се свържат със своите момчета.

Отначало Арчи си помисли, че клетъчният му телефон нещо се е развалил.

— Реджи, къде са всички, мамицата му? Никой не отговаря на бибитките.

— По… повечето от хората са в „Ню Лотс“ и събират говната там. Ти на кого звъниш?

Арчи посочи един уличен автомат на стената извън малка бакалница на Бъргън стрийт.

— Спри до оня телефон и набери номера ми. Да видим дали шибаното нещо бачка.

Реджи паркира. Набра цифрите и се обърна към джипа, за да види дали телефона на Арчи звъни. Видя, че Арчи постави телефона до главата си и чу отчаяния му глас.

— Да, окей. Заеби!

Реджи скочи на шофьорската седалка.

— На к… к… кой звъниш бе, Арчи?

— На Гирата, на Мели Мел, после на Големия Марвин и на Тусан. Просто ми трябват няколко шибалника. Другите да бачкат.

— Може да са з… з… заети бе, човек.

— Доурее, зарежи. Аре. Карай до оня малък парк на Стоун. После до пицарията на Линдън. Стой настрана от ония мюсюлмански педерасти около „Ню Лотс“. Дръж си парчето в скута. Бъди готов да стреляш по всеки, който се опита да се гъбарка с нас. Аз трябва да събера малко хора.

— За к’во?

— За енно кравешко говно, дет’ искам да го натрескам ей тука, около комплекса, докат’ си вършим далаверата, човек. Ти за т’ва не се грижи. Шибаните лапета наоколо искат да избачкат малко мангизи и Арчи ще им даде тая възможност. Ти взе ли ония парчета от мойта къща?

— От з… з… зад са под капака.

— Т’ва ми трябваше, братле. Ще е гот да скиваш тез мюсюлмански типове да гръмнат някое десет-единадесетгодишно момче.

 

 

Лойд Шоу и хората му намериха Рахман Х навън, близо до портала на „Ню Лотс“. Рахман не изглеждаше особено радостен от това, че вижда Шоу, особено пък заедно с Мейсън, Импелитери и Спърлинг.

Антъни Импелитери и Джеймс Спърлинг се задържаха толкова, колкото да се уверят, че Шоу не възнамерява да прилага сила. После се запътиха да огледат района.

Орестъс Мейсън остана близо до Шоу, излъчвайки присъщото си спокойствие.

— Господин Рахман — заговори Шоу, мъчейки се да звучи дружелюбно. — Как сте тази вечер?

— Чудесно.

— Някакви проблеми?

— Нищо особено.

— Дълъг ден беше.

— Обикновено се прибирам към полунощ.

— Радвам се, че ви намерих. Имам няколко добри новини за вас.

— Какви са те?

— Спипахме един от управителите на Сините тапи — Елард Уоткинс.

— Добре.

— Нито той, нито някой друг ще ви притеснява дълго.

— Добре.

— Имаме следа за последния от управителите на Сините тапи и последния от трепачите му. Не бих се изненадал, ако спипаме поне един от тях в следващите ден-два.

— А-ха.

— Може би и няколко от момчетата на улично ниво.

— Ако искате да ги хванете, сложете си значките и влезте с нас в тези сгради.

— Те там ли са?

— Още продават вътре.

— Ще се радвам да се присъединя към вас в прочистването. След като хвана главния. Него търся. Арчи Рейнолдс.

Рахман само кимна.

— Двамата с детектив Мейсън искаме да го намерим — продължи Шоу.

Рахман погледна към Мейсън, после отново към Шоу, но се въздържа от коментар.

— Така че се чудих, дали случайно не сте размислил след разговора ни днес? Да сте се сетил за нещо, което би могло да ни помогне?

Рахман се навъси. И двамата знаеха, че Шоу беше прецакал Блум. Също така знаеха, че Шоу щеше да направи същото и с Рахман, ако откажеше да им сътрудничи.

— Е? — попита Шоу.

Рахман като че ли се мъчеше да вземе решение. Шоу изчака.

— Вие какво правите в момента? — каза най-сетне Рахман.

— В момента? В момента говоря с вас. Това правя. Нищо друго не правя. В момента няма нищо по-важно за мен от вас самия, господин Рахман.

— Аз сега трябва да се прибирам у дома. Да си видя децата и жените. Елате с мен. Можем да поговорим там, а човекът, който може да ви помогне, живее наблизо.

— Страхотно. Изчакайте само за момент. Искам да видя къде отидоха моите хора.

Шоу измъкна радиостанцията от задния джоб на панталона си и се обади на Импелитери и Спърлинг. Гласът на Импелитери се отзова през статичния шум.

— Йо.

— „А“. Ние тръгваме. Вие оставате ли?

— Да. Аз и „С“ искаме да поогледаме. Може би ще успеем да дремнем малко на място и после ще продължим да душим.

— Доскоро.

 

 

Импелитери изключи радиостанцията и се огледа за Спърлинг. Забеляза го наведен да оглежда дупките от куршуми, оставени в Ямата.

— Шоу и Мейсън отпрашват. Боже мили, виж само размера на тия шибани дупки!

— АК — четиридесет и седем, дори компактните патрони са с размер колкото половината ти пръст. Това е много стомана. Движи се със скорост над шестстотин метра в секунда — каза Спърлинг. — Ударът е опустошителен. Виждал ли си някой улучен от такъв куршум?

— Не.

— Могат като нищо да отнесат темето на черепа ти. Правят ти дупка колкото юмрук.

— Без майтап?

Спърлинг стоеше сред Ямата и оглеждаше дупките, които сякаш бяха навсякъде. После вдигна глава и погледна към горния етаж на сграда А, после към горния етаж на сграда Г.

— Имали са двама стрелци. По един от всяка страна.

— Нима?

— Тези щурмови оръжия изстрелват малко над десет патрона в секунда — промърмори на себе си Спърлинг.

— Адски много огън. Колко са в един пълнител?

— Тридесет и два.

— Господи! Тия шибалници изглежда си нямат и представа какви поразии могат да направят.

Спърлинг поклати глава.

— Не. Нямат си. Те просто насочват дулото и дърпат спусъка. Виж тия шарки наоколо. Те просто го правят, както го гледат по телевизията и по филмите. Изобщо нямат представа какво означава това.

— Тридесет и два шибани патрона — повтори Импелитери.

Двамата се спогледаха.

— По дяволите, давай да се махаме оттук, Джеймс.