Джон Кларксън
Гангстерски рап (31)

30.

Докато Шоу и Мейсън гонеха Елард Уоткинс, Тони Импелитери и Джеймс Спърлинг бяха паркирали недалече от козметичния салон „Афро дама“ и се мъчеха да измислят следващия си ход.

Импелитери каза на Спърлинг:

— Е, как да влезем сега вътре и да разберем какво става? Нямаш ли нужда от подстрижка?

— Не.

— Какво ще кажеш за малко депилация около бикините?

— Не, не обичам депилация. Просто се бръсна.

— Ей, великият Спърл пуска шегичка! Ти да не си обратен бе, Джеймс?

— Може би.

Спърлинг се беше свил на предната седалка, прегънал болезнено мършавото си тяло за продължително чакане.

Закопчан до най-горното копче на ризата, той изглеждаше самото целомъдрие, а тъкмо това му трябваше на Импелитери.

— Та какво смяташ, Джеймс, повечето черни жени депилатор ли използват, или си бръснат интимните части?

— Всъщност, не съм се замислял.

— Е, добре де, сега като се замисляш, какво мислиш? Според мен, къдравите косми трудно се депилират.

— Не знам.

— Добре, ще ти кажа нещо. Да депилирам едно писенце, мисля, че ще е работа, с която бих се справил много добре.

— Ами, Импелитери, виж какво ще ти кажа. Може пък това да се окаже добър повод да влезеш в „Афро дама“ и да попиташ за работа.

— Тц, това вече съм го решил. — Импелитери погледна часовника си. — Няма да отнеме време. Обадих се преди малко на една позната да се срещнем тук.

— На кого си се обадил? На Марго?

— Ха-ха. На нея сигурно отдавна й е забранено да припарва тук.

— Аз бих си помислил, че Марго е доста подходяща за услугите на „Афро дама“.

— Да, но колко от клиентелата им биха я възприели? Аз пък не смятах, че си обърнал много внимание на козметичните услуги, от които има нужда Марго.

— Каквото е за забелязване, забелязах го. Откъде тази Марго знае толкова много за шефа на детективите?

— Кой е казал, че знае?

— Никой. Никой не се налагаше да го казва. А и никой не се налагаше да казва каквото и да е за това защо едно ченге, прикрепено към група, работеща по дело за убийства, се познава с един пласьор на наркотици. Но тя го показа и ти го показа, така че каква е играта?

— Какво искаш да кажеш?

— Защо имам чувството, че Марго е ченге ли?

За първи път Импелитери нямаше какво да каже, което беше достатъчно красноречив отговор за Спърлинг.

— Интересно — промърмори той.

— Ти си бил много добър бе, Джеймс! Сети се за какво става дума от първия път. Типовете там изгарят заради Марго от години и още не са я разкрили. — Импелитери посочи с пръст главата на Спърлинг. — По дяволите, Джеймс, не приказваш много, но шибаните ти реотани загряват бързо, нали? Даа, Марго е ченге. Дълбоко, много дълбоко прикрито ченге. Аз не би трябвало да знам това. Нито пък ти. Открих го съвсем случайно.

— Каква е историята й?

— По-рано се казваше Мартин Ернандес. Двамата учихме заедно в Полицейската академия. Познавах го много добре, защото бяхме в един взвод. Не беше нещо особено. После, преди около четири години се сблъсках с този образ, Марго. Кило Кралицата. Беше свързано пък с някаква патаклама. Удар с дрога. Марго беше просто лице, което можеше да ми даде информация. Така че, провеждам си аз разпита и изведнъж изпитвам онова чувство, нали знаеш, че познавам човека. Седя си аз там и се мъча да се сетя откъде, по дяволите, мога да познавам тоя шибан травестит. Под всички тия хормони, грим и прочее говна, тя си е същият онзи Мартин Ернандес, но аз я гледам и не мога да се сетя.

— Бас държа, че каналът й е в ред.

— Не. Тя си е съвсем нормално пиле с пишле. Все едно. Гледам я аз накриво, което не е много необичайна реакция на околните към нея, и щрак, изведнъж ми щракна в главата.

— Разпознал си я.

— Да бе. Гласът, нещо, което произнесе. Мига, в който го усетих, тя забеляза, че съм се сетил. Не бяхме в ситуация на непосредствена опасност, в смисъл не беше като при някаква сделка от сорта на „гепиш и бягаш“, но беше очевидно, че хората около нея си нямат и най-смътна представа кой е всъщност тя.

— И поне веднъж си успял да си държиш устата затворена.

— Майната ти. Все едно, притиснах я седмица по-късно. Ад направих животеца на тая кучка. Искам да кажа, че наистина го отиграх, а повярвай ми, не можеш лесно да се ебаваш с човек като Марго — тя просто ще те застреля. Но все пак беше благодарна, че не съм й развалил прикритието, така че ме захрани с информация. Оказва се, че са изровили това нещо и са разкарали човека от полицейската академия. Още тогава трябва да са разбрали колко ценен кадър е и така и не го назначили в участък. Веднага го поставили под прикритие. Този човек един ден не е бачкал в униформа. Бас държа, че не повече от шепа хора от наша страна знаят, че Марго е ченге. Доста типове са изгърмели покрай нея, но никой дори не я е заподозрял.

— Интересно.

— Да-а. Такива като нея не се срещат често. Двамата се разбираме. Помагаме си. Много е полезно човек да я познава.

Една полицейска кола спря наблизо и от предната седалка излезе чернокожа жена, наведе се и надникна, за да се увери, че вътре в колата седи Импелитери. Едва тогава се обърна и махна с ръка на шофьора си да потегля. След като патрулната кола се отдалечи, тя забърза с люлееща походка към колата на Импелитери. Походката й беше секси и гъвкава като на Тина Търнър, а ироничната й усмивка показваше две редици блестящи бели зъби. Беше обута в боти до глезените, с черни джинси и бял плетен пуловер, очертаващ стройната й фигура, с бейзболна шапка на главата. Косата й беше прибрана на кок, който се подаваше над задната каишка на шапката. През рамото й висеше чанта, в която се намираха полицейската й карта и пистолетът.

Тя се наведе до нивото на прозореца на Импелитери и произнесе:

— Казвай сега в каква беля ще ме вкараш, лошо момче такова!

— Рита! Влизай в колата.

Докато Рита се наместваше на задната седалка, Спърлинг вече не хранеше никакви съмнения, че знае как да се оправя и със себе си, и с мъжете.

Импелитери ги представи един на друг.

— Джеймс Спърлинг, това е детектив Рита Истън. Истън от Източен Ню Йорк. Един от най-добрите ни хора и близка моя приятелка.

Тя разтърси протегнатата ръка на Спърлинг и поясни:

— С ударение на „приятел“, Джеймс. Тази част за близката я забрави. Двамата с Импелитери сме само приятели.

— Но най-добрите измежду приятелите, нали, Рита?

— О, разбира се! Е, и какво мога да направя за вас двамата в замяна на пълно фризьорско и козметично обслужване?

— Хайде, Рита, не ми казвай, че искаш да развалиш страхотния си вид. Кожата ти, косата ти, всичко си е съвършено. Какво ще кажеш за един маникюр? Или може би депилация около бикините?

— Дай ми скапаните сто долара, които ми обеща, Антъни! Искам да разбера за какво могат да стигнат сто долара в „Афро дама“. И ми кажи какво искаш.

Импелитери й обясни и тя влезе. След час излезе. Стотачката беше останала вътре.

Този път бейзболната шапка висеше на чантата й. Косата й беше подкъсена и подстригана стилно. Ноктите й блестяха в цвят, който чудесно пасваше на новото й червило.

Импелитери не се впусна в прекалени комплименти.

— Страхотно изглеждаш, Рита, какво научи?

— Това ли ще кажеш само? Страхотно съм била изглеждала! Тя изцяло ми направи прическата, маникюра, педикюра…

— Депилира ли те около бикините?

— Млъкни!

— Добре де, добре. Просто се пошегувах. И какво разбра?

Спърлинг си направи труда да я погледне и възкликна:

— Много е хубава, Рита! Абсолютно подхожда на формата на лицето ти. А и тенът ти е чудесен. Много мек и някак подканящ…

Рита удари Импелитери по рамото и каза:

— Чуй партньора си и си вземи урок!

— Ей, ти него го остави, той е хомо. Тя вътре ли беше, скъпа? Онова гадже, Мили.

— Не. Работи тук, но днес не е на работа.

— Какво?

— Чу ме много добре.

— И ти прекара цялото това време вътре и похарчи моите сто долара?

— Да бяха само тези сто! Сега млъкни малко и ме остави да говоря. Трябва да се връщам. По-добре е, че я нямаше. Момичетата обичат да говорят зад гърба на хората. Мили си има проблеми. Проблеми с праха. Затова често я няма. Но собственикът не я уволнява заради брат й.

— Ясно.

— Но вие все едно няма какво да се грижите за Мили. Казват, че брат й изобщо не прескачал насам.

— По дяволите!

— Тази, която ви трябва, е приятелката на Реджи.

— Това вече си го бива.

— Къде да я намерим? — намеси се Спърлинг.

— В Бронкс. Идвала е тук само веднъж, но не й е харесало. Тя е испаноговореща. Името й е Анджи. Живее в Мот Хейвън, Бронкс. Сто и четиридесета улица. Някъде там.

— О, страхотно. Значи имам едно собствено име и една улица някъде из Бронкс.

— И какво? Мързи ли ви? Не можете ли да я намерите с това? Да не искате аз да ви свърша всичко?

— Какво друго научи? Кажи ми, че имаш още нещо.

— Да. Само бъди добър.

— Готов съм на всичко за теб, Рита.

— Така е по-добре.

— Освен втора стотачка.

— Каква изненада! Добре, слушай сега. Реджи Шантавия кара джип гранд чероки. Зелен. Освен това, среща се с момиче на име Дарлийс в жилищния комплекс във Форт Грийн. — Тя се обърна към Спърлинг. — Зелен джип. Форт Грийн. Виждаш ли колко го улеснявам?

Спърлинг се усмихна.

— Реджи и Дарлийс имат бебе — продължи Рита.

— А, това ли било! — зарадва се Импелитери. — Мамче на неговото бебе.

— Една от тях поне.

— Комплекс във Форт Грийн… Жилищен комплекс „Уолт Уитман“? — попита Импелитери.

— Да, същият.

— Дарлийс?

— Точно.

— Как се пише това, Рита?

— Знае ли човек. И най-сетне, но не и на последно място, нашият пес Реджи си има още една жена на име Тайша във Флетбуш.

— Флетбуш?

— Това е всичко, което разбрах за Тайша.

— Колко деца има тоя?

— Не знам. Не започвай отново с расистките си глупости, Антъни.

— Расистки ли? Няма ли поне веднъж тези разгонени псета да измислят нещо друго? Всеки един от тези скапаняци има по пет-шест жени и непрекъснато прави копелета из тези говняни квартали на Ню Йорк. Сега трябва да обикалям като луд из Бруклин и Бронкс, за да разбера къде тоя убиец смукач смята да си паркира оная работа довечера.

— Антъни! — прекъсна го Рита с предупредителен тон.

Импелитери се обърна към Спърлинг.

— Виждаш ли, Джеймс, това ми било расизъм. Аз съм един шибан расист, защото смятам, че този тип е един изрод, сеещ смърт разгонен пес, който би трябвало да бъде заличен от лицето на земята, заедно с всички тези негови шибани, лишени от истински баща деца, преди да са се превърнали и те в също такива сеещи смърт смукачи.

— Боже, боже, колко сме апокалиптични.

Импелитери се усмихна.

— Рита, ти си една от най-красивите жени на този свят, и човек може да похарчи един милион долара по теб в някой козметичен салон, а ти ще излезеш и ще изглеждаш сякаш е похарчил два. Знам, че ще ми простиш избухването, но признай, че всяка дума от моите шибани приказки е вярна.

Тя поклати глава. Тъжната й усмивка бързо се стопи, но Рита не сметна за необходимо да коментира повече казаното.

— Само се пази, Антъни. И ти, Джеймс, също. Единственото, което ще ви кажа, е да внимавате много с този тип. Според начина, по който онези момичета говореха за него, няма да е лошо да не забравяте, че не си е получил току-така прякора. Реджи Шантавия е убиец. Знаете с какво е прочута бандата на Сините тапи, Антъни, а този тип е един от най-лошите в нея. Така че вършете си работата, но просто внимавайте. Намерите ли едно от онези момичета, ще намерите и него. Аз трябва да се връщам. Ще ме закарате ли до участъка?

Импелитери запали шевролета.

— Имаш го.

— И карай като нормален човек, Антъни — извиси глас Рита. — Не искам да си разваля новата прическа.