Джон Кларксън
Гангстерски рап (29)

28.

Факсът за Елард Уоткинс включваше всичко на всичко четири страници. Когато последната излезе от апарата в служебния шевролет, Лойд Шоу бе привършил с храната от „Макдоналдс“.

Информацията включваше почти всичко, което имаха правораздавателните агенции срещу Елард Уоткинс Гирата. Арестантското му досие датираше още от 1978 година и беше свързано главно с пласиране на дрога и обвинения във въоръжени нападения. Имаше криминално досие на НЙПУ, както и щатски, и федерални записи. Шоу забеляза, че честотата на арестите и задържанията на Елард бяха в средни граници, което означаваше, че беше задържан за по-дълъг срок в около три процента от арестите. Страниците не бяха лично за него.

Фактите, които те съдържаха, се преплитаха с информацията за хиляди други престъпници като него. Но за Шоу беше ясно, че щом Уоткинс Гирата бе успял да се издигне до длъжността на един от уредниците на Сините тапи, той със сигурност беше претрепал доста народ по пътя си. Очевидно беше способен на всичко.

Шоу и Мейсън седяха на предните седалки на шевролета, четяха страниците и изхвърляха ненужно голямото количество опаковки и салфетки от менютата в ръждясалото кошче за боклук на крайпътния „Макдоналдс“.

Шоу беше свалил прозореца на колата, за да разкара навън миризмата от храната. Свършеше ли поредната страница от факса, той я подаваше на Мейсън.

Мейсън с допотопните си очила с рамки от черупка на костенурка имаше дълбокомислен вид. Докато четеше информацията за Елард Уоткинс си записваше някои неща в тефтерчето, което винаги носеше в страничния джоб на спортното си сако на сиво райе. Шоу не коментираше прочетеното, за да остави Мейсън да поработи над фактите в своя задълбочен, тромав стил, характерен за старата ченгесарска школа.

Шоу не знаеше кой е Елард Уоткинс, но от разпечатките, пратени им от Уолтър и неясната арестантска снимка, в главата му започна да се оформя представата за един от уредниците на Сините тапи. Уоткинс тежеше над сто и тридесет кила, но Шоу не си представи някакъв дебелак, а по-скоро едър мъж, плашещ околните с ръста си. Когато Шоу се опита да види въпросния Уоткинс на подсъдимата скамейка или в килията му в „Данемора“, или крачещ из улиците на Браунсвил, визуализира един коравосърдечен тип, заплашителен и брутален.

Мейсън дописа последната си бележка и свали прословутите си очила.

— Искам да го спипам първи, Мейс.

— Защо?

— Не знам. Просто ми се иска. Обзалагам се, че Уолтър е пратил информацията първо за нашия човек.

— Искаш да победиш Импелитери. Да им покажеш, че старчоците още могат да се справят.

— Може би.

Мейсън сви рамене.

— На мен просто ми се ще да свършим с това колкото се може по-бързо. Тези са от лошите. Някакви идеи?

— Всеки път, когато са го арестували, е давал бруклински адрес.

— Така е. Но ако разчитаме на тези адреси, работата едва ли ще потръгне.

— Не, но тези адреси ме подсещат, че е от Бруклин. Обзалагам се, че не се мярка много из Манхатън.

— Може би.

— Какво ли кара?

Мейсън погледна бележките си. После прелисти отново страниците на факса.

— Пътната полиция няма данни за кола, притежавана от него. При последния му адрес е докладвано, че е бил хванат, докато е карал линкълн континентал, модел деветдесет и първа. Искаш да потърсим колата?

— Не, не. Просто разсъждавам. Голяма кола. Едър тип. Голямо, дебело бруклинско момче, Уоткинс Гирата… — Шоу замълча за миг, после се помръдна и изпъна гръб в седалката си. — Хайде, имам една идея!

— Каква?

— Трябват ми „Жълтите страници“ на Бруклин. А и още съм гладен.

— След толкова ядене?!

— Този боклук не мога да го ям. Хайде.

Първо намериха един китайски ресторант, а след това получиха и „Жълтите страници“ от собственика. Наложи се и двамата детективи да покажат полицейските си значки на подозрителния собственик, преди да им даде телефонния указател.

Щом получиха дебелата книга, двамата седнаха на една от празните маси и започнаха да се тъпчат със съдържанието на трите плата китайска храна, докато Шоу прелистваше указателя. Бяха си изяли късната закуска. Сега се оправяха с ранното следобедно ядене.

Докато прелистваше указателя, Шоу си спомни старата рекламна фраза на изданието: „Има ли го навън, значи е вътре“. Нямаше начин да не е вътре. Шоу трябваше само да го намери. Не беше в рубриката „Облекла“. Нито в частта „Мода“. Беше под графата „За мъже“. Той допусна, че имената и адресите под графата „За мъже“ ще оформят твърде дълъг списък. Но изданието показа на Шоу, че точно тази категория не беше от най-важните. Под графата „За мъже“ адвокатите и охранителните услуги се брояха на пръсти. Единственият по-сериозен списък беше този на минирубриката „Мъжки облекла“. Само от тъпо любопитство Шоу прелисти и страниците, посветени на жените. „За жени“ имаше четири списъка. И женските тоалетни бяха по-луксозни, помисли си той. Дявол да го вземе, кой казва, че имало равенство на този свят?

В „Жълтите страници“ Шоу намери това, което търсеше, включително адресите на магазините за дрехи за дебели мъже в Бруклин. Ето ги, отбелязани евфемистично като дрехи за истински, снажни, солидни мъже, между „Поправка на дрехи“ и „Духовно здраве“. Съвсем подходящо, помисли си той, ако си някой побъркан дебелак, който непрекъснато си съсипва дрехите.

След като го обсъдиха с Мейсън, те изключиха магазина за „солидни мъже“ на Бей Ридж, решавайки, че той е предназначен за големи, високи и солидни италианци, позвъниха на другите и поразпитаха за расовата принадлежност на клиентелата им. Накрая решиха, че в два от магазините ще могат да открият следа. Единият беше отворен до осем, другият до девет часа. Беше малко след пет. Привършиха с бирите си „Цингтао“ и тъкмо се канеха да потеглят, когато полицейската радиостанция на Шоу запращя.

Беше Уолтър Уонг.

— Да, Уолтър, казвай.

— На линията ми е Джъстин Бъртън, иска да говори с теб. Изглежда е на клетъчен телефон.

— Вземи й номера. Кажи й, че ще й се обадя веднага.

Джъстин се отзова още на първото позвъняване. Гласът й се смесваше с фоновия шум, прихващан от клетъчния телефон, но въпреки това Шоу можеше да долови гнева в него.

— Детектив Шоу?

— Да.

— Трябва да говоря с вас.

— Лично ли?

— Да. Бих предпочела лично.

— Къде сте?

— В колата си. В Манхатън.

— Къде отивате?

— Да се видя с баща ми, но първо искам да разговарям с вас.

— Добре.

Шоу не си загуби времето да я разпитва какво става. Уточниха се кой къде се намира точно и се разбраха да се срещнат на Оушън Паркуей.

— Това за какво беше? — попита Мейсън.

— Полицейската щерка. Звучи доста изнервено.

— Заради нас ли?

— Не можах да разбера защо. Кой знае? Тръгнала е да се оплаче на татенцето.

— По дяволите!

— Даа, само това ни липсваше. Да видим дали ще мога да я укротя малко.

 

 

Джъстин чакаше Шоу в един бар ресторант в тихо италианско кварталче. Седеше на маса в дъното. Личната й охрана от трима души бяха заели места отпред на бара. Мейсън изчака в колата навън.

Шоу кимна на детективите. Те го погледнаха така, сякаш му казаха: „Твоя е изцяло“.

Той се настани срещу Джъстин. Тя седеше вдървено до масата с шахматна политура, съблякла жакета на костюма си. В бялата си копринена блуза и скромното перлено колие приличаше на някоя дама, работеща в адвокатска кантора на Парк авеню. Хрумна му, че само видът й е в състояние да побърка някой като Арчи Рейнолдс.

В задната част на заведението имаше още една двойка. Шоу остана с впечатлението, че са шеф и секретарка. Двамата се държаха за ръце и се гледаха в очите. Разменяха си нежни целувки като влюбени ученици. На Шоу изобщо нямаше да му пука какво точно правеха двамата, но инфантилното им поведение само подчертаваше изнервения и напрегнат вид на Джъстин.

В гнева си тя изглеждаше още по-красива. Едва сега Шоу обърна внимание на косата й. Приличаше повече на испаноговореща, отколкото на афроамериканка. Не, по-скоро на американо-индианка. Стройна, стегната и тъмнокоса. Но изглежда малко я беше поизправила, ако съдеше по прическата й. Каквото и да беше направила с косата си, тя стоеше съвършено на овалното й лице, правия нос и фино очертаната брадичка. Ах, този нос и тези скули, те му подсказваха, че у нея има нещо индианско.

А после всички тези чувства се изпариха от главата му, когато видя как Джъстин вдигна чашката с кафе между дланите си, за да не затрепери от гняв и кафето да се разлее от чашката.

— Какво се е случило? — попита Шоу.

— Преди да ви кажа, ще ви предупредя, че никога през живота си не съм изпитвала толкова гняв и отвращение. Затова предварително ви се извинявам, ако сте си помислил, че гневът ми е предизвикан от вас. Просто съм бясна! Съжалявам.

— За какво?

— Заради Арчи Рейнолдс. А и заради вас, защото нищо не сте направили по въпроса, макар и да звучи абсурдно, тъй като не е минал и ден.

Шоу не коментира. Само попита:

— Какво е направил този път?

Тя му разказа случката, която беше изтръгнала от устата на приятелката на Лорен, след като една от социалните работнички бе видяла Лорен да измъква децата си от центъра. Каза му и какво е обещал да направи Арчи Рейнолдс на всяка жена, която би се осмелила да пристъпи в нейния център.

Шоу я изслуша внимателно. Сдържаността, с която Джъстин му описа цялата отвратителна история, направи разказа й още по-смущаващ за него, отколкото ако бе видял всичко с очите си.

Когато тя свърши, Шоу забеляза плътно стиснатите й устни и стегната челюст.

— Той е един звяр, Джъстин. Просто едно животно. Не, по-лошо. Той наистина замисля да извърши цялата тази гадост.

Сервитьорката се приближи да допълни чашата с кафе на Джъстин и Шоу й каза:

— Донесете ми един „Мейкърс Марк“, моля. Чисто.

— Нека да са две — добави Джъстин.

След няколко секунди тягостно мълчание през което сцената с Арчи, храчещ в устата на нещастната жена продължи да изпълва съзнанието на Шоу, Джъстин заговори:

— Едва познавам този човек, а толкова го ненавиждам, че стомахът ми се е свил на топка. Не стига всичко, което причинява на тези жени с дрогата си, не стига това, което те самите си причиняват, ами сега им казва, че дори не могат да потърсят подслон, да преспят през нощта някъде, където няма да се върне някой посред нощ, пиян или дрогиран, и да ги пребие.

— Виж какво — каза Шоу, — той не го прави само за да ги уязви. Прави го, за да ти изпрати послание. Да ти покаже, че не можеш да се настаняваш в неговия квартал и да му отнемаш това, което си е негово. Опитва се да ти покаже кой е господар на положението.

Джъстин изгледа Шоу ядосано.

— Знам, дявол да го вземе! Но защо не му стиска на тоя изверг да дойде при мен и да ми го каже? Защо трябва да го прави чрез тях?

— Защото около теб има трима детективи и още половин дузина ченгета. Но той е идвал при теб и ти го е казал. Дошъл е с пистолет в ръка и ти е казал да се махаш. Ти не си го послушала.

— Не мога да позволя на това животно да ме сломи.

— Знам. Знам. Онази жена тръгна ли си?

— Опитах се да я успокоя. Опитах се да я убедя да остане.

— И успя ли?

— Не знам. Тя все още беше там, когато излязох. Можех ли да й гарантирам, че нищо няма да й се случи? Можех ли да й кажа, че този човек ще бъде арестуван?

— Да. Точно това си могла да й кажеш.

— Не мога да го гарантирам. Знаеш го.

— Защо, по дяволите, да не можеш? Сигурно си мислиш, че съм дошъл тук да си играя игрички. С това шибано копеле е свършено. Той е един ходещ мъртвец.

Джъстин неочаквано стисна Шоу за китката. Силата на дългите й пръсти го изненада.

— Но нали каза тази сутрин нещо? Колко души ще трябва да загинат преди него? Колко жени ще пострадат? Разбираш с какво съм се заела, нали? Не казвам, че искам да го прехвърля на твоя гръб, но си наясно какво искам да постигна, нали?

— Да. Разбира се.

Погледна го така, сякаш й се искаше да му повярва, но явно не можеше да си го позволи.

— Какво ще направиш?

— Ще го издиря, ще издиря бандата му, ще издиря всяка нишка, водеща към него, и ще ходя по петите му, докато не го видя мъртъв, докато не изчезне или не го натикам в дранголника. Не знам колко време ще отнеме това, кога точно ще стане, но ще стане! Ако не го закова аз, някой друг ще го направи.

Тя отпусна китката на Шоу, отдръпна се на стола си и умът й се зарея някъде другаде. Шоу не можа да прецени дали повярва на думите му, или не.

Потупа я по ръката, за да привлече вниманието й. Или може би да провери дали ще му позволи да я докосне.

— Джъстин?

Тя прие докосването и това да се обръща към нея на малко име. Втренчи очи в Шоу и той повтори:

— Джъстин? Чуваш ли ме?

И тя отново го изненада, като стисна дланта му, без да откъсва очи от неговите.

— Да. Чух те.

— Вярваш ли ми?

— Вярвам, че ти го вярваш.

Стисна за последен път ръката му, може би за да му каже, че е получил съгласието, към което се е домогвал.

— Сега ще отидеш ли да се видиш с баща си?

— Да.

— Ако ще задържаш тези жени в своя център, помоли баща си за патрули по улиците наоколо, а не само пред входа на центъра и в двата края на карето. Но ако наистина искаш да постъпиш умно, премести ги някъде другаде. Не се излагай на ненужни рискове. Ако имаш възможност да се пренесеш временно на друго място, смятам, че трябва да го направиш.

— Няма да му позволя да ме прогони.

— Не те карам да бягаш. Казвам ти да проявиш разум. Скрий жертвите му. Помогни на всички тези хора да оцелеят, докато не се справим с него. Заради себе си и хората, на които помагаш.

Джъстин вдигна чашата си с бърбън и отпи. Шоу пресуши своята и разреди алкохола с топло кафе. Тя го гледаше замислено. Явно размишляваше над това, което й беше казал.

— Знаеш ли защо избрах теб, Шоу?

— Не си ме избрала ти. Шефът на детективите ме избра.

— Не. Той може да ти е възложил задачата, но аз те избрах да я ръководиш. Има куп неуниформени мъже и детективи, които могат да работят по случая, но аз избрах теб. В теб и в начина, по който действаш, има нещо по-различно. Имам чувството, че обичайната полицейска процедура не ти подхожда. Не знам дали не греша, но сякаш не се побираш в някакви рамки.

— Не.

— Що за човек си ти? Някаква порода ченге със специално назначение?

— Не знам. Предполагам.

— Отговорността за всичко това не е повече твоя, отколкото на всеки друг, но за добро или лошо, ти си човекът, който ще ръководи най-добре операцията.

— Дано.

— Добре. Не искам да си помислиш, че упражнявам върху теб некоректен натиск или че те манипулирам.

— Не съм казал, че е честно. Казах само, че ще се постарая. Повярвай ми, върху мен вече упражняват толкова силен натиск, че твоят няма почти никаква тежест.

— Е, съжалявам, че съм добавила още малко.

Тя отпи още веднъж от бърбъна, обмисляйки следващата си реплика.

— Това, което казваш, звучи доста разумно, Шоу. А освен това, изглежда си в състояние да ме успокоиш.

— Може да е от питието.

Тя се усмихна.

— Не. Не и от толкова, във всеки случай. Ти си факторът.

— Е, приемам го като комплимент.

— Приеми го изцяло. Не правя често комплименти на мъже.

— Защо?

— Не мисля, че има много, които го заслужават. Всъщност, няма много мъже, които биха искали да си имат работа с мен.

— И обратното.

— Точно така.

— И защо?

— Не знам. Може би ги изнервям.

— Я, това е направо изненадващо. Ти си само една зашеметяваща, висока метър и осемдесет чернокожа жена, с очи като лазери, която е може би два пъти по-умна от повечето мъже и която на всичкото отгоре е дъщеря на полицейския шеф. От къде на къде някой ще има нещо против да се занимава или да се обвързва с теб?

Джъстин се усмихна отново. Беше започнало да му доставя удоволствие да я кара да се усмихва.

— Да се обвързва? Личният ми живот ли имаш предвид, или професионалния?

— И двете. Само подхвърлих частта за обвързването, щот’ пусках въдицата.

— Аха! Значи, не те изнервям?

— Минавам покрай това — отвърна Шоу.

— Тоест?

— Не съм ти в категорията. Защо трябва да ме изнервяш?

— Какво значи това не си ми в категорията?

— Ами аз съм ченге. Не допускам, че имаш практиката да се обвързваш с ченгета.

— Прав си.

— Освен това съм бял. Не твърдя, че имаш предразсъдъци, но предполагам, че предпочиташ чернокожи мъже.

— Не е задължително. Чернокожите мъже внасят немалко проблеми в уравнението, повярвай ми.

— А и формално съм женен. Доколкото знам, ти не си семейна.

— Не, не съм семейна. Какво значи това формално?

Шоу погледна празната си чаша и с мъка се въздържа да не си поръча нова.

— Ако жена ми и аз не бяхме толкова заети, отдавна щяхме да сме се развели.

— Заедно ли живеете?

— Под един и същи покрив. Понякога.

— Мисля, че съм чувала нещо такова и преди.

— Не бих се изненадал. Но всъщност, за какво си говорим ние с теб?

— На колко си години, Шоу?

— По-стар съм от теб.

— Нямаш вид на стар. Изглеждаш в доста добра форма.

— Благодаря. А ти на колко си?

— Тридесет и четири.

Реакцията на Шоу й подсказа, че я беше смятал за по-млада.

— Да, напредвам. Часовничето се върти…

— Никога ли не си се омъжвала?

— Веднъж почти бях на път. Стига ми.

— Аз съм на четиридесет и две. Така че, като оставим настрана факта, че съм по-стар, бял, ченге и формално женен, както и че моментът никак не е подходящ… няма проблем. Кога е първата ни среща?

Джъстин отвърна, без да се замисля.

— Когато всичко това свърши.

Шоу изчака няколко секунди, преди да отговори:

— Добре ли чух това, което ми се стори, че чух?

— Нали ти реши да хвърляш въдицата.

— Ама ти сериозно ли?

— Не се шегувам с тези работи.

— Е, този път наистина успя да ме изнервиш — призна Шоу.

— Глупости!

— Добре де, да речем, малко. Но за какво го правиш? Допълнителна мотивация?

— Приеми го както намериш за добре. Свърши ли се веднъж, излизаме на вечеря и пием бърбън колкото си искаме.

Шоу се пресегна и предложи ръката си. Беше изпитал порив отново да докосне Джъстин Бъртън. Тя я покри със своята и я стисна леко.

— Уговорено? — изрече Шоу.

— Уговорено! Но има още нещо.

— Какво?

— Не мога просто да напусна центъра, знаеш това. Там непрекъснато идват жени. Няма да мога да преживея мисълта, че някой ще дойде да почука на онази врата и тя ще се окаже заключена.

— Задължително ли трябва да си ти? Не можеш ли просто да оставиш някого, който да ги насочва на друго място?

— Трябва да съм аз, поне в началото. Не мога да накарам други да вършат нещо, което аз не искам да върша.

— Тогава поне го сведи до минимум. Посниши се малко. Прехвърли хората към други по-безопасни места колкото се може по-бързо. И кажи на жените, които са там и които все още имат нужда от дрога, да си я набавят от друго място. Нека техните приятели или близки, които не се мяркат около приюта, да им я набавят.

Джъстин го изслуша и се намръщи малко, замислена над това, което Шоу й каза.

— Разбрахме ли се? — попита Шоу.

Тя най-сетне вдигна очи и кимна в съгласие.

— Добре, Шоу, ще направя каквото казваш. Но моля те, дръж ме в течение как вървят нещата.

Извади визитка и започна да реди цифри.

— Това е номерът на клетъчния телефон, а това на домашния. Обади ми се, ако има нещо, което трябва да знам.

— Ще ти се обаждам. Сега трябва да потеглям.

— Окей. Благодаря ти.

Шоу се изправи, готов да си тръгне.

— Ей!

— Какво?

— Забравих ти първото име. Как ти е първото име, Шоу?

— Лойд.

— Точно така. — Тя кимна, сякаш одобряваше. — Хубаво име. Отива ти. Защо са те кръстили така?

— Нямам представа. На някой мой дядо, предполагам. А теб защо са те кръстили Джъстин? От „юстиция“, може би?

— Баща ми така и не ми призна, но вероятно.

— Е, и на теб ти отива.

— Благодаря. Не ме оставяй да се чудя какво става там. Знам колко мразите вие, ченгетата, да отговаряте на въпроси, но моля те, обаждай ми се.

— Обещавам.

 

 

Мейсън дремеше, когато Шоу се върна при колата. Звукът на отварящата се врата го събуди. Той се наведе и запали двигателя, просто така, връщайки се към рутинната дейност, без да задава никакви излишни въпроси.

Докато караха към магазина за облекла, Шоу му разказа за последния проблем на Джъстин с Арчи. Мейсън само заклати глава, въздържайки се от коментар. Прав е, помисли си Шоу. Какво да каже? Сега ситуацията изисква не да се приказва, а да се направи нещо.