Джон Кларксън
Гангстерски рап (28)

27.

Телефонното обаждане на Арчи Рейнолдс хвана Уилямс Белилката тъкмо когато висеше над печката си с две плочи и бъркаше полуготовата бобена чорба „Кембъл“ в олющена тенджера. Той се заслуша в указанията на Арчи, изключи нагревателя и остави супата в тенджерата да изстине и да се сгъсти.

След пет минути Белилката влезе в складовото помещение в дъното на пивницата срещу комплекса. Арчи седеше в стар дървен кабинетен стол, от онези с тапицирана зелена седалка, висока облегалка и на колелца. Носеше плътно бяло поло под синя риза от изкуствена коприна, оставена разкопчана. Панталоните му бяха от лек вълнен плат, също сини. Беше вдигнал краката си върху купчина ръждясали кутии. Белилката забеляза катарамите „Гучи“ на черните му обувки без връзки.

Реджи Шантавия седеше встрани от него и дъвчеше клечка за зъби. Неговото облекло се състоеше от обичайните джинси свръхголям размер, суичър „Томи Хилфигър“ и черна шапка с козирка и лого на „Дребосъците“.

Из въздуха се носеше едва доловима миризма на бензин и нафталин, но Белилката не посмя да попита от какво е.

Никой от двамата не направи знак на Белилката да седне някъде в претъпканата стаичка. Той не изрази каквото и да е недоволство. Беше чул за кръвопролитието в автосервиза. Нямаше намерение да прави или казва каквото и да е, което би изкарало Арчи от кожата му.

Арчи задаваше въпросите си без обяснения или повторения, като че ли искаше да свърши много бързо. Белилката също му отговаряше тутакси, но изглежда имаше няколко пункта, на които Арчи искаше да се върнат отново, за да бъде по-сигурен.

— Я ми кажи ти пак за тия мюсюлмански педерасти? Те истински ли са?

— Истински мюсюлмани?

— Да бе.

— За таз ислямска работа не знам много, но онез от тях, дето са мюсюлмани, изглежда взимат скапаната си религия много на сериозно. Факт е обаче, че много от охранителите им изобщо не са мюсюлмани.

— Не са ли?

— Не са, по дяволите. Само тежките биячи. Много от тях са най-обикновени момчета, които искат да си изкарат от нещо хляба.

— Значи само стрелците им са мюсюлмани.

— Доколкото мога да преценя.

— Къде им е тогаз джамията или храма, или к’вото там имат?

— Доколкото чух, на Бушувик авеню. На запад, близо до Грийни. Кафявата сграда с едно нещо отгоре.

— Аха. Та колко са те?

— В храма ли?

— Не бе, педераст, в тая охранителна фирма.

— Целият им брой не го знам. Мога само да преброя тези, които бачкат тук. Всеки ден виждам двама пазачи във фоайетата на сгради А и Б, двама пред порталната врата и четирима като външни патрули. Но те работят на смени.

— Значи отвън са две двойки.

— Отвън ли?

— Да.

— Точно така — кимна Белилката. — Навън винаги патрулират по двойки.

— Нищо повече вътре.

Старикът поклати глава.

— Не, държат неколцина и вътре. Поне двама във фоайетата, както вече казах, но тия са обикновени охранители. Освен това, откак почнаха да я градят тази ограда, имат още няколко, които пъплят вътре в А и Б и наглеждат строителите. Тия с патлаците…

Арчи прекъсна стареца. Беше чул достатъчно.

— Аха, добре. Бушувик авеню. Знам го мястото. Окей, старче, продължавай да дебнеш.

Арчи беше свършил с Белилката, но онзи не си тръгна. Остана да стърчи пред Арчи, изчаквайки, потискайки малките остатъци от достойнство в старите си кокали.

Бавенето му подпали искрата на гнева у Арчи. Той разбираше защо го прави. Изчакваше за милостинята си, за това, че не бе направил нищо друго, освен да докладва приказките, които си говореха свободно жените и възрастните обитатели на „Ню Лотс“. Белилката не беше му предложил нищо повече от слухове, които се носеха или които чуваха малките деца, или това, което можеше да каже някой нов охранител на тътрещ се дядка, проявил обичайното старческо любопитство. Не беше нещо, което Арчи би се стремял на всяка цена да купи. Но ето ти го старият хитрец, виснал пред него, чакащ, само дето не беше протегнал ръката си за просия. Беше по-лошо, отколкото да подхвърлиш петак на някой от ония дърти тъпаци, дето ти забърсват предното стъкло на сааба, докато чакаш на светофара. Поредната капка от чашата киселина, прояждаща стомаха на Арчи.

Той натика десетдоларова банкнота в джоба на ризата на стареца.

Щом парите се озоваха в джоба му, Белилката попита:

— Нещо друго, шефе?

Арчи разбра, че старецът използва обръщението „шефе“, донякъде от сервилност, донякъде от корист.

— Не, нищо повече не можеш да ми предложиш ти, Белилка. Какво шибано друго нещо можеш да имаш за мен?

Старецът отстъпи крачка назад. Реджи изплю клечката за зъби и се надигна, давайки по този начин знак на стареца, че е време да се разкарва.

— Нищо, предполагам — изфъфли старикът. — Но човек никога не знае.

— Де да знам, мамка му. Айде, старче. Разкарай се, мамицата ти.

Докато Белилката се изнизваше от склада, Арчи му кресна:

— Ей, а кво става с оная полицейска дъщеря? Тя кво прави, мамка й? Още ли се навърта тук?

Старецът се обърна и каза:

— О, да, още е тук. И то всеки ден. Цяла дузина ченгета се навъртат около нея. Предполагам, че сега се чувства в безопасност. Още е тук.

Изчака да долови горчивината, която тази информация трябваше да предизвика у Арчи, но онзи не му достави това удоволствие. Само кимна с глава и изгледа как старецът се запътва към щанда да си купи нещо. Нали сега имаше парички. Можеше да си купи сиренце, пушена наденичка и хлебец към супата. Пък и за една кутия бира щяха да му останат.

— Ми с’а к… к… к’во праим, Арч? — попита Реджи.

Арчи направи гримаса, потискайки яда дълбоко в себе си, за да не му пречи на мисълта.

— Гирата и Мели готови ли са?

— Да, ще се с… сръ… срещнем с тях по-късно.

— Добре. — Арчи помръдна на стола си, не можейки още да преглътне последното късче информация, свързано с дъщерята на полицейския шеф. — Проклетата му кучка. Мамицата му, тая продължава да ме нервира. Всичко се обърка заради задника й.

— Предполагам.

— Майната й. Може да си има колкото си иска ченгета около себе си. Време е да й покажем и на нея кой държи шибания квартал. Хайде. Докарай колата.

 

 

Реджи изпълни указанието на Арчи и подкара няколко карета на север по Деветдесет и осма улица в Източен Ню Йорк. Върнаха се на юг по Рокауей авеню, избягвайки полицията около центъра на Джъстин, но все пак успяха да се доберат достатъчно близо, за да виждат северния вход на центъра.

Арчи се ухили доволен от способността си да се озове толкова близо и въпреки това да остане незабелязан от полицията.

Двамата останаха да наблюдават от джипа. След петнадесет минути видяха да излизат две жени, но Арчи чакаше търпеливо. Минаха още пет минути и на вратата се появиха още две жени, придружени от три деца между тях. Арчи разпозна и двете, както и за какво бяха излезли навън.

Когато минаха покрай колата на Реджи, Арчи свали страничното стъкло и извика:

— Ей!

Те се извърнаха и той им махна с ръка да се приближат. Двете не се поколебаха повече от секунда-две. Бяха търсили кокаин на прах из целия квартал, а сега прахът им беше дошъл на крака, направо на улицата.

Едната жена беше чернокожа, другата бяла. Децата им бяха смесица и от двете раси. Жените имаха напрегнатия, занемарен и съсипан вид на хора, изпитващи непреодолимата потребност час по-скоро да си намерят дозата наркотик.

Бялата жена се потули зад черната, смятайки сигурно, че Арчи ще бъде по-склонен да се спазари с нея. Но него сега не го интересуваше продажбата на дрога. Умът му бе зает с унижението и ужаса, които възнамеряваше да причини.

— Ей, друсачката! Да, да, ти, ела насам. Кажи на черната си сестра да застане ей там и да наглежда дечицата.

Черната жена сбра хлапетата около себе си. Не искаше да гледа какво щеше да става, затова се обърна с гръб към колата, мъчейки се да скрие гледката от очите на децата. Трябваше всъщност да накара децата да гледат нея, а не колата, но в момента не можеше да разсъждава рационално.

Бялата жена се затътри към вратата със сваления прозорец, навела глава. Арчи се вгледа в черните корени, поникнали под мръсно платинения цвят на косата й.

— Вдигни си главичката, скъпа, и ми кажи как се казваш.

Тя вдигна очи.

— Лорен.

— Мойто име знаеш ли?

Лорен кимна.

— Как ми е името?

— Арчи.

— Точно така, скъпа, знаеш ли с какво се занимавам?

Лорен сви рамене. Носеше суичър, който беше твърде малък за нея, мръсни сини джинси и износени тенис обувки. Беше се загърнала в тънък дъждобран, мъчейки се да се скрие от наглия поглед на Арчи и донякъде да прикрие лекото треперене, което я беше обзело.

— Попитах те нещо, знаеш ли с какво се занимавам?

— Предполагам.

— Предполагаш?

— Продаваш.

— Продавам какво?

— Прах.

— Точно така, скъпа. А ти точно това търсиш, нали?

— Да.

— Искаш ли малко прашец?

Сега Лорен погледна Арчи в лицето. Опита се да се усмихне, разкривайки проядени зъби и издавайки възбудата, която я беше изпълнила, защото беше толкова близо до това, което търсеше отчаяно, толкова близо, а така я беше страх от всичко, което щеше да се наложи да изтърпи, за да го получи.

Арчи се пресегна и взе нещо от ръката на Реджи. Премести се и вдигна лявата си ръка към прозореца на колата, показвайки на Лорен три пластмасови шишенца, запушени с всеизвестните сини тапи. Всяко шишенце съдържаше доза кока на прах за по двадесет долара. Като ги видя, на Лорен й се сви стомахът.

— Колко пари имаш?

— Двадесет.

— Общо за двете?

— Да.

Носът на Лорен потече. Тя подсмръкна и го изтри с опакото на ръката си.

— Добре, дай ми я шибаната двадесетачка.

Лорен бързо измъкна смачкана банкнота от джоба на дъждобрана си и я подаде на Арчи. Той рязко я дръпна с дясната ръка и стисна в лявата трите шишенца.

Лорен потрепна и стисна челюсти. Дощя й се да изкрещи „Дай си ми шибания прах, задник такъв!“, но замълча.

— Искаш едно от трите ли?

— Ако искаш ми дай и трите. Ще ги взема.

— Но ти ми даде само двадесет.

— Тогава дай ми едното.

— Но ти искаш двете.

— Нямам повече пари.

— А какво имаш?

Лорен млъкна. Все още имаше някаква капчица достойнство, останало у нея, а и децата й бяха на няма и шест метра от нея. Но тя преглътна достойнството си и попита:

— Какво искаш?

— К’во ще кажеш да ми осмучеш големия черен пишок, на мен и на авера ми. Две пишки, две шишенца.

Нервен тик пробяга по бузите на Лорен. Може би ако децата й не бяха с нея, щеше да се реши по-бързо. Тя погледна през рамо да види колко близо са. Момчето беше осемгодишно. Момичето на пет. Момчето смело надникна зад крака на приятелката й, но чернокожата дръпна главата му назад. Лорен вече беше готова да каже „Добре“, но Реджи я изпревари:

— Заеби това, човече! Тя мирише. Не ща една миризлива дрогирана кучка да ми ближе слабините.

Лорен залитна напред, с превити рамене, почти безсилна да потисне вълната на гняв и отчаяние, която я заля.

Арчи изглежда беше готов да й предложи друг избор. Той махна на Лорен да се приближи.

— Ела тук!

Когато тя пристъпи близо до отворения прозорец, той я сграбчи за гърлото.

— Отвори си шибаната уста, кучко.

Отначало тя си помисли, че Арчи иска да види дали устата й е подходяща за пениса му. Тя понечи да я отвори, но изведнъж той заби палеца си в гърлото й и тя нямаше друг избор, освен да отвори широко уста, давейки се и мъчейки се отчаяно да си поеме въздух. Арчи се наведе напред, изхрачи се и изплю тлъстата си храчка в отворената й уста.

И продължи да стиска гърлото й, придърпвайки я към себе си. Тя не можеше да преглътне, не можеше и да я изплюе. Топлата храчка заседна в устата й, предизвиквайки спазъм.

— Сега ме чуй добре, кучко, и го кажи на приятелката си и на всички други скапани друсани кучки от оня лайнарник от който излезе, видя ли ви в това място, никога повече няма да си купите прах в тоя квартал. Продължите ли да влизате там, ще ви отрежа. А ако поискам, ще ви прережа и шибаните гърла. Разбра ли ме?

Лорен закима, плачейки и давейки се, унизена, изгаряща от страх и омраза, надявайки се, че децата й не са видели какво й беше причинил тоя кучи син.

— И им кажи кой те е предупредил за това, аз, Арчи Рейнолдс. Вие решете кое искате повече: мен, скапания си живот и праха ми, или оная кучка от Чичо Томовата колиба, която ви оставя да спите на пода и да й целувате малкия светъл задник. Схвана ли?

Лорен дори не усети дали е успяла да кимне в отговор. Болката я беше принудила да стисне очи.

— Погледни ме!

Тя го стори и Арчи натика едно шишенце в устата й, след което я блъсна назад.

Лорен се прегъна на две, изплювайки шишенцето заедно с храчката и заплака, плюейки и давейки се от собствените си сълзи на унижение, докато се мъчеше да изтрие шишенцето от храчката в мръсния си дъждобран.