Джон Кларксън
Гангстерски рап (27)

26.

Докато Тони Импелитери и Джеймс Спърлинг излязат от временния им офис в Седемдесет и трети участък, Импелитери вече бе оформил плана в главата си. Той седеше зад волана на другия шевролет, който Уонг им беше осигурил, и още преди да подкарат от паркинга на участъка, започна да излага пред Спърлинг плана си.

— Спърл, трябва да поговорим — дипломатично подхвана той.

— Хм.

— Е, всъщност не точно. Ти ще слушаш и ще ръмжиш, ако не си съгласен.

— Давай.

Импелитери говореше бързо и караше още по-бързо. Спърлинг не си направи труд да попита къде точно отиват.

— Виж сега, моята гледна точка за всичко това е много проста. Нямам никакво намерение да валсирам по улиците на шибания му Браунсвил в търсене на една тайфа негри, които пробутват прах. Това хич няма да подейства. Секундата, в която белите ни задници лъснат на улицата, мълвата плъзва. Ще духнат още преди да сме завили по пресечката. Адски сигурен съм и че някой тъпак ще гръмне по нас, само за майтап.

— Да.

— Така че имам по-друг план.

— Който е?

— Много се радвам, че ме попита. Предпочитам да ги накараме те да тръгнат срещу нас.

— Под „те“ се има предвид онези типове Сините тапи, които търсим?

— Че кой друг?

— Как си представяш, че можем да го направим? — запита Спърлинг.

— Ще изисква малко тичане насам-натам, но майната му. Ще видиш. Гладен ли си?

— Да.

— Хайде тогава да похарчим едно чипче от джобните си пари.

Импелитери подкара на изток от Браунсвил до един италиански ресторант близо до Акведукт Рейстрак. Импелитери влезе и седна на маса за четирима. Спърлинг зае мястото срещу него и се разположи, без да си прави труда да гледа менюто.

Импелитери напълно пренебрегна факта, че Спърлинг имаше вид на човек, който не яде много. Той си поръча макарони и пържен калмар със сос фра дяволо за начало. После салата. После голяма мръвка печено с допълнителни блюда черно лингуини в сос с чесън и зехтин. Импелитери изпи по-голямата част от бутилката „Кианти класико ризерва“ и приключи обяда с пъпеш и прошуто.

Спърлинг не пи, яде малко и както можеше да се очаква, почти не проговори. Импелитери го остави вглъбен в мълчанието си, докато самият той проведе няколко разговора по безжичния телефон на собственика на ресторанта.

Никой не им поднесе сметка, но Импелитери пусна на масата бакшиш от петдесет долара и се насочи обратно към колата.

— Окей, Спърл, трябва да се отбием на няколко места. Всичко е уредено, остава да подгоним Кило Кралицата.

— Кого?

— Няма значение, ще видиш. Между другото, имаш ли нещо против, че те наричам Спърл?

— Предпочитам Джеймс.

— Какво ще кажеш за Джими?

— Както искаш.

— Окей, Спърл… Майтап бе, Джеймс, значи сега отиваме в моя участък и взимаме една купчина арестантски снимки, които един мой човек от фотографския отдел ни е осигурил. Нищо чудно да съвпаднат с тия на типчетата от списъка на Шоу. После се отбиваме на няколко места и се залавяме за работа.

Импелитери подкара шевролета така, все едно че беше включил сирената и фаровете. Взимаха завоите доста бързо.

Прибраха няколко копия от снимки от участъка в Източен Ню Йорк, после в бърза последователност се отбиха в два бара, билярден салон, козметично ателие, и в един карибско-френски ресторант, обслужван от хаитяни. Най-после намериха Кило Кралицата в задната стаичка на една фирма за товарни таксита на Дюмон авеню, точно на разделителната линия между Източен Ню Йорк и Браунсвил.

Когато се запътиха към офиса на автосервиза, Спърлинг се показа от черупката си, за да попита:

— Сега мога ли вече да науча коя е тази личност?

— Не мога да ти кажа.

— С кила ли се занимава?

— Аха.

— На какво?

— Предимно кока. Но е известна и с това, че разполага с хероин, ако ти потрябва.

— Кила.

— Точно. Не си играе с дребни сделки. Но не и с много големи. Тя е точно по средата.

Импелитери се задържа на прага и предупреди Спърлинг.

— Ей, в случай че изведнъж те обземе необуздан порив да се впуснеш в дълъг разговор, недей. Нищо не казвай, освен ако тя не ти зададе въпрос.

— Окей. Ченгета ли сме?

— Да, по дяволите, ченгета сме. Тя знае кой съм. И още нещо.

— Какво?

— Тя не е съвсем „тя“. Тя е по-скоро „той“.

Единствената реакция на Спърлинг по повод тази специфична информация беше леко повдигане на веждата.

Двамата влязоха на партерен етаж през укрепена с метални решетки стъклена врата, изкачиха се по стълбищното крило и се озоваха в очаквания мърляв, зле осветен и боядисан в мръснобяло офис. Калпаво скована преграда от дърво и стъкло отделяше основната част на офиса от малката приемна пред него. Във външната част на офиса чакаха прави да започне смяната им трима пушещи цигара от цигара шофьори на фирмата, в евтини спортни сака и омачкани панталони. Подписваха се при някакъв мъж от Средния изток с тъмна кожа, който си отбелязваше нещо в работния график. Можеше да мине за всякакъв — от израелец до пакистанец. Имаше вид на човек, който не беше спал поне три денонощия поред.

Друг мургав тип седеше до радиоконзола и крещеше непрестанно в микрофона посоки и адреси. Акцентът му беше арабски.

Тези подробности изобщо не интересуваха Импелитери, нито сърдитите погледи, които го посрещнаха при влизането му. Той почти не забави крачка, само попита:

— Марго?

Пуснаха го през преградата. Спърлинг го последва плътно. От другата страна на офиса двамата преминаха през нова врата, по-яка от тези, през които бяха минали досега. Озоваха се в друг кабинет отзад, почти с размерите на първия.

Всъщност най-необичайното нещо в този офис беше неговият обитател, Кило Кралицата. Дори Спърлинг трябваше да признае, че у Кралицата се долавяше някакво царствено присъствие. Кралица Марго представляваше пищен травестит, навлечен в андрогинна блуза риза от изкуствена червена коприна, достатъчно разкопчана, за да разкрива загадъчната гръд.

Не можеше да се определи ясно дали този донякъде впечатляващ деколтаж беше резултат от силикон, соли, хормони или и трите едновременно. Ансамбълът на тоалета „й“ включваше яркожълти панталони болеро и пантофи от леопардова кожа. Аксесоарите й включваха обици „Гълъбът на Пикасо“, пищни ярки колиета „Марди Грас“ и модни панделки, стратегически поставени по наклепаната й с лак, накъдрена коса. Цветът на косата й сам по себе си беше интересен — уникална комбинация от червеникаво черно, с платинени оттенъци. Гримът включваше подходящо за тоалета тъмно червило, сребрист маникюр, щедро нанесена помада и сини сенки около очите.

Марго всъщност беше едър мъжага от испански произход, дегизиран в хомосексуалната версия на жена, който изглежда се стараеше да уподоби вид на изнежен мъж.

Единственият детайл, който не изглеждаше толкова забавен, беше полуавтоматичният пистолет „Смит & Уесън“, лежащ до телефона, по който Марго говореше на груб испански с подчертано женствен акцент.

Другият обитател на офиса, бодигард с бичи врат, седеше до отсрещната стена. За разлика от Марго, в него нямаше нищо чаровно. Казваше се Бени. Беше облечен в тъмен костюм, плътно впит в натъпканото му със стероиди тяло, черна жилетка и бяла риза с разкопчана яка. Той изгледа Импелитери и Спърлинг така, сякаш му миришеха лошо и беше готов да ги изхвърли заедно с останалия боклук.

Марго седеше до спретнато бюро и говореше на бърз испано-английски, като използваше съчетания от кодове, странни фрази и още по-странни аналогии.

Тя не обърна подобаващо внимание на Импелитери и Спърлинг, мръщейки се на Импелитери, за да изрази недоволството си. Хладният прием изглежда нито смути Импелитери, нито изненада Спърлинг.

Кралица Марго завърши разговора си, пооправи се и каза:

— Мамка му, какво ти става бе, Антъни? Знам, че не ми идваш тук с добри новини. Вече три пъти ми се обадиха да ми кажат, че ме търсиш. Какво искаш?

— Ей, щях да ти се обадя директно, но нямам сегашния ти номер.

— Пука ми на черупката какво нямаш. — Марго внезапно се обърна към Спърлинг. — Кой е твоят приятел?

— Това е Джеймс.

Марго протегна ръка. Спърлинг я хвана и бе удостоен с удивително здраво ръкостискане, вместо с нещо по-нежно.

— Радвам се да се запознаем. Какво те е накарало да се прикачиш към него? Знам, че ченгетата не поставят свестни полицаи с такива като него.

Вместо отговор Спърлинг сви рамене.

Марго се извърна бързо на въртящия се стол и каза на бодигарда си:

— Бени, сладурчето ми, донеси ни кафе. — И отново към Импелитери и Спърлинг: — Нали искате кафе?

Те кимнаха и Бени се затътри навън.

— Кажи ми, преди да е зазвънял пак телефона. — Марго се обърна към Спърлинг, посочи към Импелитери и каза: — Сега слушай само какви глупости ще ги надрънка този. Удивително е как иначе умни и хубави момчета си въобразяват, че могат да приказват каквото им скимне, да вършат каквото им скимне и после да се измъкват невредими. — Тя отново се обърна към Импелитери: — Сякаш съм някоя от мацките ти, с които можеш да се гъбаркаш както си искаш. Давай. В каква беля си се набъркал този път?

— Марго, недей да бъдеш толкова груба.

— Хайде, миличък. — Тя потупа с пръст по китката си. — Времето е пари. Не ми го губи повече, отколкото е необходимо.

— Ей, това нещо си струва времето ти. Ако искаш да напусна, само ми кажи — заплашително изрече Импелитери.

— Добре де, добре, не си пъхай топките където не трябва, за бога! Говори, миличък.

— Търся едни гадняри. Ако ги хвана, решавам проблема. А реша ли проблема, получавам един голям чип, обещан от много влиятелни хора.

— Нима. Колко влиятелни?

Импелитери не го премълча.

— Шефът на детективите.

— О, наистина?

— Наистина. Този удар може да се окаже много бързо движение от черния списък на върха в готиния списък. Но ми трябва продукция.

— Добре, добре, добре, казвай сега какво иска Дядо Боже.

— Някой иска да съсипе една наркобанда, която е заела жилищен комплекс в Браунсвил. Тайфа, която се нарича Сините тапи. Да си чувала за тях?

— Да.

— Да си имала бизнес с тях?

— Може би.

— Марго, моля те, не се ебавай с мен! Това е сериозно. В това съм хвърлил всичките си чипове. Влизаш ли в играта? Искаш ли да ми помогнеш?

— Защо шефът ви е заинтересован от това?

— На теб какво ти пука? Заинтересован е и толкова.

Кило Кралицата замълча. Импелитери й беше подхвърлил една възможност. Една връзка с шефа на детективите можеше да се окаже нещо изключително ценно. Но дали щеше да си струва цената, която Импелитери щеше да й поиска?

— Сините тапи ли са гаднярчетата, които търсите?

— Да.

— И искаш да ти помогна да ги окошариш?

— Да. Не те принуждавам. Ако искаш да помогнеш, страхотно. Ако не, няма да ти се обидя.

— Глупости. Ако кажа не, може и да не ми станеш враг, но няма да го забравиш.

Марго и Импелитери се спогледаха, но Импелитери не отвърна нищо.

— Но ако удариш злато, ще имаш един голям пендехо^[1] на своя страна, амиго.

— Точно така.

— Но ако се прецакаш, Ел Шефе не дължи на никого, а на дупцето ми се струпват повече гаднярчета, отколкото бих могла да понеса, бих се справила с двама-трима като Бени, но…

— Е, да ти кажа честно, Марго, това решение няма да е чак толкоз трудно. С тази точно групичка е свършено. Свършено е с или без твоята помощ, с или без мен. Заповедта е спусната от високо. Така че, единственият въпрос е дали аз и ти искаме да пожънем част от лаврите, или ще оставим някой друг да прибере това, което ни се полага.

Марго погледна към Спърлинг.

— Ти какво ще кажеш, Ел Морте?

Спърлинг отговори простичко, без чувства или нотка на заплаха.

— Да или не, и си тръгваме.

— Ей, аз вече ти дадох много изгодна информация — каза Импелитери. — Ти разбра, че скоро в Браунсвил ще възникне дефицит. Искаш ли да го запълниш? Пари има в тази работа.

— В Браунсвил винаги е имало дефицит. Единственият въпрос е колко. Значи сега нещата ще бъдат прецакани за известно време. Аз не правя пазарни прогнози, миличък. Просто си върша работите. И щом казваш, че с тези типове Сините тапи е свършено, колко ще отведат със себе си? Първите, които се намърдат, правят големия удар, миличък. Никога не мисля в дългосрочен план. Маняна е това, което ме притеснява.

— Точно. Но трябва да решиш днес. Е, и какво ще бъде, Марго?

— Каква е играта? Все едно че не знам?

— Добре, значи ще накараме тези хлебарки да изпълзят, аз поне така си мислех, все едно че правим продажби. Нещо достатъчно добро, за да измъкне тази измет на бял свят, но не прекалено голямо, че да направи някого подозрителен.

— Чакай малко, искаш да продам боклука си за по-малко?

— Да бе.

— А, в това нещо пари не губя. Бюджетът ми не позволява да губя парите си по когото и да е. Нито по теб, нито по самия шеф на детективите, нито по никого, миличък!

— Че кой ти казва да губиш пари? Аз ще ти покрия разликата. Предложи ми най-добрата си цена на едро и ще ти покрия няколко стотачки, за да стане офертата привлекателна. Няма да загубиш нищо.

— Да изгубиш клиенти е все едно да изгубиш пари, миличък.

— Ей, Марго, нищо не е безплатно на тоя свят, а? Това е за непечелившите организации, нали? Тук трябва да инвестираш нещо.

— Каква ще е тази инвестиция?

— Ти кажи. Колко позиции ще продадеш с намаление, за да им привлечем вниманието? Тази банда скоро ще се разпадне. Някои от тях ще се отцепят, за да си потърсят нов снабдител. Ако продаваш на добра цена, докато търсят, сами ще дойдат при теб.

Марго присви устни и се намръщи, докато изчисляваше наум.

— Добре. Може би тук има достатъчно и за мен, за да се прецакам малко в цената. Да си създам малко нови връзки. Да предложиш добри цени в лоши времена не е лоша идея, знаеш ли?

Импелитери се обърна към Спърлинг.

— Видя ли бе, човек? Затова я наричат Кило Кралицата, разбира си от бизнеса.

— Не се ебавай с мен, Антъни. Бизнесът си е моя работа. Ако се мина, ще те глобя с няколко стотачки. Така добре ли е, миличък?

— Чудесно. Значи се разбрахме.

— По какво обаче да позная „кой кой е“ в твоя хит парад?

Импелитери плъзна снимките на бюрото на Марго.

— Това са имената и физиономиите, които търся. Обади ми се, когато сметнеш, че си се свързала с някой от тези типчета. Аз ще цъфна тук много бързо и ще се погрижа за тях.

— Не искам да се погрижваш за когото и да е на две карета околовръст работното ми място, разбрано ли е?

— Разбрано.

— И това нещо става за не повече от седмица.

— Ей, мен не ме интересува нищо, което би продължило дори толкова.

— Добре. Влизам. — Марго се засмя, разкривайки комплект блестящи бели зъби, които изглеждаха прекалено съвършени, за да бъдат истински. — Да го подпечатаме с целувчица, миличък?

— Благодаря, Марго, няма нужда, вярвам ти.

— Хайде де.

— Ей, не смей дори да се ръкуваш с мен.

— Много си бъзлив бе, грубиян такъв.

— Адски си права.

— Добре, Мистър Трепач на кримита, сега припкай с твоя мълчалив приятел. Аз ще пусна приказката…

— … накъм Браунсвил…

— Да бе, да. Ще пусна приказката. Ще вкарам някои екстри. Ще видим какво ще стане. Но не се ебавайте с редовните ми клиенти или с когото ви кажа да не се ебавате, не ме интересува дали са Сини тапи, Червени тапи, Четири тапи или всякакви там шибани пендехо тапи.

— Разбрано.

— Окей. Правим го. Нямам нищо против шефа на детективите да дължи на теб, пък ти да дължиш на мен.

— Окей, Марго. Добре. Само още нещо.

— Сега пък какво?

— Трябва да познаваш един на име Реджинал Уилсън. Май нарича себе си Реджи Шантавия?

— Реджинал Уилсън, това ли било истинското му име?

— Да, бе.

— Реджи Шантавия? Познавам го тоя.

— Да знаеш къде мога да го намеря?

— Не е добър човек той, Антъни.

— Да бе, и аз не съм. Къде мога да го намеря.

Марго въздъхна. Това не беше част от сделката. Импелитери беше поискал нещо в повече. Но Марго не беше изненадана.

— Е, добре. Не знам къде отсяда, но паметта ми подсказва, че е едно от онези псета, които чукат жени из целия проклет град. Знае ли човек къде си крие главата? Но той има сестра. Може би ще я убедите да ви съдейства. Работи на Сътър. Козметичен салон, който се казва „Африканска жена“. Не, беше „Афро дама“. Нещо такова.

— Сътър и коя?

— Ъъ, около Амбой или Бристол. Срещу жилищен комплекс „Тилдън“.

— Добре. Как изглежда?

— Слаба, без цици, но симпатична. Светла кожа. Малко ръждива коса. Носи очила.

— Ръст?

— Боже мили, пендехо, откъде мога да знам? Среден.

— Как се казва?

— Лили. Не, не беше Лили, а Мили. Точно така, Мили.

Марго беше оставила телефона си без отговор две поредни позвънявания. Когато отново иззвъня, тя каза на Импелитери:

— Извинявай, Антъни, имам работа.

— Окей, Марго. Моите уважения. Ще намина утре. Тук ли ще си?

— Да, но след това аз ще ти се обаждам.

И толкова. Импелитери беше поставил капана си. И освен това беше по следите на Реджи Шантавия.