Джон Кларксън
Гангстерски рап (26)

25.

Лойд Шоу намери офиса на Леон Блум на Проспект Плейс в Краун Хайтс. Оказа се, че адресът принадлежи на офиса на един партерен магазин. Ако това е офис на компания за недвижимо имущество, помисли си Шоу, то друг такъв едва ли има някъде.

Мястото изглежда не беше почиствано от години. Когато влезе, Шоу се озова в дълго, тясно помещение. Един тезгях преграждаше помещението по цялата ширина. Зад тезгяха цареше пълен хаос. Няколко големи фотокопирни машини работеха непрестанно. Телефоните на четирите бюра звъняха непрекъснато. Купища хартия, разхвърляни по всеки рафт. Шоу преброи петима мъже и две жени, натъпкани в малкото пространство. Мъжете — облечени в бели ризи, черни сака и панталони, всички с равински шапчици „ярмилки“, жените — в дълги рокли, блузи с дълъг ръкав и с перуки.

Доколкото Шоу можеше да прецени, освен студио за фотокопирни услуги и магазин за канцеларски материали, тези хора спокойно можеха да извършват вносно-износен бизнес, да въртят туристическа агенция, офис за недвижими имоти и каквото си искат още в това партерно помещение.

Шоу нямаше особено желание да се мотае из цялата бъркотия, за да разбере предмета им на дейност. Дори не държеше да бъде тук. Беше побързал да дойде от участъка, за да хване края на обедната почивка и да докопа Блум извън офиса.

Една що-годе привлекателна млада дама му каза, че господин Блум е извън офиса.

— Къде е? На обяд? — попита Шоу.

Тя му обясни, че може да намери господин Блум на някакъв адрес на една пресечка западно.

По вида на служителите на Блум, Шоу очакваше да го намери погълнат в някакво религиозно кабалистично тълкуване на Тората с десет мъдри равини.

Докато крачеше из относително спокойния квартал на Краун Хайтс, Мейсън го следваше с единия от шевролетите, с които Конклин беше снабдил екипа.

Шоу се извърна, за да се увери, че партньорът му не го следва прекалено отблизо. Държеше Блум да не забележи ескорта му.

Докато вървеше на запад към адреса, който младата жена му беше дала, Шоу се замисли за религиозната връзка между правоверните евреи и чернокожите американски мюсюлмани. Шоу знаеше малко за Стария завет, но съвсем недостатъчно за Корана, за да може да направи някаква съпоставка. Фактът, че бяха се съюзили, го заинтригува. Да не говорим, че Рахман беше възприел уроците на Холокоста, за да оправдае своята убийствена жестокост. Шоу се зачуди дали Блум беше повлиял на мисленето му, но скоро реши, че едва ли е вероятно който и да е бял човек да повлияе на този мюсюлманин за каквото и да било.

Веднага щом Шоу се озова на указаното място, той престана да се тревожи, че ще прекъсне средобедните дебати над законите на Талмуда. Блум не се намираше в синагога. Седеше в един бар, довършвайки последната третина от обяда си с тройно мартини. Единственият остатък от храна пред него беше малка купчина маслини.

Блум седеше на маса в дъното на бара, отпивайки от джина и пушейки „Кемъл“ с филтър. Той беше самото олицетворение на човешката отпуснатост. Вратовръзката му беше разхлабена, полегнала върху гърдите и корема му, с разкопчана яка, а сакото му — преметнато на облегалката на стола. Единственият белег на религиозност беше шапчицата, която чинно носеше на темето на голямата си, кръгла глава.

Шоу се представи и забеляза, че Блум изобщо не се изненада от обстоятелството, че го търси полицейски детектив. Защо ли пък да се изненадва при толкова много трупове около него? И защо, по дяволите, трябва всичко това да нарушава покоя на разума му? Тези, които капеха, бяха само някакви си шварцери^[1] и бачкатори.

— Така, господин Блум, нека да ви задам няколко въпроса.

— Давай — отвърна Блум. Което прозвуча като „даай“.

— Разбирам, че вие се занимавате с управлението на „Ню Лотс“.

— Не аз лично, слава на Бога, а компанията, за която работя, недвижими имоти „Арбър“. Специализирани сме във възстановяването на закъсали имоти.

— Закъсали?

— Да. Разбирате какво имам предвид.

— Предполагам. И сега като част от това възстановяване сте наели външна охранителна фирма?

— Да, въпреки че им помагаме донякъде с лицензирането и заплащането на хората им.

— Вие уреждате заплащането?

— Да.

— А-ха, и къде точно намирате тези симпатяги? Струва ми се забележително, че едни афроамериканци, следовници на исляма, работят за ортодоксални евреи.

Блум сви рамене и се усмихна. Изглеждаше доволен, че Шоу беше повдигнал тази тема.

— Защо не? Ние нямаме предразсъдъци към когото и да било. Някои са мюсюлмани, други не са. Хората, с които работим, са съзнателни индивиди, готови да помогнат на хората в своята общност.

— Какво ги мотивира?

Блум отново сви рамене.

Шоу си помисли, че този тип обича да свива рамене. Явно се стремеше да накара събеседника си да разбере колко загадъчно и чудно нещо е животът.

— Кой би могъл да каже? Много от тях вярват, че изпълняват Божие дело.

— Странни са делата Господни, а, господин Блум?

— Моля ви, не съм подготвен да обсъждам Божиите дела.

Шоу се беше облегнал небрежно срещу бара, извърнал лице встрани от Блум. Сега се обърна към мъжа с твърд глас:

— Няма да е зле тогава да обсъдим защо вашите хора смятат, че ще се измъкнат просто така, след като са една сган от настървени главорези, готови да избиват хора, които вие просто не желаете да се мотаят из имота ви.

Блум престана да свива рамене. Дори при трите мартинита в издутия му корем внезапната промяна в поведението на Шоу изглежда го изнерви.

— Какво?

Шоу едва-едва се сдържа да не зашлеви евреина.

— Чухте ме. Защо смятате, че можете да наемете хора да извършат убийство и след това да се измъкнете?

— Вие какво? Луд ли сте?

— Не съм луд.

— Говорите като луд. Нима очаквате да приема въпроса ви на сериозно?

— Адски сте прав, очаквам да възприемете въпроса ми напълно сериозно. Говоря за хората, които загиват тук. Говоря ви адски сериозно!

Вместо да вдига рамене, Блум взе да ломоти:

— Това не е, това не е сериозен въпрос, един такъв въпрос. Какво искате да кажете с това „да извършат убийство“? Ако някой стреля с пистолет срещу вас и вие стреляте в отговор, това не е убийство, това е самозащита.

— О, да, самозащита! Знаех си аз, че бързо ще стигнем до това. Искате да ми кажете, че убийствата, които тези мюсюлмани са извършили са акт на самозащита.

— Кой е казал, че моите хора…

— Млъкнете! Не съм свършил. Искам да знам за каква самозащита става дума, когато замъкнеш хора в уличката и ги пребиеш до смърт? Самозащита ли е, когато заключиш човешки същества в един автосервиз и ги изгориш живи?

— Не знам за какво говорите.

— Смътно напомня за хвърлянето на хора в пещта, не мислите ли? Как се връзва това с понятието самозащита?

— Този разговор приключи.

— Не, не е приключил. И не се крийте зад лицемерния си гняв на тема „Холокоста“. Сега ще се обърнеш към това, което си оставил след себе си, и ще ми дадеш шибания си отговор, дебелак такъв, иначе няма да излезеш жив от този бар.

Блум изостави всички преструвки на невинност и обида. Очите му се присвиха и той изгледа Шоу продължително.

— Кой сте вие?

— Казах името си, детектив Лойд Шоу.

— Нямате право да ми говорите така. Не можете да ме заплашвате.

— Защо да не мога, мамка му? Вие подпомагате убийци и сте съучастник в убийства.

— Какво искате?

Не му отне много време, помисли си Шоу.

Усмихна се насила и се отпусна небрежно на стола.

— Благодаря, че ме попитахте, господин Блум. Всъщност, не искам никак много. Продължете, допийте си питието.

Блум избута чашата с мартини настрана и зачака.

Шоу кимна, сякаш най-после се бяха разбрали.

— Извинявам се за последната реплика. Прекалих малко. Да започнем сега отначало. По отношение на самозащитата. Според доклада, с който се запознах, всичко това е започнало, когато вие сте изпратил мюсюлманите в „Ню Лотс“ да погърмят в един от апартаментите на тази наркобанда. Как би трябвало да възприемем това? Като някакво предупреждение? Искам да кажа сега, след като знаете вече за какво говоря. Просто хипотетично. Извън протокола. Какво би трябвало да е това? Предупреждение?

Блум благоволи да отговори. Или най-малкото да каже на този човек това, което искаше да чуе, само и само да му се махне от главата.

— Да — кимна той. — Предупреждение.

— И след като предупреждението вече е налице, предполага се, че вие имате по-голямо право да се защитавате. Самозащита, нали?

— Предполага се.

Шоу се надвеси към Блум, но този път изостави всякакви пози и заговори много бързо, гледайки го право в очите.

— Окей, мистър Блум, ето ви го моето предупреждение. Готов ли сте? Щото, след като ви дам моето предупреждение, ще имам повече право от когато и да било да приложа енергична защита, ама много енергична и директна защита, нали разбирате какво искам да кажа?

Шоу гледаше право в лицето дебелия, отпуснат мъж, взирайки се в очите му. Застанал прав пред него той искаше да проникне през алкохолната мъгла и да разбие усещането за сигурност и самодоволство, което Блум все още излъчваше.

Шоу бавно бръкна под якето си и извади своя глок. После опря дулото в корема на Блум. Прикри жеста си с тяло, за да не започне барманът да набира номера на полицията.

— Как става тази работа, Блум? — Шоу надигна пистолета на няколко сантиметра нагоре. — Четох доклада как са стреляли в онази бърлога с коката. Двеста куршума и нито един труп. Тези говна съм ги виждал. Първо стреляш над главите им. Следващия път в главите им? Така ли става? Това ли е предупреждението?

— Не знам.

— Окей. Тогава знай следното. Моето предупреждение, господинчо! Не искам повече убийци да гърмят с патлаци из Браунсвил. Не искам твоите среднощни главорези да стрелят и да бият хора из Браунсвил. Предупреждавам те! Или прекратяваш това, или тръгвам по теб. Не по онзи бивш пандизчия, Рахман Абдул Х. Не по обичайните цели. Ще тръгна по теб. Аз — Лойд Шоу. Никой няма да ме спре. Никой от полицейския отдел. Никой от мюсюлманите. Чу ли ме? Разбираш ли добре предупреждението ми?

Шоу задържа погледа си впит в очите на Блум, който бе започнал леко да се изпотява.

— Вие сте луд.

— Това са ми го казвали и други. Разбра ли ме?

— Да.

— Сигурен ли си? Абсолютно ли си сигурен?

— Да.

— Добре тогава.

Шоу леко отдръпна пистолета си от шкембето на Блум и го тикна обратно в колана си. Седна на празния стол до Блум и въздъхна:

— Окей, това беше гадната част. Сега идва приятната. Следиш ли още мисълта ми?

— Да.

— Ти лесно ще кажеш на своята малка армийка да прекратят войната, защото аз ще се погрижа за техните противници. Ще елиминирам тази малка порочна наркосган и водачите й. Сега върша мръсната работа. Вече говорих с твоя човек Рахман и му казах да го направи. Сега искам ти да му кажеш да стои кротко.

— Да.

— По този начин, господин Блум, ти и твоите мюсюлмани, няма да се налага отново да влизате в ролята на убийци.

— Вие ще бъдете убиецът? Това ли искате да кажете? Вие знаете не по-зле от мен, господин детектив, че тези животни няма да се спрат, докато не изгинат.

— Не ми казвай какво знам и какво не знам. Адски добре знам каквото ми е необходимо. Самият ти по-добре гледай да си наясно. Време е всичко това да спре.

— Свършихте ли? — попита Блум.

— Само ако съм сигурен, че напълно сте ме разбрал.

— Какво има тук за неразбиране? Не мисля обаче, че полицията наистина действа по този начин. Ако разберат началниците ви…

— Млъкни, Блум! Само ми дай отговор, и то веднага. В тази работа заедно ли сме, или не сме?

— Да, разбира се, защо не? Както кажете.

— Тогава направи ми една услуга. Направи само едно нещо, с което да ми помогнеш.

— Какво?

— Кажи на твоите мюсюлманчета да ми дадат всичката информация, която имат за тази наркобанда. Нали разбираш, обясни им, че си струва да ми помогнат. Кажи им там нещо от сорта на, че врагът на твоя враг е твой приятел. Кажи им, че това ще е най-умната им постъпка. Кажи им каквото там трябва, но ги убеди да ми дадат информацията. Искам да науча всичко, което те знаят за Сините тапи.

— Мога да им кажа, но не мога да гарантирам, че ще ме послушат. Не мога да ги задължа да сътрудничат на полицията. Те никак не обичат полицията, господин детектив. И според това, което виждам, не мога да ги обвинявам за това. Вие действате като някакъв казак, идвате тук с тия ваши заплахи и обвинения.

Шоу въздъхна.

— Аз наистина се надявам, че разбирате, господин Блум. В случая казашките прийоми са нещо, с което се налага да се примирите. Ако бях на ваше място, щях да се примиря. Само гледайте да направите това, което ви казвам.

Шоу стана и потупа Блум по тлъстия гръб.

— Поговорете с господин Рахман. Не бързайте много. Когато решите. Днес по някое време по-късно вечерта ще го навестя. Окей?

След което се обърна и напусна заведението.

 

 

Шоу стигна до шевролета, паркиран отсреща на улицата, тъкмо навреме. Мейсън беше включил телефонния монитор, настройваше го и се мъчеше да засече радиосигнала от клетъчния телефон на Блум. Точно затова Шоу бе искал да намери Блум извън офиса му. За да използва клетъчния си телефон.

За щастие, не беше от по-новите цифрови модели. Аналоговото предаване беше по-лесно за прихващане. Блум не се забави да набере номера, както беше поискал от него Шоу. Той тъкмо беше успял да постави касетофона си пред микрофона на монитора, когато разговорът започна.

Очилата на Мейсън бяха кацнали върху широкия му нос, докато си записваше грижливо номера на фабричния модел и телефонния номер на клетъчния телефон на Блум, когато надписите се появиха върху екранчето с течни кристали на монитора.

Шоу се загледа в изписващите се цифри и заслуша. Обичайният статичен шум се появяваше и заглъхваше, но мониторът беше защипал разговора, който му трябваше, направо от въздуха. И той разпозна услужливия глас на лейтенант Конклин, отвръщащ на напрегнатия, притеснен тон на Леон Блум.

Блум говореше на Конклин за някой си Лойд Шоу. Искаше да разбере какво да прави. Искаше да чуе, че някой ще накара Шоу да се махне и да го остави на мира. Искаше да разбере защо този Шоу е нахълтал така безцеремонно във владенията му и открито го е заплашил.

Много въпроси имаше Блум. Конклин се оказа доста хитър и обигран. Той не упомена веднага името на шефа си. И всичко, което каза, беше внимателно премислено. Той каза на Блум да смята Шоу за част от решението. Каза му още, че е най-разумно да сътрудничи на полицията, но че си записва надлежно за тези негови притеснения. Конклин нямаше склонност да говори прекалено открито в ефира, но и това беше достатъчно добро за начало.

На Шоу щеше да му хареса, ако Блум бе споменал името на Джъстин Бъртън. И (или) името на баща й. Този човек сигурно беше убеден, че има широк гръб, щом смяташе, че може да наеме и да пусне от каишката банда главорези, които да избият хлапаците от Сините тапи. На Шоу щеше да му хареса, ако беше упоменал за такава протекция, за да си я запише на касетата, но Конклин побърза да прекъсне разговора.

Мейсън изключи прихващащото оборудване и изгледа Шоу с уморен поглед, който сякаш казваше „колко познато“.

— Ти наистина ли искаш да нагазиш в тия лайна?

— Имаме ли някакъв избор? Този тип Блум смята, че ще се измъкне след всички тези убийства. Да не мислиш, че идва така, от нищото?

— Значи сега тръгваш и по дирите на полицейския шеф?

— Тръгвам по всеки, по когото се наложи, Мейс.

— Боже мили!

— Знам. Вече сме се набутали в това. — Шоу размаха касетофона в ръката си. — Тръгваме по следата, докъдето и да ни отведе.

— Аха. И къде по-точно ще да е това?

— За сега ли питаш?

— Да.

Шоу погали стомаха си.

— Някъде, където да се нахраня.

 

 

Шоу и Мейсън щурмуваха крайпътния „Макдоналдс“ и излязоха с четири плика с ядене. Шоу изобщо не си направи труд да погледне менюто или каквото там беше извадил от торбата да хапне, докато набираше номера в офиса им в Седемдесет и трети участък.

— Уолтър, какво става?

— Имам нещо за Уоткинс. Включи факса в колата си и ще ти го пратя по модема.

— Факс? Имам факс в тази кола?

— Да бе. Виж онова нещо, дето прилича на клавиатурка с екран.

Шоу се огледа и видя машинката, в която можеше да се включи и клетъчен телефон. Досега не беше виждал полицейска кола с факс. Даде си сметка, че Уонг сигурно беше прекарал нощта в осигуряване на цялото това оборудване. Уонг му даде набързо указания и след минута странната джаджа започна да издава писукане и забълва свитък лъскава факс хартия, съдържаща информация, която щеше да ги насочи по следите на Уоткинс Гирата.

Разпечатката беше минала през компютъра на Уонг, издърпвайки информация от данни, съхранявани дълбоко в недрата на компютърната мрежа на НЙПУ. Шоу проучи грижливо факса и стигна до извода, че Уолтър Уонг наистина умее да върши някои малки чудеса.