Джон Кларксън
Гангстерски рап (22)

21.

Докато Лойд Шоу приключваше срещата си в Трибека, Арчи Рейнолдс се отправи към друг мотел на Дитмарс стрийт.

Даваше си сметка, че следващият му ход срещу мюсюлманите ще трябва да изчака, докато първо не уреди спешно бизнеса си с наркотика. Беше накарал Реджи Шантавия да разпръсне оцелелите членове на бандата по двойки и тройки със следното послание към всяка група — не стойте на улиците; не се притеснявайте за мюсюлманите; не оставяйте наркоманчетата да се събират в Ямата; преместете продажбите долу на приземните етажи; разпределете клиентите по прозорците около комплекса; продавайте от прозорците, всичко да бъде в движение.

Когато и последната група се изниза, Реджи попита шефа си:

— С’а к… к… к’во?

— Сега педерастите наистина ще разберат какво значи думата ад.

 

 

Когато Лойд Шоу най-сетне стисна ръката на Орестъс Мейсън и излезе от ресторанта, изпита благодарност, че апартаментът му се намираше само на три преки оттам, но почти едновременно с това и неудобството, че Джейн вече ще е вкъщи и сигурно ще бъде раздразнена, че се връща толкова късно, отново вмирисан на уиски и цигари.

Ах, помисли си Шоу, Джейн! Може ли изобщо нещо да ядоса голямата печалбарка, която изкарва „хляба на фамилията“? Великата адвокатка, успяла да си пробие път в голямата адвокатска фирма въпреки трудностите. Беше си пробила път със зъби и нокти. Да, беше успяла. Не като него, некадърника.

Докато си мислеше за Джейн и за своето завръщане у дома, една картинка се оформи в съзнанието на Шоу. Видя се застанал пред входната врата, опитвайки се да набута ключа в ключалката, докато накрая установява, че той повече не превърта. Предполагаше, че някой ден ще се стигне и дотам. Беше сигурен, че Джейн отдавна си мисли да смени патрона на ключалката.

Това не беше най-доброто, което можеше да си представя, докато крачеше по улиците уморен, ядосан, напрегнат и полупиян от силното ирландско уиски.

Изведнъж изпита непреодолимо желание да продължи да пие. Представи си как седи в някой тъмен бар и пие сам, потънал в мрачни мисли за цялата мръсотия, в която се беше набутал.

Познаваше всеки бар в квартала. Помисли си за един стар ирландски бар, на малко разстояние пеша и дори си представи кой точно стол ще заеме до бара, виждайки се как удря още две, може би три питиета, после казва „Да им го начукам“ на всички, влиза в колата си и кара цяла нощ, профучавайки по пусти, задрямали в ранното утро магистрали по пътя към своето ателие. Шофира, докато изтрезнее, после се залавя за рисуването с акрилната боя, докато не потъне напълно в цвета, в тъканта, в миризмата на червената рисунка.

Представи си всичко това, докато крачеше по оживените нощни улици на града. Но вместо пред бар, Шоу се озова изправен пред входната врата на жилището си и завъртя познатия ключ в познатата ключалка, която все още се отваряше за него.

Пристъпи в мансардния апартамент и тихо затвори вратата зад себе си. Познаваше този звук. Знаеше колко силно скърцат старите панти и дървеният под, въпреки всичките му усилия да стъпва тихо. Знаеше, че няма начин да попречи на тези звуци да разбудят Джейн. Тя спеше много леко.

Когато се пъхна в леглото, тя, все така с гръб към него, попита:

— Неприятности ли имаш?

Шоу реши, че макар въпросът на Джейн да беше израз на обичайната й досетливост, този път не съдържаше обвинителни нотки.

— Да. Вероятно.

— Вероятно?

— Е, определено, но има начин да се справя с това.

— Нима?

Скептицизмът отново се беше прокраднал в тона й, разкривайки истинските й чувства. Една дума само, „нима“, и лекият оттенък на топлота и загриженост, който беше доловил, се изпари.

— Да. По един или друг начин — отвърна Шоу.

Джейн усети нещо особено в тона му и тихо каза:

— Добре.

И в този миг сякаш се събуди някаква частица от старата Джейн — онази Джейн, която някога беше обичал. Шоу знаеше, че това няма да продължи и че всичко е по-скоро по негова вина, отколкото по нейна. Той беше този, който беше изчезвал за дълго време от дома, и то без обяснения. Това я беше наранявало. Той се връщаше гневен, рязък, напрегнат, неспособен изобщо да говори нормално с нея. Още тогава си даваше сметка, че всичко ще тръгне на зле. Но поне за миг, нейното кротко „добре“ му прозвуча като пълно опрощение. Като това, което свещениците дават на войниците, преди да тръгнат на битка и да загинат. Никаква нужда от изреждане на различните грехове. Никакви разпити за установяване на точния размер на вината. Никаква нужда от определени актове на очищение.

Тя просто му каза „добре“ и нищо повече.

 

 

Шоу спа неспокойно в очакване първият лъч на новия ден да се процеди през очертанията на прозореца. Искаше му се да стане и час по-скоро да се изправи пред онова, което му предстоеше, но изчака, докато Джейн напусне апартамента. Тя винаги ставаше и излизаше много рано.

Той направи старателно обичайния си сутрешен тоалет, мъчейки се да се отърси от самотата, която изведнъж го беше обкръжила, и от неприятния махмурлук, резултат от снощното препиване. Загледа се в огледалото с бръснач в ръка в лицето си, в бръчиците около устните, в торбичките под кървясалите очи. Даваше си сметка, че това, което щеше да прави днес, и следващия ден, и по-следващия, докато всичко свърши, щеше да го промени. До сега, колкото и отвращение да беше натрупал към полицията и към всичко, което му беше дала и отнела службата, Шоу се беше старал да спазва правилата. Но сега това, което му предстоеше да свърши в Браунсвил, щеше да промени всичко. Иронията на ситуацията го парна. За да остане на служба, докато дойде моментът, в който ще може да я напусне с всичко, което беше припечелил за тези двадесет години, той и неговият екип от несретници трябваше да действат като хора извън закона. Редовните детективи, прикрепени към подобен случай, щяха да действат по своя обичаен, муден маниер, съгласно правилата. Следвайки процедурата. Шоу и хората му нямаше да могат дори да си помислят за някакви си правила. Щяха да тръгнат срещу всички наведнъж, без да подбират средства, колкото може по-бързо и по-твърдо.

Време беше. Знаеше с какво ще започне. С дъщерята на полицейския шеф — Джъстин Бъртън.

 

 

Шоу имаше уговорена среща с нея в девет часа в нейния Общински център. Тъй като колите на отдела щяха да бъдат изпратени до Седемдесет и трети участък, а Шоу нямаше никакво намерение да ходи със собствената си кола до Браунсвил, той взе метрото. Реши, че освен всичко друго, това щеше да му предостави възможност да поогледа квартала.

Според картите на района и схемите на метрото, които беше прегледал, метростанцията „Ню Лотс“ беше най-близката до социалния център на Джъстин. На около четири карета разстояние. Така че Шоу взе влак А в горната част на града до Четиринадесета улица — разпределителен център на много нива, където правеха връзка няколко линии и свършваше бруклинската линия Л. Той слезе по сумрачните бетонни стъпала до долната платформа и влезе в спрелия влак Д.

След няколко минути чакане, влакът дръпна напред и потегли, плъзгайки се през Манхатън, ръмжейки през тунела под Ийст Ривър, след което най-после излезе на открито сред огрения от ранното утро Бруклин.

Влакът пътуваше срещу сутрешния поток от пътници за Манхатън, така че вагонът на Шоу не беше много пълен, но с всяка следваща спирка в Бруклин белокожите пътници, жители на Манхатън оредяваха за сметка на чернокожите обитатели на Бруклин.

До тази сутрин април в Ню Йорк приличаше повече на март, като че ли градът все още не можеше да се изтръгне от прегръдката на зимата, сковала го в сняг и лед. Тази сутрин обаче първите повеи на пролетта започваха да се долавят из въздуха.

Докато влак Л продължаваше да скрибуца по откритите участъци на коловоза, Шоу внезапно забеляза мъгла в северна посока. Мъгла?! За миг си помисли, че се намира близо до вода. Не може да бъде, каза си той. Веднага си представи картата на метрото. В момента пътуваше през самия център на предградието. Какво, по дяволите, правеше тази мъгла тук, запита се той. Безпокойството му изведнъж се засили и той се почувства леко объркан.

Докато влакът взимаше един завой, той се взря в мъглата и най-сетне разбра какво я беше предизвикало. Минаваха покрай голям участък гола земя, покрита с остатъци сняг и лед, натрупани след зимните виелици. Топлият въздух, лъхащ над студеното поле, бе предизвикал природното явление.

Но какъв беше този участък гола земя посред Бруклин? Шоу знаеше, че не е близо до Проспект Парк. Когато мъглата малко се разсея, пред очите му изникна сцена като от някой филм за Дракула. Голата земя представляваше гробище. Всъщност, не само едно гробище, а гмеж от прилепени едно до друго гробища: „Евъргрийнс“, „Тринити“, „Маунт Джуда“, „Сейлем Фийлд“ и още, и още. Като че ли тук имаше милиони гробове, каменни плочи, гробници мавзолеи. Крипти от стари времена. Шоу започна да си представя купищата мъртви кости, гниещи в земята под студения покров на киселата мъгла. Смъртта беше последното нещо, за което Шоу искаше да му се напомня тази сутрин. Знаеше, че в „Ню Лотс“ се избиват чернокожи мъже. Стрелят се едни други, пребиват се до смърт, палят се. Но нямаше да позволи картините на смърт да изпълнят съзнанието му. До този момент всичко това просто му беше разказано или го беше прочел в докладите на Де Лука. По някакъв начин огромното пространство с гробове му подейства като катализатор, дърпайки спусъка на страха вътре в него. Запита се дали това беше страх от смъртта или от това, че ще трябва да убива. Или и от двете.

Ако гробищата изглеждаха последния пристан за мъртвите, то Браунсвил изглеждаше последната спирка за живите. Докато влакът на Шоу скрибуцаше, навлизайки в Браунсвил, гледката от издигнатия над земята коловоз разкриваше един квартал, в който нямаше и помен от нещо ново, живо или тръпнещо. Никакви нови коли, никакви нови сгради, никакви нови улици. Дори цветовете на знаците и семафорите изглеждаха потъмнели от времето. А това, което беше старо, бе и мъртво. Занемарени здания, оставени да се сринат или бавно да рухват. Други просто бяха опожарени и превърнати в руини. Тук-там се мяркаха оскъдни островчета живот — бакалия, автотенекеджийница, порутен склад за мебели — все признаци на мизерен квартален бизнес. А всичко между тях беше старо, грозно, мъртво — пустош.

Влакът спря на станция „Ню Лотс“. Шоу излезе и пристъпи, сам, на издигнатата платформа. Добре дошъл в Браунсвил. Дори въздухът тук беше някак наситен с тление.

И не беше нужно много време, за да се засилят притесненията му. Още от издигнатия коловоз забеляза опожарения сервиз. Приличаше на зейнала черна рана на уличката, минаваща успоредно на коловоза. Пътуващият на запад влак на успоредната линия изскърца до станцията, издавайки обичайния писък, но този път на Шоу му се стори, че чува писъците на горящи хора. Въпреки топлия въздух усети ледена тръпка, преминаваща от тила по целия му гръб. Той разкърши рамене и тръсна глава, мъчейки се да се отърве от настроенията, които внезапно го бяха обзели.

— Мамка му — промърмори той на себе си.

Тръгна напред, насочвайки се към изхода. Стараейки се просто да го достигне. Не стигна далеч. В мига, в който се добра до горната площадка на стълбището, отвеждащо към уличното ниво, на най-долното стъпало едно гневно черно лице се извърна към него. Едно от кварталните момчета, дебнещо недалеч от спирката за жертви.

Младежът го наблюдаваше с неприязън чак до момента, в който Шоу трябваше да премине покрай него. Бърз грабеж и щеше да има с какво да изкара деня.

След инцидента с момчетата, фенове на гангстерски рап, на Тилдън авеню, Шоу нямаше настроение отново да се разправя с чернокожи младежи. Затова изобщо не обърна внимание на натрапника. Но когато влезе в станцията видя, че наблизо висяха още трима като него. Стояха вътре в постройката на станцията, която беше толкова стара, разнебитена, мръсна и занемарена, че единственото ново нещо в нея беше бронираната кабинка, приютяваща билетопродавача. И дори тя беше одраскана с графити.

Сега всичко му стана ясно. Първият на стълбището беше наблюдателят. Той трябваше да избере жертвата, да я последва до станцията и да даде знак на останалите. Те или щяха да му се нахвърлят още вътре или да го проследят по улицата.

Шоу усети надигащата се в него гадна смесица от гняв и страх. Пак същото, помисли си той. По дяволите! Гледай право в тях. Право в тях, мамицата им!

Бяха трима, напъхани в станцията, загърнати в опърпаните си якета, торбести дрехи, качулки, тежки кубинки или баскетболни маратонки. В очите на Шоу те изглеждаха по-скоро като някакъв триглав звяр, отколкото като трима отделни чернокожи младежи.

Той не се постара да си придаде груб или гневен израз. Но наистина съсредоточи погледа си право в тях, внимателно оглеждайки лицата и взирайки се в очите им. Запази изражението си безизразно, за да не ги предизвика да тръгнат след него само заради едната гордост. Не, просто ги гледаш, каза си той. Макар да усещаш учестения си пулс, само ги гледай, така че да разберат, че не бива да се захващат с теб. Изобщо не си и помисляй да преминеш покрай тях кротичко, с наведена глава. Мисли за своя глок на кръста и за резервния пистолет под лявата мишница. Мисли как го изваждаш бързо, дърпаш плъзгача и го насочваш. За тях не мисли.

Те го изгледаха гневно. Не желаеха да пропуснат възможността да го изплашат, но все пак решиха да не го закачат. Оставиха го да отмине. По-добре да спипат някой по-лесен.

Шоу бутна люлеещата се врата, забелязвайки, че стъклото й е счупено, и излезе на тротоара.

Навън не беше по-поносимо, отколкото в станцията на метрото. Шоу имаше чувството, че се е озовал на ничия територия, посред зона на бойни действия. Стоеше сред сумрачната утринна светлина под издигнатия над уличния терен влаков виадукт, като се оглеждаше наляво и надясно и се мъчеше да проумее къде точно се намира. Нямаше много за гледане. Никакви хора, никакви забързани пътници, тичащи да пристигнат навреме на работа, никакви улични знаци. Нищо нямаше наоколо, освен едноетажни и двуетажни сгради, по всяка вероятност обитаеми, наред със здания с обковани с шперплат прозорци и врати, обгорели руини и покрити със строителни отпадъци празни парцели.

Докато се оглеждаше наоколо, само две места му се сториха със сигурност обитаеми. На около едно каре вдясно от него на ъгъла се виждаше винарна, а вляво — павилионче за вестници и сладкиши. Тогава къде, по дяволите, се намираше комплексът „Ню Лотс“ с петте си четириетажни здания и стотиците си обитатели?

Според това, което Шоу беше запаметил от картата, която беше проучил, „Ню Лотс“ трябваше да се намира вляво от него. Затова той тръгна в тази посока, като се надяваше, че се е насочил правилно. Това означаваше да мине покрай павилиона за вестници и сладкиши, където се беше събрала друга групичка квартални хулигани.

Шоу си помисли за конституционното право на гражданите на събирания. Те имаха такова право, нали? Но не се събираха за утринни молитви или за мирен протест, или за да обсъждат световните събития. Те просто чакаха. Висяха. А сега имаше какво да правят — да огледат белия мъж и да му стъжнят живота.

Шоу се зачуди дали щеше да е по-различно, ако беше чернокож, човек, живеещ в този квартал. Щеше да има разлика, разбира се. Най-малкото нямаше да се оглежда сега за улични знаци, каквито тук нямаше. Ако живееше в този квартал щеше да знае къде, по дяволите, се намира.

Обичайното молебствие от тихи ругатни изпълни главата на Шоу, когато осъзна, че да стои така, като изгубен под линията на метрото, нямаше да си помогне. Той закрачи право към вестникарския павилион, насочвайки се към тайфата безделничещи лоши момчета.

Докато крачеше към пресечката, Шоу най-сетне забеляза някакъв признак на нормален живот в квартала. Едно раздрънкано такси зави пред него и се отправи към входа на станцията. То спря и Шоу се извърна да погледне възрастния мъж, жена му и голямата им дъщеря, които слязоха от колата. Бяха чернокожи, спретнато облечени, очевидно тръгнали за работа. И очевидно имаха достатъчно опит, за да знаят, че ходенето пеша до метрото не е най-добрата идея тук.

Тогава защо, по дяволите, се мотая пеша тук? — запита се Шоу. Защото съм дошъл да спасявам момчета като онези там да не се избият помежду си, а те са готови всеки момент да ми скочат.

Шоу не беше изминал и половината разстояние до пресечката и пет чифта очи се впериха в него. Когато се изравни с вестникарско-сладкарския павилион от другата страна на улицата, едно от момчетата вече се бе отделило от останалите и тръгна след него.

Шоу разкопча ципа на коженото си яке, за да му е по-лесно да посегне към глока. Боже мой, помисли си той, но това е тъпо! Тук съм едва от пет минути и вече съм готов да измъкна патлака си за втори път.

Той чу стъпките зад себе си. Каза си, хайде, този тип знае, че си ченге. Би трябвало да знае. Защо, по дяволите, го прави тогава? Шоу си представи и останалите четирима, спускащи се след него. Как връхлитат, събарят го и един от тях докопва оръжието му. Той не успява да извади резервния пистолет, някой го е фраснал в лицето с юмрук или го е изритал в главата. А и да успееше да извади оръжието си, какво? Стрелба от упор, насред улицата посред бял ден?

В никакъв случай. Шоу се обърна внезапно и момчето зад него се закова на място. Беше твърде близо. На по-малко от два метра.

Шоу прецени, че е не повече от шестнадесетгодишен. Тийнейджър, достатъчно голям, за да го изплаши, и твърде млад, за да има разум в главата си. Внезапното движение на Шоу изненада хлапака, но той вирна брадичка и изгледа Шоу, стараейки се да си придаде вид на много лош тип, според собствените му представи. Беше облечен като типичен квартален безделник — провиснали сини дънки, развързани маратонки, черно кожено яке. Всичко по него беше толкова голямо, че изглеждаше потънал в дрехите си, с глава, щръкнала над вдигнатата яка на кожената връхна дреха, полуснишена, хищна.

Шоу пристъпи крачка към него и вдигна пръст.

— Изчезвай! Аз съм ченге. Не искаш да си имаш работа с мен, нали?

Погледът на „гадняра“ трепна за миг, след което се оказа, че не е чак толкова гаден.

Шоу не изчака отговор. Не му трябваше такъв. Обърна се и се отдалечи, вслушвайки се за някакво внезапно движение, за стъпки, които ще затрополят след него. Но нищо не последва. Беше спечелил.

Раздрънканото такси, което беше закарало семейството до станцията на метрото, се върна по посока на Шоу и мина покрай него. Водачът го погледна, очаквайки да му махне с ръка, защото знаеше, че е лудост един бял да върви пеша из улиците на Браунсвил. Но Шоу му отказа. Майната му, никой няма да ми казва какво да правя. Няма да е нито тяхната, нито твоята, приятел.

Той стигна до пресечката и най-сетне видя уличен знак. Беше вървял по Ван Зиндерен авеню. Пресечката беше улица Хегеман, вдясно. Нагоре по Ван Зиндерен — порутен супермаркет заемаше почти цялото каре. Шоу видя как една жена с три малки деца излиза оттам. Носеше две кафяви торби с продукти. Най-голямото дете, момче на около шест години, носеше трета торба. Двете му по-малки сестрички, три или четиригодишни, подтичваха след майка си.

Шоу предени, че жената едва ли беше на повече от двадесет години.

Той изгледа младата жена, която се запъти в негова посока. Вероятно към комплекса „Ню Лотс“, тъй като наоколо не се виждаше никакво подходящо за обитаване място.

Шоу пресече улицата диагонално и го видя, издигащ се в средата на Браунсвил като тумбесто тухлено укрепление. Нищо чудно, че Сините тапи го бяха завзели. Петте сгради, съставящи „Ню Лотс“, бяха единствените по-значителни постройки околовръст и очевидно представляваха главната забележителност на квартала. Ако искаш да продаваш нещо на някого, то това беше най-подходящото място за целта. И щом една наркобанда се бе установила в този комплекс, никой нямаше да може да ги разкара оттук без бой.

Когато Шоу се приближи до комплекса, забеляза две сини полицейски бариери, поставени пред порталния вход към комплекса и една патрулна кола, паркирана отпред. В синьо-бялата кола седяха две ченгета. Единият пиеше кафе, а другият беше свел глава, борейки се с кръстословицата в „Ню Йорк Поуст“.

Жената с трите деца пристъпи към новата желязна портална врата. По-голямото момиченце се затича напред към вътрешния двор, ограничен от петте обкръжаващи го здания. Очите на Шоу го проследиха, докато детето се присъедини към групата момиченца на същата възраст. Забеляза още дузини деца, от едва проходили до тийнейджъри, в откритото пространство между жилищните сгради. Успя да различи само една група от три майки, насядали на пейката. За миг „Ню Лотс“ му заприлича почти на училище. Дворът беше като игрална площадка.

Шоу зави надясно и се запъти към общинския център. Не забеляза повече ченгета на улицата. Никакво присъствие на полиция, освен пред входа. Но когато се изравни с източната сграда на комплекса, Шоу забеляза двама чернокожи мъже, крачещи срещу него. Бяха обути в черни панталони и тежки кубинки. Единият беше облечен в армейско полево яке, другият в дълго черно кожено манто. Двамата носеха плетени шапчици и бяха брадати. Единият от тях държеше радиостанция. Мюсюлмани охранители. Шоу веднага се почувства в безопасност, защото обхождаха улицата, а не седяха в патрулна кола.

Когато закрачи към северната страна на комплекса и зави по Рокауей, Шоу вече не се чувстваше толкова глупаво заради решението си да тръгне сам пешком из улиците на Браунсвил. За десет минути беше научил доста.

Когато пред очите му се появи Общинският център за социални грижи, Шоу тутакси разбра приоритетите на полицейския отдел по отношение на „Ню Лотс“. На четиристотинте обитатели на комплекса се полагаха две ченгета, „дремещи“ в патрулна кола. Джъстин Бъртън обаче разполагаше с петима униформени полицаи, застанали на пост пред входа на нейния център. Плюс две патрулни коли, паркирани в другия край на карето, с още полицаи в тях. Както и една немаркирана кола пред входа на центъра с трима детективи от Следствието — хора от личната охрана на полицейския шеф. Сини бариери бяха наслагани по цялата дължина на четирите полуготови едноетажни постройки, съставящи центъра.

Шоу показа значката си на ченгето, застанало пред входната врата на центъра. То я огледа по-грижливо, отколкото Шоу очакваше, след което отстъпи встрани. Друг полицай, който стоеше вътре, отвори втората врата, след като той показа значката си и на него.

Сетне се зае да преформулира в главата си целта на срещата, за която беше помолил. Беше дошъл, за да убеди дъщерята на полицейския шеф да се махне от този квартал, докато не се сложи край на неприятностите. Човече, каза си той, в момента това е може би най-безопасното място в целия град.

Вътре в центъра цареше тишина. Шоу погледна часовника си. Девет без три минути. Никой не се мярна наоколо за да го упъти, затова той тръгна по същия коридор, по който Рахман Абдул Х беше преследвал Арчи Рейнолдс, надзъртайки в офисите, покрай които минаваше. В два от тях видя спящи хора, отпуснати по пластмасовите столове. Все жени и деца. Зачуди се защо просто не бяха легнали да спят на пода, и отговорът дойде от само себе си. Не искаха да споделят пода с някой, който би пожелал да го стори.

Шоу стигна до голямата приемна. От нея тъкмо излизаше майка с три деца. Младата жена беше облечена в размъкнати джинси и светлосиня фланелка, но широките дрехи не можеха да скрият колко изпосталяла беше всъщност. Косата й имаше нужда от сресване. Кожата й изглеждаше бледа и пепелява. Децата й, слава богу, имаха здрав вид. Трябва да бяха на около три, четири и шест години. Все момчета, облечени в джинси и фланелки, сънени и малко унесени. Нормалният им вид като че ли още повече подчертаваше лошото състояние на майката. Според Шоу, тя спокойно можеше да си сложи табелка на гърдите, на която да пише: „Загубих всичко заради праха“. Изглеждаше притеснена от това, че Шоу се беше появил тук, за да стане свидетел на падението й. Той се опита да се държи така, все едно че беше напълно нормално за една млада жена с три деца да започва своя ден, събуждайки се върху пластмасов стол в приют за бездомници.

Една посрещаща посетителите социална работничка седеше зад очуканото бюро в приемната. Въпреки ранния час, младата жена изглеждаше ведра и делова, с коса, прибрана в стегнат кок. Спретнатите дрехи стояха добре на стройното й тяло. Шоу си помисли, че това може би е първата работа в живота й. Предположи, че това е същата млада жена, която бе залегнала под стола, запокитен по нея от Арчи Рейнолдс. Браво, помисли си Шоу. Не се оставяй на тези скапаняци да те съсипят.

Лист шперплат беше закован на мястото на стъклото, от което обстановката в приемната изглеждаше някак по-мрачна, но пък даваше някакво усещане за сигурност.

— Госпожица Бъртън тук ли е? — тихо попита Шоу. — Аз съм детектив Шоу. Имам уговорена среща в девет.

Младата жена кимна и посочи към свързващата врата вдясно. След две крачки по коридорчето Шоу се озова до отворена врата вляво.

Джъстин Бъртън седеше до бюрото си, с очертан на утринната светлина силует, и говореше с някого по телефона. Шоу беше очаквал с нетърпение да я види. Беше чувал, че полицейската дъщеря е красавица. Но сега реши, че „красива“ е слаба дума, за да я опише. Джъстин Бъртън беше повече от красива. Той се спря пред кабинета, за да има повече време да я огледа.

Отначало, макар и седнала, ръстът и осанката й напомниха на Шоу за някой преуспял чернокож супермодел. Но той бързо отхвърли това първо впечатление. В Джъстин Бъртън имаше нещо много повече от преднамерена показност. Тя беше надхвърлила възрастта за модел, което придаваше известна зрялост към външната й хубост. А и гласът й звучеше особен, аристократичен. Долавяше се мека, фина и ангажираща нотка, ала същевременно беше изпълнен с прямота и увереност.

След няколко мига тя забеляза Шоу с периферното си зрение, извърна се към него и му махна с ръка да влезе и да седне. После отново се обърна настрани от него, за да довърши разговора си по телефона. Шоу нямаше нищо против да почака. Това му осигури още малко време да й се полюбува.

Той се самовъзнагради с тази милост, започвайки от лявата й ръка, държаща телефонната слушалка. На утринната светлина ръката й приличаше на полиран фрагмент от изящна ренесансова скулптура, изваян от художник, който е искал само в един съвършен детайл да въплъти красота, грация и женственост. Кожата й беше гладка. Пръстите дълги. Китката нежна, но заредена със сила. Тенът й, кремаво светлокафяв, като че ли поглъщащ блясъка на утринното слънце.

След ръката на Шоу му се прииска да обходи с поглед тялото й, но се задоволи с очертания профил. Успя само да проследи строгите линии на челото и брадичката.

А после, без никакво предупреждение, без да се сбогува, тя приключи разговора, постави слушалката на вилката и се обърна към него толкова бързо, че го свари неподготвен.

— Предполагам, вие сте детектив Шоу?

Шоу само кимна, мъчейки се все още да формулира в главата си точното определение за нея. Зашеметяваща? Не. Красива. Той продължи да се връща към тази простичка, макар и слаба дума. Най-после се примири и я прие.

Шоу се надяваше, че външният й вид не я е развратил. Да не говорим за положението й на дъщеря на човек с такава голяма власт. Но дори да беше покварена той реши, че въпреки всичко ще изпитва удоволствие да я гледа. Да гали само кожата й с очи беше истинско удоволствие. Той си помисли, че това може би е най-удивителното нещо в нея. В нея имаше някакъв блясък. И макар очевидно тенът й да беше по-тъмен от неговия, блясъкът и нюансът изглеждаха така необичайни, че на Шоу му се струваше, че кожата й излъчва сияние.

Той усети, че му се налага да се покашля, преди да заговори.

— Да, Лойд Шоу, госпожице Бъртън. Надявам се, че не идвам в неподходящ момент.

Това не предизвика отговор.

Разбира се, че беше дошъл в неподходящ момент. Иначе защо, по дяволите, беше тук?

Последва неловка тишина. Колкото и добре да изглеждаше, Джъстин Бъртън очевидно не се чувстваше никак добре. Сега, когато се беше обърнала към Шоу, той можа да види хирургическата превръзка на дясната страна на лицето й, започваща точно под ъгълчето на устата й и продължаваща надолу под брадичката и челюстта. Рамото и ръката изглежда също я боляха. Тя внимателно положи дясната си ръка в скута. Изглеждаше уморена. Също така притеснена и може би малко нетърпелива.

— Съжалявам. Предполагам, че ако моментът беше добър, аз нямаше да съм тук.

— Така е.

— Е, имам няколко въпроса, ако не възразявате.

Тя помръдна неловко на стола си.

— Нали казахте, че е важно да поговорим, така че давайте.

— Много ли ви боли?

— Това ли е първият ви въпрос?

— Ами, не изглеждате съвсем добре.

Тя го изгледа за миг намръщено, но гримасата й скоро премина в измъчена усмивка.

— Не съм в идеална форма. Проклетата брадичка ме боли. Утре трябва да свалят конците. Опъват ми кожата. Особено когато се усмихвам. Нещо, което не правя много често напоследък. А когато помръдна ръката си, гърбът и рамото ме заболяват адски.

— Трябва да сложите превръзка през врата, за да обездвижите ръката.

— Видът й не ми харесва.

Шоу си помисли, щом една превръзка я смущава, би трябвало да е съвсем комплексирана от шевовете на лицето си.

— Видът й?

— Бих предпочела да не ми напомня постоянно за онова, което се случи.

— Разбирам.

Пак мълчание. Джъстин Бъртън не се чувстваше задължена да запълва паузите.

— Значи, хм, смятах да ви задам няколко въпроса, които вече трябва да са ви задавали, просто за да ви подготвя малко за разговора, но защо не вземем да ги прескочим и да минем направо на това, което е важно за мен?

— Да, така ще е по-добре. Напоследък не мога да спя добре от раните си и нямам желание да отговарям на още един полицай дали мога да разпозная човека, който премина тук като ураган, след като вие вече знаете кой е той.

— Арчи Рейнолдс?

— Да.

— Познавате ли го?

— Не лично.

— Как разбрахте, че знаем за него?

Джъстин изгледа Шоу, сякаш му казваше не знае ли коя е тя, или просто се прави на глупак.

— Ами, не съм сигурен дали баща ви ви информира за…

— Вероятно не ми казва и половината от това, което знае, но ми каза за този Арчи Рейнолдс.

— Какво ви каза?

— Не е толкова важно. Знам кой е той. Знам много добре какво причинява бизнеса с кока на жените в този квартал.

— И какво е то?

— Деградира ги до равнище, което е трудно да си представите, детектив Шоу.

— И децата им също така, нали?

За миг Джъстин омекна.

— Да. Вие не можете да го разберете съвсем, но те страдат повече от всеки друг.

— Възрастните поне имат избор. Може би не е съвсем реален, но… — Шоу млъкна. — Сигурен съм, че вие знаете повече за това от мен.

— Видяла съм много повече, отколкото би ми се искало. От първа ръка.

— И затова сте тук?

— Затова съм тук, детектив Шоу. Тези жени имат нужда от помощ. Децата им имат нужда от помощ. И аз съм тук, за да им я дам. В момента това тук не е нищо повече от един кратковременен приют за съсипани жени в тежко състояние, но имам намерение да осигуря нещо много повече от това.

— А-ха.

— Единственият начин тези хора да могат да оцелеят, е да им се осигурят пълно здравно обслужване, работа, специализирани съвети, консултации, психотерапия за отказ от дрогата, рехабилитация, подслон. По друг начин просто нищо няма да се получи.

— Звучи амбициозно.

— Така е. Но ако успея да го постигна тук, ще мога да го направя където и да е другаде. Където и да е в града.

— Изобщо не ми се струва, че разполагате с достатъчно пространство за всичко това тук.

— Не разполагам.

— Тогава…

— Къде ще го намеря ли? Това ли искахте да ме попитате?

— Да.

— Къде мислите? Изглеждате интелигентен човек.

— За ченге?

— Хей, познавам някои ченгета.

— И какво ви е мнението за тях?

— Това съществено ли е?

— Не. Просто съм любопитен.

— Ами повечето от тях не ме зяпат така открито като вас.

— Това е, защото са по-възпитани или защото повече ги е страх от баща ви?

— Не знам.

— Може да ви прозвучи неискрено, но съжалявам, че съм толкова нахален.

— Няма нищо. Все пак ме ласкае.

— Радвам се да го чуя. Вие самата гледате хората съвсем открито.

— Опитвам се да вникна в тях. Не ме е страх да ги гледам в очите.

— Е, аз добре ли ви изглеждам?

— Не съм забелязала нещо, което да ме подразни, както обикновено се е случвало досега.

— Поласкан съм.

— Сега, след като и двамата сме вече поласкани, детектив, стигнахте ли най-после до частта, за която всъщност искахте да говорим?

— Почти.

— Аз не разполагам с много време.

— Окей. Колко от апартаментите „Ню Лотс“ смятате да вземете за своя Общински център?

— Благодаря ви, че най-сетне стигнахте до същината. Кой е казал, че смятам да взема част от „Ню Лотс“ за моя център?

— А не смятате ли?

Джъстин замълча, но накрая призна.

— И как ще го отиграете?

— Повярвайте ми, не беше никак лесно. Никога не е лесно. Където и да се опиташ да го направиш, винаги се оказва доста заплетено.

— Не и в задния двор.

— Да. Но този двор тук е толкова лош, че най-накрая взех, че впрегнах всичко наведнъж: политическата, финансовата и общинската поддръжка. Недвижими имоти „Арбър“ се съгласиха да ми отстъпят двадесет апартамента на първия етаж на сграда А. И може би допълнителни офиси някъде из комплекса.

— А-ха.

— Какво трябва да означава това „а-ха“?

— Сега нещата стават малко по-ясни.

— Защо?

— Ами, предполагам, че не е кой знае каква тайна това, че се премествате в апартаменти „Ню Лотс“.

— Не. Не е тайна.

— Следователно можем да приемем, че Арчи Рейнолдс също знае това.

— Защо?

— Защото е дошъл тук, забил е патлак в лицето ви и ви е заплашил.

— Какво? Искате да кажете, че е искал да ме прогони оттук ли?

— Нямаше да му трябва да ви гони, ако ви беше застрелял.

— Тогава защо не го направи?

— В доклада, който прочетох пише, че пистолетът му е бил празен.

— Вижте, останах с впечатлението, че някакви хора го преследваха и той просто избяга оттук.

— Не. Той е дошъл тук преднамерено. Планирал го е.

— Вие откъде знаете?

— Колата, с която се е измъкнал, се е намирала на улицата, минаваща от другата страна на постройките ви. Чакал го е. В докладите се казва, че той е притичал през жилищния комплекс от другата страна на улицата и е излязъл през безистена на Рокауей. Аз току-що минах през този район. Колата не го е чакала там. Вместо това се е намирала чак от другата страна на панелите. Той е знаел къде отива. Точно тук. Подозирам, че ако е имал време да презареди, щяхте вече да сте мъртва.

Шоу погледна Джъстин в лицето. Част от храбростта й като че ли се беше изпарила.

— Къде е била охраната? — попита я той.

— Имам двама охранители. Един за дневната смяна и друг за нощната. Този от дневната смяна беше отишъл да обядва.

— Не, къде са били хората от полицията?

— Мен не ме пазят по двадесет и четири часа в денонощието. Във всеки случай не и до този момент. Баща ми е този, когото пазят денонощно. Аз не искам това. Досега само ме наблюдаваха. А и нямаше признаци, че може да възникне неприятност.

— Не ви е хрумвало, че тук може да възникне проблем?!

Джъстин замълча за миг, след което каза:

— Те ме увериха, че ще бъда в безопасност.

— Кои са ви уверили?

— От компанията за недвижимо имущество казаха, че вземат мерки за сигурност.

— Кои? Мюсюлманите ли?

— Да. Смята се, че са много добри в този бранш.

— Кой точно ви каза, че ще се погрижат за безопасността ви?

— Един човек на име Блум. Леон Блум.

— И вие приехте уверенията му, че всичко ще бъде наред?

— Той изглеждаше толкова уверен…

— Но е сгрешил. Този път мюсюлманите не са могли да изплашат никого. Лошите момчета не са се поколебали да ги нападнат.

— Явно.

— Но вие не сте знаела на какво са способни Сините тапи, затова не сте предупредили охраната да се погрижи за вас.

— Вижте, казах ви вече, че съм плътно охранявана. Баща ми ги изпраща да ме пазят, не е по мое настояване.

— Да, но баща ви не се опитва да организира общински център в жилищен комплекс, който се владее от банда за пласиране на кока, която е във война с една незаконна мюсюлманска охранителна фирма, нали?

Измъчената усмивка на Джъстин отново се появи, но тя бързо я прогони.

— По дяволите! Вече ви казах, че ме боли, когато се усмихвам.

— Съжалявам.

— Вижте, знам, че звучи малко наивно. Но наистина нямах никаква представа.

— Вашите хора би трябвало да знаят с какво точно се занимавате тук.

— Ами ето че вече знаят, нали така? И тъкмо затова сега вие сте тук, нали?

— Аз не съм от разузнавателния отдел.

— А за кой отдел работите?

— Тук съм със специално назначение.

— Каква е задачата ви, детектив Шоу?

— Да прекратя войната между групировките и да се погрижа нищо лошо повече да не ви сполети.

— Разбирам. И как смятате да направите това?

— Като ви помоля да…

— Да какво? Да се прибера у дома и да си пъхна главата под завивките, докато НЙПУ прочисти квартала и той стане напълно безопасен?

— Нещо такова.

— И какво се очаква да правят всички тези жени и деца, които се изсипват тук всеки ден, през времето, докато аз чакам нещата да утихнат? — Джъстин не дочака отговора на Шоу. — Вие наистина ли смятате, че всичко тук ще потръгне, след като направите онова, което смятате за нужно? Вече сте тикнали зад решетките половината мъже от квартала, а тук все още е толкова зле, колкото винаги е било, ако не и по-зле. Какво вие лично смятате да направите, за да промените нещо?

— Ами…

— Доколкото мога да преценя, затварянето на единствените хора, които могат да предложат решение на проблема, е глупаво.

— Имате предвид мъжете от района.

— Да. Мъжете. Как е възможно да се създадат здрави семейства тук, щом няма мъже? Щом ги няма бащите на тези деца? Не всеки мъж в Браунсвил е пласьор на наркотици, който налита на жени.

— А какво да правим с онези, които са като Арчи Рейнолдс?

— Вие ми кажете.

— Да ги затваряме. Това и правим. Пъхаме ги в панделата. За остатъка от живота им, ако е възможно.

— Каква изненада.

— Вие вече май добихте превратна представа за мен?

— Какво виждате, когато погледнете някой млад чернокож? Кажете ми.

— Зависи от младия чернокож, когото гледам. Ей, аз все пак живея в Америка, госпожице Бъртън. Виждам много…

— Много какво?

— Много черни хора. Виждал съм, слушал съм и съм чел, и съм живял, и съм работил с тях. Само затова, че съм ченге, не означава, че не знам нищо за Малкълм, или за Мартин Лутър Кинг, или за Майлс, или за Мингъс, или за Мандела. Или за моя приятел Орестъс Мейсън.

— О, някои от приятелите ви са чернокожи?

— Само тези, чиито фамилни имена започват с „М“. Що за въпрос беше това впрочем? Не е ли малко досадно да смятате, че всеки бял човек, когото срещнете, е непременно расист?

— Не толкова досадно, колкото когато разбера, че е.

Джъстин се облегна назад в стола.

— Знаете ли кое е най-досадното? Непрекъснато да виждаш бели ченгета, които идват в черни квартали под претекст, че ще прилагат закона, и всичко това да завършва с все повече избити или натикани в затвора чернокожи.

— Има твърде много черни хора в Америка, които нямат нищо общо с полицията. Ей, без черните хора няма Америка, но, за нещастие, не цари в Америка мир и причината са някои млади, жестоки, обезумели чернокожи мъже. Не е необходимо точно аз да ви го казвам, нали? Повярвайте ми, госпожице Бъртън, не съм убеден, че всеки един от тях трябва да бъде затворен. Може би поне половината трябва да се озоват в рехабилитационен център или в професионално-учебен център, вместо в затвор. А може би не. Но този тип, госпожице Бъртън, този Арчи Рейнолдс, неговото място е точно в затвора! Той е застрелял от упор двама невинни чернокожи, които са се опитвали да си изкарат хляба, лице в лице, точно на Ню Лотс авеню. Повел е тайфа други младежи, с които е направил засада. Убили са един и тежко са ранили двама. Той е един крайно опасен субект, който е порязал лицето ви и ви е наранил. Нещо повече — щял е да ви убие, ако в пистолета му беше останал още един патрон. Неговото място наистина е зад решетките.

— Е?

По реакцията й не можа да разбере дали беше разтопил леда със своята реч.

— Съжалявам — каза той. — Не знам откъде дойде всичко това.

— Подозирам, отвътре. Може би ви поставям в категория, където не ви е мястото.

— Няма проблеми.

— Сега успяхте да ме разтревожите.

— Какво искате да кажете?

— Накарахте ме да повярвам, че знаете за какво говорите.

Шоу сви рамене.

— Не знам всичко. Но е очевидно, че този тип и членовете на бандата не се колебаят да убиват хора. И той изглежда достатъчно умен, за да може да планира атака, при която е убил трима и е ранил двама, подложил е на терор хората, които живеят тук, и почти е успял да се погрижи и за вас. Никак не е лошо за пет минути работа. Това не ви е някакъв обикновен главорез, пласьор на наркотици. Не е човек, на чиято мушка бих искал да бъда.

— И вие сте сигурен, че той ме държи на мушка?

— Да, сигурен съм. Но дори и да не бях, щеше да е по-добре, ако го погледнехте по този начин, докато тази банда не бъде разкарана оттук.

— Но защо точно мен? „Ню Лотс“ щеше да бъде прочистен и благоустроен с или без моята намеса. Недвижими имоти „Арбър“ притежава тази собственост, преди аз да предприема някакви стъпки.

— Вие знаете това. Но кой е наясно какво си мисли тази наркобанда. И нека да си го кажем честно, компанията с недвижимото имущество е разбрала, че прочистването на мястото ще стане по-скоро и по-сигурно, ако дъщерята на полицейския шеф работи в техния имот. Арчи Рейнолдс също го знае. Освен ако, разбира се, не сме дооценили алтруизма на недвижими имоти „Арбър“ и тяхното чувство за благотворителност, в случай че са готови да отстъпят над двадесет апартамента и приземния етаж на всеки, който изяви желание.

Джъстин се размърда неспокойно. Изглежда болката отново я мъчеше.

— Не смятам, че не дооценявате каквото и да било, детектив.

— Но все пак не отстъпвате, нали?

— Вие имате ли представа какво мога да направя с това място? Мога да осигуря подслон, здравни грижи, професионално обучение, консултантски кабинет за отказване на наркотици, психиатрични услуги. Да измъкна някои от тези жени от тяхната пристрастеност. Да им дам шанс да престанат да продават телата си, да се самоубиват, да провалят бъдещето на децата си. Мога дори да осигуря малко място за клиника.

— Поне да спасите някои, като не можете да спасите всички.

— Точно така. Вчера ни се обади една жена, която каза, че дъщеря й е изчезнала. Двадесет и четири годишна. Но тази жена се тревожеше не толкова за дъщеря си. Тревогата й беше заради четирите деца на дъщеря й. Даде ни адреса й, на улицата точно срещу „Ню Лотс“. Влязохме в апартамента. Две от децата се оказаха заключени в спалнята близо три денонощия, на шест и на четири години. Четиригодишното беше толкова недохранено и дехидратирано, че лекарите се опасяват, че е получило трайни увреждания. И двете деца бяха мръсни и видимо малтретирани. Ръцете на момченцето и пръстите му бяха окървавени, може би докато се е опитвало да отвори вратата на спалнята с удари и драскане. В една кошарка лежеше осеммесечно бебе, голо, затънало в собствените си изпражнения, треперещо. Беше с двойна пневмония, оставено просто така, незавито. Нямам представа дали това бебе ще оживее. Все още не са намерили най-голямото момче. То е осемгодишно. Може би го е взела със себе си на своя наркогуляй.

— Защо?

— За да го използва като разменно средство. Да го даде на наркодилърите наоколо, за да го използват за куриер. Или може би за някаква друга отвратителна цел, каквато би могла да им хрумне. Знаете ли къде се оказа майка му?

— Някъде, където е пушила три дена непрекъснато.

— Някъде ли? Беше точно срещу своя апартамент в „Ню Лотс“, няма и на шестдесет метра от дечицата. Разбира ли някой изобщо колко безумно е всичко това, или аз съм единствената? На вас поне хрумна ли ви колко лесно може да се премахне тази неописуема мизерия тук? — Джъстин махна с ръка. — На мен не ми се налага да излизам извън този комплекс. Разполагам с необходимите ресурси. Мога да направя нещо по въпроса. Хората, които имат нужда от мен, се намират точно тук. Единственото, което ми трябва, е пространството.

— И вие смятате да го получите.

— Адски сте прав. Или мислите, че в „Ню Лотс“ има място за тази проклета наркобанда, но не и за мен?

— Не.

— Не, господине, тяхното място не е тук.

— И вие искате това пространство.

— Искам го.

— Не, няма да се предам, за нищо на света?

— Не, няма да се предам.

— Тогава имам само още един въпрос.

— Какъв?

— Колко души смятате, че ще трябва да загинат, преди да го получите?

За първи път през целия разговор Джъстин Бъртън погледна настрани. Но само за няколко секунди. После се обърна и каза:

— Предполагам повече, отколкото мога да си представя. Надявам се на Господ, детектив Шоу, че не сте поредният убиец, когото са изпратили. Надявам се на Господ, че може би ще се окажете човек, който ще направи всичко възможно да не загине никой повече.

— Имате предвид още някой? Вече дванадесет души загинаха тук. Трябва да сте чула какво са направили мюсюлманите вчера в отговор на наркозасадата, нали?

Джъстин не отговори.

— Аз не съм убиец — омекна Шоу. — Но не мисля, че който и да било може да спре това нещо, без да пролее кръв.

— Добре тогава, детектив Шоу, позволете ми аз да ви задам един въпрос.

— Какво?

— Колко още жени и деца ще загинат, ако аз не получа „Ню Лотс“?