Джон Кларксън
Гангстерски рап (21)

20.

— Ти разбираш колко налудничаво е това, нали? — попита Орестъс Мейсън.

Шоу се опита да отхвърли въпроса с едно свиване на раменете.

— Каквото е, такова.

— Какво означава това, по дяволите?

— Не знам.

— Шоу, какво толкова важно има тук, че трябва да излезем и да рискуваме да ни счупят вратовете? И да стигнем до убиване на хора заради това?

— Никой не е казал нищо за убиване на когото и да било.

— Ти смяташ ли, че тези момчета с праха няма да пуснат куршум по теб? Бандите, които са там, са истинска измет. На тези хлапаци от нищо не им пука. Повечето от тях не очакват да доживеят и до тридесет. Дори и да знаят, че си ченге, ще те застрелят още като те видят. Смяташ ли наистина, че можем да се измъкнем от тази история, без да убием някого?

— Може би. Виж, Мейс, не знам откъде идва натискът. Но проклетият му шеф на детективите няма да предприеме ход като този, да организира подобна операция, ако не му е здраво напечено под задника. Какъв натиск смяташ, че упражнява шефът на полицията, щом е замесена дъщеря му?

— Това ли е? Дъщерята на шефа?

— До голяма степен. Тук обаче са замесени и пари. Знаеш ли за какви пари става въпрос?

— За какви?

— За милиони. Обадих се на един мой приятел, който работи в Градския департамент по жилищно осигуряване.

— Това обществен проект ли е?

— Не. Частен. По дяволите, струва ми се, че скоро всичко там ще бъде обслужвано от частни компании. Но повечето наеми са субсидирани. Това е една потенциална машина за правене на пари. Мястото е било построено с пари на Департамента по жилищно строителство и благоустройство. Първоначалната фирма не е успяла да го поддържа. Наемите паднали. Мястото започнало да се превръща в говнярник. Департаментът се оттеглил. Те понесли по-голямата част от загубите. Моят приятел предполага, че банката просто е отстъпила мястото. Дългове няма, опростени са. Ако компанията, която го е поела — недвижими имоти „Арбър“ — успее да го прочисти и да го напълни с хора, които получават субсидии от градските власти, наемите са осигурени. Тук чистата печалба ще е с петдесет процента повече от обикновено, без зад това да стои голяма ипотека, Мейс, те ще започнат да правят милиони. В случай, че не става въпрос за пари, кой знае какъв натиск би могъл да бъде упражняван. Де Лука също така ми поднесе доста прилична версия на речта за „тънката черта“. Не знам, може би наистина си вярва. Каквато и да е причината, той държи да се справим.

Мейсън отпи от коняка си и кимна.

— Е, и какво мислиш за този свой екип?

— Да беше видял другите в онзи списък. Знам, че цялата тази работа е шибана. Импелитери в един дърдорко. Но може да се окаже точно това, от което имаме нужда. Спърлинг си разбира от работата, но не знам как се оправя на терена. Уонг…

— Това момче има вид, сякаш е от някакъв друг свят — прекъсна го Мейсън.

— Да, но точно от такъв тип имаме нужда. Някой, който да се оправя с всичките там компютърни бази данни, освен това да осигурява всички боклуци, от които ще имаме нужда. Знаеш много добре, че отделът изисква бумаги. Винаги е било така.

— Предполагам.

— Каза ли на Мюриъл за това?

— Не, добрата ми женица не иска и да чува за подобни гадости. Ще започне да ме ръчка да напусна и да тръгна да търся онази къща в Южна Каролина, която иска от години.

— Е, и защо не го направиш?

Вместо да му отговори, Мейсън попита:

— Наистина ли планът ти е такъв, какъвто им каза?

— Поне засега.

— Ако намерим тези момчета с праха, колко време смяташ, че ще можем да ги задържим далече от улицата, дори ако има стари неизпълнени заповеди за задържането им?

— Ей, те са едни чернокожи младежи. А да се поставят под ключ такива като тях в този град не е кой знае какъв проблем. Сигурен съм, че повечето имат криминални досиета. Сигурно са регистрирани престъпници, осъдени условно. Спипваме ги с дрога или за нарушаване на гаранция, или за нарушаване на каквито и да е там условия, и дълго време ще бъдат на топло.

— Значи, казваш, че ще ги оправим?

— Нищо не казвам, Мейс. Може би трябва просто да ги отвлечем и да ги заключим в скапания ти гараж. Не знам. Трябва да го осъществим стъпка по стъпка. Напъхах си тъпия задник на ринга и Де Лука върти шибаната манивела, имам си работа с една тайфа опасни шибалници, и ще ми се наложи да изляза срещу няколко зли педерастчета от Браунсвил, които са готови да ме гръмнат в лицето, без да им мигне окото. Да не говорим какво са в състояние да направят пък ония мюсюлмани. Те убиха девет души за една заран. Двама от които са пребили до смърт, и то собственоръчно. Смяташ ли, че имам голямо желание да се напъхвам в окото на урагана? Какво, по дяволите, искаш от мен? Ако решиш да излезеш от играта, излизай. Казах ти, че ти дължа едно питие, това е всичко.

Мейсън дръпна дълбоко от пурата си, погледна Шоу и каза:

— Не мога да изляза.

— Защо?

— Де Лука е адски хитър. Той ми се обади и ми обясни всичко.

— Какво искаш да кажеш?

— Беше се досетил, че ще ме потърсиш. Свърза се с мен преди теб. Каза ми, когато ти се обади, приеми. Не ме помоли, нареди ми. Каза, че трябва да те наблюдавам. Да съм сигурен, че няма да се измъкнеш като последния път. Каза, че съм единственият, когото слушаш.

Шоу замълча няколко секунди, за да смели новината, след което каза само:

— Кучият му син!

— Да. Отработва нещата.

— Мамка му!

Шоу пресуши чашата си и погледна Мейсън.

— И въпреки това не си задължен да го правиш. Послушай Мюриъл.

— По дяволите!? Де да беше толкова лесно. Ти наистина ли смяташ, че мога да кажа „не“ на шефа? Всички тези приказки какво има срещу мен и колко знае за мен, и какво трябва да направим ние, за да… глупости. Всички, които седяха тук знаят, че ще направят това, което този човек иска. Никой не би искал да понесе последствията от евентуален отказ.

Мейсън насочи показалец към Шоу.

— А другата страна на медала също е очевидна. Всеки иска да вкуси от това, което може да получи, ако шефът се окаже негов длъжник.

— Даа.

— Но и в двата случая, шефът печели.

— Какво имаш предвид?

— Знаеш какво имам предвид.

— Знам ли?

— Да, знаеш. Знаеш адски добре как го е замислил Де Лука. Това нещо му е голям проблем. Той хвърля теб и всички нас в него и може би ние овладяваме положението по-скоро, отколкото някой друг би го направил. Той печели. Или може би не успяваме. Просто ни застрелват, и изчезваме от списъците на полицейското управление. Адски е сигурно, че и това ще го преживее. Какво, по дяволите, има да губи?

— Нищо.

— Точно така — каза Мейсън. — А какво ще загубим ние? Най-вероятно всичко. А ако оцелеем, ще ни мъчат кошмари до края на живота ни. На теб колко време ти беше необходимо, докато престанеш да сънуваш и да мислиш за последния подобен случай?

— Около две години. Все още обаче ме измъчва от време на време. Като се сетя за него, все още ми прилошава. Ако не успея да си наложа, потапям се в умопомрачителни мисли и това може да продължи с дни. Психоложката казва, че било признак на депресия.

— Дават ли ти лекарства?

— В началото, да. Не ми помогнаха много, но те твърдяха, че трябвало да мине време, за да отзвучи. Тогава си казах, майната му. Проклетите хапове пречеха и на пиенето ми. Не можех да ги вземам и да пия. А ти?

— Бог и Мюриъл ми помогнаха повече от всичко друго. Както и времето. Не искам отново да преживявам такова нещо, Шоу.

— Да не мислиш, че аз искам.

Мейсън се отпусна на стола и допи чашата си. Шоу забеляза, че алкохолът и късният час вече започват да му се отразяват.

— Ние сме във война, Мейс.

— Прав си. Има такова нещо.

— Е, войната си иска жертви. Излезем ли от всичко това живи, ще се погрижа всички ние да получим своите привилегии на ветерани, нали се сещаш какво искам да кажа?

— Хмм. В такъв случай, трябва да направим нещо повече от това да победим тези момчета от Бруклин. Трябва да победим и Акулата.