Джон Кларксън
Гангстерски рап (15)

14.

В неделя, два дни след засадата в „Ню Лотс“, Лойд Шоу се измъкна от леглото си някъде към обяд, облекчи пикочния си мехур, пропусна душа и бръсненето и реши, че може би е време да откаже „Джак Даниълс“-а. Махмурлуците бяха започнали да му тежат.

Той излезе навън под безоблачното синьо небе и реши да изкара с потене остатъците от алкохол в кръвоносната си система и да подсили притока на кислород в замъгления си мозък. Един петкилометров крос на пресечената местност щеше да има нужния ефект.

Затича се полека към фермерската къща, поемайки по прашния черен път, водещ през рядката борова горичка към едно малко езеро на около два километра и половина оттук.

Веднага щом се показа на десетина метра от къщата, черният лабрадор на госпожа Макгъвърн заподскача към него.

Шоу махна с ръка на кучето и извика:

— Ели!

Беше обикнал женския лабрадор, както и тя него. Стопанката й не можеше да я извежда на дълги разходки, така че всеки път, когато кучката забележеше Шоу, започваше да подскача нетърпеливо, готова за дълга обиколка на открито.

Ели обикновено тичаше пред Шоу, търсеше и душеше, но никога не го изпускаше от очи. На всеки пет минути се връщаше да го наглежда. Шоу намираше грижовността на кучето за трогателна.

Когато се върнаха от тичането, и двамата се чувстваха много по-добре. Шоу доста се беше поизпотил.

Ели скочи на верандата на госпожа Макгъвърн и излочи жадно купата си с вода, след което остана на верандата, като дишаше тежко и се оглеждаше в очакване старата госпожа да й донесе храна.

Стопанката й се показа от кухнята, понесла олющената кафява паница с храна за кучето, и махна на Шоу да се качи на верандата.

Госпожа Макгъвърн рядко се впускаше в разговор с Шоу. Този път тя го изненада още повече, когато кимна към кухнята и попита:

— Нали още не сте закусвал?

Той погледна часовника си. Времето за закуска отдавна беше минало. Никога не беше му хрумвало, че старата госпожа би могла да се интересува дали се е хранил, камо ли пък да го покани на закуска.

— Не, благодаря.

— Е, ако искате. Рано пристигнахте този уикенд.

— Да.

— Всичко наред ли е?

Шоу нямаше нищо против женския лабрадор да проявява грижовност към него, но не беше много сигурен дали му допада вниманието от страна на госпожа Макгъвърн. Досега не беше забелязал, че старицата го следи толкова изкъсо.

— Защо ме питате?

Тя махна с ръка, сякаш да се извини, че си пъха носа в чужди работи.

— Не искам да ви се меся, господин Шоу…

— Няма нищо.

— Ами, будя се по два-три пъти през нощта. Жена на моята възраст, нали знаете. Не мога да не забележа, че лампите ви светят.

— Просто се бях улисал в работата си, госпожа Макгъвърн.

— О, хубаво. Това е добре.

Щеше да бъде много грубо да си излезе в този момент, макар да нямаше никакво желание да дава повече обяснения.

— Е, двамата с Ели си направихме хубава разходка. Сега ще се приведа в приличен вид.

— О, по дяволите, твърде съм стара за скрупули от този род, господин Шоу. Факт е, че изглеждате ужасно. Не съм ви виждала да изглеждате така или да стоите буден до среднощ и да спите до обяд. Знам, че не ми е работа, разбира се, в никакъв случай, но просто си помислих дали да не взема да ви попитам. Да ви кажа какво си мисля. В случай че вие…

Тя остави думите си недоизречени.

Шоу потри наболата по бузата си четина и се зачуди доколко ли е занемарил външния си вид. Даде си сметка, че не беше направил много, за да поправи последствията от онази дълга нощ в Бруклин преди три дни. Дали не изглеждаше така, както го виждаше старата дама, защото беше повече потресен от своето изгнание, отколкото сам осъзнаваше? Нима беше изпаднал в депресия, утежнена от многото алкохол?

— Нищо ми няма, госпожо Макгъвърн. Нищо ми няма.

Още докато произнасяше думите, разбра, че прозвучаха като опит да убеди колкото старата госпожа, толкова и себе си.

— Но беше мило от ваша страна, че ме попитахте. И добре че ме попитахте, защото за известно време ще ме виждате често. Има един… Е, малко е сложно. Но аз съм добре. Благодаря, за вниманието.

— Слушайте, господин Шоу, можете да ми кажете каквото си поискате или да не ми казвате нищо. Но не ме лъжете, че сте добре, защото не сте добре. Вие сте много далече от квалификация като добре. Ако не го осъзнавате, тогава това може би е най-доброто, което мога да направя за вас. Ако го осъзнавате, тогава вие или ще направите това, което можете за себе си, или няма да го направите. Единствено от вас зависи.

Госпожа Макгъвърн приключи темата с леко махване с ръка. Ели беше изслушала краткото й слово и сега, когато господарката й бе спряла да говори, тя излая рязко веднъж, за да й напомни, че все още държи паницата й с храна.

— О, виж ме и мен! — възкликна госпожа Макгъвърн. — Забравих те, нали, момичето ми?

Старата дама се наведе бързо и постави купата върху дървения под на верандата. Лабрадорът лакомо се нахвърли на храната.

Госпожа Макгъвърн погледна Шоу, но не каза нищо повече. Той знаеше, че не беше необходимо да му казва нещо.

— Благодаря ви. До скоро.

Тя кимна и го остави да излезе, но той имаше чувството, че ще го държи под око, независимо дали му харесва, или не.

Шоу се зачуди какво ли си мислеше за него. Каза си, че може би е нещо, свързано с брака му. Той никога не беше водил Джейн да види мястото и не беше имал и намерение да го прави. И двамата се измъкваха с извинението, че реконструкцията все още не е завършила. Това им осигуряваше учтив повод да избегнат да си признаят, че никой от двамата не желае да прекара почивните си дни в компанията на другия сред селски пейзаж.

Зает с тези мисли, Шоу потръпна като си представи неудоволствието, което щеше да изпита, ако Джейн си позволеше да повдигне въпроса.

— По дяволите — промърмори той. — Майната му на всичко.

Но въпреки усилията си да не обръща внимание на създалата се ситуация, Шоу се усети, че съставя наум списък на нещата, които трябваше да свърши в понеделник: да се обади на Джейк Бенет, за да провери дали е намерил тъпаците, които го бяха нападнали във Флетбуш, да се обади на адвоката Зигел, да се свърже с няколко души, с които се познаваше и които щяха да подушат тук-там и да му предадат думите на помощник главния прокурор Джонсън.

Може би искаше да си докаже, че госпожа Макгъвърн греши, или може би представата как Джейн щеше да посрещне вестта за освобождаването му с обичайната жлъчна доза съжаление го мобилизира, но докато се върне в ателието си, Шоу почти успя да си внуши, че все някак ще се справи със създалото се положение и ще доизкара последната си мизерна година служба, за да закръгли двадесетте години за пълна пенсия.