Джон Кларксън
Гангстерски рап (11)

10.

Когато Рахман Абдул Х се добра до сцената на втория драйв-бай, Арчи Рейнолдс вече се промъкваше край развалените асансьори във фоайето на сграда Г, насочвайки се към вратата на стълбището. Когато отвори вратата го блъсна отвратителна воня, смесица от урина, изпражнения, както човешки, така и животински, котешка пикоч и вкиснато. И смет. Смет, гниеща храна за плъхове и хлебарки. Апартаментите гъмжаха и от двата вида. Арчи чуваше пълзенето и дращенето им по циментовия под и стени, докато се изкачваше по стълбището.

Той задиша през устата и се затича с лека крачка нагоре по стълбите, взимайки по две стъпала наведнъж.

— Сега ще разберем какво става тук, мамка му — измърмори под нос.

На Белилката му беше нужно известно време, докато се дотътри до вратата си и откачи и отключи всички вериги, лостове и ключалки.

Той дръпна вратата да я отвори, след което бавно се върна обратно на стола си до прозореца, без да си прави труда да поздравява новодошлия. Вдигна угасналата си пура „Уайт Оул“ и отново заби поглед навън през прозореца, сякаш да демонстрира колко предано изпълнява службата си на наблюдател.

Арчи застана на прага и загледа Белилката, седнал до прозореца в старата си зелена плетена фланела с протрити лакти и изхабена брезентова риза под нея, закопчана до брадичката.

— Получи ли си този месец чековете, старче?

Белилката заговори кротко, разкривайки селяшкия си южняшки нрав.

— Имаш предвид държавните чекове?

„Държавни“ прозвуча от устата му като „дижъвни“.

— Да бе.

— Получих ги.

— И колко са?

— Сто тридесет и шест социална осигуровка, плюс сто шестдесет и шест по инвалидност.

— Мамка му, Белилка, ти си бил богат човек. Начи, зат’ва нямаш нужда от моите пари?

— Кой е казал, че нямам нужда? Как може да живее човек с триста долара на месец?

— Триста двадесет и шест долара, дърт педераст. Аха, значи зат’ва си занемарил работата.

— Не, аз никога не изоставям поста си.

— Тогаз как стана тъй, че тая шибана работа стана снощи и аз не разбрах нищо? Как стана тъй, че са почнали да слагат тая проклета ограда около моето място и аз не чух за това?

За пръв път Белилката отмести поглед от прозореца и се взря в Арчи.

— Няма как да види човек таквоз нещо, господин Арчи. Никой не знаеше нищо, докато не се появиха.

— Кои са?

— Доколкот’ чух, някаква нова охранителна фирма, която комплексът е наел.

— Комплексът е наел охранителна фирма?

— Чух, че са мюсюлмани.

— Мюсюлмани ли? К’ви са тез шибани мюсюлмани? Ник’ви мюсюлмани не могат да дойдат тук ей така и да гърмят на поразия, както снощи. Кои са тия, мамицата им?

Белилката отново извърна лице към прозореца, сякаш взирането през него можеше да му даде отговор. Забеляза първото присвяткване на линейка, приближаваща по Рокауей авеню. В този миг запищяха сирените и на полицейски коли, което принуди стареца да заговори по-високо.

— Не знам. Може да са някоя корава тайфа. Погледни ей там и може би сам ще разбереш. Един як мъжага пробяга през двора точно след като ти влезе. Като че ли си търсеше белята, докат’ всички други бягат от нея. Беше с няк’ви военни дрехи, полево яке и прочее, бойни ботуши и с една от ония шапчици, дето ги носят мюсюлманките. Държеше и патлак в ръката си.

— Това са глупости бе, човек.

Арчи се приближи до прозореца и се наведе, за да може да погледне навън. Ъгълът му предлагаше добра гледка към паркинга отзад. Успя да види, че поне един от мъжете беше прострелян. Другите работници го бяха наобиколили. Дори от прозореца на четвъртия етаж може да различи тъмната локва кръв.

Сред всички той разпозна Рахман по описанието на стареца. Проследи как провери колко души са простреляни и накара останалите да се отдръпнат от улицата, вдигнал цевта на своя глок, готов да стреля, ако Сините тапи решаха да се върнат за още едно представление.

Докато Арчи наблюдаваше Рахман, Белилката огледа прозорците на сградата от другата страна на Ямата. През тях надничаха много повече лица, отколкото беше забелязвал досега.

Арчи проследи погледа му и изрева към хората по прозорците от другата страна на Ямата:

— Махайте се, мамка ви! Ще дойда там и ще ви извадя очите с ритници.

Никой не го чу, но ако го бяха чули, всички моментално щяха да изчезнат от прозорците.

— Какво друго видя? — отстъпи назад и попита Арчи.

— Не много. Онази ограда там, дето я поставят, ще промени нещата.

— Ти от колко време живееш тук, Белилка?

— Откакто го отвориха това място.

— Колко наем плащаш?

— Сто и осемдесет на месец.

— И плащаш редовно?

— Да.

— Мамка му, ти сигурно си един от малкото балъци. Колко редовни наематели смяташ, че са останали все още тук?

— Може би половината от първоначалната бройка. Ако не смятаме нередовните, бездомниците и разни други, които идват и си отиват.

Арчи се извърна, захапа долната си устна и потъна в размисъл. Белилката не посмя да го прекъсне.

— Шибалниците, които са купили това място, едва ли ще дочакат да си приберат парите от гетото и да попълнят празните дупки. Но ще опитат — процеди накрая Арчи.

Белилката кимна.

— И аз така смятам. Може би е време да си изберете някое по-безопасно място.

— Значи така смяташ, а? — извърна се Арчи.

— Де да знам — сви рамене Белилката. — Просто ми се струва, че може би ще е по-лесно за вас да избегнете тази бъркотия. Върнахте им го заради снощи. Показахте им, че не могат да ви бутат току-така. Може би ще е разумно да я подкарате по по-друг начин за известно време.

— Просто да си приберем партакешите и да изчезваме?

— Всичко, което казвам, е, че няма да е лесно да въртите бизнеса при всичките тия неприятности наоколо — отново сви рамене Белилката.

— Ти недей да се грижиш за моя бизнес. Аз ще намеря как да си въртя бизнеса, с неприятности или без неприятности. Къде да отида? Колко негри трябва да пречукам, за да намеря друго добро място като това?

Белилката беше достатъчно благоразумен, за да си позволи да му отговори и този път.

— Или да ги пречукаш заради мен?

Старецът не помръдна. Арчи пристъпи до прозореца и отново надникна навън. Изглежда, че се беше поуспокоил.

— Това ви е сбърканото на вас, тъпоглави дърти шибалници! Винаги сте готови да си сведете главиците и да се измъкнете. Запази си скапания съвет за себе си, старче, и гледай да разбереш кой, мамицата му, е в тази охранителна фирма. Колко са, къде, кога, какво и прочее.

— Слушам, сър.

— Не ме ебавай с това „сър“! — кресна Арчи. — Просто го направи, да ти го начукам.

Белилката съжали, че изобщо му беше казал да напусне „Ню Лотс“.

— Ти знаеш ли как съм започнал аз в тоя квартал бе? А, дъртак? Знаеш ли?

Старецът знаеше много добре как беше започнал, но продължи да седи мълчаливо до масата, навел глава.

— Оная пиклива пивница от другата страна на улицата, срещу „Ню Лотс“. Оня говнян ъгъл. Трябваше да купя шибаното място в този скапан квартал от братята Терел преди три години. Знаеш ли колко ми струваше?

— Не.

— Всичко, което имах, шибалник. Непрекъснато да те препъват, да си пробиваш път и да продаваш по всеки ъгъл на скапания Браунсвил, за да си прибереш мангизите. Да се оглеждаш през рамо, готов да гръмнеш всеки педераст, тръгнал след теб. И даже след като платих за ъгъла, двамата с Реджи Шантавия трябваше да пречукаме трима педерасти, докато не ни оставеха да си държим проклетия ъгъл. Прибират ти мангизите, пикаят върху теб, опитват се да те пречукат, и накрая ми разправят, че не били те. Скапаняци!

Арчи се надвеси заплашително над Белилката. Гласът му се сниши до шепот, а лицето му се изкриви в гадна, злобна гримаса.

— Знаеш ли колко време ми отне, докато пречукам последния Терел?

— Не.

— Отне ми почти две години, преди да го спипам. Две години, старче!

— Разбирам.

— Разбираш? Надявам се, че наистина ме разбираш добре, Белилка, щот’ ако се ебаваш с мен, ще те пречукам ей сега и ще си спестя куп време и неприятности.

— Не се ебавам с вас, господин Арчи.

— И адски правилно постъпваш.

Старецът се извърна към прозореца и продължи да се взира, наблюдавайки как пристигат полицията и линейките, с надеждата Арчи да оцени усилията му. Тайната му мисъл беше, че ако не се помръдва, не говори и не се обръща, бурята ще отмине, без да го засегне.

Арчи закрачи из малкото жилище и изглежда се успокои малко.

— Мож’ да е време да напускам от тука, мож’ да не е, но ти гарантирам едно нещо, Белилка — ще пречукам този як мюсюлмански педераст, за който ми говориш, преди да се махна. Да, сър Салам алейкум, да ме хванеш за оня, педераст с педераст! Освен това адски трудно ще им бъде да платят тук на някои други хора, преди да замина нанякъде. Ако изобщо замина. Чу ли ме, дъртако?

— Чувам ви.

— Адски добре за теб, щом чуваш.

Старецът седеше на мястото си, стараейки се да не мърда. Усети как едра капка пот се стича по гърдите му под ризата и едва се удържа да не потръпне.

Прекрасно разбираше, че пролятата кръв отвън на улицата беше събудила демоните. Мълчанието му го изнервяше дори повече от декламациите и заплахите му.

Но след малко, също така внезапно, както бе избухнал, натрупаният гняв на Арчи се уталожи.

Той започна да се разхожда из стаята, оглеждайки внимателно малката квартира. Жилището беше чистичко и скромно мебелирано. Стори му се забавно, че толкова чист и спретнат апартамент като този може да съществува сред мръсотията и хаоса на „Ню Лотс“. Но Белилката знаеше, че в „Ню Лотс“ съществуват немалко апартаменти като неговия, някои обитавани от възрастни хора като него, други — от жени и деца. В някои дори живееха нормални семейства. Малки островчета на цивилизованост сред царящата наоколо деградация и престъпност. Изолирани апартаменти, надеждно заключени и предпазливо използвани от хората, които живееха в тях. Хора, които продължаваха да работят или получаваха заслужените си осигурителни чекове и се мъчеха да опазят живота на децата си в света на Браунсвил от внезапна гибел, опасности и отчаяние. Хора, които лесно можеха да бъдат поразени от някой от куршумите на стрелялите в движение главорези на Арчи.

— Казваш, че все още плащаш наем, а, старче?

Белилката кимна.

— Значи ще бъдеш наше око тук, а?

— Предполагам.

— И няма да мърдаш, нали така?

— Няма къде да ходя.

— И ти е ясно за кого работиш?

— Ясно ми е.

— Окей. Добре. Тогава как ще разбереш това, което ми трябва да знам?

— Почти всички тук разговарят с мен. Ще разбера всичко, което може да се научи за тези хора от охраната. Нали знаеш, че тези момчета, мюсюлманите, фанатично вярват в това, което правят. Подозирам, че всички те сами ще заговорят хората. Те си мислят, че са избрани да изпълняват божествена мисия или нещо такова, като прочистват кварталите.

— Хич не ми пука какво си мислят. Ще ги видя аз що за воини на Аллаха са, като им прострелям задниците.

— Окей.

— Окей, я. Ти само събери информацията, която ми трябва.

— Ще я събера. Тук наоколо има доста с уши и очи.

Арчи хвърли сто долара на банкноти по десет и двадесет на кухненската маса. Парите, събрани от треперещите ръце на посетителите в „Ню Лотс“. Пари от праха.

— И не забравяй за кого работиш, Белилка.

Старецът кимна.

Арчи се обърна и се отправи към вратата, но Белилката го спря.

— Ще ти кажа нещо, което трябва да научиш веднага.

— И какво е то?

Старецът държеше коз и бе решил, че е време да го изиграе.