Джоузеф Файндър
Часът нула (7)

6.

Друг техник от „Латентни отпечатъци“ седеше на пода в тъмната баня, сложил глупаво изглеждащи оранжеви очила. Призрачната оранжева светлина в тясното помещение излизаше от тежка компактна кутия с надпис „Полилайт“, боядисана в сиво и синьо и свързана с гъвкава метализирана тръба, която можеше да излъчва светлина в различни цветови нюанси: бяла, червена, жълта, оранжева. Насочен под ъгъл спрямо изследваната повърхност, лъчът позволяваше да се откриват полузаличени отпечатъци.

— Нещо? — попита Сара.

Техникът изненадано трепна и отговори:

— О… Не… поне засега. — После се изправи и включи нормалното осветление.

Сара се огледа и видя още огледала: едно на вратичката на аптечката над умивалника и второ, поставено малко странно ниско и точно срещу тоалетната чиния. Изглеждаше ново и бе монтирано доста несръчно. И двете огледала бяха покрити с тънък слой фин прах и вулканична пепел, използвани за снемане на отпечатъци. На няколко места върху сивия прах имаше нанесени петна от „Ред Уоп“ — друг прах, към който се прибягваше при нужда да се фиксират детайлите в неясен отпечатък.

Техникът започна да обработва част от едното огледало.

— Мисля, че малко препарат за прозорци ще свърши по-добра работа — подхвърли тя.

Техникът объркано я погледна не схванал шегата, но в същия момент на прага на банята избумтя познат глас:

— Това ли е знаменитата двайсет хиляди доларова тежест за затискане на документи, за която не престават да ми говорят?

— Това е, сър — малко дръзко отговори техникът и потупа лампата „Полилайт“ като стар приятел.

— О, и отново госпожа Кехил. Е, можем ли да направим още нещо за вас? — Тонът му беше искрен, но грубото му червено лице не издаваше особено желание за помощ.

— Не се притеснявайте — успокои го Сара.

— Ей, Карлос, ама защо си така подпухнал? — неделикатно попита Хърлихи. — Да не би инхалаторът пак да е избухнал в лицето ти?

Техникът се засмя и завъртя глава.

— Не, сър, но цяла нощ идентифицирах отпечатъци, а в шест сутринта малкият пикльо се разрева и повече не ми даде да мигна.

Хърлихи се захили малко злобничко.

— Знаеш ли, Карлос, на твое място бих внимавал с тази „Полилайт“. Доколкото знам, спермата флуоресцира. Да не искаш дамата да види как си оцапал гащите.

Карлос изсумтя, а Сара се извини и понечи да излезе, но вниманието й неочаквано беше привлечено от нещо странно. Очите й се присвиха.

— Огледалото — прошепна тя.

— Ъ? — не разбра Карлос.

— Огледалото — повтори тя. И повече на себе си, отколкото на Карлос и Хърлихи, допълни: — Поставено е на крайно необичайно място, нали? Искам да кажа, че ако седиш на чинията, ще можеш да виждаш себе си. Това е странно. Защо някой би искал да…

— Много съм ви благодарен, госпожо — язвително изрече капитанът от отдел „Убийства“. — Имате ли и други наблюдения, които да предам на декоратора на покойната?

Тя го изгледа презрително и продължи все така на глас:

— Повечето жени не биха искали да се гледат, докато седят на чинията. Може би… — Сара пристъпи към смущаващото я огледало и внимателно го дръпна. То се отдели от стената, както бе очаквала. Зад него се разкри тайно отделение, сковано от летви, в което имаше малък изцапан „Ролодекс“. — Така — проточи Сара и хвърли поглед на капитан Хърлихи. — Малкото интимно бележниче. Ще ми помогнете ли, моля?

Смаян донемайкъде, Карлос й помогна да издърпа дървеното отделение, зад което се разкри следваща ниша от гипсови тухли, в която се виждаха старателно подредени тънички пачки петдесетдоларови банкноти, съвсем невзрачни и неотличими от обикновените, с малката разлика, че всяка банкнота бе прецизно разрязана точно по средата.

 

 

— Не бива да забравяме — обясни Сара на Питър, — че момичето е било принудено да действа в обстановката на особена икономическа реалност, предпочитаща операции в наличност. — Те слязоха от асансьора във фоайето на жилищния блок, осветено от едва доловимо потрепваща призрачна неонова светлина.

— Но това са почти пет хиляди долара — каза той. — С липсващите половинки, разбира се. Замирисва ми на наркотици.

— Или на организирана престъпност.

— Може би. И все пак… онова с огледалото беше добре.

— Дявол да го вземе, аз съм добра.

— Не бих отишъл чак толкова далеч в изводите си.

— Всъщност не беше кой знае какво — призна тя. — Миналата година прибрахме един наркопласьор в Провидънс. Беше скрил автоматичния си телефонен секретар в пода.

— Приятелката ти обаче е имала впечатляваща клиентела. Ти знаеше ли за нея?

— Да — потвърди Сара.

— Гледай ти! Петима висши фирмени служители в Бостън и Ню Йорк, двама сенатори, един съдия… Мислиш ли, че е замесен някой от тях? — Питър замълча за миг, после попита: — Харесвала си я, нали?

Излязоха на притъмнялата улица.

— В известен смисъл. Всъщност тя не беше точно моя тип човек. Но беше свястна.

— Курва със златно сърце.

Сара се огледа за колата си, не я видя и реши, че е забравила къде е паркирала.

— По-скоро бронзово. Но аз наистина й допадах. Струва ми се, че живееше в очакване да се срещнем пак. Беше самотно момиче… понякога ми се обаждаше по пет пъти на ден. Стигнах дотам, че предупреждавах да не ме свързват с нея.

— А споделяла ли е с теб нещо, което би могло да се интерпретира в смисъл, че… нали разбираш… някой клиент, от когото се е страхувала, някой, който е знаел, че е „слушалка“ на ФБР… нещо такова?

— Не.

— Но ти имаш своя теория.

— Може би — каза Сара.

— Ще я споделиш ли с мен?

— Не засега. Но ще го направя някой ден, окей? Сега ми трябва копие на информацията върху „Ролодекса“.

— Ами… стриктно погледнато негови собственици сме ние и…

— Да, само че без сътрудничеството на ФБР изобщо нямаше да го намерите.

Питър се поусмихна криво и лицето му почервеня. Беше ядосан.

— Не забравяй, че ако не бях аз, ти едва ли щеше да се запознаеш с нея.

— Така е — съгласи се тя. — Но това не променя…

— Исках да кажа, че аз все пак до известна степен рискувах, когато ви запознах. Особено като се има предвид начинът ти на работа с информаторите…

— Защо не се шибаш, Питър! — сряза го тя.

Той се насили да се усмихне лъчезарно.

— Прегърни малкия приятел от мен.

И си тръгна. В следващия миг тя зърна колата си, изтегляна от „паяк“. А беше взела стандартните предпазни мерки — бе оставила до синята лампа визитната си картичка, на която ясно пишеше, че е агент на ФБР.

— Майната му! — каза тя.

Вече бе безсмислено да тича — „паякът“ се отдалечаваше. Все пак успя да различи на задната му броня стикер с малка теменужка и дори прочете странния надпис: „Опитвайте случайна доброта & безсмислени актове на красота“.