Джоузеф Файндър
Часът нула (60)

59.

Точно по същото време Кен Олтън седеше дълбоко замислен на работното си място, заобиколен от сините екрани на монитори, няколко клавиатури, невъзможна плетеница от кабели и купища празни кутии диетична „Пепси“.

— Свързах се с компютърните специалисти в „Манхатън Банк“ — каза той — и до известна степен се позапознах с тяхната система. Трябва да призная, че за банка е доста надеждна. Но все пак ми се иска да отида някой ден там и, така да се каже, „да си поизцапам ръцете“, като проверя каквото мога сам.

Сара кимна.

— Отлично. А някакво развитие с паспортите?

— Приближаваме се към края.

— Колко сме наблизо?

— В момента отсявам плявата. Стигнах до малко повече от четирийсет имена. Можем да ги проверим и всичките, но ще бъде много по-ефективно, ако сведа отговора до едно-две.

— А какво представляват четиридесетте?

— Сечение на двете бази данни: всеки американски гражданин, влязъл в страната от началото на годината, и всички американски паспорти, за които е съобщено, че са били откраднати или загубени.

— Мога ли да видя списъка?

— Няма да ти свърши никаква работа, но разбира се, че можеш да го видиш. Да ти го разпечатам ли?

— Моля те.

Той чукна няколко клавиша и лазерният му принтер се събуди за живот с леко жужене.

— Готово. Както виждаш, това е само списък от имена, номерата на социалните осигуровки и паспортните номера, подредени в намаляващ ред на вероятността.

— Говориш за вероятността даден мъж да се окаже нашият човек?

— Точно така.

— На базата на какви критерии?

— Използвам комплекс от фактори: височина, възраст, пол. Като начало например знаем, че Бауман е висок метър и седемдесет и осем.

— Хората от граничния контрол не проверяват ръста, Кен.

— Така е, но ако някой е много нисък — в един от случаите човекът е само метър и петдесет — малко вероятно е това да бъде Бауман, освен ако не си е подрязал краката. От друга страна, не изключвам нито един от по-високите, защото всеки може да се направи да изглежда по-висок със специални обувки, да речем.

— А възрастта? Мисля вече се съгласихме, че може да изглежда доста по-стар от годините, на които е, като използва специален грим.

— Да, съгласен съм и с това, но едва ли ще се направи на осемдесетгодишен старец, нали? Има възрасти по паспорт, които просто не са за него. Всеки под двайсет и пет години също отива надолу в списъка. На следващо място идва маршрутът.

— Това пък защо?

— Обработвам информацията, изхождайки от предположението, че Бауман не е излязъл от САЩ, за да влезе пак. С други думи, той най-вероятно се е сдобил с паспорта навън и го е използвал, за да проникне в страната. Всеки, който, да кажем, е влязъл в страната миналата седмица, но е излязъл една или две седмици по-рано, най-вероятно не е нашият терорист. Следователно отива надолу в списъка.

— Окей, добре.

— Освен това разполагам с данни от повечето, макар и не всички авиокомпании, с които са долетели тези четирийсет и трима души. Говоря за списъци на пасажерите, дневници на полетите, регистър на компанията. Тези бази данни могат да ни разкажат доста неща, например дали даден пасажер е закупил билета си с кеш. Има сериозни основания да предполагаме, че нашият човек е постъпил именно така. Онези, които са купили с кредитна карта или по друг начин, отиват надолу в списъка. Не ги изваждам изобщо, но вероятността да са те намалява.

— Има логика.

— О, най-сетне можем спокойно да елиминираме всеки, който е влязъл в страната преди датата, на която Бауман е избягал от затвора. — Той взе листа от принтера и й го подаде. — Така че в момента присъстваш на финалната фаза. Трябва да се обработят още няколко бази данни. Ден или два и ще разполагаш с едно-единствено име.

 

 

Лейтенант Джордж Рот вече се беше отказал да претърсва по-подробно уличката зад китайския ресторант и дори се бе обадил по радиото, за да докладва липсата на успех. И точно когато се обръщаше към Бродуей, нещо сред купа боклук в контейнера привлече вниманието му. Той се приближи по-близо до смрадливите отпадъци и видя, че първото му впечатление се е оказало вярно — там стърчеше черна кожена обувка. Той я дръпна и едва тогава осъзна, че тя все още е обута на крак.

 

 

Няколко минути по-късно специалната работна група се събра на оперативка за края на деня. Отсъстваха само двамата, имащи отношение към операцията в „Пощенски кутии, Инк.“, Джордж Рот и Ръсел Улман.

Сара започна с кратко изложение на резултатите от наблюдението над пощенския клон:

— Няма никакво съмнение, че някой се обади да попита за въпросната пратка — каза тя — и прекъсна разговора, преди да сме засекли обаждането.

— Мислиш, че сме събудили подозрението му? — попита Папас.

— Възможно е. Но не можем да изключим и че просто е крайно предпазлив.

— Той може изобщо да не дойде да си вземе колета — продължи Папас. — Ако наистина е Бауман, може и да няма нужда от него — като знаем в какви подробности подготвя операциите си, той вече може да разполага с взривател, получен по друг канал.

— Наистина е така — съгласи се Сара. — Във всеки случай, инструктирала съм ги да ми се обадят в мига, в който някой дойде да си поиска колета. — И тя продължи с подробностите по другите операции, които бяха в ход.

Едно широкомащабно разследване като операция „Минотавър“ използва хищнически предоставените му на разположение ресурси: този статут им позволяваше да поискат всяко техническо нововъведение, в това число свръхминиатюрни микрофони и видеокамери, насочващи предаватели за локализиране на кола, подслушване на комуникационна техника. По правилник статут „широкомащабно разследване“ се даваше за една година с възможност за продължаване, ако се налага. Някои широкомащабни операции, като войната на ФБР срещу комунистическата партия на САЩ, бяха продължавали по четирийсет години без прекъсване. Техният проблем беше, че не разполагаха не само с година, а дори и с един месец.

Тя разказа какво бяха открили в техническата служба за взривателя. Най-интересното, разбира се, беше получената от младия Тед Грабовски информация само минути преди да започне оперативката.

— След като разбрали, че следата с либийския таймер е фалшива, техниците са се хванали на работа съвсем сериозно — разказваше тя. — Направили са подробен оглед с микроскоп, обръщайки специално внимание на следите от инструменти. Помните ли опита за атентат в Кувейт срещу президента Буш преди две години?

— Разбира се — потвърди Папас. — Намерихме експлозиви, възпламенителен шнур, взриватели, и по тях определихме, че хората зад операцията са — кой друг, наистина? — иракчаните. Е, каква е връзката?

— Ами установено е, че са използвани същите секачки, с които са били рязани проводниците за изработването на иракската бомба.

— Мили боже! — прошепна Папас.

— Чакай малко — не се сдържа Виджиани. — Казваш, че нашият взривател е направен от иракчани?

— Не — отговори Сара. — Защото не иракчани стоят и зад бомбата в Кувейт. Тя е била доста сложна и най-вероятно над техните възможности.

— Сара — призна Виджиани, — струва ми се, че нивото се качи доста над заплатата, която ми плащат. Не можеш ли да обясниш по-просто?

— Окей — каза Сара. — Бауман е наел някой, който да конструира, да изработи и да вкара в САЩ взривателя. Същият човек е изработил и бомбата в Кувейт. И пак той е бил обучен в Школата на военноморските сили за експлозиви, сапьори и обезвреждане на бомби… от самите нас! Така че, ако открием кой е изработил взривателя на кувейтската бомба…

— Любопитен ми е този фалшив либийски таймер — прекъсна я Папас. — И най-вече този опит да се пусне фалшива следа. Защо би искал някой да направи това?

— За да скрие своето участие и да ни върже тенекия? — предложи мнение Виджиани.

— Или — замислено продължи Папас — да припише цялата операция на либийците по някаква стратегическа причина. Но независимо кое от двете е, това излиза извън рамките на обичайното поведение на терористи. Мисля, че зад тази работа стои някой, който не иска да поема отговорност, да търси слава или да опитва изнудване. Накратко казано, Бауман е нает от някой, който просто иска да унищожи част от Ню Йорк Сити — по всичко изглежда „Манхатън Банк“ — без да прави декларации след това.

— Добре — каза Виджиани, — само че няма как да го направи без своя взривател. А той още никакъв не се е вестил да си го получи, нали така?

— Доколкото ми е известно — отговори Сара. — Но може да се появи. Макар да не ми се вярва.

— Сара — попита Папас, — от какво друго има нужда нашият човек, за да си направи бомба?

— Ами, очевидно от експлозив. Защо, какво имаш предвид?

— Това, че терористите обичат пластичните експлозиви — „Семтекс“, С-4 и другите подобни, нали? А те са практически недостъпни на открития пазар. Значи той или ще го внесе по някакъв начин, или…

— Да — сети се Сара, — или ще си го намери тук. — Тя разбра каква бе идеята на Папас. — Разбира се, това определено е възможност.

— Какво? — не разбра Виджиани. — Да го открадне ли?

— Може би — разсеяно отговори Сара, която мислеше за другите начини.

— Значи ако разпратим предупреждение…

— Прекалено много хора ще разберат — отклони варианта Сара.

— Можем да редактираме текста внимателно — настоя Виджиани.

— И все пак ще се породят прекалено много въпроси. Не, ще поискаме от БАТИОО да ни информира за всички кражби на С-4, динамит или други експлозиви. Ще им дадем номера на нашия дежурен за денонощен контакт. Няма да споменаваме какво ни интересува. Ще им кажем да се концентрират върху военните бази.

Виджиани сви рамене.

— Какво пък, става и така. — Тя вдигна поглед, защото в същия момент в стаята влязоха Рейнахан и Рот. — Успех?

Но израженията и на двамата ясно показваха, че новините не са добри.

— Какво се е случило? — бързо попита Сара.

— Улман — късо отговори Рот.

— Какво Улман? — но Сара знаеше отговора.

— Мъртъв е — с нисък глас изрече Рейнахан.

— О, боже — изплака Виджиани.

Рейнахан продължи:

— Проследил е някакъв тип в продължение на няколко преки, после изчезнал без следа на малка уличка зад един ресторант. Когато връзката прекъсна, изпратихме няколко момчета да го открият.

— Аз го намерих — каза Рот. — Напъхан в контейнера за боклук зад ресторанта. Под куп… не знам какво беше… развалена храна. — Той тежко се отпусна на близкия стол.

Възцари се дълбока тишина. Никой не знаеше какво да каже.

— Бауман ли? — попита Папас.

— Същият начин на действие — уточни Рот. — Точно както при убийствата в Полсмур. Направено с голи ръце. Макар че беше пръснал окото му с някакъв тъп предмет.

— Значи Ръсел е бил по следите му — пресипнало прошепна Виджиани.

— Това не знам — въздъхна Сара. — Сигурно е обаче, че Бауман е по нашите.