Джоузеф Файндър
Часът нула (41)

40.

Сара и Папас не бяха първите пристигнали в щаба на операция „Минотавър“. Макар да бе седем и петнайсет, всички вече бяха налице, с изключение на Кен Олтън, останал до малките часове на нощта, за да инсталира в рекордно кратки срокове локална мрежа, свързваща компютрите. Понеже всеки член на групата разполагаше с индивидуален компютърен терминал, това щеше да позволи на всички възможно най-ефикасен достъп до досиета и архивни данни. Кен бе обяснил на Сара, че не се безпокои особено за опазване тайната на ползваната информация, понеже всичките им колеги бяха най-внимателно проучени и с необходимия допуск до секретни сведения. После й се бе извинил, че липсата на време не му позволява да инсталира система за защита, която би направила „периметъра“ на системата непристъпен. Сара му каза да остави нещата каквито са. Наистина нямаха време за подобни организационни подробности.

Групата се разби на екипи и всички излязоха по различни задачи, въоръжени с „бийпъри“ за в случай че Сара има нужда да се свърже с някой от тях по спешност. Двамата с лейтенант Рот отидоха в офиса, който тя бе обявила за свой, и щом влязоха, Сара почна направо:

— И така, лейтенант Рот, научих, че вие сте един от най-способните полицаи, че са ви считали едва ли не за гений, докато сте били на работа в отдел „Издирване“, че сте заловили дванайсет бегълци за година и половина, че сте страхотен, когато опре до паспорти и кредитни карти, и че притежавате някаква невероятна дарба да намирате хора — нещо като шесто чувство. Надявам се информацията ми да е вярна.

Рот подхвърли в устата си ментов бонбон, ухили се и каза:

— Преувеличена е. Мога само да кажа, че ще направя всичко, на което съм способен.

— Това ми стига.

— Окей — продължи той, а Сара се приготви да си води бележки. — Има една организация, която би могла да ни бъде в помощ. Казва се APPLE^[1]. Нейни членове са директорите на службите за охрана на деветстотин сгради и компании в града. Най-често им се налага да се занимават със случаи на взлом и дребни престъпления. Прекарват времето си основно в размисли за обществените тоалетни, товарните рампи и сервизните входове, но след случилото се в Световния търговски център не подценяват тероризма. Координаторът на програмата е мой добър приятел. Ще взема да му се обадя.

— Но ако мишена е „Манхатън Банк“ — изненада се Сара, — защо да се главоболим с другите деветстотин сгради?

— Изхождам от предположението, че „Манхатън Банк“ може да е само една от няколкото набелязани цели. Може и да греша, но според мен е по-безопасно да изключваме от един разширен списък, отколкото да ни изненадат неприятно.

— И какво смяташ да ги попиташ?

— Ще се поинтересувам например дали са получавали заплашителни писма, или са забелязали необичайно поведение. Намираме се в Ню Йорк Сити. Заплахите и подозрителното поведение тук са начин на живот, затова знам, че ще ми кажат „да“, и тогава ще трябва да разследваме. Искам да кажа, че имаме необходимите ресурси… защо да не се възползваме от това?

— Хм… интересна гледна точка — промърмори Сара.

— Освен това, мислех си, че ще трябва да се занимаем със списъка на най-известните сгради и забележителности и да не ги изпускаме от наблюдение.

— Като Емпайър Стейт Билдинг и небостъргачите близнаци на Търговския център ли?

— И Рокфелер Сентър, Линкълн Сентър, Обединените нации, Крайслер Билдинг, Статуята на свободата, сградата на нюйоркската стокова борса.

— Статуята на свободата?

— Преди петнайсет-двайсет години група хърватски националисти поставиха там бомба. И тя взе, че гръмна. Нанесе маса поразии, но за щастие нямаше жертви. Между другото, Статуята на свободата е под опеката на Националната паркова администрация и те използват електронна техника за преглеждане на багажа на посетителите. Освен това…

На вратата се почука и влезе Ръсел Улман с голям плик в ръка.

— Тук са — обяви той.

— Кои? — попита Сара.

— Отпечатъците.

— Пръстовите отпечатъци на Принца — подметна Рот. — Нали казах, че все някой ден ще пристигнат.

— Излязохме на финалната права — обади се Улман. Виждаше се, че едва сдържа възбудата си. — Все едно че сме го пипнали.

— Сериозно? — подметна Рот. — Момченце, надбягването даже не е започнало.

Сара дръпна плика от ръцете на Улман и го отвори. Рот беше прав, разбира се. Наистина не бяха започнали.

Вътре имаше пълен комплект внимателно снети отпечатъци.

— Къде е снимката? — изненада се тя.

— Не са могли да намерят — обясни Улман.

— Какво? Как така „не са могли да намерят“?

— Ами не могли. В случаи като неговия — Бауман е бил дълбоко законспириран агент — старата секретна служба по правило е съхранявала само една фотография, и то в недостъпни практически за никого лични досиета. Ясно защо: по съображения за сигурност. Но се оказва, че дори тази единствена снимка липсва — открадната, съзнателно отстранена… нещо такова.

— Опитай затвора, Ръсел — сопна се Сара. — Не се ли сети?

— Сетих се, естествено — спокойно отговори Улман. — В Полсмур фотографират всички новопристигнали затворници, след което съхраняват снимките им на две различни места, но изглежда, че и двете му снимки са изчезнали през последните няколко седмици.

— Глупости! — избухна Сара.

— Не — възрази Улман. — Претърсили са навсякъде, но снимките просто са били откраднати.

— Как е възможно?

— Ами според мен е обяснимо — каза Улман. — Много години южноафриканското правителство е правило всичко възможно да опази в тайна лицето на този човек. Същото прави и ЦРУ със своите дълбоко законспирирани агенти. Имало е може би общо три съществуващи негови снимки във всички архиви. Лесно е да се предположи, че ако нашият човек е имал достатъчно връзки или няколко могъщи приятели на подходящи места, не е било кой знае колко трудно да се направи така, че фотографиите му да изчезнат. Южноафриканците толкова дълго и така старателно са пазили неговата анонимност, че сега — когато сами искат да намерят снимката му — не могат.

— Изглежда, нашият човек има доста влиятелни приятели където трябва — обади се Рот.