Елизабет Адлър
Дъщери на греха (5)

Глава 5

Момчето, което работеше на паркинга на „Родео Драйв“ подхвърли на Рори Грант ключовете за колата му и му се усмихна широко, подкупващо. Един ден то също ще се издигне. Да, може да се случи, разбира се, та това е Холивуд.

Рори тръгна по улицата. Огледа външността си във витрината на „Баланс“, когато мина покрай нея. Изглеждаше добре. Беше олицетворение на истинския американец — или може би калифорниец — с небрежно сресана дълга коса, уж между другото загорял от слънцето, с лека, подскачаща походка, избелели сини дънки, тенис маратонки „Hawaii“, скъпа италианска тениска с поло яка от „Джери Магнин“ и пуловер „Масони“, преметнат небрежно през раменете, с ръкави, завързани отпред. Не беше сигурен за пуловера — дали достатъчно голям брой хора ще познаят, че е марка „Масони“ и беше малко прекалено скъп? Дали нямаше да е по-добре да вземе по-семплия кашмирен пуловер от „Армани“? Е, по дяволите, пуловерът струваше достатъчно много пари — повече от месечната заплата на баща му, повече от месечната заплата на повечето хора. Отново се огледа във витрината на магазина…

Бил го чакаше на маса в кафе „Родео“. Чакаше го от двайсет минути, като си мислеше, че Рори ще закъснее точно с половин час. Така правеха всички те, когато стигнеха на това стъпало на успеха. А след това вече никой не можеше да познае с колко ще закъснеят. Понякога преуспелите актьори ставаха неочаквано мили и разбрани, но това се случваше рядко.

— Как я караш, Бил? — Рори прие поздравленията, поднесени от почти всички присъстващи, а после се отпусна на стола срещу Бил.

— Доста добре. — Щеше да се оплаква, Бил вече го предусещаше по смръщените вежди и липсата на усмивка при поздрава.

— Салата — каза Рори на сервитьорката — от авокадо и стриди. Кажете им да добавят и пшеничен зародиш. И „Перие“. — Откакто го беше поставила на диета, избрана от самата нея, успявайки да намали теглото му от сто шейсет и пет паунда до сто и петдесет, Рори много внимаваше какво яде. Беше жалко, помисли си Бил, че не внимаваше също толкова много какво пуши. Смъркането на разни смеси не отиваше на най-новата телевизионна звезда.

— Трябва да престанеш с кокаина, Рори — посъветва го той. — Кожата ти не изглежда добре.

— Не сме тук, за да говорим за кожата ми — сряза го Рори и се огледа, за да види кой с кого е. — Тук сме, за да говорим за пари.

Значи това било. Ще се оплаква заради сумата, която получава.

— Какво за парите?

— Не са достатъчно, ето какво. — Рори си играеше с малката златна верижка, която висеше на врата му. Беше единственото му бижу. Рори беше решил да не носи часовник „Ролекс“, защото му се струваше, че всички имат такъв, а онези, които нямат, носят евтино негово копие. Все още изчакваше да разбере какъв часовник „ще дойде на мода“, за да бъде първият, който ще си го купи.

Момичето постави салатата пред него и той й се усмихна широко. А тя си помисли, че зъбите му са огромни.

— Виж, Рори, повишиха ти заплатата веднъж, вземаш по трийсет хиляди на епизод. Това са ужасно много пари и не бива да бъдат рискувани. — Бил се усмихна, но Рори само го изгледа над чинията си.

— Не е достатъчно. Аз съм звездата на този филм, без мен той е нищо. Всички тези жени — жени, Бил — които са звезди в другите филми, вземат повече от мен.

Вярно беше, той наистина беше звездата на филма, но филмът беше все още нов в мрежата. Всички други — „Династията“, „Далас“ — се излъчваха от години.

— Заслужили са си го, Рори. Не са получавали толкова в началото.

— Да. Е, аз нямам намерение да чакам толкова дълго. Можеш да им кажеш, Бил, че няма да се появя на снимки следващия сезон, ако не ми дадат по петдесет хиляди на епизод. — Дъвчеше пшеничния зародиш, като много му се искаше вкусът да му харесваше повече. — Говоря истината, Бил.

Бил продължи да се усмихва мило, но всъщност кипеше от гняв. След всичко, което беше направил, този глезльо щеше да пропилее всичко само защото не можеше да изчака малко. Беше прекалено алчен. Бързаше.

— Виж, Рори — каза той и взе в ръка сандвича, който си беше поръчал, — трябва само да си полежиш малко, да си починеш два сезона и тогава компанията ще бъде готова да ти даде повече пари. Така стават нещата в днешно време. Ще бъдат по-сговорчиви, когато филмът се наложи. Ако все още се снимаш във филма тогава.

— Сега! — каза Рори. — Няма да чакам!

Бил беше готов да избухне всеки момент. Усмивката му беше все така мила, гласът — все така спокоен. Никой от съседните маси не би могъл да се досети, че нещо не е наред.

— Ти, малък перко! — Той се усмихна. — Ще направиш така, както ти казвам аз. Не започвай да ми нареждаш и да си мислиш, че ти си звездата, защото и ти, и аз, знаем, че не си. Не и докато аз не се съглася с теб.

Кафявите очи на Рори, изпод дебелите руси вежди, срещнаха неговите. Ръката, която държеше вилицата с набодено парче авокадо, се спря на средата на разстоянието до устата му.

— Какво искаш да кажеш? Аз съм този, когото дават по екраните. Ти вече нищо не можеш да направиш.

— Така ли?

Рори остави вилицата. Можеше да разпознае заплахата.

— Ще бъде твоята дума срещу моята — каза той предизвикателно.

— Моята дума — отговори Бил и направи знак да му донесат сметката — и тази на Стан Рубин. Стан е един от най-уважаваните адвокати, Рори, знаеш това, нали? Ще повярват на всичко, което той каже относно последната нощ на Джени на земята.

Рори втренчи поглед в него, докато той спокойно оставяше три долара бакшиш на масата.

— Така че, върни се на работа, Рори. Ще ги накарам да се погрижат добре за теб. Не се тревожи за това.

Бил тръгна към вратата, а Рори гледаше безпомощно след него. По дяволите, помисли си той с неудобство, нима историята с Джени не е приключила и вече погребана? Какво искаше да каже Бил с това?

— Да ви донеса ли нещо друго, мистър Грант? — Сервитьорката му се усмихваше. Беше наистина хубавка. — Харесвам марката „Масони“ — каза тя и погали леко ръкава на пуловера му.

— Благодаря — усмихна се Рори. Знаеше си, че може да заложи на „Масони“.