Елизабет Адлър
Дъщери на греха (23)

Глава 23

Бил се справи доста трудно с възела на строгата си синя вратовръзка, после нервно закопча сакото на сивия си фланелен костюм. Чакаше в антрето на къщата на Фиц Макбейн в „Бел Еър“ и се питаше защо ли е тук. Беше му се обадил не самият мистър Макбейн, а някакъв помощник или секретар: „Мистър Макбейн ще бъде в Лос Анжелис в четвъртък и иска да се срещне с мистър Кауфман по делови въпрос“.

Може би Макбейн е решил да се впусне в шоубизнеса или пък иска да закупи някоя кабелна или сателитна телевизия, но ако е така, защо е повикал него? Имаше и други, по-впечатляващи, имена, които с радост биха приветствали интереса на Макбейн. Точно това караше Бил да се чувства толкова неудобно. Имаше нерадостното усещане, че нещо не е наред. Но ако е така — какво бе то?

Разгледа малката картина, подпряна на златен триножник до бюрото, върху което имаше магнетофон, а до него — диван. Беше готов да се обзаложи, че това е произведение на Матис…

Фиц застана на прага и го наблюдава един кратък миг — него, бившия агент на Джени, бившия приятел на Джени. Или единият от тях. Другият беше вече мъртъв.

— „Матис“ е — каза той. Бил тромаво отскочи назад. — Една от първите ми покупки, когато едва започвах да правя пари. Истински пари, искам да кажа.

Като не обърна никакво внимание на протегнатата ръка на Бил, той му махна да седне на един от столовете.

— Седнете, Кауфман. Онова, което имам да ви кажа, няма да отнеме много време… Сигурен съм, че сте много зает човек.

— Не зная с какво мога да ви помогна, мистър Макбейн — отговори Бил, — но само ми кажете какво трябва да направя…

— Със сигурност ще ви кажа.

Бил се размърда нервно на дълбокия тапициран стол. Защо Макбейн не се беше здрависал с него? За какво, по дяволите, беше всичко това?

— Дойдох, за да поговорим за Джени Хейвън — каза Фиц — и за интересите на нейните дъщери.

Джени! Исусе Христе, значи това било! Онези момичета са забъркали нещо.

— Много тъжно положение наистина — съгласи се Бил. — На всички ни беше неприятно. Сигурен съм, че момичетата са ви казали, че Стан и аз — имам предвид Стан Рубин, адвоката, който загина толкова трагично преди два месеца — казахме на момичетата, че винаги могат да разчитат на нас. Ако сега имат някакви трудности, сигурен съм, че адвокатската фирма на Стан ще спази обещанието и ще им помогне безплатно.

— Радвам се да чуя това, Кауфман — отговори Фиц спокойно, — и се надявам, че вие също ще спазите обещанието си.

Бил почувства огромно облекчение. Значи това било! Момичетата имат нужда от малко помощ, може би вече са се забъркали в нещо, въпреки че им помагаше Фиц Макбейн. Със сигурност не можеше да е финансов проблем?

— Разбира се, че ще го спазя — каза сърдечно той. — Знаете, че се грижих за бизнеса на Джени в продължение на двайсет и пет години. Ще бъда щастлив, ако мога да направя нещо и за бедните й момичета.

— Точно в това е въпросът, Кауфман — момичетата са бедни! А причината да са бедни е, че когато мис Хейвън започнала да залязва и е имала нужда от повече време, работа и усилия от ваша страна и вече не е била толкова тлъста плячка, вие сте я изоставили. Оставили сте я да се бори сама — жената, която е свикнала за нея да се грижат, в делови смисъл, през цялата й кариера. Оставили сте я на използвачи, мистър Кауфман, а те са се спускали над нея като хищници, готови, дебнещи в засада. И в това число сте и вие. И мистър Рубин. — Пронизителният поглед на тъмните очи на Фиц срещна страхливия поглед на кафявите очи на Бил. — Както и Рори Грант.

Устата на Бил беше пресъхнала, гърлото му — също. Гласът му прозвуча дрезгаво, когато най-сетне успя да проговори.

— Рори?

Фиц отново се усмихна.

— Рори — повтори той мило. — Случи се така, че го срещнах в Барбадос преди известно време. Много привлекателен млад мъж — такова открито и приятно лице, лъчезарна усмивка, идеален за телевизията. Чувам, че ролята му в „Играта на Челси“ е само първото стъпало по високата стълбица. Младият Рори се е запътил към успеха, а вие сте се хванали за опашката му!

Защо, по дяволите, той се интересува толкова много от Рори, разтревожи се Бил. Да не би копелето да се е оплакало на Фиц Макбейн, че го експлоатират?

— Хей, един момент. — Гневът придаде способност на сухото му гърло да произведе звукове. — Рори е мой клиент! И всичко си е законно. Всеки актьор има нужда от агент, както знаете, и от адвокат. Защото, без нас, ще затънат в истинска каша. Повярвайте ми, мистър Макбейн, ние заработваме парите си!

— Не се интересувам от това, как печелите парите си от Рори Грант. Нито пък колко. Грижата ми са парите на Джени Хейвън — парите, които са били откраднати от нея от вашия клиент, мистър Грант. — Фиц видя как изражението на лицето на Кауфман се смени — вече не изразяваше гняв, а силна изненада, шок.

— Какво искате да кажете? Рори никога през живота си не е откраднал и цент…

— А после, разбира се, ще обсъдим значителната сума, която ще спечелят дъщерите на Джени от съдебното дело срещу вас, което ще заведа от тяхно име.

Мили боже, какви ги говореше той? Какво му е казал Рори? Бил стисна страничните облегалки на стола, а тежкият му сватбен пръстен се вряза в плътта му.

— Какво дело? — успя да каже. — Вие сте луд? Тези момичета са ви забъркали в нещо…

Фиц се приближи до касетофона.

— Преди да продължим, мисля, че трябва да чуете това. — Натисна копчето „play“, отстъпи назад и започна да наблюдава лицето на Кауфман.

Гласът на Рори, с характерното за него провлачено изговаряне на думите, изпълни стаята:

„Знаеш ли, Боб, за един млад мъж е трудно да пробие сам… Ти никога не си бил зле като мене. Твоето семейство има пари. Аз харесвах Джени, знаеш ли, наистина я харесвах отначало, но тя беше дяволски стисната с проклетите пари. Ето ме мен, облечен в най-хубавите дрехи, които можеш да намериш по «Родео Драйв», и без цент в джоба! Исусе, дори сметката от фризьора подписвах с нейното име. Казвам ти, Боб, това е голямо унижение за мъжа… Тя обаче имаше проблеми с бизнеса. Оня, който й беше агент и мениджър, я беше зарязал, защото тя не печелеше достатъчно, че да си размърда той задника, предполагам, а адвокатът й избягваше телефонните й обаждания. Беше започнала сама да ръководи делата си, а не беше подготвена за това. Казвам ти, човече, беше дори прекалено лесно… Аз имах нужда от парите, а тя имаше пари. Какво толкова лошо имаше в това? И без друго можех да харча колкото си искам, за дрехи. Знам, че от гледна точка на закона не беше редно. Боб, но, по дяволите! Трябваха ми пари в брой. Както знаеш, коката не е евтина и освен това се виждах с две момичета от студиото… Знаеш как става…“

Бил седеше, хванал главата си с ръце, и слушаше разказа на Рори за това, как беше вземал пари от Джени. Не можеше да повярва, че Рори беше излязъл такъв глупак. И на кого, по дяволите, говореше той? Очевидно на някого, когото смяташе за добър приятел, защото непрекъснато повтаряше колко добре било да имаш приятел, с когото наистина да можеш да разговаряш, как таял това непрекъснато в себе си, как понякога дори го сънувал…

Фиц натисна бутона „пауза“.

— Мисля, че трябва много внимателно да слушаш тази част — каза той и отново включи магнетофона.

„Трябваше да го кажа на някого, Боб, а знам, че мога да ти имам доверие…“ — Рори говореше прочувствено, като че ли беше готов всеки момент да се разплаче, и стомахът на Бил изведнъж се сви в лошо предчувствие. — „След като я напуснах, Джени провери някои неща. И ми се обади още същия ден. Заплаши ме, че ще отиде в полицията. Накара ме да й обещая, че ще се срещна с нея още същата вечер. Щях да отида, но работихме до много късно онази вечер. Непрекъснато обърквах думите си, защото тя ме беше разтревожила, и нарушихме графика. Когато се прибрах у дома, беше девет и половина и Марджи беше там. Беше ми донесла кока и я навила на руло… Дозата ме посъживи малко. Всъщност бях по-надрусан отвсякога, но се чувствах добре, знаеш ли. Марджи беше толкова хубава… Струваше ми се, че нищо не може да ми се случи, че всичко е наред. Напълно забравих Джени. И тогава тя се обади. Каза, че било по-добре да си завлека задника при нея, или…! Исусе, иска ми се да можеше да я чуеш. Боб, как говори на мен, на Рори Грант. Като че ли бях някое проклето хлапе! Казах й, че нямам намерение да шофирам по целия път до Бевърли Хилс за човек без значение за мен. И тя каза: «Добре. Тогава иди в къщата на брега. И веднага!». Мислех да й кажа да си гледа работата, че някаква си застаряваща актриса няма да ми казва как да се държа и какво да правя… Взех колата на Марджи, защото моето «Ферари» щеше много да се забелязва, паркирано пред къщата на брега. Тя беше там. Чакаше ме. Предполагам, че трябва да е било около три след полунощ. Тя видя, че съм надрусан, и побесня, наистина побесня. Каза, че ще отвори прозорците, за да вкара свеж въздух в дробовете ми, а аз й казах да не ми се прави на майка, че вече си имам една майка и тя ми е достатъчна. Тя ме удари, Боб! Проклетите й дълги нокти издраха бузата ми. Щях да имам белег на другия ден! Господи, накара ме да побеснея. Дадох й да се разбере — о, не физически, не я ударих. Дори надрусан, не съм мъж, който посяга на жени. Но я нараних словесно, Боб. Върнах й го по начин, за който знаех, че най-много ще я заболи. И оттогава се питам дали не заради мен тя свърши на дъното на каньона в Малибу…“

Гласът на Рори стана дрезгав от стаените в него чувства. Той дори започна да хленчи, когато страхът му стана по-силен.

„Кълна се в бога, не исках да я нараня чак толкова силно. Та това бяха просто думи, клишета, изречени заради моментен гняв… Казах й, че съм взел парите. Защо иначе бих стоял при нея? Казах й, че е само бивша киноактриса, която никой вече не иска. Казах й да се погледне внимателно в огледалото на дневна светлина без грим. Че тялото й вече се предава на възрастта, че линията на брадичката й вече не е чиста, а тя си мисли, че може да играе ролите на младо момиче… Казах й още, че дори агентът й я е изоставил. Че на никого не му пука за нея. Че е имала късмет, задето съм останал толкова дълго при нея, като се има предвид колко изкъсо ме е държала, и че затова съм взел парите. Какво друго, по дяволите, очаквала тя да направя?“

Друга дълга пауза и отново гласът на Рори — този път по-тих.

„Тя просто стоеше и ме гледаше с големите си сини очи и аз виждах, че тя се страхува. Страхуваше се, че съм прав, страхуваше се от бъдещето… о, и е там. Беше се облякла специално за срещата си с мен… Внезапно се почувствах така, като че ли аз бях по-възрастният, а тя беше още дете, много красиво в бляскавата си вечерна рокля — момиче, отишло на първата си среща. Тя все още можеше да изглежда така, знаеш ли, то няма нищо общо с възрастта. Тя винаги изглеждаше чиста и невинна, въпреки че тялото й беше секси, а репутацията й не беше безупречна… И тя наистина беше. Невинна, имам предвид. Точно затова успях да взема пари от нея, тя вярваше на всички. Нямаше никаква злост у Джени. Мога да се обзаложа дори сега, че ако й бях казал, че съжалявам, тя щеше да ми прости. Но аз отидох прекалено далеч. Тя не заплака, не ме заплаши, не се опита да ме нарани по някакъв начин. «Значи така било», каза тя. Отиде до вратата, а после се обърна… Изглеждаше така, като че ли някой беше забил нож — право в сърцето й.“ — Гласът на Рори спадна до шепот. — „Не мога да ти кажа какво ми каза тогава. Боб, просто не мога… Но едно ще ти кажа, думите й още ме преследват. Дотогава не бях осъзнал какво съм направил, какво случилото се означаваше за нея. Тя излезе от къщата. Чух я да пали колата. Можех да изтичам след нея, да й кажа, че съжалявам, че не съм искал да стане така, че нещата просто са излезли от контрол…“ — Още една кратка пауза, а после — въздишка. — „Знаеш какво се случи после.

— Нима казваш, че тя се е самоубила, Рори? Заради онова, което си й сторил?

— Не знам. Нима не разбираш, Боб?! Не знам. Точно затова не мога да заспя нощем. Започвам да сънувам, когато най-после задремя неспокойно, Джени в красивата синя рокля и страха в прекрасните й сини очи… Чувствам се като проклет убиец. Случаят остана неразрешен, така че никога няма да узная със сигурност. Разбираш ли, Боб? Никога няма да разбера дали е заради мен. А най-глупавото в цялата история е, че аз всъщност не мислех, че тя е застаряваща актриса. Тя беше мила с мен и все още красива. По дяволите, аз не съм от тези, дето просто ще увиснат на врата на коя да е старица. Джени наистина беше от класа. Да, беше прекалено добра за лайно като мен…“

Сълзите задавяха Рори и той не можеше да говори ясно. Едно от най-добрите му изпълнения, помисли си Бил с горчивина.

„На никого не казах, че съм бил в къщата в Малибу“ — каза Рори, като се посъвзе. — „Никой не знаеше, освен Марджи, а тя беше надрусана, а и е тъпа, така че не се брои. Не смеех да отида в полицията и да кажа, че аз съм този, с когото се е срещнала и че сме се карали, защото те щяха да ме разберат погрешно… Знаеш как едно нещо води към друго. Просто не можех да си позволя подобен скандал на този етап от кариерата си. Нямаш представа как щяха да реагират в студиото. С «Играта на Челси» щеше да бъде свършено. Каква реклама би могла да помогне, когато звездата на филма е замесена в скандал? Представях си заглавията: «Секс, наркотици, пари — самоубийство?». Можеха дори да си помислят, че аз съм го извършил — че съм я убил, искам да кажа. Хората се чудеха дали го е направила нарочно, или е било наистина нещастен случай. Както и да е“ — добави уморено той, — „седмица по-късно ми се стори, че всичко е свършило… И тогава ми се обади Стан Рубин.“

Бил Кауфман замръзна на място, ясно усещайки погледа на Фиц Макбейн върху себе си.

„Джени беше споделила всичко със Стан и Бил Кауфман седмица преди това, цялата история относно парите. Помолила ги, като приятели, да й помогнат, но те очевидно й казали, че нищо не могат да направят. Обадила се на Стан отново, точно преди да тръгне, да му каже, че ще се срещне с мен в къщата на плажа. Предполагам, че Стан не е бил очарован да бъде събуден от бившата си клиентка по това време на нощта, но посъветвал Джени да ми каже, че ако върна всички пари, които съм откраднал — откраднал, Боб, по дяволите, аз си ги спечелих — в такъв случай тя няма да ме съди и ще забрави за парите, загубени заради лоши инвестиции.

Те дойдоха да ме видят, Боб, и двамата. Хванаха ме в края на работния ден, когато бях адски уморен, а коката, която бях взел през деня, вече не действаше. Бил беше целият в усмивки. Каза, че разбирал моето положение на изгряващ актьор и че знаел също така, че Джени е трудна жена. Стан беше спокоен и официален, готов, както каза, «да защитава интересите ми»… Всичко, което трябвало да направя, било да им кажа какво се е случило, за да знаят как да ме защитят. И аз им казах. И тогава сцената се промени… Исусе, Боб, тези две копелета ме заплашиха! Стан каза, че може да бъда подведен под отговорност за щети и кражба.“ — Думите като че ли задавиха Рори. — „И че дори да се измъкна, с кариерата ми ще е свършено. Ако отидели в полицията. После промениха още веднъж отношението си — казаха, че с готовност ще забравят всичко, което са чули, ако стигнем до задоволително споразумение. И така, Стан Рубин стана мой адвокат, а Бил Кауфман — мой агент при най-високия процент в бизнеса. И аз правя каквото кажат те. Когато кажат «скачай», Рори Грант скача!“

Фиц изключи магнетофона и пъхна лентата в джоба си. Уплашеният поглед на Бил срещна спокойния поглед на Фиц.

— И какво ще направиш по въпроса? — запита Бил с дрезгав глас. — Нищо не можеш да докажеш. А пък и нищо лошо не съм направил. Рори беше просто изтощен от всичко случило се, беше силно разтревожен заради смъртта на Джени. Аз и Стан просто го взехме в наши ръце, за да го защитим от самия него… Той е луда глава, както знаеш, и никой не му вярва…

— Аз му вярвам. — Фиц успяваше да контролира отвращението и гнева, които изпитваше. — Вярвам, че ти и Рубин сте допринесли за смъртта на Джени Хейвън също толкова, колкото и Рори Грант. А онова, което сте сторили с Рори, си е чисто изнудване.

За първи път в живота си Бил остана без думи. Гледаше Фиц мълчаливо и втренчено.

— Но не съм тук, за да спасявам Рори от изнудване, нито пък да облекчавам съвестта му. Тук съм заради интересите на дъщерите на Джени. И двамата им дължите значителна сума пари. Към тях може да се прибави и сумата за нанесени щети в резултат на лошо изпълнените задължения от твоя и на Рубин страна. Моите собствени адвокати ми казаха, че сумата наистина е значителна. — Фиц направи пауза, за да прецени по-добре реакцията на Кауфман. Той очевидно беше силно уплашен. Премигваше бързо-бързо и дращеше с нокти тапицерията на стола от времето на Чарлс II толкова силно, че пръстенът му вероятно оставяше следи по дървото. — Такова е желанието на дъщерите на Джени — продължи Фиц. — Те не искат името на майка им да се споменава без необходимост в съда. Не биха толерирали по-нататъшен скандал във връзка с нея. Следователно, Кауфман — и единствено по тази причина — аз съм готов да преговарям.

Преговори? Да не би да искаше да сключи сделка с него? Бил се посъживи малко.

— Преговори?

— Момичетата са готови да те оставят да се измъкнеш далеч по-леко, отколкото аз или който и да било съд би позволил. А и ти, и аз знаем, че фактическата сума е много по-голяма от тази, която те искат.

— Колко? — запита Бил едва чуто.

— Един и половина милиона.

Бил се спря тъкмо навреме, преди да е попитал: „На всяка?“. Сетивата му започваха отново да работят, както и умът му. Може би все пак щеше да се измъкне.

— Един и половина милиона долара — повтори Фиц, — никак не е много. И отново повтарям, Кауфман, това е много по-малко, отколкото биха отсъдили в съда. — Изражението на Бил му подсказваше, че и той смята сумата за приемлива. Един и половина милиона бяха сума, която все щеше да намери отнякъде.

— Нямам толкова пари, Макбейн. — Бил най-после махна ръце от облегалките на стола. — Трудно е да се намерят толкова пари в брой.

— Виж — каза Фиц, — това прави петстотин хиляди от Рори, петстотин хиляди от Стан Рубин и петстотин хиляди от теб самия.

„По петстотин хиляди на всяка“ — помисли си Бил. Знаеше, че Рори ще се съгласи. Трябваше само да отложи покупката на къщата в Бенедикт и да вземе аванс от студиото. А и голямата вила на Стан щеше да свърши работа. Може би Джеси щеше да се посъветва с партньорите на Стан… Да, това беше, той щеше да говори с тях. Те със сигурност не биха искали името на фирмата да бъде замесено в скандал, защото това можеше да ги съсипе. Както и него. Те ще платят. Дори можеше да спечели нещо, защото те не знаеха точната сума, която момичетата искат, и щяха да дадат колкото той каже. Бил беше готов да се смее от облекчение. Да, виждаше как ще се отърве. И не само това, а дори можеше да спечели мъничко…

— Ще видя какво мога да направя, мистър Макбейн — обеща той.

— Само още нещо — каза Фиц, вече до вратата. — Моето име не бива да се споменава пред никого. Разбра ли?

Той отвори вратата и Бил изгледа изненадано мускулестия сериозен млад човек, който стоеше в коридора.

— Ако не спазиш тази уговорка — каза Фиц, — аз ще разбера.

Бил не се съмняваше в това. Беше разбрал за Рори. Нали така?

— Добре. — Излезе бързо през вратата, но се спря в коридора. — Ами лентата? — запита. — Ще я получа, когато предам парите, нали?

— Грешиш. Има няколко копия на тази лента, всяко едно от които ще остане в различен сейф някъде по света. Лентата принадлежи на мен.

— Но така аз никога няма да знам… — Бил разбра, че е хванат в капан.

— Точно така. Ще трябва да се задоволиш с моята дума за това. — Фиц се забавляваше. — А аз ще бъда свободен да отида в полицията, ако реша.

Бил тръгна по коридора към вратата, до която стоеше младият човек. Той не направи движение да я отвори вместо него. Когато Бил сложи ръка върху бравата, гласът на Фиц отново прокънтя в ушите му.

— Още нещо.

Бил се обърна.

— Имаш точно една седмица. Ще те очакват тук по обяд следващия четвъртък. Аз самият няма да бъда тук, но мистър Ронсън ще се погрижи за теб.

Погледът на Бил срещна този на Ронсън. Очите на Ронсън бяха толкова сиви и студени, че Бил потръпна ужасено.

— Ще бъда тук — обеща той, излезе бързо и с облекчение затвори вратата след себе си.