Елизабет Адлър
Дъщери на греха (21)

Глава 21

Денят се оказа дълъг. Мястото на снимките на „Играта на Челси“ беше пълно с народ, а това винаги го безпокоеше. И без това му беше трудно в такива натоварени дни — да си спомни всичко, да изглежда добре и да дава най-доброто от себе си, помисли си Рори със силно раздразнение — липсваха му само наблюдатели и коментатори.

— Уморен ли си? — запита Боб, седнал до него на задната седалка на лимузината, която връщаше Рори от студиото в дома му.

— Смазан. — Рори затвори очи.

Наистина беше уморен. Без грим, лицето му изглеждаше подуто и отпуснато. Боб беше прекарал деня на мястото на снимките с Рори и беше изумен колко време отнемат те. Винаги имаше нещо, което да се доизясни или намести, или нова сцена да се добави, нов декор, актьорите непрекъснато повтаряха думите си, режисьорът мърмореше — всичко му се струваше ужасно несвързано… И все пак всяка седмица те успяваха да излъчат нов епизод от „Играта на Челси“! Този бизнес, реши Боб, не е за него. Изнервяше го и сегашната му роля — антураж на Рори. Надяваше се, че Фиц Макбейн ще разбере какво му се е наложило да изтърпи и ще го възнагради прилично след това. И то не просто с пари. Искаше следващото стъпало в корпорацията.

— Окей, Рори, пристигнахме. — Шофьорът скочи, за да му отвори вратата. — Лека нощ, мистър Грант. Ще се видим утре.

— Лека нощ.

Рори си играеше с връзката ключове. Накрая намери този, който му трябваше, и отключи. В къщата беше задушно.

— Ах, по дяволите! — изръмжа недоволно той и включи климатичната инсталация.

— Трябва да си наемеш икономка — каза Боб, отиде до хладилника и извади бутилка „Мондави Шабле“. — Ето, изпий една чаша от това.

Рори погледна бутилката с отвращение.

— По-скоро бих изпил една бира. Знам, знам, тя съдържа милиони калории и не бива да пия. Майната ти, Джени Хейвън! — извика той на празната къща. — Ти ме накара да внимавам непрекъснато за калориите и аз, по дяволите, не мога да престана! — Погледна Боб. — Ако изпия една бира — оплака му се той, — ще наддам два паунда и утре проклетите тесни дънки няма да ми станат или, в най-добрия случай, шкембето ми ще виси над тях.

— Преувеличаваш, Рори — успокои го Боб. — Изпий една бира. Тя не може да ти навреди.

Рори пъхна ръце в джобовете си и отиде до прозореца. Загледа се без настроение навън.

Боб го гледаше мълчаливо. Никога досега не го беше виждал в толкова лошо настроение. Той беше едновременно нервен, напрегнат и уморен. Рори се извърна от прозореца и тръгна към стълбите.

— Къде отиваш? — извика Боб. — Ще ядем или какво?

— Чакай ме тук! — извика му Рори. — Ще се върна след малко. Просто ще си взема душ.

Боб зачака. Започна да прелиства страниците на „Ескуайър“, а после — на „Плейбой“. Наля си още една чаша „Шабле“. Накрая се загледа в смрачаващото се небе и потъмнялото море. Какво ли ставаше? Беше минал цял час.

— Хей, Рори, добре ли си? — извика той от подножието на стълбите.

— Разбира се. — Рори се появи на площадката. — И защо да не бъда? — Усмивката му беше широка, а стъпките — несигурни, когато заслиза по стъпалата. Беше по-силно „надрусан“ от когато и да било. — Виждам, че се наслаждаваш на плейбоите на месеца. Знаеш ли какво, Боб, ще отидем до „Меншън“. Там винаги е весело. Ще поплуваме малко в басейна, ще потанцуваме малко. Тези снимки не лъжат, нещата наистина изглеждат така.

— Мислех, че си смазан от умора.

— Бях. Но вече не съм. — Рори се засмя. — Малко допълнително кока, човече, и няма грешка. Добре съм. Хайде, да тръгваме.

— Ами работата ти? Нали трябва да ставаме в пет и трийсет.

— Всичко ще бъде наред. — Рори грабна ключовете за колата си и тръгна към вратата.

Боб го последва, като затръшна силно вратата след себе си. Имаше чувството, че нощта ще бъде дълга.

 

 

Беше четири и половина, когато се върнаха у дома. Седнаха на дивана на Рори. Боб беше изпил две бутилки вино, а въодушевлението на Рори от наркотиците беше преминало и сега лицето му беше бледо, а настроението — никакво. Седеше, хванал главата си с ръце, втренчен в покривката, която украсяваше масата.

— Нещо наистина те гризе отвътре, Рори — каза Боб, като му нави една доза в хартийка. — Виждам дори с просто око. Нещо истински те тревожи.

Рори повдигна глава и втренчи поглед в Боб.

— Прав си — каза.

— Това не е добре, знаеш ли — продължи Боб, като му подаде дозата. — Не е хубаво да таиш така нещата в себе си. Ще завършиш в психиатричната клиника. Може да те задържат десет години там и ще ти струва цяло състояние и накрая, какво ще получиш? Нищо, което не би могъл, ако говориш с някой приятел.

Рори отново хвана главата си с длани и втренчи поглед в масата, като много искаше да не се чувства толкова депресиран. Имаше всичко, което желаеше. Беше постигнал огромен успех с този сериал, самият той имаше огромен успех и в града, и навсякъде, където отидеше. Направо ковеше пари, повече, отколкото някога беше мечтал. Вече нямаше нужда от парите на Джени. Ето отново! Винаги в подсъзнанието му, винаги готова да се нахвърли върху него, когато той е в лошо настроение. Винаги там, с широко отворени сини очи, които го обвиняваха. И го плашеха. Така, както го гледаха и през онази нощ…

— Прав си — каза той бавно. — Боб, имам нужда да разговарям с някого, а ти си най-близкият ми приятел. Но не беше така, както ще прозвучи. Бях млад и се опитвах да си пробия път в трудния живот. Разбираш какво искам да кажа, нали, Боб?

Боб включи миниатюрния магнетофон, който носеше в джоба на дънковото си яке.

— Разбира се — съгласи се той. — Напълно те разбирам.