Елизабет Адлър
Дъщери на греха (16)

Глава 16

„Джордж V“ беше най-добрият хотел в Париж, поне що се отнасяше до Стан. Имаше хора, които предпочитаха „Ланкастър“, но за неговия вкус той беше прекалено традиционен. В „Джордж V“ беше винаги шумно и оживено, човек чувстваше, че той има движение. Като в „Шери Недърленд“ в Ню Йорк, неговият дом далеч от дома. Всъщност, помисли си Стан, ако не беше заради Джеси, той щеше да бъде много щастлив, да, много щастлив, да живее в „Шери“. Великолепно местоположение, удобства, румсървис, лукс, познатите лосанджелиски лица, които посещават бара всяка вечер, какво повече би могъл да иска човек?

— Джеси? — извика той. — Ще се обадя на Парис Хейвън. Ти искаш ли да говориш с нея?

— Парис коя?

— Хейвън… Знаеш я, детето на Джени.

— О! Тази Парис ли? Разбира се, ще й кажа „здравей“… Изчакай минутка, Стан, да не би да искаш да й предложиш да я изведеш на вечеря с нас?

— Ами, обещах на детето, когато тя беше в Лос Анжелис. Тя сигурно очаква това с нетърпение, Джес.

Джеси го изгледа втренчено. Не искаше да отиде в „Ласнер“ с Парис Хейвън. Тя беше прекалено „французойка“ за нейния вкус, а пък, така или иначе, никога не беше харесвала и Джени. А Стан май беше прекалено близък с нея.

— Аз поканих семейство Джонсън! — сряза го тя. — Отседнали са в „Риц“ и днес направо налетях на тях в бутика на „Живатан“. Не искам Парис да се мъкне след нас. Ще бъде скучна. Сигурно непрекъснато ще говори за майка си.

— Глупости! — каза Стан, вдигна слушалката и помоли да наберат номера на учудващо добър френски.

Запали цигара и зачака, а Джени все така го гледаше втренчено. Мирисът на тези проклети цигари винаги се просмукваше навсякъде и във всичко.

 

 

Парис беше много красива. Беше изключително слаба, много бледа, с късо подстригана коса и широки, ъгловати скули. Слаботата й отиваше, но гладуването не й понасяше. Беше открила това след катастрофата с шоуто й, когато всичките й амбиции рухнаха, а банковият й баланс беше нула. И не само нейният банков баланс. Тя беше загубила и парите на сестрите си. Ако не се чувстваше отговорна, ако не беше твърдо решена да им ги върне, можеше да се самоубие същата вечер. Особено след като Олимп не се обади.

Олимп беше единственото светло нещо в тази история, единствената й възможна връзка между провала и успеха. Олимп познаваше всички. Хората от модния свят щяха да се вслушат в мнението й, защото го уважаваха. Когато Диди й каза, че тя е била на шоуто й, че е казала, че е фантастично, у Парис се зароди надеждата, че Олимп може да й помогне. Особено след онази вечер. Потрепери, когато си спомни… По-добре беше да не си спомня. В живота на всеки има неща, от които той се срамува, каза си тя, такива слаби моменти, които той си спомня само когато е сам, в леглото посред нощ, и не може да заспи.

Изкачи уморено стъпалата, които водеха до ателието й. Денят, прекаран в работа за Мицоко, беше дълъг. Сега работеше като модел. Само това й оставаше, само за това беше способна сега, когато доказа, че няма талант за дизайнер. Иронията беше в това, че получи работа при Мицоко, заради който нейното шоу се провали. А дали нямаше да се провали и без това? Пъхна ключа в ключалката, като все още мислеше за Мицоко. Точно затова и косата й сега беше къса — всичките момичета на Мицоко биваха принуждавани да си отрежат косата, защото такъв беше имиджът, който според него трябваше да се наложи през пролетта. Като затвори вратата след себе си, хвърли сака си на чертожната дъска, сега затрупана с книги и списания, вместо със скици на модели. После взе на ръце бялото коте — то беше нещо като утешителен подарък от Диди — което изтича да я посрещне, мяукайки радостно.

— Разбира се, миличко — прошепна тя, скрила нос в козината му. Поне имаше при кого да се прибира у дома.

Единственият радостен миг, в който беше изпитала задоволство, беше, когато Финола също трябваше да си отреже косата. Без дългата си руса коса тя приличаше на височка гимназистка, а чертите на лицето й бяха толкова характерни, колкото и на една кукла Барби. Всичката й привлекателност се стопи. А Мицоко искаше определен ефект — елегантни прави носове, дълги, дълги вратове, драматични уста, розови бузи — той искаше костите на лицето да изпъкват, а Финола не притежаваше такива черти. Оттогава той вече не я използваше, а щеше да мине ужасно дълго време, преди косата й отново да порасне.

Парис целуна котето по бялата главичка, занесе пакетираното пиле в кухнята и отряза парче за гладното си приятелче.

— Заповядай, Алис. — Остави чинийката на пода и котето нетърпеливо се нахвърли на храната. Парис не знаеше защо кръсти котката Алис, може би имаше нещо общо с котката от „Алиса в страната на чудесата“. Спомни си, че Джени им четеше тази книга и всички много я харесваха. Тази вечер не искаше да мисли и за Джени, нямаше нужда да преживява отново скръбта. Поне, помисли си Парис, като събу обувките си и си наля чаша бяло вино от хладилника, се бе научила да гледа реалистично на бъдещето и спря да плаче за миналото.

Телефонът иззвъня. Беше или Диди, който й се обаждаше всяка вечер, за да се осведоми как е тя, или Ален Маркъс, млад и талантлив фотограф, на когото почти беше обещала да отидат заедно на откриването на изложба, а после — на вечеря.

— Парис? Къде, по дяволите, беше?

Гласът на Стан Рубин й подейства като студен душ. Не очакваше миналото да се промъкне в живота и отново тази вечер в лицето на Стан Рубин.

— Стан. Добре съм.

— Чудесно. Слушай, Джеси и аз сме тук и аз си спомних, че ти обещах да те заведа на вечеря в „Ласнер“. Е, тази вечер е твоята щастлива вечер, Парис. Облечи си най-хубавата рокля и ела там. Ние сме готови да ти купим най-хубавата вечеря, която някога си яла. — Стан щастливо пушеше цигарата си. Винаги се чувстваше особено добре, когато спазеше някое обещание.

Парис мълчеше. Бореше се с гнева, който се надигаше на мощни вълни у нея. Беше гняв към всичко, което й се беше случило, гняв заради провала на шоуто й, гняв заради причината, която се криеше зад този провал, гняв заради отношението на Стан и Бил към нея и сестрите й. Не можеше повече да го таи в себе си, затова го насочи към Стан. Говореше тихо, спокойно.

— Слушай, ти, старо крадливо копеле — започна тя. — Ако си мислиш, че се отнасяш добре с мен, като ме водиш в скъпи ресторанти и ми купуваш вечеря с парите на майка ми, грешиш. Ти спечели от Джени достатъчно пари, за да живееш удобно до края на живота си, а после я заряза, когато нещата не вървяха твърде добре за нея. Не даваше и пет пари за нея, нито за някоя от нас. Ти трябваше да предотвратиш онова, което се случи — ти, Стан, най-умният адвокат в Бевърли Хилс, нали така? Как стана така, че най-умният адвокат не видя, че мамят клиентката му, и не се погрижи за парите й както трябва? Не даваше и пени за нас — за която и да било от нас — нали, Стан? Всъщност съмнявам се дали си се сетил за нас, докато не си научил за смъртта на Джени. Доста удобна смърт, нали? Искам да те попитам какво щеше да стане, ако тя беше останала жива? Трябваше да бъдат дадени някои обяснения, нали така? Публични обяснения. Знаеш колко много Джени обичаше публичността!

Челюстта на Стан беше увиснала, а цигарата му догаряше, стисната между пръстите му. Джени го гледаше изненадано.

Какво, по дяволите, му става на това момиче, питаше се Стан, докато думите й кънтяха в ухото му. Тя се отнасяше към него като с престъпник! Той имаше чувството, че тя ще заведе дело срещу него, от името на всичките си сестри. Исусе Христе! Стан мъчително преглътна.

— Виж, Парис, знам, че си разтревожена и ядосана… — Но тя го прекъсна. Не беше възможно тя да знае нещо, нали? Откъде би могла да научи? Не, не, не беше възможно. — Хайде, Парис, стига вече, да вечеряме тихо и спокойно. Ще поговорим на вечеря. Ти си все още много ядосана.

Парис се почувства по-добре. Поне веднъж имаше надмощие. Стан Рубин се беше огънал. Когато го заплаши с разследване и съдебен процес, той изведнъж се оживи и се опита да я умиротвори. Може би наистина трябваше да се поразрови из нещата, може би копелето наистина криеше нещо.

— Това се отнася и за Бил Кауфман — каза тя, като от възбуда повиши глас. — Можете да очаквате съдебния процес, мистър Рубин. О, и между другото, можеш да кажеш на Джеси, че утре ще има разпродажба в „Хлое“. Може много лесно да похарчи няколко хилядарки от парите на Джени там. Докато са все още у вас.

Тя остави слушалката и отпи от бялото вино. Господи, колко добре се чувстваше сега! Не беше се чувствала така много отдавна!

 

 

„Ласнер“ заслужаваше похвалите, които се носеха за него, защото наистина беше първокласен ресторант, помисли си Стан, докато ровеше в чинията си. Защо тогава той не се забавляваше толкова, колкото може? Джеси бъбреше оживено със семейство Джонсън, мила двойка от Ню Йорк, с която понякога Стан се сблъскваше по служба. Само че Франк Джонсън беше ядосал Стан с твърдението, че в този ресторант човек трябва да си поръча патица. „Всяка една патица е номерирана, беше казал той, като доброто вино. Не е ли фантастично това?“

Стан се беше опитал да му каже, че това за патиците се отнася за „Тур д’Аржен“, но Франк Джонсън не пожела да го изслуша. И Стан се предаде без борба. Сега всички трябваше да ядат патешко.

Тази вечер нямаше настроение за спорове. Беше доволен да остави Джеси да си бъбри с Франк. Джеси майсторски задържаше разговора около него. Исусе, малката Парис Хейвън го беше разстроила; представи си само — да заплашва със съдебен процес! Разбира се, че нямаше да ги призове в съда. Не би могла да си го позволи. Чудеше се дали тя има достатъчно ум, че да повери делото на „голям“ адвокат, като му обещае част от парите, които ще получат като покритие за нанесените щети. Случаят щеше да бъде добър, като адвокат, той го знаеше. Дори да не спечелеше, щеше да опетни репутацията му. По-добре щеше да направи да се обади на Бил, когато се върне в хотела. Стан отпи още една глътка от виното, което си беше поръчал с foie gras. Да, виното беше първокласно. Господи, какво му ставаше, че започваше да се тревожи заради тази никаквица Парис Хейвън?! Би могъл да се справи с нея дори със завързани ръце. Да, трябваше да се забавлява — беше изминал целия този път, за да се забавлява!

Келнерът донесе патицата, но Стан я отблъсна.

— Не, не искам това, промених решението си. Донесете ми бяла яребица.

— Но, Стан — възрази Джеси, — вече я донесоха, а и всички сме готови да започнем с вечерята. Ще трябва много време, за да приготвят нещо друго.

— Петнайсет минути, мадам — обясни келнерът.

— Тогава всичко е наред. — Стан се облегна назад и бръкна в джоба си за табакерата. — Вие започвайте да ядете. Аз ще изчакам яребицата си. А след това, келнер, ще ядем от муса с манго. — Той намигна на мисис Джонсън. — Ще ви хареса — обеща й той. — Ще ви подейства добре след тежкото патешко месо.

Стан беше изпил две чаши вино, когато пристигна яребицата му. Имаше прекрасен аромат, около нея беше нареден препечен хляб. И пържени картофи.

— Пържени картофи два пъти, Стан — укори го Джеси.

— Даже много добре — каза Стан. — Умирам от глад.

Те бяха приключили с патицата. Джеси призна пред себе си, че Стан беше прав. Трябваше да си поръчат нещо друго. Сега седяха, пиеха вино и гледаха Стан, който се хранеше. И много се изненадаха, когато лицето му изведнъж стана пурпурночервено. Той отвори уста, но не можеше да продума. Като че ли не му достигаше въздух! Беше мъртъв, още преди те да са разбрали какво става.