Елизабет Адлър
Дъщери на греха (12)

Глава 12

Новите модели на Парис вървяха по пътеката живи и ярки като тропически птици във възможно най-късите рокли — съвсем прави до началото на ханша с къси, свободни и развяващи се полички от набран тюл в смели, шокиращи, цветове — пурпурен, лилав и сапфирен. Парис беше измислила моделите вчера следобед, вдъхновена от прекрасните тела и живата, нетърпелива, бликаща младост и красота на Наоми, дъщерята на Берт, и приятелките й от школата по балет.

Идеята на Берт се оказа блестяща. Тя не само спаси шоуто на Парис, а прибави и нови, чисто физически, измерения в света на модата. Наоми беше тъмнокоса и стройна, с ориенталски очи и дълги крака. Тя би изглеждала прекрасно и в чувал, но беше направо зашеметяваща в дрехите на Парис. Всичките й приятелки притежаваха онази елегантност, която се придобива след дълги години упражнения по балет, наложена от дисциплината и танца. Всички бяха високи, тъмнокоси и почти ужасяващо стройни. Бяха повече от съвършени. Бяха като създадени специално за шоуто на Парис. Роклите, които тя и Берт бяха ушили късно през нощта, бяха предвидени като бърза, пъргава и енергична изненада, която да грабне вниманието на публиката още от самото начало и да заяви, че модата и самият акт на представянето й е вече по-различна, че светът на дизайна притежава вече нова сила и жизненост.

Жан-Люк също беше поработил извънредно и имаше немалка заслуга за шоуто. Той беше създал малки шапчици с воал, украсени с малки цветчета, носени предизвикателно накривени на една страна, в същите „горещи“ цветове. Беше ги боядисала младата му съпруга, чиито ръце доказваха това, защото бяха изцапани с боя.

Момичетата изглеждаха фантастично, мислеше си Парис, докато техните дълги и силни крака на танцьорки, обути във възможно най-ефирните черни чорапи и яркочервени велурени обувки с високи токчета, вървяха едновременно спокойно и предизвикателно по пътеката. Те бяха и малко „палави и дяволити“, като дивата циганка Кармен от едноименната опера. Ефектът беше напълно театрален, абсолютно нов и притежаваше онази временна, приписвана обикновено на мястото и времето, вдъхновеност, която може да бъде отделена от случая и да постави началото на нова мода, следвана после от целия свят — нещо, което можеше незабавно да направи името й известно, както се беше случило с костюмите на Монтана, които имаха широки рамене и за които казваха, че са съвременници на космическия век.

Докато Парис ги гледаше, Наоми и другите момичета преминаха от арогантността на младежката походка към ритмите на самбата и други карнавални танци. Музиката контролираше Диди, който беше скрит зад завесите.

Господи, микрофоните все още пращяха от време на време! Диди не беше изчистил напълно звука! Очите й зашариха из залата, за да намерят техника. Как, питаше се тя, ще успеят да подготвят всичко до утре? Хората от доставките все още влизаха и излизаха, като носеха неудобни малки столове, задължителни за всяко едно парижко шоу, операторите все още се суетяха около прожекторите, докато някой, застанал отзад, им даваше безкрайни нареждания. Цветарите припряно украсяваха подиума с белите лилии, за които Парис беше настоявала твърдо, защото помагаха да се пресъздаде атмосферата на трийсетте години, макар Диди да твърдеше, че му напомняли за погребение и щели да предизвикат хаос, ако сред публиката имало хора, които са алергични към силния им аромат. Берт и нейните помощнички седяха около масите, поставени в ъгъла, подшиваха подгъви, прикачаха ръкави. Останалите помощнички, момичета от балета, които не участваха в шествието по подиума, но все пак предложиха услугите си, подреждаха дрехите и аксесоарите към тях в редица в гардеробната, като на всеки комплект беше прикачена табелка с името на момичето. Двете момичета гримьорки едва се забелязваха сред облака пудра и руж, а фризьорката и нейната помощничка усилено продухваха, фризираха, експериментираха, опитвайки се да пресъздадат точния ефект, изискван от Парис.

Карнавалната музика, която се чуваше високо от микрофоните, нямаше нищо общо с онова, което ставаше на подиума. Момичетата като че ли не успяваха да се нагодят към ритъма.

— Ето, така! — извика Парис. — Искам да излезете на подиума всички заедно — като букет от цветове, с много движение, ярки като заря.

Изгледа ги одобрително, когато те успяха да го направят от първия път, но точно тогава музиката отново смени ритъма си. Тя пъхна глава зад завесите и се огледа за Диди.

— Диди? Не мисля, че карнавалната музика е подходяща. Искам нещо, което да е едновременно секси и изискано. Намери нещо по-така, например Стоунс или Джо Джаксън.

Наоми изтанцува няколко такта от мелодия, която чуваше единствено във въображението си, и улови точно образа, който Парис искаше да пресъздаде.

— Точно това е, това е! — извика тя. — Диди, намери музика, която да отговаря на тези движения.

Денят беше извънредно тежък за Диди. Беше в хотел „Дьо Л’Аби“ от шест сутринта, за да наглежда работниците, когато те пристигнат, да предотврати евентуалната стачка на техниците, защото Парис беше наредила да не им се дава почивка дори за по едно кафе, да овладее паниката, която щеше да ги обхване по обяд, когато столовете още не бяха пристигнали, да киха всеки път, когато мине покрай лилиите, да се бори с пукането, което се чуваше от микрофоните. Беше изпил само една чашка силно черно кафе, а беше вече дванайсет и половина.

— Защо просто не се задоволиш с онова, което имаме? — изсъска той.

— Защото можем да го направим по-добре! Дидие дьо Мобер, няма да ме разочароваш сега, нали?

Усмивката на Парис беше заредена с енергия и въодушевление. Тя като че ли разцъфтяваше въпреки дългите безсънни нощи и усилената работа, като че ли се наслаждаваше на хаоса и действието. Никога досега той не я беше виждал такава, тя като че ли се носеше в облаците. Нейната енергия караше всичките тях да се движат, да не спират. Ако беше някой друг, той щеше да се запита дали не взема наркотици, но за Парис знаеше, че е движена само от повишеното количество адреналин и несломима решителност. Страхуваше се обаче, че адреналинът и високата й енергия няма да бъдат достатъчни, за да може тя утре да замести Финола като главен модел и едновременно с това да наблюдава как вървят нещата зад сцената и реакцията на публиката.

— Ще се преоблека — каза Парис. — Музиката ще бъде от „Авалон“, разбра ли, Диди?

— Да, Парис.

Със съвсем малки поправки, сторени от Берт, дрехите на Финола прилегнаха идеално на Парис и Диди трябваше да признае, докато й помагаше да облече сивото сатенено сако, че тези студени като стомана дрехи стоят на нея също толкова красиво, колкото и на Финола.

— Все още мисля, че е по-добре да оставиш Наоми да се справи с това или да наемеш друго момиче от агенцията — каза той.

Парис едва ли го чу. Обу подходящите обувки, като с едно око наблюдаваше момичетата, скупчени около завесата, а с другото — отражението си в огледалото.

— Ще облечете първо ленените поли и блузи, а после — панталоните и велурените якета — извика тя, като погледна часовника си и приглади полата си. — Имате точно деветдесет секунди. И помнете, че трябва да смените червилото и ружа, защото не искаме грим в пурпурен цвят с прасковеното и кехлибареното на велура. Диди, музиката. Да тръгваме.

— Парис, сигурна ли си, че можеш да се справиш с всичко? Необходима си и тук, за да се погрижиш всички модели да изглеждат точно както ги искаш, а също така и отпред, където да се грижиш за отзивите в пресата и да разговаряш с евентуалните купувачи.

— Да се справя? — Парис го изгледа изненадано. — Разбира се, че мога да се справя! Хайде, Диди, трябва да направим поне веднъж цялото шоу от началото до края, за да определим времето за всяка част и да синхронизираме действията си, а после, през останалата част от деня, ще можем да поработим върху детайлите. Тази вечер няма да си тръгнем, докато не видя поне една пълна репетиция, на която да бъдат показани всички дрехи, защото, в противен случай, няма да съм сигурна.

— Сигурна в какво? — извика Диди, за да заглуши гласа на Брайън Фери, който изпълняваше „Авалон“.

— В успеха.

Парис вървеше уверено по подиума, екстравагантно елегантна в сатена с цвят на стомана, като си представяше контраста, в който щеше да бъде със сватбената рокля, която следваше и щеше да закрие шоуто. Сватбената рокля имаше много малка и много къса развяваща се пола, горна част в стил „шемшета“, изработена от тюл, дълги бели копринени чорапи и дълъг, дълъг воал, както и шлейф от избродирана дантела. Тя идеше да бъде сензация. Цялото шоу щеше да бъде сензация, чувстваше го с цялото си същество.

 

 

Диди не искаше никога вече да чуе дори едно парче от тази музика — нито Рокси, нито „Ролинг Стоуис“, нито Джером Кърн, нито нещо друго. Главата му пулсираше от болка. Минаваше два и половина. Някой беше излязъл набързо и се беше върнал със сандвичи и мляко за моделите. В три очакваха шестте главни танцьори, които, във взети под наем бели костюми или бели фракове и бели вратовръзки, щяха да придружават момичетата по подиума.

Всичко да върви по дяволите, сигурно щяха да издържат половин час без него. Имаше нужда от едно питие. Огледа се из залата за Парис. Беше в ъгъла, където спореше с един от техниците за светлините. Тя искаше чисто бяла светлина, без никакъв примес на жълто или пък на розово. Диди остави това на нея.

В бар „Буенос Айрес“ срещу хотела предлагаха добро шотландско уиски и колекция от аржентински танга. Усилвателите не пукаха и не шумяха. Диди би могъл да мине и без тангата, но след две уискита наистина се почувства по-добре.

— Ето къде си бил, Диди! — Парис, с изискан и сложен грим на модел и зелено кожено палто, застана до него. — Не мислиш да се напиваш, нали? — запита тя подозрително. — Само от това имам нужда — да открия, че си таен алкохолик.

— По дяволите! Изпих само две уискита и вече ме смятат за пропаднал тип. А сега мисля да си поръчам plat du jour. Работя, откак се е пукнала зората! — Диди контролираше нрава си. Беше раздразнен просто защото беше уморен, каза си той, това е всичко. Кой би могъл да си помисли, че Парис е такава експлоататорка, така отдадена на идеите си.

Парис си поръча чаша вино. „По дяволите! — помисли си тя раздразнено. — Нима Диди ще се откаже точно сега, когато така имам нужда от него? Нима ще трябва аз да свърта всичката работа?“

— Какво е това plat du jour? — запита тя с леден тон.

— Аржентинско ястие от ориз и боб.

Парис започна да се смее.

— О, Диди, ето ме мен, бъдещата звезда във висшата мода, да седя тук и да ям ориз и боб! И то в такова евтино заведение!

Диди се усмихна.

— Аз ще ям, защото умирам от глад. Току-що се сетих, че днес още нищо не съм ял. Ти също, предполагам. — Тя го погали по рамото, после се наведе, за да го целуне по бузата.

— Съжалявам, Диди. Не исках да бъда такава, просто се чувствам толкова… Не знам. Чакам това толкова отдавна и съм решена всичко да бъде такова, каквото трябва. Нищо не може да ми попречи. И сигурно тормозя всички, нали?

— Не и когато излагаш нещата по този начин. — Диди се усмихна и изтри червилото от бузата си. — Малко сме уморени, това е всичко.

— Уморени? — Парис гребна от яденето в чинията си. — Аз не съм уморена. Мога да работя и цяла нощ, ако се наложи. И ако наистина е необходимо, точно това имам намерение да направя.

— Добре, добре. Само позволи на онези от нас, които са по-смъртни от теб, от време на време да си почиват и хапват. Почивка от десет минути да речем, сандвич, кафе… знаеш ги, онези задължителни за живота неща.

— Точно така! — Парис остави вилицата си и направи знак на келнера. — Искам да поръчам шампанско — каза тя, когато Диди я погледна изненадано.

— Разбира се, мадам.

— Дузина бутилки от най-доброто, което имате — каза Парис величествено. — И табли с ордьоври. Да бъдат изпратени в хотела отсреща в осем часа тази вечер.

— Дванайсет бутилки от най-доброто… Ще ни разориш, Парис! — нададе стон Диди.

— Ние и без това вече сме почти разорени. Изхарчихме всичките наши пари, че и малко повече. Какво значение биха могли да имат още няколко бутилки шампанско? Трябва да бъде хубаво, защото не искам моделите ми да получат главоболие преди шоуто. О, Диди, утре ще постигнем успех и дори няма да се сетиш за тези бутилки шампанско. А това ми напомня — добави тя, като стана и тръгна към вратата, — пристигнаха ли вече напитките за утре?

— Още не. — Диди плати сметката и я последва. — Но ще пристигнат. Ще им се обадя веднага щом се върна.

Трябваше да й се признае, че нищо не забравяше.

 

 

Парис чувстваше оживлението, което сякаш течеше по вените й, докато балерините вървяха по подиума след Наоми, направо скандална в сватбената рокля с къса пола. Шест танцьори, елегантни в белите си фракове и вратовръзки, образуваха техния красив ескорт. Най-после усилвателите работеха както трябва, без пукане, писукане или какъвто и да било друг шум. Гласът на Фред Астер, който изпълняваше „Нощ и ден“, добавяше романтична нотка на сцената. Наоми, усмихната скромно, се спря в края на пътеката. Светлините грейнаха по-ярко, музиката се смени с изпълнение на „Юритмикс“ и другите модели излязоха на подиума в брилянтните шемизети, които показаха и в началото на шоуто. Господи, изглеждаха фантастично, наистина страхотно. Като скочи от стола, където седеше, за да измерва и съгласува времето на техните действия, както и да следи дали дрехите са комплектувани с подходящите за тях аксесоари, дали косите и гримът им са идеални, Парис бурно заръкопляска.

— Браво, браво! — извика тя. — Вие сте чудесни! Мисля, че най-накрая успяхме да го направим съвършено. Знам, че вече сигурно всички сте изтощени. — Нейните думи бяха последвани от множество стонове. — Добре, добре. Веднага щом съблечете тези дрехи, ще бъде сервирано шампанско.

От подиума долетяха весели викове и подсвирквания и Парис отново се засмя. Беше забравила колко млади са те — за разлика от професионалните модели — и колко всеотдайни. Бяха работили повече от упорито и шампанското беше много малка награда за труда им. Вдругиден, помисли си тя и се протегна, за да облекчи болките в гърба си, ще бъда в състояние да им дам награда, каквато заслужават.

Бутилките бяха поставени в кофи лед, за да се изстудят, час преди сервитьорът да им ги донесе. Ледът се беше превърнал във вода, но виното беше още студено, когато Диди го отвори и наля по чашите.

— Първата е за теб — каза той, като подаде чашата на Парис. Тя го хвана за ръката и му се усмихна с обич.

— Не бих могла да се справя без теб.

— Да, можеше — каза Диди, — но ти благодаря за тези думи. — Той вдигна чашата си. — Успех, Парис! — каза.

— Успех! — повтори тя.

 

 

Беше почти десет часът, когато Диди остави Парис в ателието, и то след дълги протести от нейна страна.

— Не съм уморена и ти го знаеш — каза тя, като се наведе през прозореца на колата, за да го целуне по бузата за довиждане. — Можех да остана, за да помогна в разчистването и да подредим всичко за утре.

— Няма нужда — каза Диди весело. — Ще се върна, за да проверя как вървят работите, но и без това всичко е под контрол.

— Е… Щом си сигурен. — Тя отново го целуна и се качи на тротоара.

— Диди! — извика в следващата секунда и слезе отново на платното.

— Какво сега?

— Току-що ми хрумна нещо ужасно. Ами какво ще стане, ако случайно избухне пожар?

— Мили боже, Парис, разбира се, такова нещо не може да се случи! — извика Диди, вече ядосан. — Никога не е избухвал пожар в хотел „Дьо Л’Аби“ защо да избухва тази вечер? А и хората от охраната са там. Нищо не може и няма да се обърка, обещавам ти.

— Е, добре тогава. — В погледа й се четеше съмнение.

— Окей. Какво има сега?

— Не си забравил да разпратиш поканите, нали?

— Разбира се, че не съм, да не би да съм идиот! Отивай да си лягаш, Парис, и гледай да поспиш. И престани да се тревожиш!

— Добре, добре, отивам. — Парис тръгна по тротоара.

Диди й махна за довиждане и изчезна в нощта.

Странно, но наистина не усещаше умора, мислеше си тя, докато вземаше стъпалата по две наведнъж, особено като се вземеше предвид това, че беше шила през цялата нощ онези малки тюлени шемизети. Господи, момичетата изглеждаха наистина страхотно в тях. Те бяха нещо повече от номер, които да прикове вниманието на публиката още в самото начало, те бяха истинско вдъхновение.

Ателието изглеждаше странно без белите чаршафи и закачените навсякъде полуготови дрехи, без моделите на обувки, шапки и бижутата. Колко още, запита се тя, ще живея тук? Може би само няколко месеца, докато си намеря по-голямо и непременно по-светло жилище. Искам огромни прозорци, които да гледат към река или поне към парк. С въздишка, тя се излегна на дивана легло и огледа стаята, която беше неин дом. Познатата мрачна гледка, която се разкриваше от прозореца, тръбите, които опасваха целия таван, боядисани от нея в яркозелено, кадифените завеси с прасковен цвят, които беше взела от един стар тъжен театър, големите огледала по стените, чертожната маса — подарък от Джени — купената от магазин за втора употреба маса, върху която кроеше плата, сгъваемото легло, което й беше намерила Индия. Странно, дори смешно, но това местенце щеше да й липсва. Толкова много неща се бяха случили, докато живееше тук. Е, нямаше да мисли за това сега! Не е възможно да изпитва каквато и да било тъга точно тази вечер. Онова, което изпитваше, беше самота. Тя не обичаше да бъде сама, не и когато такова въодушевление кипеше във вените й. Искаше да бъде сред хора, да се смее, да танцува. Имаше нужда от веселба, парти. Това беше! Знаеше, че няма да може да заспи тази вечер. Взе тетрадката, където записваше телефонните номера на приятелите си, и започна да прелиства страниците. Кой би бил най-добрият избор? Разбира се, Жул Сантини, той винаги даваше партита. А ако тази вечер у него нямаше парти, щеше да знае у кого има.

 

 

Олимп Авалон харесваше партитата на Анри по няколко причини. Първо, харесваше изградената му от сив камък къща имение, скътана в Болонския лес, пълна с красиви вещи и приятни хора. Второ, Анри винаги сервираше отлична храна, а Олимп се славеше с огромния си апетит по време на парти. Качеството на виното, което се сервираше, зависеше от големината на партито — по-добро, ако броят на хората беше по-малък. Но тази вечер гостите бяха много — шейсет или седемдесет, което означаваше, че ще сервират бяло вино от собствената изба на Анри, което не беше лошо; или червено, което беше истинска отрова. Трето, тази вечер тя изглеждаше сензационно в бялата зимна рокля от „Валентино“, която съблазнително разкриваше едно голо рамо и прилепваше възможно най-плътно към красивите й задни части. Когато зърна отражението си в голямото огледало на отсрещната стена, Олимп осъзна, че е най-красивата жена тази вечер. Бялото винаги стоеше особено ефектно през зимата, особено когато беше съчетано с огромни сиви очи и буйна руса коса като нейните. Тя беше, според нея, красива, интересна и скъпо облечена. Като реши това, тя се възнагради с една от нейните добре известни ослепителни усмивки. Разбира се, Барбара Дюмон също изглеждаше забележително добре, но всички знаеха, че няколко пъти си е правила пластични операции — нямаше нито една бръчка по лицето, а беше поне на петдесет и две. Олимп набързо огледа собственото си лице в отсрещното огледало — не, слава богу, на трийсет и пет тя все още имаше млада и прекрасна кожа. Четирийсет беше подходящата възраст за първия лифтинг на лицето, а дотогава имаше още много време. И все пак, много й се искаше да бъде отново на двайсет и шест, или поне да запази безупречността на лицето и тялото си завинаги. Което водеше към четвъртата причина, поради която харесваше партитата на Анри и особено тазвечерното. Тук имаше поне двама мъже, в които тя се влюбваше отново и отново, всеки път поради различни причини.

Бендор Грюневалд притежаваше титла — която още не беше наследил от баща си, но все пак беше много добра. Той беше принц и беше много, много богат. Интересът му към нея беше постоянен, макар тя да продължаваше да го държи в неизвестност по отношение на чувствата си. Бендор беше добре познат на всички места, където се събираха красиви хора и репутацията му на плейбой не отслабваше вече трийсет години — още от момента, в който се беше изплъзнал от контрола на баща си и който съвпадаше с обявяването му за наследник на фамилната индустриална империя. Той беше наистина привлекателен, забавен и остроумен. Вече наближаваше петдесетте и отдавна беше преследван като плячка от жените. Време беше и той да положи началото на династия. Всеки богат мъж на петдесет години искаше да има син.

Там беше и Хюго Риърсби, който беше най-секси мъжът, когото беше виждала от година насам. Но човек никога не знае с тези англичани, мислеше си тя, те изглеждат заблуждаващо здрави с рижите си коси, зачервени бузи и сини очи. Те винаги са много любезни, защото на това ги учат още в училищна възраст. Едва когато се озовеш с тях в леглото, разбираш на какво точно са способни!

Хюго улови погледа й и й махна за поздрав. Олимп се запита дали не трябва да отиде при него. Или пък да го накара той да дойде при нея, както, естествено, той щеше да направи най-накрая.

Тя обожаваше тази стая. Големите квадратни бели и черни мраморни плочки, които покриваха пода, наподобяваха шахматна дъска, а гостите, облечени в яркоцветни дрехи — екзотични шахматни фигури.

— Олимп!

Като чу да викат името й, тя се обърна. Беше Анри, който изглеждаше поразително като гей в копринената си блуза в карамелен цвят и кожените си панталони, напъхани в каубойски ботуши.

— Не се чувстваш самотна в тази тълпа, нали? — запита той, като я целуна по бузата. — Всички знаят, че поне дузина мъже чакат пред вратата ти, само и само да изпитат удоволствието от твоята компания. Бих искал да видя някои от тези мъже да чакат пред моята!

Олимп го хвана интимно под ръка и двамата започнаха да се разхождат из залата. От мазето, което се намираше отдолу, долетя оглушителна дискомузика.

— Сама съм — съгласи се тя. — От известно време…

— Не ми казвай нищо повече. — Анри се засмя. — Кажи ми само… Кой от двамата е — Бендор или Хюго?

— Всичко зависи от настроението ми тази вечер… И от това, какви са тайните ми желания…

— Твоите тайни желания са винаги за пържола и ягоди — отговори Анри, като я поведе към трапезарията и разточителния бюфет. — По душа, ти си съвсем обикновено момиче, Олимп.

— Защо никой, освен теб, не вижда това, Анри? Аз наистина съм обикновена. Най-голямо удоволствие ми доставя да ям, да пия вино, да лежа на слънце, да танцувам, да правя любов. Зад екзотичната си външност, аз съм истински представител на буржоазията.

Бендор я беше видял от другата част на стаята и отиде при нея.

— Не слагай край на илюзиите ми, Олимп — каза той. — Аз преследвам другата жена, екзотичната, красавицата, която живее, поддържана от свежия въздух и венчелистчетата на розите.

— Повярвай ми — каза Анри, — тя обожава пържоли и ягоди. Единствено господ знае защо не наддава на тегло. Ако бях аз, щях да качвам по пет паунда всяка вечер.

— Ето, това момиче — каза Олимп, като посочи Парис, която в този момент застана на прага, загърната в коженото си палто от норки — сигурно се храни с розови венчелистчета. Коя е тя, Анри?

— Нямам представа. — Анри хвърли бърз, преценяващ поглед към Парис. — Но палтото й ми харесва! — И той тръгна към Парис.

— Олимп — каза умолително Бендор.

— Какво?

— Ще излезеш ли с мен на вечеря? Сама. — Бендор собственически постави показалец под брадичката й. — Пържола и ягоди, щом предпочиташ.

Олимп се замисли. Зелените й очи срещнаха неговите. Бендор се наведе по-близо към лицето й. Устата й беше такава, че всеки мъж би пожелал да я целуне… да я захапе дори… И ако някога останеше насаме с нея, точно това би направил. А после ще я накара да върви само за него — нагоре-надолу из стаята с онази походка на модел. Защото всички знаеха, че Олимп притежава най-секси походката на света.

Олимп си взе от пържените скариди, поднесени в табла. Квадратните й бели зъби ги захапаха с хрущене, което го накара да настръхне.

— Знаеш ли — каза тя и отново отхапа, — има само едно място в целия свят, където наистина бих искала да вечерям тази вечер.

— Къде? Кажи ми — помоли я Бендор.

— О, едно малко местенце. — Олимп си взе един морков и го потопи в соса. — Там нищо не е забележително, с изключение на храната… А храната, Бени, е прекрасна…

— Да, да?

— Разбира се — въздъхна тя, — това е невъзможно…

— По дяволите, Олимп, къде е това? — запита Бендор. — Да тръгваме.

Олимп го погледна замислено, с известно съмнение.

— Казва се „Жоли“, Бени. Сервират морски продукти — омари с майонеза, гарнирани с магданоз, раци и пържоли от риба меч, съвсем пресни. От Карибско море… Край Барбадос.

— Отиваме — каза Бендор и я хвана здраво за ръката. — Ти и аз, Олимп. Отиваме още сега, тази вечер.

Олимп избухна в смях.

— О, Бени, колко си отегчителен! Знаех, че ще кажеш това. Не разбра ли, че просто се заяждам с теб? Щастлива съм тук и храната ми харесва. — Тя тръгна край масите, като си вземаше по хапка оттук-оттам.

— Олимп, кога ще вечеряш с мен?

— Нима току-що не говорихме по този въпрос? — Олимп с усмивка си помисли, че Бендор не е от най-умните.

Хюго й се усмихна от другия край на стаята и Олимп му се усмихна в отговор — тайно, за да не види Бендор.

А до вратата Анри взе премръзналите ръце на Парис в своите.

— Познаваме ли се? — запита той, но постави пръст на устните й, когато Парис започна да му обяснява. — Не, не, не ми казвай. Радвам се, че си дошла на партито ми. Аз съм Анри Сантие. А ти си?

— Парис.

— Какво подходящо име! Проява на гений от страна на майка ти. Парис чия?

— Парис Хейвън. Приятелка съм на Жул Сантини и трябваше да се срещна с него тук.

Анри й помогна да съблече палтото си, наслаждавайки се на неговата мекота.

— Още не съм виждал Жул — каза той, като постави палтото й в огромния гардероб в коридора. — Трябва да ти кажа, че обожавам палтото ти.

— Беше на майка ми — обясни автоматично Парис и в следващия миг съжали за това.

Анри забеляза инициалите, избродирани от вътрешната страна: „Дж. X.“.

— Разбирам. — Той се усмихна. — Тази Парис. Е, майка ти е била гений, мила моя. — Той я прегърна приятелски през раменете. — Хайде, ела с мен. Има някои хора, с които съм сигурен, че би искала да се запознаеш.

Първоначалното намерение на Парис беше да избягва Олимп Авалон. Беше я видяла, разбира се, веднага щом влезе. Олимп беше така величествена и пищна, че беше трудно да не я забележиш. Нито една жена нямаше право да изглежда толкова добре през цялото време! В европейските списания винаги имаше снимки на Олимп. Можеше да се види Олимп, в оскъден бански, да се пече на слънцето на някоя яхта в Сен Тропе, без грим, с прибрана отзад коса — полугола, наистина добра гледка; Олимп всред отбрано общество на конни надбягвания, в шик тоалет от „Ив Сей Лоран“ и перфектна шапка, с дискретен грим и много бижута; или на благотворителен бал в „Савой“ в Лондон, надминаваща англичаните с елегантността си. Нищо чудно, че Амадео Витрази беше избягал, за да спази срещата си с нея след техния малък „епизод“. Олимп беше жена, която никой мъж не би искал да загуби.

— Парис — каза Анри мазно, — искам да се запознаеш с Олимп Авалон и принц Бендор Грюневалд, за теб — Бени. Това е Парис Хейвън.

Такова интересно лице, помисли си Олимп, докато й казваше „здравей“, фантастични скули, прекрасна черна коса… и хубаво тяло, стегнато и стройно.

— Модел ли сте? — запита тя. — Защото, ако не сте, би трябвало да бъдете.

— Дизайнер съм — отговори сковано Парис, — макар че утре, трябва да призная, ще бъда също и модел.

— О? И за кого? — Защо ли момичето се държеше така сковано с нея, чудеше се Олимп. Дали не беше казала нещо, което не трябва?

— За собственото си шоу. Ще покажа собствената си колекция утре.

— Колко вълнуващо. — И кой, запита се Олимп, ще отиде на представянето на колекцията на момичето, след като всички знаят, че Мицоко беше променил датата на шоуто си в последната минута, защото „звездите му“ не се чувстваха добре? Неговото шоу беше най-търсеното в Париж и дори тя беше имала трудности при сдобиването си с билет.

— Но вие сигурно сте дъщеря на Джени Хейвън — каза Бендор. — Познавах майка ви. Израснах с нея — на екрана, разбира се.

— Внимавай, скъпи — каза Анри. — Показваш възрастта си. Хайде, ела с мен, Парис. Искам да се запознаеш и с някои други хора.

Анри я разведе из трапезарията, където всички си хапваха и говореха за общи познати приятели и места. Какво беше малкото търкане, което беше усетил между Олимп и Парис? Бяха ли се срещали и преди? Беше интригуващо… Може би той можеше да помогне с нещо.

— Хюго! — извика той. — Искам да се запознаеш с някого!

Хюго Риърсби разтърси енергично ръката на Парис. Той имаше приятно лице и прям поглед, помисли си Парис, и гладка червеникава кожа, която изглеждаше така, като че ли той прекарваше много време на открито.

— Вие сте Парис Хейвън — каза Хюго. — Виждал съм снимката ви във вестниците.

Парис му се усмихна. За първи път нямаше нищо против известността на майка си, както и своята собствена.

— Това плюс или минус е? — запита тя.

— О, абсолютен плюс. — Хюго я хвана за ръката. — Ще танцуваш ли с мен, Парис? — Той я поведе надолу по стъпалата към мазето, където музиката се беше сменила и сега мелодията беше по-нежна. Когато ръцете на Хюго я обгърнаха, Парис разбра какво точно е онова, което търсеше тази вечер. И Хюго Риърсби беше идеалният човек за това.

 

 

Олимп беше ядосана. Бендор беше ужасно отегчителен, а Хюго беше изчезнал някъде. Тя влизаше от стая в стая, а Бендор се мъкнеше след нея и непрекъснато я молеше да си тръгнат и да отидат у тях. Като че ли щеше да го направи! Олимп никога не се впускаше в случайни връзки. Поне не на този етап. Връзките й бяха винаги много добре планирани, всичко беше внимателно премислено и организирано.

Така го харесваше тя — приятно и сигурно. Не беше лесно да живее така, както искаше, с толкова малко пари. Трябваше да поддържа апартамента и колата си, с дрехите всичко беше наред, защото дизайнерите я обличаха за реклама, но от мъжете, които й бяха приятели, се очакваше — по-точно изискваше — да се грижат за нейните удобства. Всичко вървеше гладко и през годините — още откакто навърши двайсет — тя беше натрупала добро състояние, защото, някой ден, със сигурност щеше да остарее. Естествено, преди това се очакваше да сключи два изгодни от финансова гледна точка брака, но едно момиче наистина трябваше да внимава с тези неща. Мъжете от типа на Хюго в нейния живот бяха за чисто удоволствие. За Бендор би трябвало да се омъжи — ако успееше да го впримчи — макар да имаше неприятното чувство, че накрая той ще се ожени за някое силно и здраво осемнайсетгодишно момиче, което ще е бременно от него, докато в същото време той ще я има за любовница и ще я пази в тайна. Не, така не ставаше.

— Анри, виждал ли си Хюго?

— Разбира се, мила. Той е долу, танцува с Парис Хейвън… Там си е цяла нощ. — Очите на Анри блестяха дяволито. — Може би ще се присъединиш към тях — предложи той.

Олимп взе ягода от сребърния поднос и замислено я лапна.

— Зимните ягоди винаги са ми се стрували различни — каза тя. — Някак си безвкусни. — Значи Хюго беше открил Парис? Или, по-скоро, Анри беше намерил Парис за Хюго. Е, може би беше прав, може би тя също трябва да слезе долу и да види. Каква беше онази поговорка? Като не можеш да ги победиш, присъедини се към тях, дали беше така? Тя тръгна към стъпалата.

— Бени, отивам да си напудря носа! — извика раздразнено тя. — Не можеш да дойдеш с мен.

— Защо не? — измърмори той и погали с длан голата й ръка.

— Защото функциите на тялото би трябвало да са нещо лично! — сряза го Олимп и издърпа ръката си. — Хайде, иди и си вземи още едно питие. Ще се върна след няколко минути.

Парис седеше върху куп възглавнички в една от нишите в далечния край на мазето. Ръцете на Хюго я обгръщаха. Тя го целуваше. Целуваха се вече от около час — нищо друго, той не беше я докоснал по-интимно. Беше божествено. Тялото й, живо и стоплено от голямото количество адреналин, отделено през деня, отговаряше на ласките дори без да бъде докосвано.

С кръстосани крака, Олимп седна на възглавничките пред тях и ги загледа. По стените бяха поставени свещници и в тях горяха свещи. Анри смяташе, че така е по-екзотично и по-подходящо за танците. Пламъците на свещите придаваха приятен червен отблясък на черната коса на момичето. Сигурно Хюго я беше разпуснал по раменете й, защото Олимп не беше забелязала преди, че е толкова дълга. Едната ръка на Хюго лежеше на гърба на Парис, а другата — в основата на шията й. Те се наслаждаваха един на друг, в това нямаше съмнение, защото дори не бяха забелязали, че тя ги гледа. Или ако бяха, не дадоха признак за това. Интересно е, помисли си Олимп, да видиш Хюго да целува някого другиго така… Тя знаеше точно как се чувства Парис в този момент. Тръпка на възбуда пробяга през корема й, когато тя се наведе по-напред.

Хюго отдели устните си от тези на Парис.

— Красиво — прошепна той. — Прекрасна, прекрасна Парис. — Той погали нежно лицето й с върха на пръстите си и Парис въздъхна щастливо.

Хюго обърна глава и се усмихна на Олимп. Тя седеше, подпряла брадичката си с ръка. Усмихна му се в отговор. Той, разбира се, знаеше, че тя е там.

— Хюго — каза Олимп, — видях съпругата ти в коридора. Търсеше те.

— Така ли? — Хюго отговори, без да бърза, като че ли това не го интересуваше. Дясната му ръка все така обгръщаше Парис, а лявата милваше косата й. „Копринената й коса“ — помисли си Олимп. Тя протегна нежната си загоряла ръка към него. Връзка сребърни ключове проблеснаха на светлината на свещите.

— Защо не вземете това? — усмихна се тя. — В моя апартамент няма никого. Можеш да заведеш Парис там.

Парис обърна глава, за да погледне внимателно Олимп. Тя й се усмихваше приятелски… заговорнически. Парис погледна Хюго със съмнение, но той също й се усмихна.

— Мисля — каза Хюго нежно, — че идеята е много добра. Какво ще кажеш, Парис?

Ръката му я притисна по-близо до него. Тя искаше отново да го целуне, искаше още и още целувки.

— Прекрасно! — прошепна тя.

Хюго протегна ръка, за да вземе ключовете от Олимп и погледите им се срещнаха.

— Кажи „благодаря“ на Олимп, Парис — каза той. — Не знаеш колко е мила тя към нас.

— Помниш къде са напитките, нали, Хюго? — Олимп стана и се отдалечи една-две крачки. — Дай на Парис всичко, каквото иска. — Олимп се усмихваше когато се върна при Бендор, който я чакаше търпеливо в коридора.

 

 

Леглото на Олимп беше много, много голямо — в американски стил. След нейното тясно сгъваемо легло, Парис се чувстваше като изгубена, докато лежеше сама и гола в средата му. Искаше й се Хюго да побърза. Беше отишъл да донесе питиета и за двамата. Шампанско, беше казал, защото ще празнуваме. Струваше й се, че днес празнува всичко наведнъж, защото вече беше изпила толкова шампанско, та й се струваше, че плава, носена от мехурчетата му. Вярно беше, струваше й се, че тялото й е по-леко от въздуха, може би заради „тревата“, която беше разделила с Хюго. Хюго й каза, че е най-добрата, а той, изглежда, знаеше много за тези неща. Знаеше много и за Олимп. Знаеше къде тя държи „тревата“ си, знаеше, че в хладилника винаги има бутилка шампанско, знаеше, че одеялото на леглото е от кашмир. Но ако Олимп и Хюго са любовници, както подозираше, защо Олимп им беше дала ключовете от апартамента си? Парис се обърна на една страна, натисна копчето на магнетофона и нави наново лентата. Ричи Хайвънс изпълняваше „Не съм влюбен“. Мелодията и неговият дрезгав глас докоснаха недокосвани досега струни в душата и. Почувства се обгърната от музиката, погълната от нея.

Чу се звън на чаши, когато Хюго влезе в спалнята гол. Носеше бутилка и три кристални чаши. Гол, Хюго беше фантастичен, помисли си Парис замечтано. Имаше по-тъмна кожа, отколкото можеше да се очаква, като се имаше предвид русата му коса, силни крака, стегнати мускулести хълбоци и най-прекрасното „оборудване“. Тя се протегна съблазнително и му се усмихна. Хюго знаеше много точно какво да прави с „оборудването“ си и като го гледаше, май беше готов отново.

— Защо чашите са три? — запита тя и го погали по бедрото, когато той седна до нея на леглото.

Хюго я целуна по върха на главата.

— Олимп се върна — каза той спокойно. — Каза, че може да дойде да изпие една чаша с нас.

— Олимп?

— Е, та нали апартаментът е неин, мила? — засмя се нежно Хюго. — Парис, ръцете ти треперят.

Няколко капчици от виното паднаха върху гърдите й и той наведе глава, за да ги оближе.

— Не ти ли казах — каза шепнешком, — че имаш прекрасен вкус?

Разля още малко от шампанското върху тъмния триъгълник между краката й и го втри с пръстите си, а Парис въздъхна от удоволствие. Хюго отпи от шампанското си, като продължи да я гали.

— Гладка си, нежна си — каза той, — толкова нежна, хлъзгава и изкусителна…

Парис не искаше шампанско, а Хюго — сега, веднага, вътре в нея, както беше преди. Той беше открил нейния ритъм така идеално, като че ли бяха правили любов заедно хиляди пъти преди. Отгатнаха инстинктивно нуждите си, желанията си.

 

 

Сцената беше прекрасна, помисли си Олимп, застанала на прага. Меката, приглушена светлина, огромното легло с голямата табла при главата, с изрисувани херувими и гирлянди, нежната приятна музика и двамата красиви млади хора, голи, с гладка кожа, придобила прасковен цвят в мрака. Олимп отиде до леглото и се наведе да целуне Хюго. Парис лежеше, като че ли се беше превърнала в камък. Пръсти те на Хюго продължаваха да я милват и докато Олимп го целуваше.

— Красиво — шепнеше Олимп. — И двамата сте толкова красиви. Не исках да ви прекъсвам. Просто се почувствах самотна… И чаша шампанско ми прозвуча добре.

Събу обувките си и се сгуши в краката на Парис.

— Може ли? — каза тя и взе чашата от ръцете й. Погледът й срещна този на Парис. Очите й като че ли се усмихваха съзаклятнически. — Не е ли Хюго най-романтичният мъж, когото се срещала? — прошепна тя. — Той винаги знае какво чувстваш, знае какво искаш да направи, без да му кажеш… Той е толкова добър любовник! А жената се чувства неземно блажена, когато е любена както трябва.

Като остави чашата си, Олимп се наведе, за да целуне Хюго по устата. Тя го погали колебливо по корема и Парис почувства как ръката му се стяга — той целуваше Олимп и галеше нея! Тя гледаше, като в захлас, как главата на Олимп се свежда над Хюго, виждаше пъргавият й розов език. Хюго се обърна към нея и й се усмихна.

— Мисля, че Олимп трябва да остане, а ти? — запита той тихо.

Възбуда обзе тялото на Парис — виното, тревата, адреналинът, еротичната сцена й дадоха заряд, какъвто преди не беше получавала. Искаше Хюго да направи и на нея онова, което правеше на нея, искаше да сподели Хюго с нея, да гледа тях двамата…

Олимп се освободи от бялата си рокля и легна до Парис. Погали тялото й по цялата му дължина. Парис потръпна и нададе стон, когато нежните пръсти на Олимп се сключиха около зърната й, а после се спуснаха надолу и се съединиха с тези на Хюго, заровени в къдравите черни косъмчета. В екстаза си беше затворила очи, но сега ги отвори, за да погледне „новия си любовник“. Хюго лежеше от едната й страна, Олимп — от другата. Тя ги прегърна и двамата, когато Олимп се наведе, за да я целуне. Целувка, която не искаше да свършва.

 

 

Олимп обикаляше улиците на квартала в малкия си ситроен. Търсеше улица „Дьо л’Аби“ и същевременно благодареше на бога, че не се беше изкушила да вземе големия си автомобил. Беше най-лошият шофьор в света — факт, който се потвърждаваше от неспирното натискане на клаксони, което я съпровождаше. Беше три и половина. Тя търсеше хотел „Дьо л’Аби“ вече почти час. Парис беше права, когато й каза, че е „скътан“ някъде зад Халите. Той беше така дяволски добре „скътан“, че не можеше да го намери.

Олимп започна нервно да потропва с пръсти по кормилото, докато чакаше светофарът да се смени. Часовникът на витрината на бижутерския магазин показваше три и четирийсет, а шоуто на Парис беше започнало в три. Ако не намери мястото скоро, ще закъснее прекалено много. По дяволите, беше пропуснала шоуто на Мицоко заради това! Но беше обещала, а Парис беше толкова мила. Усмивка озари лицето й, когато си спомни изминалата нощ. Беше прекрасно, Хюго беше успял да събуди най-хубавото у тях. О, господи, тези идиоти отново натискаха клаксоните си, щяха да я подлудят! Олимп включи на първа и внимателно направи няколко маневри, за да потегли веднага със смяната на светофара. Проклетият хотел все трябва да е някъде наблизо! И по-добре да побърза да го открие.

В четири часа най-после го намери. Пет минути изминаха в опити да напъха ситроена в малкото останало свободно пространство на паркинга. Накрая се отказа и остави колата, чиито задни гуми препречваха известна част от шосето. Загърна се плътно в дългото си палто от лисица, за да се предпази от ужасния студ, пресече бързо платното, без да обръща внимание на уличното движение и подсвиркванията на работниците на отсрещния строеж. Слава богу, помисли си, като бутна стъклените врати с гравирани инициали, успях.

Звуците на песента „Авалон“, изпълнявана от Рокси, се смесваха с аромата на бели лилии и цигарен дим, усещан още в коридора. Тя се усмихна — Парис дори беше пуснала любимата й песен. Стотиците малки неудобни столове бяха заети от хора, които й се струваха като лично нейни приятели. Но имаше и много свободни места. На първата редица половин дузина момичета седяха с отворени тетрадки, пиеха шампанско и клюкарстваха. Олимп познаваше всички купувачи и модни редактори от Рим до Ню Йорк, а тук не видя нито един. Прецени ги, и то много точно, като помощници на помощник-редакторите на списания и вестници, дори може би секретарки, които се радват, че могат да присъстват безплатно на модно шоу, получили вероятно билетите си от безразлични жени, които са си намерили по-важни задачи в момента, като например шоуто на Мицоко и голямото парти, което той щеше да даде после, този път — във Версай. На Олимп й се искаше и тя да беше отишла там. Нямаше никакво съмнение, че това шоу е пълна катастрофа.

Вратата се затвори твърдо зад нея и се появи млад мъж в бял костюм. Усмивката му беше напрегната когато я попита с какво може да й помогне. Диди я позна, разбира се, но какво можеше да прави Авалон тук?

— Искате ли шампанско? — запита той, след като Олимп седна близо до вратата и загледа много внимателно към ярко осветения подиум. Те дори нямаха модели, разбра тя, когато Наоми затанцува по пътеката, следвана от останалите момичета, които повдигаха тънките си прозрачни пелерини, за да разкрият роклите с телесен цвят. Но, които и да бяха, те бяха страхотни. Такива бяха и дрехите. По дяволите, сега й се искаше да беше успяла да дойде още в началото. Парис излезе величествено на пътеката, облечена в костюм с цвят на стомана, който беше истинска „бомба“ — направо зашеметяващ! Професионалното око на Олимп забеляза кройката, майсторското изрязване на плата, прилягането на сакото към тялото, превъзходния набран детайл при цепката на полата. И Парис беше неземно красива — великолепен модел за собствения си дизайн.

В задната част на залата блеснаха светкавици и Олимп бързо се обърна — не беше забелязала фотографите при влизането си.

Трима млади мъже бяха избутани през вратата от Диди, който жестикулираше ядосано. Разбира се, те бяха папараци от клюкарските рубрики и бяха дошли да разискват смъртта на Джени Хейвън на шоуто на нейната дъщеря. Олимп се размърда неспокойно и с известно неудобство на малкия стол. О, господи, не беше толкова сигурна че иска да е наблизо за „бдението над мъртвеца“.

Парис слезе от подиума със зачервени бузи и очи, пламтящи от гняв. Устата й беше стисната в твърда права линия. Моделите, които бързо се преобличаха в ярките си рокли, хвърлиха тревожни погледи към Парис, докато Наоми минаваше покрай тях в сватбената рокля, заобиколена от красивия си ескорт. Като пъхнаха крачетата си в малките червени обувки с високи токчета, те се втурнаха към завесата след Наоми — всички заедно, като заря от цвят и движение, както искаше Парис.

Парис съблече сакото и полата и ги хвърли на пода.

— Мили боже! — повтори тя няколко пъти. — Мили боже, къде сбърках? Какво се случи? Защо никой не дойде? — Облече набързо черния си пуловер и дънките и започна като луда да намъква ботушите на краката си. Всичко свърши. Да, приключи. Тя загуби, а дори не знаеше защо!

Олимп се плъзна безшумно край Диди, който стоеше до вратата.

— Зашеметяващо! — прошепна тя в ухото му. — Страхотно… Нещо невиждано… Кажи на Парис, че ще й се обадя по-късно вечерта.

Диди гледаше след нея, докато тя бързаше по коридора. Не знаеше защо Олимп Авалон беше дошла, но тя беше единственият човек, който имаше известно положение в обществото и беше дошъл на шоуто на Парис. Останалите бяха от онези типове, които биха отишли навсякъде, където могат да изпият по едно питие. Момичетата позираха на подиума и се усмихваха на оскъдната си публика, приемайки слабите овации. Всичко свърши. Имаше време, колкото да изпие набързо два скоча отсреща в бар „Буенос Айрес“, а после трябваше да застане лице в лице с Парис. Имаше пет минути, през които да измисли какво да й каже.

 

 

Олимп наистина имаше намерение да се обади на Парис, но се оказа, че разполага със съвсем малко време. Когато се върна у дома си, цветята я чакаха — букети ранен жасмин и цъфнали пролетни клонки от Юга. И бележката от Бендор. Той беше наел вила в Барбадос и щеше да лети с група приятели същата вечер с чартърния си самолет. А без нея щяло да бъде безсмислено. Дали тя ще отиде?

Приятно й беше да знае, че има такава власт над него. Започна бързо да хвърля леки, подходящи за ваканция, дрехи в чантата си марка „Вюитон“. Да, той беше захапал въдицата. Тя само беше помолила Жул да ги запознае, а после той беше накарал Анри да организира онова парти. И това се беше оказало достатъчно, помисли тя, докато затваряше ципа на чантата, която съдържаше съвсем малко дрехи. Те бяха всичко, от което тя имаше нужда, защото винаги можеше да си купи каквото пожелае там. Това беше нейният шанс да разбере дали намеренията на Бендор към нея са сериозни и почтени или не. Надяваше се, че са.