Елизабет Адлър
Богатите ще наследят (7)

Глава 7

1880, Калифорния

Розалия погледна тъжно през рамо, докато се отдалечаваше от къщата на семейство Малъри. Щорите бяха спуснати и проблясващите бели дървени рамки отразяваха единствено празнотата. Нямаше кучета, които да се изтягат лениво на верандата, нямаше котета, които да играят до вратата на кухнята, нямаше кобили и жребчета в ограденото пасище, както беше в нейния дом. На верандата нямаше плетена люлка, където детето да лежи и да поглъща веселите слънчеви лъчи.

Когато и да отидеше да види Маргарет, стаите бяха грижливо подредени и слънчеви, а тежките брокатени завеси бяха наполовина спуснати. Никога нямаше книги или списания, разпръснати по пода и масите, по красивите турски килими не се виждаха разпилени играчки. Удобните меки дивани не носеха отпечатъка на хора, които са седели там допреди малко. Не се чуваше дори бръмченето на муха или друго насекомо.

Къщата изглеждаше абсолютно празна, помисли си Розалия и потръпна ужасено, като къща, в която от години никой не живее. Тя замахна с малкия сребърен камшик и подкара коня в тръс. Нямаше търпение да остави тази безрадостна празнота, и Маргарет, зад себе си.

Господ й беше свидетел, че беше направила всичко възможно, за да пробие защитната черупка, в която Маргарет се беше скрила. Но Маргарет категорично отказваше да приеме факта, че Джеб я е напуснал. Не беше се връщал у дома от раждането на Попи преди шест месеца, а тя продължаваше да говори за него, като че ли той ще си дойде утре или следващата седмица, преструваше се, че всичко това е съвсем нормално.

— Джеб изпитваше нужда да попътува малко — беше казала тя и беше избягнала директните въпроси на Розалия за неговото местонахождение. — Той винаги е бил неспокоен човек, винаги е обичал да пътешества по света. — И беше наляла чая от тежкия сребърен чайник в крехките порцеланови чаши толкова спокойно, като чели самата тя вярваше в това.

Същата тази сутрин Ник беше казал на Розалия, че къщата на Джеб в Сан Франциско все още е затворена и че само човекът, натоварен да я пази, е останал да живее в мазето. Каза също, че адвокатите му са получили телеграфно съобщение от Монте Карло във Франция с нареждането да отпуснат пари на мисис Малъри за домакинството. Значи Джеб не беше занемарил поне финансовите си отговорности.

Днес Розалия нарочно и директно беше попитала Маргарет дали има някакви новини от Джеб, като се питаше дали тя ще й спомене за парите.

— Ами да, разбира се. Почти щях да забравя. Имам много хубаво и дълго писмо от него, от Монте Карло във Франция. Звучи така, сякаш там е много вълнуващо. — Гласът на Маргарет се беше извисил в нервно кресчендо. Беше толкова очевидно, че лъже, че Розалия беше изпитала съжаление към нея. — Джеб много го бива в писането на писма. Той умее да използва думите, както е известно и на вас. Струваше ми се, докато четях, че самата аз съм там.

— Той е разгледал града толкова, колкото ти или аз! — беше извикала ядно Розалия. — Комар! Ето с какво се занимава Джеб в Монте Карло.

Маргарет беше вдигнала гордо брадичка.

— Може би — беше отговорила тихо тя. — Но той все още се грижи добре за мен.

Големите черни очи на Розалия се изпълниха със съчувствие. Маргарет имаше вид на уморена и примирена жена. Разкошната й червена коса беше загубила блясъка си, а кожата й беше толкова бледа, почти прозрачна. Изглеждаше като жена, която не може да заспи нощем, като жена, която се върти неспокойно в леглото, измъчвана от спомени. Но в очите й се четеше безкрайно търпение, а това накара Розалия да я възприеме като жена, която чака своето отмъщение.

Ако не беше детето, Розалия не би могла да се насилва да продължава посещенията си в къщата на Маргарет, които правеше веднъж седмично. Маргарет никога не показа удоволствие, че я вижда, затова щеше да й бъде много лесно да не ходи повече там. Но като приятел и партньор на Джеб, Ник се чувстваше отговорен за съпругата и детето му. Както беше ясно, че Маргарет потиска и прикрива омразата, която изпитва към бащата, така беше ясно, че тя обожава дъщеря си.

Розалия си мислеше, че Попи притежава чара на пакостлива малка фея, макар да не може да бъде наречена красавица като нейната собствена дъщеря Ейнджъл. Попи имаше гъста червена коса като майка си и ясните сини очи на баща си, само че нейните бяха леко повдигнати във външните си ъгли. Розалия мислеше, че Маргарет може да се преструва, че всичко е наред, и да живее като отшелничка, щом иска, но не бива да обрича и детето на самота.

Та тя не позволяваше на Попи дори да ходи в тяхната къща и да играе с Ейнджъл!

Най-после престанаха да се виждат само изгорелите от слънцето треви на хълмовете и се показа червеният весел покрив на тяхната удобна и очарователна хасиенда. Като усети приближаването на дома, понито препусна в галоп, нетърпеливо да получи овеса си. Настроението на Розалия също се повиши, защото тя започна да мисли за семейството си, за любовта и сигурността, които царяха в техния дом. Да напуснеш къщата на семейство Малъри, беше такова облекчение, все едно излизаш от затвора, помисли си тя малко виновно, защото, колкото и да се опитваше, не можеше да изпитва и капка обич към Маргарет. Необичайното за сезона топло време се задържа и през декември, като донесе рояци мухи, които се събираха в облаци около говедата и конете, успяваха да проникнат дори в къщите и жужаха в кухнята, въпреки че бяха поставили завеса от мъниста, мексикански тип, на вратата. Вятърът беше сух и силен. За първи път в живота си Розалия се зарадва на отсъствието на Грег, който беше изпратен да учи в академията „Син Матео“. Поне на него му беше спестена тази суха, носеща болести, горещина. Държаха Ейнджъл затворена в детската стая, далеч от горещия вятър и рояците мухи. Розалия преустанови временно посещенията си в къщата на Малъри.

 

 

Няколко седмици по-късно старият индианец, който продължаваше да живее в кирпичената къща, пристигна на прага им още преди зазоряване. Беше готвач на Джеб от самото начало, а също така нещо като пазач на къщата му. Беше изминал петнайсетте мили бос, загърнал главата си със старото си карирано серапе, за да се предпази от праха. Икономката на семейство Констант, Инес, вече беше в кухнята и палеше огромната желязна фурна. Погледна го презрително, когато той й нареди да събуди сеньор или сеньора Констант.

— Сеньорът вече стана и е навън в пасището — отговори тя, ядосана на тона и молбата му. — А сеньората има нужда от почивката си.

— Събуди господарката си! — Очите на стария индианец горяха като на маниак. Той направи крачка към Инес.

Дебелата стара Инес отстъпи нервно.

— Ей сега ще събудя сеньората! — И се втурна нагоре по стълбите толкова бързо, колкото позволяваха дебелите й бедра.

Розалия се надигна стреснато, когато Инес я разтърси за раменете.

— Нещо с бебето ли — извика тя, скочи от леглото и изтича към вратата. — Случило ли се е нещо?

— Не, не, сеньора, нищо му няма на бебето. Дошъл е старият индианец на Малъри. Тук е, долу в кухнята. Казва, че трябва да ви види. Не знаех какво да правя. — Тя бършеше нервно ръце в бялата си престилка. Беше готова да заплаче.

Розалия се наметна с една роба и изтича надолу по стълбите към кухнята.

— Какво има — попита тя разтревожено.

— Мисис се разболя преди два дни — каза мрачно индианецът. — Каза, че е добре, но аз съм виждал тази болест и преди. Детето на мистър Джеб не бива да е там. Опасно е.

Розалия силно пребледня.

— Болестта бързо се влошава. Мисис умря снощи. Но детето на мистър Джеб няма да умре. Донесох я на вас.

— Маргарет? Мъртва? — прошепна Розалия и притисна длан към сърцето си. — О, не… не… не е вярно!

Тъмните непроницаеми очи на индианеца срещнаха нейните.

— Вярно е — каза той безстрастно.

— Но защо не изпратихте за помощ — попита го тя и заплака.

— Мисис нямаше нужда от помощ. Тя искаше да умре — каза той — Знаех го. — Той се обърна към вратата. — Елате с мен.

Розалия го последва навън и втренчи поглед в кошницата, набързо оплетена от трева, поставена под сянката на смокиновото дърво. В нея лежеше Попи, дълбоко заспала.