Елизабет Адлър
Богатите ще наследят (64)

Глава 64

На Ариа дадоха успокоително и тя спа на другия ден до обяд. Едва по-късно, вечерта, след като тя отговори на въпросите на полицията, Майк можа да й обясни какво всъщност се е случило. Тя седеше в леглото и беше бяла като възглавницата. По ръката и на врата й имаше синини — там, където Орландо я беше стискал.

— Не разбирам — прошепна тя. — Мислех, че ме обича. Защо Орландо ще иска да ме убива? Аз толкова много го обичах.

— Обичала си създадения от теб образ — каза Майк. — Той не ти каза, че е претендент за наследството на Попи. — Очите на Ариа срещнаха неговите и той видя в тях безмерна изненада. — Трябва да благодариш на Каралдо, че откри истината за него. Той станал подозрителен, когато разбрал, че Орландо е скрил и от теб, и от него, това, че претендира за парите на Попи. И решил да проучи произхода му. Приказките на Орландо, че бил изгонен от училище заради момчешки лудории, се оказали лъжа. Той бил жестоко момче, на което доставяло удоволствие да измъчва другите момчета. На тринайсет години се опитал да убие един учител, като предизвикал пожар в къщата му. Защото учителят бил разбрал какъв е той и осведомил родителите му. Лекарите казали, че ангелската красота на Орландо е добро прикритие за изкривената му психика. Той бил психопат. Превъплъщавал се в две личности. Родителите му го изпратили в Италия не само за да учи изобразително изкуство, а и за да се отърват от него. Каралдо успял да научи, че по времето, когато ти чуваше стъпки и те следеше черното Пежо, Орландо уж отсъствал. А всъщност той те е следял. Той повредил спирачките на Клаудия, с която за кратко имал връзка. Не очаквал обаче, че там ще бъде и Перлуджи, когото имал намерение да убие по-късно. А ето, че Перлуджи бил обвинен в убийството на сестра си и го прибрали в затвора, където дори Орландо не можел да го достигне. Орландо не искал да дели с никого наследството. Когато Каралдо разбрал какво се е случило, използвал влиянието и връзките си, платил гаранцията на Перлуджи — няколко милиона долара, за да може той да излезе от затвора. Мисля, че трябва още да знаеш, че подпомогнал бизнеса на Перлуджи с още няколко милиона долара. Сигурно е разбрал, че за Перлуджи смисълът на живота е бизнесът. Каралдо е мил и добър човек, Ариа. Перлуджи също беше на вашето парти. Ако Каралдо не беше успял да застреля Орландо, той щеше да го направи. Искаше да отмъсти за сестра си, но Каралдо го изпревари.

— Парите на Попи са проклятие! — каза шепнешком Ариа.

— Не е вярно — възрази Майк. — Ако Орландо беше с ума си, нищо от това нямаше да се случи. Не е справедливо да обвиняваме Попи. Искаш ли да ти разкажа нейната история?

Ариа поклати глава.

— Не, вече не искам нищо да знам. По-добре никога да не бях срещала Орландо. А сега, заради мен, Каралдо е болен. Мама каза, че е сърдечен удар.

— Каралдо от много време има сериозни проблеми със сърцето. Ти не бива да се самообвиняваш. Това можеше да се случи по всяко време, беше неизбежно.

Ариа тревожно закърши ръце.

— Но Каралдо ми спаси живота и може да умре заради мен. — Тя го погледна, очите й бяха пълни със сълзи. — Трябва да отида при него, Майк. Искам да му благодаря.

— Утре — обеща й той. — Сега трябва да си починеш.

 

 

В болничната стая беше много тихо. Чуваше се само бръмченето на апаратите. Екранът на монитора потрепваше неспокойно, като сърцето му. Каралдо изпитваше силна болка в гърдите и знаеше, че малките бели хапчета няма да помогнат този път. Затвори очи и се замисли за живота си. Питаше се дали беше взел правилното решение преди години, когато беше станал официално осиновеният син на Франко Малвази. Какво беше спечелил от това? Богатство, което не можеше да докосне, и съзнание, с което не можеше да живее. Но Франко му беше дал образование, беше го направил цивилизован човек, беше го научил на всичко, което знаеше за любимите си неща в света, и с тези знания Каралдо беше постигнал успех и някакъв вид щастие. Беше спечелил собствено състояние, което щеше да остави на Ариа. Щеше да е достатъчно, за да й даде така желаната свобода. Тя щеше да изпълни съдбата си, така както трябваше да направи и Паоло, ако имаше възможност.

Беше си мислил, че е постъпил много умно, когато, след смъртта на Малвази, беше убил враговете му. Мислеше, че е успял да си осигури свобода. Да, той ходеше където пожелае, беше обиколил целия свят, но въпреки успеха си в обществото нямаше нито един човек, когото да нарече свой приятел. Беше в затвора на своята самота. От това, от себе си и от положението си на шеф на мафията не можеше да избяга. Само с Паоло го свързваше истинско приятелство и, за благодарност, той искаше да се грижи за дъщеря му. Но не беше очаквал, че ще се влюби в нея. Искаше да я има до себе си. Не беше честно спрямо нея, сега знаеше това, но пък неговата егоистичност щеше да й осигури свободата. Ирония беше това, че момичето, в което той се влюби, на свой ред се влюби в правнука на Франко Малвази. Защото, ако Франко знаеше, че има син, Орландо, а не Каралдо, щеше да наследи империята. А той щеше да живее като обикновен човек в Неапол. Такива са обратите на съдбата.

Чу, че някой влиза в стаята. Разбра, че е Ариа дори преди да отвори очи. Познаваше леките й стъпки, аромата на косата й. Тя се наведе да го целуне. Той отвори очи и й се усмихна.

— Много мило, че дойде да ме видиш — каза шепнешком той, но тя просто стоеше и го гледаше, шокирана от бледнината и слабия му глас. — Седни за малко при мен. Искам да говоря с теб.

Ариа остави цветята, които носеше, на масата и седна до леглото.

— Как си? — попита го тя тревожно.

— Кой би могъл да каже? — каза Каралдо с усмивка. — От две години насам лекарите казват, че умирам.

— Не! — извика тя. — Не може да е истина, сигурно има нещо, което може да се направи…

— Ариа — каза той нежно, — бил съм при най-добрите специалисти в света. Ако можеше да се направи нещо, щеше вече да е направено.

Тя скри лицето си в ръце и заплака тихо, а неговите очи се напълниха с тъга.

— Не плачи — каза той. — Няма да си замина точно сега. Аз живях в свят, различен от твоя. Свят, изпълнен с насилие и злини, но ти обещавам, че ти никога няма да се докоснеш до него. Баща ти знаеше истината и въпреки това ми даде приятелството си. Обичах го заради това, а сега обичам теб, неговата дъщеря.

— Не съм знаела — прошепна тя тъжно. — Не съм разбрала. Сега разбирам каква егоистка съм била и колко несправедлива към теб съм била!

— А нима би могло да бъде иначе — попита той. — Ти си младо момиче, което търси романтичната любов. Сега знам, че не е бивало да те моля за любовта ти. — Ариа наведе глава и втренчи поглед в ръцете му, които лежаха немощно върху одеялото. Той, който някога беше силен и властен, сега беше крехък и уязвим. И безпомощен. — Когато си отида — продължи той, — моето лично богатство ще остане на теб — моята колекция от картини, галериите ми, къщите ми, всичко. За майка ти също ще се грижат, уредил съм това с адвокатите си, така че ти ще бъдеш свободна. Бих искал да ръководиш галериите ми, Ариа. Те са единственото хубаво нещо в живота ми.

— Моля те — прошепна тя, като взе ръката му в своята. — Не ми говори такива неща. Ти ще се оправиш и още дълго ще ръководиш галериите си. Обещаваш ли да се оправиш?

Сините й очи го гледаха тревожно, а той си помисли за това, колко красива е тя. Тя и баща й бяха единственият свеж полъх в живота му.

— Съжалявам за Орландо — каза той.

— Не знаех, че е правнук на Попи. Майк ми каза.

— Орландо нямаше доказателство за това. Майк го намери. Но това сега не е важно.

Болката отново разкъсваше гърдите му. Капки пот избиха по челото му. Той затвори очи и задиша учестено. Зелените линии на монитора започнаха да подскачат и Ариа тревожно каза:

— Уморявам те. Не бива да говориш повече. — След малко той като че ли се поотпусна и тя каза: — Дойдох да ти благодаря, че спаси живота ми. Но думите не са достатъчни. Премислих всичко и ако все още искаш, съм готова да се омъжа за теб.

Той й се усмихна немощно.

— Ти си като баща си, Ариа — каза й нежно.

Тя остана дълго време при него, държеше ръцете му в своите, докато той заспа. Тогава тя се наведе над него и го целуна нежно по устните, а после си тръгна.

Антъни Каралдо получи силен сърдечен удар малко преди зората да пукне. Преди слънцето да изгрее, той беше мъртъв. Стотици хора присъстваха на погребението му, макар малцина да скърбяха за него. Но сълзите по бузите на Ариа бяха искрени. Тя нежно положи на ковчега свежите цветя, които носеше, наведе глава и заплака, без да вижда каквото и да било.