Елизабет Адлър
Богатите ще наследят (61)

Глава 61

1933, Италия

Фермата Монтеспан изглеждаше занемарена, когато работниците отидоха, за да вземат нещата на Попи. Натовариха ги бързо в камиона, пак там сложиха и клетката с Лучо. Камионът измина целия път от Франция до Италия, като спираше само тук-там и тогава хвърляха в клетката на Лучо семена. Папагалът криеше главата си под крилото и отказваше да погледне когото и да било. Най-после камионът спря и повече не тръгна. Големите врати се отвориха.

— Allons y — извика едрият шофьор французин и тромаво смъкна клетката. Докато я носеше, тя се люлееше силно. Папагалът подаде колебливо глава, стори му се, че чува гласа на Попи, но не… чуваше се само шум, причинен от голямо раздвижване.

— И какво имаме тук — попита женски глас. Папагалът премигна на силната слънчева светлина и страхливо размаха криле. — Ах, бедното създание, колко е уплашено! — възкликна жената, отвори вратата на клетката и му протегна ръката си, но Лучо се сви в далечния ъгъл.

— Оставете го — каза Франко тихо. — Той обича само Попи. Погрижете се да му дадат храна и вода и той ще стои тихо.

Сложиха клетката на Лучо близо до отворения прозорец на голямата слънчева спалня. Долу, в градината, работеха мъже. Дълга линейка се плъзна почти безшумно по алеята и спря пред стъпалата и Франко забърза към нея. Извадиха носилката с Попи и я внесоха в къщата.

— У дома ли съм вече? — попита тя с ясен глас, когато влязоха в спалнята.

Лучо разроши перата си.

— Попи сага. Попи cherie, Попи darling! — изкрещя той и възбудено замаха с криле.

— Лучо! Ето те най-после! Ах, ела при мен, мой сладък, ела при мен… — Франко занесе клетката до леглото й и я остави на снежнобелите чаршафи близо до възглавницата, а папагалът хвръкна и стъпи колебливо на протегнатата й ръка.

— Попи, Попи, Попи… — изграчи тихо той.

— Ти също ми липсваше, Лучо, и то много — каза тя тихо. — Аз също имам нужда от теб.

Гласът на Попи звучеше уморено. Косата й беше вече набола, след като по време на операцията беше обръсната, но яркочервеният белег, който започваше от дясното й слепоочие и минаваше по цялата й глава, все още се виждаше. Скулите й бяха изпъкнали, а блестящите й сини очи бяха хлътнали и уморени. И като че ли луничките й бяха изчезнали, слели се със силната бледнина на бузите. А костеливите пръсти, които милваха папагала, трепереха силно и като че ли никога нямаше да престанат да треперят.

Една жена, облечена в колосана бяла престилка, се приближи до леглото и Франко каза.

— Попи, това е сестрата, която ще се грижи за теб. Тя ще ти носи всичко, което поискаш.

— Бих предпочела да остана сама — каза Попи уморено. — Прекалено много сестри, прекалено много лекари… Помоли я да си върви.

— Не още, Попи, все още имаш нужда от помощ. — Франко взе ръката й в своята и я загледа със смесица от нежност и съжаление, а после каза: — Сега ще те оставя да почиваш. Ще се върна, когато се почувстваш по-силна.

— У дома ли съм вече, Франко? — попита тя и затвори уморено очи.

Той кимна.

— Сега вече си у дома, Попи — каза той и я целуна по бузата.

 

 

През първите няколко седмици Попи беше тиха и спокойна, но с настъпването на пролетта укрепна и най-после се осмели да излезе навън. Лучо кацна на рамото й, а тя тръгна колебливо из безупречно подредената градина. По бузите й се търкаляха сълзи.

— Това не е нашият дом, Лучо — плачеше тя. — У дома градината беше занемарена, израсла, буренясала… мистериозна. Тя беше специално място. Защо сме тук? Това не е нашето място.

Сестрата пристигна тичешком, много разтревожена. По-късно се обади на Франко. На следващия ден той дойде да я види. Понякога тя го посрещаше радостно, а друг път стоеше и го гледаше втренчено, озадачена, като че ли той беше непознат, който нарушава така желаната от нея самота. Днес Попи беше надменна и аристократична.

— Не искам подрязани храсти и подредени цветни лехи. Уволних градинарите — каза тя рязко, а после в очите й се появи озадачен израз. — Не е ли това мястото, Франко? — попита тя. — Не е ли това у дома? Мислех, че е…

— Не се тревожи — успокои я той. — Всичко ще бъде точно така, както го искаш ти. Ще имаш това, което те прави щастлива, Попи.

После тя уволни сестрата.

— Вече нямам нужда от сестра — каза тя на Франко, който побърза да я посети. — Освен това тя не беше сестра, а моя икономка.

Той кимна.

— Права си. Време беше тя да си отиде.

На следващата седмица пристигна нова „икономка“, но също си отиде много бързо.

— Ние нямаме нужда от всички тези хора около нас — прошепна Попи на Лучо, докато гледаше как жената върви по пътеката, стиснала куфара в ръка. — Отново ще бъдем сами, заедно, Лучо, само ти и аз. Докато Роугън си дойде у дома.

Лятото премина в есен, а есента — в зима. Франко дойде да я види на Коледа и й донесе цяла кола подаръци, увити в хартии с весели цветове, но тя не ги отвори. Не му проговори, просто седеше до огнището през целия ден и се взираше в пламъците. Но въпреки всичко той продължаваше да идва при нея поне веднъж месечно.

Когато дойдеше вечерта, Попи изяждаше простата вечеря, която една жена от селото й приготвяше, и изпиваше чаша вино. После се качваше бавно до стаята си, сядаше зад бюрото и започваше да пише.

— Понякога си спомням и знам всичко, Лучо — говореше му тя, като гледаше с тъга изписаните страници. — А понякога нищо. Мисля си, че ако успея да запиша всичките си мисли и спомени, те ще бъдат тук, с мен, дори когато забравя.

Когато следващия път Франко се обади, за да й каже, че ще дойде, тя се постара извънредно много, за да бъде в добър външен вид. Когато той пристигна, тя стоеше до прозореца на салона и го чакаше, с наклонена на една страна глава, с усмивка на устните и с гардения в ръка.

— Франко — каза тя с ясен, чист глас, — искам да видиш нещо. Ела по-близо, мили. Погледни ме.

Франко се приближи бавно към нея, с лице, сиво като роклята й.

— Какво има, Попи? — попита я той. — Защо си се облякла така…?

— Не приличам ли на портрета си, Франко? — попита тя тихо. — Някога бях жена, която дори Сърджънт искаше да рисува. Но сега, погледни… Виж белега на черепа ми, тази сбръчкана кожа на шията ми, и тук, на рамото ми, и по-надолу — по ръката ми… Има и други белези, Франко, но тях не можеш да ги видиш. Никой, освен мен, не може да ги види. Но виждаш, нали, че вече не съм жената от портрета, Франко, тя си отиде завинаги. А ти помниш и виждаш не тази, не истинската жена, остаряла и вече полулуда, ти все още виждаш онази, другата, младата, която краси стената на спалнята ти… Споменът е истински, Франко. Запази го. Но другата ще си отиде завинаги. Тя те освобождава от себе си.

— Попи! — извика той. — Не знаеш какво говориш!

— О, да, Франко, знам. Днес знам. Не искам повече да се връщаш тук. Моля те, Франко. Кажи ми сбогом сега, когато споменът за онова, което бяхме, е още жив. Остави ме на самотата и на обърканите ми думи и мисли. Виждаш ли, аз вече нямам нужда от никого.

Франко се наведе, целуна ръката й, а после, с приглушено ридание, излезе бързо от стаята. Гарденията, която държеше, падна, незабелязана, на земята. А Попи се върна в стаята си.

— Отново сме само ти и аз, Лучо — каза тя уморено. — И миналото. То никога няма да ни остави. — По лицето й отново премина озадачение. — Има още нещо, което трябва да свърша… Само ако мога да си спомня какво ето…

Спомни си известно време по-късно — дали беше седмица, или пък година? Това не знаеше.

— Трябва да напиша завещанието си, Лучо — каза тя една вечер, седнала зад бюрото. — Не бива да се тревожа за Роугън. Той ще се погрижи за всичко, когато се върне. Но ще запиша всичко сега, Лучо, преди да съм забравила. О, и бележка за сина ми! — извика тя и извади още един лист хартия.

„Роугън“, написа, „понякога паметта ми изневерява и в случай че не се сетя, когато те видя, написах това. Защото ти не знаеш за дъщеря ми. Искам тя също да получи нещо, да се погрижиш за нея. Разбира се, че ще го направиш, нали?“

— Уморена съм, Лучо — каза тя и отиде бавно до голямото бяло легло. — Утре ще извикаме адвоката и ще му дадем това, а той ще се погрижи, а после ще мога да спя, без да се тревожа за децата си. Те ще получат наследството си, все пак.