Елизабет Адлър
Богатите ще наследят (58)

Глава 58

Телефонът внезапно и остро иззвъня. Майк скочи и вдигна слушалката, но все още мислеше за случилото се с Попи и Франко.

— Pronto — каза той. Чувстваше се като истински италианец.

— Мистър Престън?

Гласът му беше познат, но не можеше да се сети на кого принадлежи. Смръщи вежди.

— Да, Майк Престън.

— На телефона е Перлуджи Гали.

— Гали! Но… — Той спря тъкмо навреме, защото щеше да каже: „Нали сте в затвора?“.

— Пуснаха ме под гаранция — отговори Перлуджи на неизречения му въпрос. — Обадих се в палацо Ринарди и Фиамета ми каза къде сте. Искам да говоря с вас, мистър Престън, но не ми дават да напускам вила Велата. Затова ви моля да дойдете при мен. Не е далеч.

Веждите на Майк се повдигнаха. Беше доста изненадан.

— Дайте ми указания за посоката — каза той. — Ще дойда веднага. — Щом Перлуджи искаше да говори, Майк щеше да го изслуша.

Пътуването му отне часове, защото валеше сняг. Майк се чувстваше много отпаднал. Не беше спал цяла нощ и беше чел дневниците и бележките на Попи. Най-после, уморен и гладен, пристигна във вила Велата. Самият Перлуджи му отвори вратата.

— След смъртта на Клаудия никой не иска да работи във вилата — каза той с горчива усмивка. — Оставен съм сам на себе си, както виждате.

Той въведе Майк в кабинета. До стената имаше бюро, чиито чекмеджета бяха широко отворени. Навсякъде имаше разпилени хартии.

— Все още търся някакво доказателство за това, че аз съм наследникът на Попи Малъри — каза Перлуджи. — Простете за безредието. Седнете. Искате ли питие? Сигурен съм, че имате нужда от него след пътуването в този студ.

— И открихте ли доказателството — попита Майк, като отпи от уискито.

— Още не. — Перлуджи го погледна право в очите. — И аз бих искал да ви задам същия въпрос.

— Дори и да бях — отговори внимателно той, — не бих могъл да ви кажа.

Перлуджи въздъхна.

— Мистър Престън — каза той, като внимателно подбираше думите, — ще бъда повече от щедър към човека, който ми помогне да докажа, че аз и сестра ми сме наследниците. — Майк го погледна, силно изненадан. — Да кажем — продължи Перлуджи, — половината от наследството.

Майк остави чашата на масата и се изправи.

— Мисля, че е по-добре да тръгна още сега — каза той студено.

Перлуджи въздъхна.

— Не е това, което си мислите. А за мен е важно, мистър Престън.

— Наследството, оставено от Попи, изглежда е важно за много хора — каза Майк, вървейки към вратата. — Но това не означава непременно, че ще го получат.

Очите на Перлуджи срещнаха неговите и той прочете в тях мъка.

— Виждате ли — каза той, — ако се докаже, че аз и сестра ми сме наследниците, ще използвам парите, за да основа благотворителна организация в памет на сестра ми. Ще помагам на младите хора… да влязат в колеж и т.н. Образованието ще спаси всички ни, мистър Престън. Само мисълта ни дава свободата, за която копнеем.

Майк поклати глава, озадачен.

— Не мога да направя нищо, за да ви помогна — каза той.

Перлуджи мълчаливо го придружи до вратата. Сбогуването им беше кратко. Докато шофираше обратно, Майк мислеше за току-що случилото се. Въпреки че бизнесът на Перлуджи отчаяно се нуждаеше от нови средства, той искаше да основе с парите благотворителна организация. Дали щеше да убие сестра си, ако я обичаше толкова много? Едва ли имаше мотив… Освен ако не беше я обичал прекалено много?

Беше вече тъмно, когато се върна във вила Кастелето. Беше премръзнал и умираше от глад. Направи си сандвич с шунка и сирене, взе бутилка вино и отново се затвори в библиотеката. Нямаше търпение да разбере какво се беше случило с Попи и Франко.