Елизабет Адлър
Богатите ще наследят (41)

Глава 41

1904, Франция

Нета изкачи входните стъпала на номер шестнайсет на улица „Дьо Арбре“ като перата на шапката й надменно се поклащаха. Протегна ръка към звънеца, но преди да успее да го натисне, вратата се отвори и един представителен мъж със смешен акцент я попита какво желае.

— Тук съм, за да се видя с Попи — отговори тя надменно. — Идвам от Марсилия.

— Мадам не е свободна в момента. — Уоткинс беше категоричен.

— О, не на мен тия! — Тя пъхна крак в пролуката, преди той да успее да затвори вратата. — Попи никога не е прекалено заета, за да не може да се види с мен! Ще вляза и ще почакам! — Тя мина покрай него и влезе във фоайето. Очите й станаха кръгли, като видя разкоша, с който то беше обзаведено. — Е, момичето наистина се е справило този път! И е изгорило мостовете след себе си с този Франко Малвази — прошепна тихо тя.

— Мадам — запротестира икономът, — страхувам се, че трябва да ви помоля да си вървите.

— Да си вървя? Но защо? Та аз току-що дойдох! — попита Нета, изненадана.

Уоткинс я погледна нервно. Тя говореше гръмогласно и правеше всичко да изглежда евтино. За щастие, нямаше много посетители, но той знаеше, че мадам Попи много ще се ядоса, като види тази… тази курва по средата на красивото си фоайе. А не можеше да я изхвърли със сила…

— Бихте ли почакали, моля, в малкия салон — запита учтиво той. — Ще видя дали мадам ще се освободи скоро.

— Колко си надменен! — присмя се тихичко Нета и го последва по дългия коридор. — Къде ли те е намерила Попи? На заседание на артистите! — И дрезгавият й смях отекна във високия коридор.

Попи седеше зад бюрото си и преглеждаше менюто за седмицата. Вдигна изненадано глава и се ослуша. Лучо запърха с криле и каза няколко думи с тона на… Нета.

— Нета — извика Попи, скочи радостно и отвори рязко вратата. — Нета, о, Нета — заплака тя, когато приятелката й я взе в прегръдките си, — колко много ми липсваше!

— И ти ми липсваше — отговори Нета и избърса сълзите си. — Да си кажа правичката, Попи, ти ми липсваше дори повече от капитана… Бог да даде мир на душата му.

— Всичко наред ли е, мадам — попита Уоткинс, без лицето му да промени непроницаемото си изражение.

— Наред? О, Уоткинс, сега, когато Нета е тук, всичко е просто прекрасно!

— Хубаво местенце си имаш — каза Нета, изпълнена с възхищение.

— А ти какво правиш тук, Нета — усмихната, попита Попи.

— О, просто си взех малко ваканция — отговори Нета безгрижно. — Помислих си, че този път може да си купя някои неща от Париж вместо от Марсилия.

— Аз знам точно къде трябва да отидем — обеща й Попи.

Нета огледа критично безупречно ушитата й рокля.

— Обзалагам се, че знаеш. Но ще ми трябва цял месец, за да спечеля пари, достатъчни за такава рокля.

— Само месец, Нета — подкачи я приятелката й. — Мислех, че ще останеш поне година. Сигурно се справяш добре!

— Да, справям се добре, но без теб не е същото. И без папагала. Момичетата са приятни, клиентите — предани и винаги има нови, които търпеливо чакат реда си, но без теб… съм самотна.

— Тогава защо не дойдеш при мен? Да станем отново партньорки в бизнеса. По право половината от онова, което имам, е твое. Защото, без теб, нямаше да имам нищо.

— Не мога, Попи. Не. Няма да бъде честно. — Помисли си за Франко Малвази и потрепери. — Исках просто да видя дали си добре. О, в писмата си пишеш, че си добре, но аз прочетох и нещо друго между редовете.

Попи я въведе в своята всекидневна стая и затвори вратата.

— Е, Нета — каза тя малко нервно. — Просто се тревожа за Франко Малвази.

— Сигурно! — Нета се разположи на дивана, свали шапката си и сбърчи нос. — Господи, какво мирише толкова хубаво? — Забеляза пръснатите наоколо гардении и възкликна: — Гардении! Каква екстравагантност, Попи! Животът ти май напълно се е променил!

— Франко ми ги изпраща всяка седмица — каза простичко Попи и побърза да добави, като видя вдигнатите в почуда вежди на Нета: — Нета, възможно ли е да бъдеш влюбена в мъж, когото дори не познаваш? — Веждите на Нета почти изчезнаха в косата, а ченето й увисна. — Не мога да престана да мисля за него, Нета. Сънувам го. Аз… фантазирам си разни неща за него — че е тук и ми говори, както онази нощ…

— Каква нощ? — попита бързо Нета. — Нали не си…

— Не… О, не, разбира се, че не — отговори Попи и се изчерви. — Просто вечеряхме заедно и говорихме за бизнес. Това е единственият път, когато съм го виждала след Париж. И точно това е странното. Искам да кажа: как бих могла да се влюбя в мъж, когото съм виждала само два пъти в живота си?

— Можеш да се влюбиш и в мъж, когото си виждала само веднъж — отговори Нета, — но не и когато той е Франко Малвази! Попи, не можеш да се влюбиш в мъж като него!

— Глупости! — каза Попи. — Кой би могъл да каже кое е добро и кое — лошо? Той е мил, великодушен… джентълмен. Е, като се сетя за Фелипе и за това, колко долен и безчестен беше той. И се наричаше аристократ.

— А когато се сетиш за Грег — попита остро Нета — Как изглежда Франко, сравнен с него?

Попи затвори очи. Сърцето й замря. Тя не си разрешаваше повече да мисли за Грег. Той символизираше всичко, което тя беше загубила — красивия млад мъж, семейството, любовта, простото, обикновено щастие. Грег не съществуваше в нейния нов свят.

— Франко е… различен — каза тя внимателно. — Никога преди не съм се чувствала така, Нета. Хранех илюзии по отношение на Фелипе, а към Грег изпитвах топлото чувство, което изпитваш към някого, който ти е много, много близък. Но този път е различно. Дали това означава да си влюбен, Нета?

— Надявам се, че не. — Нета въздъхна. — Защото си избрала неподходящ мъж. Хайде, седни до мен и ми разкажи всичко!

Седяха близо една до друга на дивана през целия следобед и разговаряха. След като научиха всичко ново една за друга, Попи разведе Нета из къщата и я представи на момичетата като „моята най-добра приятелка“.

Попи покани Симон да се срещне с Нета. Отначало вечерята тръгна зле, но после двете жени разбраха, че могат да бъдат приятелки.

— Ние двете се разбираме — каза Нета, — защото и двете сме момичета от провинцията, които са успели да си изкарат прехраната. За нас Париж е просто блясък. Но Попи е различна. Аз очаквам големи дела от нея.

Попи не разбра какво иска да каже тя, но се засмя, доволна, че двете й приятелки не са съперници. Нета остана цяла седмица, но тя изтече много бързо. Попи заведе Нета в салона на Лусил и й купи пет рокли, които записаха на нейната сметка. Двете обядваха всеки ден в ресторанта на Максим. Келнерите и управителят поздравяваха Попи като стара приятелка, а главите на всички посетители се обръщаха към нея.

— Знаеш ли какво — прошепна Нета последния ден, докато двете отпиваха от шампанското си. — Ти си звезда, Попи. Вече нямаш нужда от Франко Малвази… Всички те познават.

— В това е проблемът, Нета — въздъхна Попи с копнеж в сините очи. — Точно сега имам най-голяма нужда от него.

Когато Нета си отиде, Попи откри, че й е невъзможно да се върне към стария си режим — работа, работа и още повече работа. Беше неспокойна, крачеше нервно из стаите и намираше грешки във всичко. Оплакваше се, че плодовете не са пресни, че сиренето е прекалено солено, а виното — много топло. Каза на Вилет, че си слага прекалено много грим, на Соланж — че деколтето й е прекалено дълбоко, а после излезе на дълга самотна разходка. Кестените цъфтяха, пролетното небе беше ясносиньо. Тя оглеждаше отражението си във витрините. Помисли си, че изглежда като всички други облечени жени, излезли да пазаруват. С една разлика — тя винаги беше сама. Може би заради професията си.

Отчаяна, се върна у дома и се затвори в стаята си. Лучо се сгуши на рамото й, загука нежно в ухото и, а тя по навик го погали по перцата.

— Попи сага, Попи cherie, Попи darling…

— О, Лучо, толкова много те обичам! Какво ли щях да правя без теб? Пред кого щях да изливам мъката си? Бих искала ти да можеше да ми кажеш какво е онова, което изпитвам към Франко Малвази. Влюбена ли съм, Лучо? Така ли се чувстват влюбените — така нервни и отчаяни? А той сигурно въобще не мисли за мен, Лучо. Какво да правя?

— Попи сага, Попи cherie — прошепна той, за да я утеши, и започна да я милва с клюна си по косата, а тя се засмя и му предложи тиквени семки.

На вратата се почука и Уоткинс застана на прага.

— Мадам — каза той, — някой иска да ви види.

— Да не би да е синьор Малвази — възкликна тя и по бузите й плъзна руменина.

— Не, мадам, една дама. Страхувам се, че не иска да си каже името. Можели да ви предложа да я приемете в малкия салон?

„Дама“ — помисли си разтревожено Попи и забърза към малкия салон. Страхуваше се, че може да е някоя ядосана съпруга, тръгнала по следите на грешния си съпруг. Влезе в салона с високо вдигната брадичка и надменно изражение на лицето.

— Добър ден, мадам — каза. — Аз съм Попи Малъри.

Русата жена, облечена в скъпа, но дискретна рокля от черна коприна, се извърна от прозореца и тръгна към нея.

— Добър ден, мадам — каза тя с нисък, гърлен, овладян глас.

Попи я изгледа с любопитство. Беше висока и красива, надменна и добре възпитана. Изглеждаше също като стотици други жени, които пазаруват на улица „Дьо По“, имат богати съпрузи и титла, и родословно дърво, което датира поне от два века насам, замък в провинцията и градска къща, и достатъчно пари, за да си купят всичко, което пожелаят. Така че, запита се Попи, чувствайки се малко неудобно, какво търси тя тук.

— Отегчена съм до смърт — каза внезапно жената. — Този живот ще ме подлуди. Съпругът ми е представителен и очарователен джентълмен — никога не би дошъл в място като това. — Огромните й зелени очи не се отделяха от тези на Попи и тя видя в тях дълбоко отчаяние. — Жадувам малко развлечение, някаква възбуда, вълнение, което да ме разтърси, да наруши монотонността на дните ми. Мислих дълго, преди да дойда тук. И ето, че сега ви предлагам услугите си.

— Услугите ви — възкликна Попи, смаяна.

Жената я погледна извънредно сериозно.

— А къде другаде бих могла да получа онова, за което жадувам? Аз искам секс, мадам Попи… секс с непознати, с които няма да ми се налага да бъда „дама“. Искам прекрасен, вълнуващ секс, а не рутинните прегръдки на съпруг, които в същото време си мисли за бизнеса или политическата групировка.

— Нима казвате, че искате да работите тук? Като останалите момичета — попита Попи, удивена, че на света има жена, която би могла да говори така. Досега си беше мислила, че само мъжете изпитват подобни желания и потребности.

— Да.

— Но вие очевидно сте от добро семейство, може би дори от известен род — запротестира Попи. — Не се ли страхувате, че ще бъдете разпозната? Модерен Париж е много малко и затворено общество. Светът ще разбере само след минута.

— Естествено, помислила съм и за това. Ще се дегизирам. Ще работя с тъмна перука и домино… И, разбира се, няма да присъствам в салона. Ще бъда на разположение само за специални клиенти — тези, които вие ми изберете. И ще бъда безбожно скъпа, въпреки че за себе си ще вземам само франк. Обещавам ви, че ще спечелите много пари от мен. — Усмивката й беше някак отнесена. — Е, какво ще кажете, мадам?

Попи си помисли за приказките, които ще тръгнат из Париж. Разбра, че скандалът ще означава огромен успех за нея.

— Ще ви приготвим специална стая — съгласи се тя с усмивка. — Такава, която ще отговаря на двойствения ви характер. Но кажете ми, мадам, как се казвате?

Жената я погледна внимателно. Зелените й очи не се усмихваха.

— Защо не ме наричате просто Катрин? — предложи тя.

Катрин, с тъмната перука и скрито зад воал лице, идваше до задната врата на номер шестнайсети в три следобеда от седмицата и се плъзгаше леко като сянка до стаята си на втория етаж. Тя беше добре пазена тайна, но, изглежда, се беше разприказвала пред най-близките си приятелки. Неочаквано, още жени от модерното или, другояче казано, висше общество се появиха на прага на номер шестнайсет, загърнати в кожените си палта с високи яки и скрити зад воалите на шапките си, нетърпеливи да получат нови преживявания и нови вълнения. Скоро Попи разполагаше с група красиви жени, които прекарваха следобедите си маскирани и голи под сатенените чаршафи на номер шестнайсет, вместо да пазаруват в „Готие“ или да пият чай във „Фотон“.

Мълвата, че на номер шестнайсет на улица „Дьо Арбре“ мъжът може да бъде съблазнен от собствената си съпруга — или пък от тази на най-добрия си приятел — стигна чак до Неапол и Франко Малвази се засмя щастливо. Беше началото на юни. Беше изминала почти година от първата му среща с Попи. Тогава тя беше много млада, много уязвима, беше като малко и подплашено ранено зверче, което се криеше от хищника — мъжа. Но той беше постъпил умно, като й беше дал съвет и пари, а беше останал на разстояние от нея. Сега тя беше богата и известна жена. Попи беше готова за него.