Елизабет Адлър
Богатите ще наследят (38)

Глава 38

1903, Франция

Гледката на Париж причини на Попи едновременно болка и удоволствие — болка заради спомените, които предизвикваше, и удоволствие, че отново е в един от най-красивите градове на света. Очите й блестяха от радостна възбуда. Нае си стая в един малък хотел на улица „Мон Пер“ в квартала Сен Жермен, а после провери в банка „Дьо Пари“ дали на нейно име има внесена сума — така, както Франко беше казал, че ще бъде. Имаше. И то такава сума, че тя се уплаши. Беше повече, отколкото къщата й в Марсилия можеше да й донесе за четири години!

Докато се хранеше сама в трапезарията на хотела, тя дискретно оглеждаше другите гости — имаше един честен на вид млад мъж, който не вдигаше поглед от пътеводителя; имаше две девойки, които се хранеха мълчаливо, без да вдигат поглед от чиниите си; имаше и една възрастна двойка, която очевидно беше току-що пристигнала от провинцията; и няколко стари моми, които се хранеха сами, също като нея. С изненада Попи установи, че с прибраната си на скромен кок коса и с обикновената пола от сив лен, тя изглежда също като тях, само дето нямаше пенсне.

Като се огледа внимателно в огледалото по-късно, разбра, че дрехите й никак не отговарят на парижката мода. Видът й беше провинциален. В никакъв случай не изглеждаше „изискана“. А как би могла да се надява, че ще ръководи успешно „къща“ в Париж, след като изглежда като учителка стара мома от Марсилия? Никак не приличаше на „мадам“. Ако искаше да има успех, трябваше да промени външния си вид. Клиентите щяха да очакват от нея „стил“.

Очакваше, че ще се срещне още един път с Франко, преди да тръгне за Париж, за да обсъдят подробностите, но той и беше оставил само набързо надраскана бележка, в която я уведомяваше, че споразумението е в сила и в Париж ще има открита сметка на нейно име. Беше запомнила края, където той беше написал: „Искам да се вслушате във всичките си инстинкти, а не само в разума си. Помнете, че за да успеете в Париж — града, където хората всичко вече са видели и всичко вече са направили, — трябва да бъдете наистина изобретателна, стилна и забележителна“.

Цяла нощ Попи не мигна, питаше се какво да направи, каква да бъде първата й стъпка. На сутринта, с тъмни кръгове под очите, тя направи няколко дискретни запитвания, след което тръгна към улица „Дьо ла Пол“, където имаше няколко шивашки ателиета. Настроението й се повиши, тя си поръча няколко дневни рокли и костюми, както и няколко великолепни вечерни рокли, с които ателие „Лусил“ се славеше, всичките в гълъбовосиво, което сега беше нейният цвят.

После влезе в близкия фризьорски салон и подстрига дългата си коса до модерната сега дължина. Косата й се накъдри в горната част на главата и се спусна на меки вълни до раменете й. В гримьорския салон я научиха как да подчертава чертите си с малко пудра и руж, перленосиви сенки на клепачите и червило с прасковен цвят. Купи си няколко първокачествени кожени ръкавици и портмонета, както и няколко чифта обувки. След това, извънреден разкош, си купи фино и много красиво бельо, украсено с дантели в цвят екрю. После посети най-известния кожухар в Париж и си поръча вечерна наметка, дълга до земята, от сребърна лисица и палто от катеричка, което да носи през деня. И накрая отиде в скъпия хотел „Риц“, където се преоблече и нареди да донесат чантите й от малкия хотел в Сен-Жермен.

В края на деня се отпусна, изтощена, във ваната, пълна с приятно топла вода и благовонни масла.

— Сега вече съм готова за Париж! — възкликна на глас тя. — Сега вече, мисля, съм достатъчно изискана.

Следващата важна стъпка беше къщата. Господата от кантората за недвижими имоти, които тя помоли да я разведат из най-скъпите квартали на Париж, я изгледаха скептично. Наложи се да им покаже документа от банката, където пишеше на колко точно възлиза банковата й сметка, както и писмото, където пишеше, че са готови да й отпуснат „неограничен кредит“.

— Но, разбира се, мадам Малъри! — казаха тогава те, като че ли вече я познаваха, и изведнъж лицата им грейнаха в усмивки.

Когато тя най-после се спря на сградата на един бивш частен пансион в модерния шестнайсети квартал и подписа с трепереща ръка договора, според който се задължаваше да плати едно малко състояние, Попи пожела от цялото си сърце Франко и Нета да бяха тук, за да я посъветват.

Цяла армия работници се погрижи за ремонта. Стаите на горния етаж бяха превърнати в елегантни апартаменти, а фоайето беше облицовано с мрамор. Като прехапа долната си устна при нахлуването на болезнените спомени, Попи поръча огромни кристални полилеи от Венеция. Купи библиотечни шкафове от дъбово дърво и ги напълни с книги. Рафтовете и книгите бяха внесени от някакво английско имение. Килими купи от Обюсон, копринени килимчета — от Китай и Персия. Поръча ониксови вани със златни кранчета, специално изработен в Лион брокат за пердета и тапицерии на диваните. Платовете бяха в нюанси на прасковен, кораловочервен, ментовозелен, светло зелен и най-мек син цвят. Реши, че не иска просташките мебели, които се продаваха в комплект. Щеше да обзаведе къщата си с красивите антични мебели, които беше видяла на витрината на един от изисканите магазини и в които се беше влюбила от пръв поглед. Беше опиянена като милионер, чиято единствена цел е да харчи пари, но винаги в подсъзнанието си мислеше за това, че Франко Малвази иска възвръщаемост на парите си.

Нейните стаи отново бяха на приземния етаж. Когато ремонтът в тази част на сградата беше завършен, тя се премести да живее в тях. Стаите бяха декорирани и обзаведени простичко, но елегантно — каквито бяха и собствените й дрехи. Килимите бяха в пастелно сиво-синьо, пердетата — от бяла тафта. Картините по стените бяха онези същите, които украсяваха стените й в Марсилия. Вярно, че представляваха странна колекция, но тя си ги обичаше. Няколкото украшения, които си позволи, си бяха нейни. Но като си мислеше за това, че трябва да се държи като грандама, тя поръча да нарисуват портрета й, за да го окачи в библиотеката.

За всичко, което беше в нейния апартамент, плати сама. Не похарчи нито цент от парите на Франко Малвази за каквото и да е вън от бизнес споразумението. Но като си спомни, че все пак е длъжна от време на време да скандализира обществото в ролята си на „мадам“, тя извика представител на „Булгари“ и поръча красива нова пръчка за папагала, направена от злато и бижута.

— Сега твоят живот ще бъде много по-добър от онзи, който води в студената стая в Марсилия, Лучо — каза му тя с обич.

После си легна в огромното легло и плака до изтощение, след което заспа. Плака, защото наистина не знаеше какво да прави и защото й беше мъчно за Нета, която много й липсваше.

Тя скриваше нервността си зад елегантното си облекло и излизаше. Винаги сама, защото не познаваше никого. Усещаше интереса, който предизвикваше, когато седеше сама в театър „Фоли Бержер“, облечена във великолепна рокля и наметнала пелерината си от сребърна лисица. Наблюдаваше публиката, за да види какво от представлението и харесва и какво — не. Концентрираше вниманието си върху очевидно богатите аристократи, които идваха, за да видят момичетата в шоуто. И отбеляза, че те се възхищават не на момичетата с най-пищни гърди, с най-добре оформени задни части или най-дълги крака. Те искаха от момичето да покаже индивидуалност, да бъде по-различно от другите, да бъде понякога неочаквано. Те харесваха забавната малка блондинка с лице на херувим, която пееше дяволити песнички с невинно изражение на лицето, и надменната певица с млечнобялата кожа, облечена в бял халат, който в края на песента отваряше, за да покаже трикото си от черна дантела, което едва удържаше огромните й гърди, предизвикващи тръпки на желание у мъжете. Харесваха също червенокосата танцьорка с изящното гъвкаво тяло, от която бликаше неудържима жизненост. И загадъчната ориенталска певица, облечена в бродиран халат от китайска коприна, която изпълняваше също и пантомима. Мистериозността и неочакваното, дяволитостта и загатнатата порочност, комичното, изяществото, жизнеността… Попи отбеляза, че мъжете приветстват всичко това у жените.

Попи връщаше бележките, които мъжете й изпращаха в театъра и в ресторант „Максим“, където сега вечеряше. Беше тук, за да се научи, а не да взема участие. И все още много се тревожеше, защото, макар вече да знаеше какво харесват мъжете, нямаше никаква представа, откъде ще вземе момичетата си.

 

 

Симон Лалаж беше най-известната парижка куртизанка в продължение на петнайсет години. Беше жена, свикнала с лукса. Макар и вече не в първа младост, тя беше все още много красива. Симон не беше интелигентна и образована, но беше наследила от родителите си своего рода селска хитрост. Притежаваше приспособенчески интелект, който й беше помогнал да се издигне и да се задържи на върха. Тялото й все още беше такова, че можеше да съперничи на всяка седемнайсетгодишна старлетка. След трудното начало бяха дошли парите и бижутата. Тя никога не забрави колко много дължи на Жак Нобел, който беше подпомогнал кариерата й в самото начало. И като измина краткото разстояние от своята къща на улица „Льо Сюр“ до номер шестнайсет на улица „Дьо Арбре“, тя просто плащаше дълга си.

Преди четири месеца Жак я беше извикал и й беше казал, че Франко Малвази иска от нея да помогне на Попи, но без Попи да знае. И така, Симон държеше Попи под око. Тя се беше обадила на агентите по недвижими имоти и им беше казала да насочат Попи към тази сграда, тя се беше погрижила за работниците, които извършиха ремонта, и за това да го свършат за два пъти по-кратко време. Симон познаваше всички изтъкнати личности на Париж, винаги се ослушваше, за да чуе последните клюки, и понякога знаеше какво ще се случи още преди то да е започнало. В Париж говореха, че ако искаш да узнаеш нещо, просто трябва да попиташ Симон.

Нейната лимузина спря пред номер шестнайсет на улица „Дьо Арбре“. Шофьорът й отвори вратата и побързала натисне звънеца вместо нея. Вратата им отвори младо момиче, облечено в черна рокля, украсена с тъмночервени дантели. То се поклони учтиво, а шофьорът му каза, че „мадам Лалаж е дошла, за да се види с мадам Малъри“.

Симон се огледа критично, очарована от красивите персийски килимчета, изящните антикварни мебели, пастелните и извънредно приятни цветове на завесите и огромните количества свежи цветя. В средата на фоайето имаше масичка, на която имаше сребърна табла, където посетителите да оставят визитните си картички. Това, че таблата беше празна, говореше, че още никой не е посещавал Попи.

Тя огледа бъдещата първа „мадам“ на Париж, докато Попи слизаше по стъпалата, застлани със синя пътека, към нея. Момичето беше още много младо и изключително елегантно. Беше подбрало всички цветове с вкус и вещина. Косата й беше прибрана от двете страни, а отзад падаше на вълни до раменете. Явно беше, че е подстригана от майстор. Въпреки че в погледа й се четеше страх, той беше донякъде арогантен. Сините й очи бяха леко повдигнати в ъглите и бяха много красиви. Попи още не се е научила да прикрива чувствата си, реши Симон, но много скоро ще се научи. Жак Нобел й беше казал, че Попи е изключително умна. И ако се съдеше по тази къща и невероятните перли, които Попи носеше около врата си, тя вече беше постигнала първата си победа.

— Мила моя! — възкликна Симон, тръгна надменно към Попи и й протегна ръката си, която беше облечена в ръкавица — лилава като роклята й. — Не може такова младо момиче да отваря вратата ви. Трябва веднага да си наемете иконом!

— Иконом? — повтори Попи, изненадана.

— Естествено. — Симон се усмихна. Усмивката й беше известна в цял Париж, защото на бузите й се образуваха две изключително привлекателни трапчинки. — В къща с тези размери трябва да имате приличен персонал. Какво иначе биха си помислили хората? А в Париж, мила моя, само онова, което мислят хората, има значение. Много лесно е да бъдеш не на мода. — Тъй като Попи продължаваше да я гледа озадачено, тя остро добави: — Е, във фоайето ли ще останем през целия ден? Или ще ме поканите в салона на чаша чай?

— Чай? О, да, разбира се. — Попи се усмихна.

След тези дълги седмици на самота изпитваше облекчение, че най-после ще има с кого да си побъбри. Щеше да бъде щастлива да пие чай с когото и да било. Тя знаеше коя е Симон Лалаж и й се струваше, че господ я е изпратил като подарък. Симон сигурно знаеше от какво има нужда тя и къде би могла да го намери.

— Дойдох тук, водена от любопитство — каза Симон. Острият й поглед забелязвайте всички подробности. — Живея съвсем близо, всъщност зад ъгъла. Трябва да гледате на мен като на съседка, мила моя — каза тя, наведе се напред и потупа Попи по коляното с облечената си в ръкавица ръка. — Разбира се, и аз ви забелязах в ресторанта на Максим. Казаха ми, че вече повече от месец вечеряте там. Чух също, че посещавате театър „Фоли Бержер“. И винаги сама. Това не е ли доста изненадващо, като се има предвид, че сте много красива и очевидно доста богата? Предполагам, че се занимаваме с един и същи бизнес? — Тя прекрасно знаеше какъв е бизнесът на Попи, но се усмихна толкова невинно, че Попи никога не би се досетила за това.

— Не съвсем, мадам Лалаж — каза внимателно Попи. — Всъщност аз още не съм започнала никакъв бизнес.

— Можете да ме наричате Симон, мила моя — каза тя, — и да ми налеете още малко от този превъзходен жасминов чай, докато ми обясните всичко.

Дали щеше да събере смелост да я попита? Самата Попи още не знаеше. Докато й наливаше чая, я гледаше изпод спуснатите си клепачи. Симон беше висока, снажна, с матова кожа, умело направена да изглежда по-светла с помощта на пудра, и дълга черна коса, която днес беше прибрала в кок. Беше облечена в красиви дрехи, а бижутата, които носеше, сигурно струваха няколко милиона франка. Само на ръцете си имаше поне дузина пръстени.

Очите на Симон просветнаха като диамантите по ръцете й, когато весело каза:

— По душа съм си народен човек, мила моя. Освен това винаги влагам парите си в бижута, защото мисля, че човек не може да има доверие в банките. А вие?

Попи се засмя.

— Симон — каза тя, — аз имам проблем. Тази къща не е предназначена само за мен. Тя трябва да се превърне в център на моя бизнес.

— Така ли? — Симон се престори на заинтригувана. Като че ли го чуваше за първи път. — Защо не ми разкажете всичко? Може би ще мога да ви помогна. Та нали хората говорят — добави тя с очарователна усмивка, — че знам всичко за Париж! Знам как да се прави всичко или пък откъде да се вземе!

За втори път Попи изпита странното чувство, че е принудена да се довери на непознат човек. Но и този път беше уверена, че няма да сгреши. Първо й разказа всичко за заведението си в Марсилия и без да споменава името на Франко, как е получила помощта на богат мъж, за да открие собствена „къща“ в Париж.

— Това няма да бъде долнопробен бордей — каза тя категорично на Симон. — Ще прилича повече на клуб за джентълмени, където мъжете да идват, за да се отпуснат, може би да вечерят, да пият по едно с приятели и дори да поговорят за бизнес. И ако пожелаят компанията на привлекателна и интелигентна млада жена за няколко часа или пък за цяла нощ, ще я имат. — Тя въздъхна тежко. — Проблемът е в това, че не знам къде да намеря така необходимите ми момичета.

— Толкова е просто, мила моя — отвърна Симон. — Щом момичетата научат за „къщата“, те сами ще ви открият. А аз ще се погрижа за това да узнаят момичета, които са подходящи за работата.

— Много е важно — настоя Попи — момичетата да не са като онези, които могат да се намерят във всяка „къща“. Трябва да са интелигентни и красиви. Красотата да бъде допълнителното преимущество, а не обратното. Трябва да умеят да забавляват мъжа в леглото, но трябва да умеят и да общуват с него, да го карат да се чувства щастлив, така че той с радост да се върне и да потърси отново компанията им. Трябва да могат да се учат, да четат книги и вестници, така че да могат да разговарят по всякакви въпроси и по глобални теми. Те трябва да са в състояние да вечерят с политици и бизнесмени, с художници и актьори, с писатели. Да разговарят интелигентно за техния собствен свят. Искам моите клиенти да се чувстват тук у дома си — така, както биха се чувствали и в клуба си.

— Разбирам — отговори замислено Симон. — Вие, Попи, сте не само красива, но и много умна. О, знаете, че сте красива — добави тя, като видя как Попи се изчерви. — Особено когато сте в такова бойко настроение, когато и очите, и косата ви, излъчват неудържима енергия. А къде е мъжът на живота ви? Дали не е онзи загадъчен мъж, който ви е оказал финансова подкрепа?

Попи поклати глава и се изчерви още по-силно.

— Не, не, разбира се, че не… — прошепна тя. — Много съм заета и нямам време за такива неща.

Симон остави чашата си на таблата и намести скъпата си лилава сламена шапка.

— „Тези неща“, както ги нарекохте вие, Попи, са онова, което кара света да се върти — отговори тя със смях. Усмивката й беше дяволита и за миг Попи успя да види момичето, което тя е била преди няколко години. — Освен това тези неща ме поддържат още млада. Секс всеки ден или по два пъти на ден е моята рецепта за физическо здраве и красота. Сексът прави кожата ми мека и румена, а крайниците ми — здрави. Сексът е онова нещо, което може да ви направи много богата, преуспяла жена — добави тя. — И отново се връщам на основното за момента, мила моя. Наемете си незабавно иконом, преди младото момиче да се е изморило да тича до вратата. Разбира се, не какъв да е иконом. Такъв, какъвто ви трябва, можете да намерите при Смит, агента от Англия. Англичаните винаги са толерантни към този род неща, нали? — А когато се настани в колата си, тя каза: — Трябва да дойдете на следващата вечеря, която ще дам. Давам по една всеки месец. Моите вечери са много известни, знаехте ли това? Трудно е да се получи покана от Симон Лалаж — добави тя и махна с ръка за довиждане.

 

 

Попи отиде в агенцията на Смит още на другия ден, проведе интервю за работа с много икономи и избра белокос мъж, който излъчваше достойнство и чието уклончиво изражение не се промени по време на целия им разговор. Казваше се Уоткинс и беше англичанин — висок и дискретен. Попи му обясни от какви членове ще се състои „домакинството“ й, а той само кимна и сериозно каза:

— Разбирам, мадам. Там, където работех, домакинството също беше малко странно.

През следващите няколко седмици Уоткинс беше много зает — отваряше вратата на млади дами, които се изсипваха направо на тълпи. Някои от тях бяха наистина красиви, всичките — изключително привлекателни и облечени по последна мода. Всички искаха да станат „момичета“ на Попи.

Седнала зад бюрото си, което беше наистина внушително, Попи ги разпитваше подробно. Ако бяха много млади или очевидно неопитни, тя направо им казваше, че няма да им помогне да тръгнат по кривия път само защото си мислят, че така ще спечелят лесни пари.

— Повярвайте ми — казваше им, — това никога не е лесно. По-добре се върнете в малките провинциални градчета, откъдето идвате, омъжете се за някой добър фермер или търговец и напълнете къщата си с деца. Там е щастието, не тук.

Тя не избираше най-красивите момичета. Искаше умните, тези, които можеха още да се научат на нещо, тези, които наистина се наслаждаваха на секса, тези, чиято индивидуалност беше силна. Когато най-сетне ги избра, тя им каза, че ще трябва да посещават уроци по добри обноски, гъвкава походка и да се научат как да се обличат.

— Важен е външният вид — каза им тя, — гласът ви, цялостното ви поведение. Може и да не сте родени за тази роля, но ще ви превърнем в млади дами. В салона, това е. Горе, разбира се, е друго нещо. Знаете старата поговорка — „Дама в гостната и курва в леглото“, нали? Е, такива ще бъдете вие, щом това доставя удоволствие на мъжете. Но помнете, че винаги вие имате контрол над ситуацията. Ако мъжът ви кара да правите нещо, което не искате, само ни кажете, и ние ще го изгоним. Не поставям никакви правила, защото нашата цел е да доставяме удоволствие, а, както ви е известно, удоволствието може да варира. — Те я погледнаха с очакване, когато тя заговори за секса, а Попи се опита да си спомни какво й бяха разказвали Нета и Симон. Като се опитваше да потисне треперенето на гласа си, тя продължи, макар да знаеше, че те знаят повече от нея по въпроса: — Някои мъже обичат да обличат женски дрехи, други искат да се отнасят с тях като с палаво момче, а други обичат само да гледат. А някои няма да искат нищо повече от очарователната ви компания и може би целувка за „лека нощ“, целувка, която да издава някаква привързаност. Много мъже жадуват любов и привързаност и след като не могат да си купят любов с пари, можем да им дадем поне малко привързаност. И помнете, ако се държите като дами, ще се отнасят с вас като с такива.

После тя им каза, че ще очаква от тях да изглеждат добре дори когато не работят. Намери им учител по дикция, за да изчистят провинциалните си акценти. Накрая те заговориха меко и естествено като най-добрите актриси. Нае им учител по изкуствата, накара ги редовно да ходят на театър, да се запознаят с последните пиеси по-внимателно, засипа ги с последните романи и автобиографии, с книги по философия и биология, зададе им много тестове, за да разбере какви са естествените им наклонности и интереси. Плати много за уроците по походка, поведение, етикет, добри вина и храна. За два месеца покри всички възможни теми и, като последен тест, ги изпрати сами в най-елегантните ресторанти на Париж, за да види как ще се справят. Всички минаха теста с лекота и се върнаха развълнувани и въодушевени от многото комплименти, които бяха получили.

Попи беше доволна — нейните момичета можеха да отидат където и да е. Разбира се, не можеше да им наеме учител за онова, което трябваше да се случва горе, но имаше думата на Симон Лалаж, че тя ще поговори с тях.

Най-после къщата беше готова да отвори врати. Нейният портрет, нарисуван от Сърджънт, доминираше в библиотеката, а Лучо, кацнал на златната си пръчка, очакваше гостите във фоайето, за да ги очарова. С помощта на Симон, Попи организира парти за откриването и изпрати много картички, на които просто пишеше, че „Мадам Попи ще си бъде у дома на номер шестнайсет на улица «Дьо Арбре» вечерта на десети декември между девет и трийсет и полунощ“.

Бяха наели двама допълнителни готвачи, единият от които беше специалист по традиционна френска кухня, а другият — по екзотични китайски и индийски блюда. В нощта на откриването Попи гледаше отрупаните с табли маси и си спомни своето детство в къщата на Руския хълм. Ето, че сега тя даваше приеми. „Направила съм пълен кръг в живота“ — помисли си тя тъжно.

Момичетата се бяха строили в салона и я чакаха, за да огледа външността им. Като пооправи по някоя брошка и обеца, тя най-после се изправи и ги погледна одобрително. Наетите за случая гримьори и фризьори си бяха свършили добре работата, както и консултантите по облеклото — всяко момиче изглеждаше така, че се подсилваше неговата индивидуалност.

— Гордея се с вас — каза им тя простичко. — Гордейте се и вие със себе си и дано никога не съжалявате за решението си да работите за мен.

Тя беше облечена в рокля от сиво кадифе, а на врата си неизменно носеше „перлите на курвата“. Вървеше неспокойно по персийските пътеки във фоайето и поглеждаше нервно към Лучо, който пък вървеше от единия край на пръчката до другия. Уоткинс чакаше, с безизразно изражение, до входната врата. Тя се питаше дали Франко Малвази щеше да дойде. Беше изпратила покана във вилата му в Неапол, но не беше получила отговор. Всъщност през четирите месеца, през които беше работила по „къщата“, тя не беше получила никаква вест от него и тревожно се питаше дали вече не е загубил интерес към тяхното „предприятие“. Но все още в банка „Дьо Пари“ имаше много пари и тя беше свободна да харчи колкото намери за добре.

Напразно се беше тревожила за гостите. Симон беше дала ясно да се разбере, че тя ще присъства на партито, и затова всички изгаряха от любопитство дълго преди това. Идваха на тълпи — богатите, аристократите, звездите на театъра и на мюзикхоловете, куртизанките и няколко просто любопитни и много смели дами. Но Франко Малвази не беше сред тях. Възхищаваха се на Лучо, на златната пръчка, отрупана с диаманти и рубини, изработена от „Булгари“, и на двете топки в края й, които имаха големината на топки за тенис. Оценяваха по достойнство портрета на Попи, закачен в библиотеката, и я засипваха с екстравагантни комплименти. Пиха от шампанското й и ядоха от храната й. И се срещнаха с прекрасните й момичета, които пък доказаха, че добре са си научили уроците. После Симон й каза, че е изпитала увереност, че всички мъже, които са били там, са изгаряли от нетърпение да дойдат отново. „Ти успя, Попи“, беше казала накрая.

Когато, уморена, затвори вратата след последния гост, Попи си помисли с копнеж, че би искала Франко Малвази да беше там, за да види успеха й.