Елизабет Адлър
Богатите ще наследят (35)

Глава 35

1899, Франция

— Разбира се, че ще останеш — каза Нета на следващата сутрин. — Аз не използвам леглото през нощта.

После разговаря с другите момичета от улицата. Помоли ги да потърсят работа за Попи.

— Тя е отчаяна — каза им направо. — И е различна от нас. Не може да бъде проститутка. Нека да чисти стаите ви. Хайде, момичета, нека да повишим стандарта си на живот… Нека, за разнообразие, да станем дами от висшето общество. Представете си, какъв разкош! Прибирате се у дома и подовете са чисти, чаршафите — изпрани, поне за онези, които имат такива, и чисто бельо за онези, които носят такова. И всичко само за няколко су. Та нали трябва да храним малкото папагалче със слънчогледови семки!

Миризмата на къщата беше позната на Попи. Миришеше като евтините пансиони от детството й — смес от задушена храна, пот, секс. Сградата беше висока, с тесни прозорци, с тясно и тъмно стълбище, с тавански стаи. В новата си роля на чистачка и перачка, Попи скоро се запозна с всички нейни кътчета. С Лучо на едното рамо, с тежките легени с топла сапунена вода в ръце, тя правеше всичко възможно да почисти мръсотията, която се беше наслагвала поне един век.

Момичето, което живееше в непрекъсната бедност в една от таванските стаи, беше едва на деветнайсет — възрастта на самата Попи. Въпреки кашлицата, която бавно го стопяваше, то излизаше, залитайки, в мъгливите нощи. Слагаше много руж, за да прикрие бледнината на бузите си и да отвлече вниманието от болезнената слабост на тялото си. Появяваше се на сутринта, изтощена, и куцукайки, изкачваше бавно стълбите. След дъждовна нощ кашляше така, като че ли никога нямаше да спре.

— О, няма да престане да кашля, разбира се! — извика ядосано Нета, когато Попи я попита. — Тя има туберкулоза. Няма да преживее зимата.

— Но ние трябва да й помогнем! — възкликна ужасената Попи. — Какво можем да направим?

Нета сви рамене, но Попи видя горчивина в сиво-зелените й очи.

— Ти ми кажи — каза безпомощно Нета. — Тя самата не знае отговора, лекарството.

Приземният етаж се заемаше от вдовица на рибар, която имаше четири деца. Работеше на пристанището. Чистеше риба. И въпреки че беше най-голямата чистница на улицата и дрехите на децата й да бяха винаги снежнобели, техните стаи винаги миришеха на риба. На останалите три етажа имаше по две стаи. В тях живееха проститутки, но вдовицата се държеше настрани от тях, макар те да бяха весели и добросърдечни. Прибираше бързо децата си вътре, когато чуеше техните стъпки или дрезгавия им смях.

Като чуеше тропота на високите им токчета по тротоара, Попи надничаше през прозореца и ги гледаше как, сложили ръце на хълбоци, с ризи, разкриващи колкото се може повече, се отдалечават към пристанището. А по-късно ги чуваше да се връщат, придружени от някой пиян моряк, който псуваше, докато се препъваше по дървените стъпала.

Сама в удобното, макар и хлътнало, легло на Нета, тя се опитваше да запуши уши, за да не чува ругатните и стоновете, които преминаваха през стените. Изливаше сърцето си пред Лучо, който се гушеше в нея, мислеше и мислеше върху събитията, довели до сегашното й положение. Ако само се беше подчинила на леля Мелъди, никога нямаше да срещне Фелипе. И колко различен щеше да бъде животът й тогава. Ако само не беше толкова глупава, ако беше разбрала колко по-лесно беше да обича Грег, сега щеше да бъде щастлива. „Но пък никога нямаше да срещна теб, Лучо“ — шепнеше тя, за да успокои и него, и себе си, а той я гледаше с окото си, прилично на топаз, и разперваше криле, като чели в опит да изглежда по-красив заради нея. Тя му се усмихваше. „Лучо“, шепнеше тя, когато пружините започваха да скърцат в бясно темпо, а момичетата започваха да пищят от болка или от страх. „Лучо, какво щях да правя без теб? Ти наистина си лъч светлина в моя живот. Слушаш всичко, което ти разказвам и изглеждаш толкова мъдър.“ Поглеждаше уплашено към вратата, когато някой се опитваше да завърти дръжката, но се успокояваше отново, когато стъпките се отдалечаваха. „Знаеш ли — продължаваше да му говори тя, — може би някой ден ние също ще спечелим нашето състояние. И когато това стане, Лучо, ти ще имаш бижута, ярки като перата ти, ще имаш златна пръчка, на която да кацаш, обсипана с диаманти и рубини, и златна клетка… Ще бъдеш Принцът на Папагалите, Лучо. И ще бъдеш моят единствен спътник и любов, защото никога, никога вече, докато съм жива, няма да се влюбя. Не искам и да знам за мъжете.“

 

 

Нета никога не водеше клиентите си в стаята си.

— Не е много — каза тя на Попи, — но това е домът ми и не искам тези долни копелета да стъпват тук! Освен това — добави замислено тя, — те не плащат достатъчно, за да се наслаждават на удобствата на стаята ми.

Като си спомняше с тръпки на ужас единственото си преживяване, свързано с мъж, Попи се опитваше да не мисли за онова, което правеше Нета, нито пък за това, къде става „актът“. Обаче имаше някаква представа, тъй като познаваше всички тъмни кътчета на къщата.

Всяка сутрин, веднага след като се прибереше, Нета напълваше легена със студена вода и се измиваше от главата до петите.

— Трябва да измия докосването на мръсните им пръсти от себе си, нали? — казваше тя и се разхождаше свободно, макар и гола, из стаята, а после обличаше удобна фланелена нощница, изпрана и изгладена от Попи.

Попи не беше виждала никого гол преди това, нито дори Ейнджъл. Затова беше изненадана от начина, по който Нета приемаше голотата — съвсем естествено. Тя приемаше така и добре изваяното си, с пълни гърди, тяло.

— Ти си прекалено хубава за тях, Нета — казваше й тя ядосано. — Прекалено красива си, прекалено добра за тези копелета.

— Започваш да говориш като мен — усмихваше се Нета. — Разбира се, че съм прекалено добра за тях, но трябва да печеля прехраната си, нали? Докато това може да продължава — добавяше тя с прозявка.

— Какво искаш да кажеш с това „докато може да продължава“? — попита я един ден Попи, озадачена.

— Какво виждаш, като погледнеш през прозореца към улицата? Дузини и дузини млади момичета… Млади момичета, Попи. Няма много проститутки, прехвърлили трийсетте. Ако въобще доживеят тази възраст, защото някои биват пребивани от сводниците си.

— Сводниците — повтори Попи, объркана. — Не знам какво означава това.

— Няма значение, момиче — прошепна Нета и затвори сънено очи. — Ще се научиш.

Скоро ръцете на Попи се зачервиха и започнаха да се лющят от непрекъснатия допир с водата, от тежката работа по сушенето и гладенето на прането. Тя лъскаше пода и миеше стълбището, бършеше праха от малкото мебели на момичетата. Понякога, благодарна за помощта и приятелството им, тя им купуваше по малка китка цветя от пазара в края на деня, когато се продаваха само за няколко су, и ги поставяше в евтините канчета, с които момичетата пиеха вода, за да ги намерят на сутринта.

Момичетата не бяха много по-възрастни от нея, но разбираха, че тя е различна от тях. „У теб има класа“, казваха те, изпълнени с възхищение. Изпитваха към нея нещо като майчинска гордост, отбиваха се да я видят и се суетяха около Лучо, когото всички много обичаха. Нервно и страхливо му предлагаха тиквени семки и орехови ядки. „Той е единственото весело нещо в къщата!“, възкликваха доволно те, когато той разперваше криле и показваше долната си, пухкава перушина. Лучо беше домашният любимец, който те никога не бяха имали, някой, върху когото можеха да излеят любовта и грижите си — така, както никога не правеха с мъжете.

Но когато те изчезнеха в нощта и веселата им бъбривост и остър смях заглъхнеха, когато в къщата отново настанеше мъртва тишина, Попи усещаше как познатата плащеница на самотата я обгръща отново. Тя мислеше с копнеж и отчаяние за дома, за Ник и Розалия, за Грег. За нея Грег се беше превърнал в герой. Грег никога не би се държал като Фелипе и тези моряци. Той й беше предложил любовта си, а тя, като малка глупачка, я беше отблъснала. Вече беше прекалено късно. Мислеше за Ейнджъл и за „близначките“. Никога обаче не мислеше за детето, родено от нея, като за свое дете. Не се опитваше да си представи лицето му, не се питаше как ли изглежда. Тя беше дъщеря на Ейнджъл и нямаше нищо общо с живота на Попи.

Миналото се топеше, измествано от осезаемата реалност на настоящето. И, вместо да се тревожи за себе си, тя се тревожеше за Нета, която бродеше по студените зимни улици, а ботушите й пропускаха снега и дъжда.

— Нета — казваше й тревожно тя, — сигурно има по-добри неща за теб.

— Разбира се, че има — отговаряше Нета и се засмиваше. — Ей там, навън, чака един милионер, за да ме вземе в прегръдките си.

Тя водеше Попи в близкото кафене за чашка бренди и гореща супа. Там се зареждаха с малко топлина, а после се връщаха в неотоплената си стая. Имаше нощи, когато дори Нета не можеше да излезе на улицата. Тогава бедният малък Лучо, който беше така далеч от родната джунгла, се свиваше под одеялото между двете. А те, като не можеха да заспят, си разказваха шепнешком минали истории. Но никога, никога, не говореха за бъдещето.

Нета беше сбъркала за Жан, момичето, което живееше на тавана. Тя не умря тази зима. Беше се вкопчила здраво в живота, криеше се, когато кашляше, докато от устата й не закалеше кръв, и се усмихваше смело, когато стъпеше навън, на улицата. Но през януари отслабна толкова, че нямаше сили да изкачва стълбите, и остана да лежи в леглото и да гледа мрачно към късчето небе, което се разкриваше през малкото прозорче на стаята й. Усмихваше се благодарно, когато другите момичета идваха да се поразговорят с нея и да я ободрят. Те носеха собствените си одеяла, с помощта на които се опитваха да върнат топлината в слабото й тяло, супа, с която се опитваха да я изкушат, и шишенца с всемогъщо лекарство, купени с парите, от които те също много се нуждаеха, носеха и беладона, която да облекчи болките й.

Сама в къщата през нощта, Попи седеше до леглото на Жан и й четеше. Обикновено вземаше напосоки някоя от многото книги на Нета. Но понякога само й говореше. Жан беше толкова слаба, че можеше да отвръща само шепнешком. Страхуваше се, че приказките и ще причинят прилив на кашлица, но гледаше Попи толкова нежно, с такава благодарност, че Попи извръщаше глава, за да не види Жан тъгата в очите й.

Лучо също беше там — кацнал на перваза на прозореца. Беше станал по-голям и по-силен. Понякога разперваше криле и подхвърчаше насам-натам в напразни опити да се стопли. Като видеше красивите цветове по перата му, Жан засияваше от радост. „Попи!“, крещеше силно и дрезгаво Лучо. „Попи cara. Попи cherie. Попи darling…“ И Жан започваше да се смее, а това връщаше и кашлицата, и храненето на кръв.

Когато в стаята настъпваше такъв студ, че Лучо не можеше да го понесе, той се гушваше под шала на Попи и вече не се чувстваше самотен, не се страхуваше.

Слънцето, което се показа на мрачното сиво априлско небе една сутрин, беше последното нещо, което Жан видя, преди да затвори завинаги очи. Тя въздъхна тихо и си отиде.

Нета обиколи квартала, за да събере милостиня, която да им помогнела погребат мъртвата. Зад ковчега вървеше дълга редица плачещи проститутки, които бяха наметнали черни шалове през главите си. Погребаха Жан в гробището на църквата „Света Богородица“. Когато спуснаха ковчега в земята, Попи прошепна:

— Бедната Жан! Колко ужасно е да свършиш така… Като нищо!

— Тя има късмет, че умря млада и че ние успяхме да я погребем прилично — каза Нета, но в гласа й се усещаше горчивина. — Повечето от нас ще бъдат заровени в бедняшкото гробище. А тогава, като си погребан там, ти наистина си нищо.

На другия ден друго момиче се премести в таванската стая. То беше дори по-младо от Жан, може би на шестнайсет или седемнайсет. И беше много красиво, реши Попи, или поне щеше да бъде, ако не слагаше толкова много грим и не се държеше по този начин. И Попи въздъхваше, защото знаеше, че точно така трябва да прави момичето, ако иска да си изкарва прехраната на улицата.

Нета имаше един специален „клиент“ — морски капитан, който пътуваше по южните маршрути и който се връщаше в Марсилия на всеки два месеца. Вървеше несигурно по земята не само заради дългото пребиваване на кораба, а и защото винаги беше пиян. Капитанът имаше съпруга в Шербург и момиче във всяко друго пристанище по маршрутите си, но изпитваше своего рода нежност към Нета и никога не забравяше да й донесе подарък. Беше едър и весел, с лице, по-скоро похабено от стоенето на открито, отколкото загоряло, и очи, които приличаха на малки сини цепки, защото беше свикнал да ги присвива срещу слънцето.

Когато чуеше, че неговият кораб наближава пристанището, Нета обличаше най-хубавите си дрехи и изтичваше, за да види как корабът влиза в дока. Чакаше с нетърпение капитана да се заклатушка по мостика и да се хвърли в прегръдките й.

Попи я виждаше чак след три-четири дни, когато корабът отново отплаваше. Нета се връщаше, а очите й светеха доволно, защото винаги имаше нова рокля, нова огърлица или пръстен. Въздъхваше щастливо и казваше:

— Мъжете май невинаги са лоши, знаеш ли, Попи? А когато решат, о, могат да бъдат толкова добри!

Намигваше щастливо и бързаше към заложната къща, за да заложи новия си подарък. А после имаше бренди за всички в заведението на Виктор.

Но този път, когато корабът на капитана влезе в пристанището, всичко беше различно. Вместо да изчезне за няколко дни, както правеше винаги, Нета се върна вкъщи с блеснали от радост очи.

— Попи, можеш ли да отгатнеш? — попита тя. — Той ме помоли да се омъжа за него! Мен, най-добрата курва по крайбрежието! Той ме иска за съпруга!

— Но… Ами какво е станало със съпругата му? — попита Попи, малко шокирана.

— Умряла преди два месеца — каза Нета безгрижно. — Те нямали деца. Казва, че докато лежал на койката си под южните звезди, мислел само за мен. Нета скоро ще бъде мадам Ноаре. О, Попи — извика тя, а великодушната й уста се усмихна победоносно. — Можеш ли да повярваш? Аз, съпруга на капитан! И уважавана омъжена жена! А той е толкова добър! — добави тя нежно.

Тя изглеждаше много щастлива. Попи я прегърна и целуна и й помогна да напазаруват за сватбата, която щеше да се състои два дни по-късно. Но не можа да се стърпи и попита Нета какво ще стане с нея самата и с Лучо.

— Разбира се, ще задържиш стаята ми — каза й Нета в нощта преди сватбата, където даваше парти за всички момичета от улицата. — Ето, вземи и това. — И тя дискретно пъхна няколко банкноти в ръката на Попи. — Не са много, но ще можеш да платиш наема за няколко месеца. Ще се справиш, ако продължаваш да чистиш и да переш.

В очите на Попи можеше да се прочете известно съмнение, но тя се усмихна смело. Погледна вярната си приятелка и й се стори, че веселият шум в кафето изведнъж заглъхна.

— Толкова се радвам за теб, Нета — прошепна тя. — Знам, че ще бъдеш щастлива.

— Мисис капитан Ноаре! — въздъхна щастлива Нета. — Спечелих играта, Попи.

Нямаше баща, който да я предаде на младоженеца, затова тя отиде сама в църквата. Придружаваше я само Попи, която й беше шаферка. Тя и първият офицер на кораба бяха единствените свидетели. Докато гледаше Нета, облечена в евтина рокля от синя коприна, да разменя сватбени клетви с капитана, Попи не можеше да не направи сравнение с разточителната сватба на Ейнджъл. Но Нета и капитанът като че ли нямаха нужда от пищност, за да бъдат щастливи.

Не се случваше често някое от момичетата да се омъжи, затова всичките й приятелки я чакаха пред църквата. Хвърляха във въздуха ориз и розови листенца, а нейният смях отекваше щастливо във въздуха. Тя и капитанът се върнаха веднага на кораба, който същата нощ щеше да отплава за Кейп.

— Ще се върна след два месеца — каза тя на Попи и здраво я прегърна. — Не прави никакви глупости, чуваш ли?

Попи се усмихна и помаха с ръка, а капитанът взе Нета на ръце и я пренесе през трапа. На кораба, екипажът ги посрещна със силна врява.

Но когато вечерта остана сама в стаята, по лицето на Попи нямаше усмивка. Отново я очакваше несигурно бъдеще и самота — така тъмни и страшни като нощта Лучо също неспокойно крачеше по дървената пръчица на клетката си.

— Попи! — извика той. — Попи сага, Попи cherie, Попи darling…

— О, Лучо! — възкликна тя. Викът й приличаше едновременно на смях и на плач. — О, добре е, че все още имам теб!

 

 

Когато корабът на капитана влезе в пристанището три месеца по-късно, Нета слезе сама на дока. Беше облечена в черно.

— Няма го — каза тя и се разплака. — Умря преди четири седмици. — Случи се в една гореща нощ. Бях върху него и правех онова, което той най-много обичаше, когато въздъхна и втренчи изцъкления си поглед в мен. Беше умрял! Погребаха го в морето — като истински адмирал.

По лицето й се стичаха сълзи. Попи взе ръката й в своята, за да я утеши. Не знаеше какво да й каже.

— Знаех си, че е прекалено хубаво, за да бъде истина — плачеше Нета. Лицето й беше подпухнало, защото четири седмици не беше спирала да плаче. — Дяволите да го вземат, копелето! Защо трябваше да умира върху мен! Или по-скоро под мен — добави тя с намек за предишната си веселост. — Поне умря щастлив. Е, това е — въздъхна тя, изтри очи и свали шапката си. — Никога няма да намеря друг, който да се ожени за мен. Отново съм у дома, Попи, завинаги. Но поне дъртото копеле ми остави земните си блага. Не знам на колко възлизат. Той беше човек, който вечно беше на път, така че не може да е много.

Облечена с достойнство в черно, Нета, придружена от Попи, слушаше сивокосия адвокат, който й обясняваше завещанието на капитан Ноаре.

— Капитанът промени завещанието след смъртта на първата си съпруга. И оставя всичко на вас, мадам Ноаре — каза й той.

— Е, да приключваме с това — подкани го остро Нета. — Не може да е толкова, та да си заслужава всичкото това суетене и официални документи.

— Напротив, мадам — каза той, като не сваляше поглед от нея. — Капитанът остави значително състояние. Къща тук, в Марсилия, и още една в Шербург.

— Къща в Марсилия — възкликна Нета.

— Както казах, и още една, в Шербург — продължи той. — Плюс малка сума в банка Maritime de Marseilles. Тя възлиза на малко повече от три хиляди франка, мадам.

— Три хиляди франка! — повтори бавно Нета с широко отворени от изненада очи. — Нима ми казвате, че притежавам две къщи и три хиляди франка!

— Точно така, мадам Ноаре. Трябва само да подпишете документите, ето тук, и всичко ще бъде ваше. Разбира се, трябва да ви дам съвета си, а той е да оставите всичко в банката за по-сигурно.

— За по-сигурно! — каза напевно Нета и скочи на крака. — За по-сигурно? Попи и аз тази вечер ще се повеселим здравата в кафето на Виктор. — Тя грабна писалката и подписа документите със замах. — Сигурно си мислехте, че не мога да пиша, ха! — каза тя и побутна адвоката с лакът, широко усмихната. — Всъщност ще дадем истинско парти. Кафето на Виктор е на улица „Реванж“ в случай че пожелаете да дойдете — добави тя и се засмя. Все така усмихната, излезе от офиса и тръгна към банката.

— Нета, трябва да бъдем разумни по отношение на парите — извика Попи, като изтича, за да я настигне, и застана от едната й страна. — Не можем просто така да ги пропилеем по партита и за нови дрехи… Ще свършат само за месец. Капитанът е искал да се погрижи за бъдещето ти. Можеш да продадеш къщата в Шербург и да вложиш парите в банката. И ако си внимателна, те ще ти стигнат до края на живота ти.

— Но аз никога с нищо не съм внимавала, Попи — засмя се Нета, — а вече е много късно, за да се науча. Освен това какво ще правя по цял ден?

— Може би трябва да обмислим какъв малък бизнес да подхванем — предложи Попи. — Нещо, което ще ни хареса.

— Хайде, де! — извика Нета. — Знаеш, че има само две неща, които ми харесват — добрите мъже и добрият живот. И сега ще имам възможност да се насладя и на двете.

— Имам идея — каза замислено Попи по-късно, когато Нета излезе от банката с петстотин франка в дамската си чантичка. — Имам идея… И мисля, че може да ти допадне. Но ще имаш нужда от всичките си пари.

Нета я изгледа подозрително.

— Каква идея — попита тя.

Попи й обясни, докато двете вървяха бавно по есенните улици към брега. А очите на Нета светеха възбудено.

— Господи, каква умница се оказа ти! — чудеше се тя. — Защо сама не се сетих? С твоя ум и моя опит в живота, ще спечелим цяло състояние! — Тя разтърси ръката на Попи, като се смееше щастливо. — Е, но тази вечер ще се повеселим за последен път при Виктор. В памет на капитана, какво ще кажеш? На него щеше да му хареса.