Елизабет Адлър
Богатите ще наследят (25)

Глава 25

Офисът на Каралдо се намираше на една от най-хубавите улици в Милано, която обаче имаше дискретен чар, а това разкриваше и една страна на неговата личност. Стените и мебелите бяха в сиво, от стомана и кожа. За бюро му служеше полиран сив гранит, метални лампи с тънки столчета хвърляха кръгчета светлина само върху местата, където се работеше, както и в очите на човека, който седеше срещу него. Галерията, която се намираше отзад, разкриваше друга страна на неговата личност. Там подът беше покрит с борови дъски, които блестяха от чистота и бяха абсолютно голи. Стените бяха бели и покрити със съвременни платна на млади художници, които той спонсорираше. Той си имаше и стая, която беше светилище за него. Там държеше последните си придобивки, безценните импресионисти и картини на старите майстори — единствените неща, които истински обичаше. Дали беше обичал, защото сега беше толкова влюбен в Ариа Ринарди, че не можеше да се концентрира върху нищо друго.

Взе броя на „Ел Джорно“ и прочете отново съобщението за смъртта на Клаудия Гали. Нейният брат, световноизвестният Перлуджи Гали, бил арестуван и обвинен в убийството на сестра си. Той бил в затвора в Милано, а разследванията продължавали. Каралдо познаваше Клаудия. Беше я срещал няколко пъти в Париж и Ню Йорк. Тя беше от жените, които човек неминуемо среща по „скъпите“ партита, откриванията на изложби, премиери на оперни и театрални представления и прочие. Тя обаче беше много привлекателна — по-привлекателна от повечето други жени, които бяха толкова слаби, че приличаха на закачалки за дрехи. Клаудия имаше плът и извивки, които показваше с гордост, без никакво притеснение. Тя му беше дала да разбере, че може да я има, когато пожелае. Той обаче мислеше, че не е подходяща за него, защото не подбира твърде внимателно любовниците си. И все пак тъжно беше да умре така. А и беше малко странно, че се случи точно сега, когато тя и брат й предявяваха претенции към наследството на Попи Малъри и когато, най-после, Клаудия можеше да е богата.

Облегна се назад, скръсти ръце на гърди и се замисли за Перлуджи. Беше чул за неговите затруднения. Малко хора, и то все от бизнеса, подозираха дълбочината на проблемите му. И ето, че той имаше мотив да убие сестра си — наследството на Попи Малъри.

Беше се срещал само веднъж, и то за кратко, с Перлуджи. В Ню Йорк, където беше и сестра му по това време. Стори му се, че този мъж таи в душата си силен гняв. Възможно беше това да е и болка, не можеше да се каже със сигурност, но каквото и да беше, той го прикриваше със студенина. Каралдо познаваше симптомите — Перлуджи му напомняше за него самия.

 

 

Заедно със закуската, келнерът му подаде и един брой на „Ел Джорно“. Въпреки ограничените си познания по италиански, Майк успя да прочете огромното заглавие на първа страница. Клаудия Гали беше мъртва, а брат й Перлуджи, беше в затвора, обвинен в убийство.

Майк подсвирна тихичко от изумление. Кой би си помислил? И то какъв мотив! Наследството на Попи Малъри! Но парите бяха толкова много, че щеше да има достатъчно и за двамата. После, с неудобство, си припомни болезнения израз в очите на Перлуджи и реши, че може би не е чак толкова невероятно.

Когато вечерта отиде в палацо Ринарди, Франческа Ринарди каза, че въобще не е изненадана. Перлуджи винаги си бил странен, винаги бил много горд.

— Предполагам, че се е уморил от Клаудия. Омръзнало му е тя да влачи името им в калта — каза тя без никакво съчувствие. — Тя най-вероятно си го е заслужавала.

— Мамо! — извика Ариа, шокирана.

— А какво мислите вие, Ариа? — попита Майк.

Тя седеше срещу него на осмоъгълната маса. Големите и тъмни очи бяха тъжни. Тя като че ли скърбеше за братовчедите си.

— Аз не ги познавам, виждате ли — каза тя, като че ли се извиняваше. — Те са много по-възрастни от мен и живеят много надалеч. Срещала съм ги един-два пъти. Спомням си, че Клаудия беше много красива… Много съжалявам за случилото се. Съжалявам и заради двамата — добави тя.

Фиамета сервира ризотото, което беше приготвила, въпреки че нарежданията на Франческа бяха съвсем други. Все още стоеше в единия край на стаята и чакаше да чуе мнението на Майк.

— Това е истинска трагедия! — Тя плачеше и бършеше очите си с крайчеца на престилката си. — Клаудия беше прекрасно момиченце, пълно с живот. А бедният Перлуджи беше винаги под чехъла на татко си. След като майка им умря, в къщата вече нямаше любов. Александър беше странен човек, много странен.

— Достатъчно, Фиамета — побърза да се намеси Франческа.

— Ризотото е великолепно — каза Майк на Фиамета и й се усмихна със симпатия. — Бяхте права, то е най-доброто във Венеция. — Тя кимна, доволна, и побърза да се скрие в кухнята.

— Помолих я да приготви суфле от аспержи — оплака се Франческа, — но тя толкова много остаря и оглупя, че не знам дали си спомня.

Погледите на Ариа и Майк се срещнаха.

— Тя не е оглупяла — каза момичето. — Ризотото е специалитетът на Фиамета. Тя просто е искала да се изяви, това е всичко.

— Е, и наистина е успяла — каза Майк с усмивка. — Ял съм ризото и в ресторанта на „Киприани“ и в заведението на Хари, но това е най-доброто.

— Опитваме се да запазим стандарта си въпреки обстоятелствата — каза студено Франческа.

— Какви обстоятелства, мамо? — попита остро Ариа. — Мразя, когато говориш така, като че ли си принудена да живееш на хляб и вода.

Майк гледаше с интерес как двете кръстосаха погледи. Бяха толкова различни — Франческа беше студена и хлъзгава като риба, а Ариа беше страстна и неспокойна натура. Не беше красива колкото Франческа, но притежаваше нещо повече и по-силно от красотата, нещо, което привличаше погледите на всички. И изведнъж разбра защо Антъни Каралдо се е влюбил отчаяно в нея — Ариа притежаваше неустоимия, разрушителен чар на младостта.

— Извинявам се заради грубостта на дъщеря си — каза Франческа с леден тон, а Ариа притихна. — Децата никога не виждат нещата така, както ги виждат техните родители, нали? Затова между поколенията винаги има разногласия.

Фиамета отнесе празните чинии и сервира пиле, готвено в лимонов сок.

— Това е стара венецианска рецепта — каза Ариа на Майк. — Сигурно датира от времето на турците. Фиамета знае всички тези подробности, нали — каза тя и хвана ръката на старицата, която тъкмо минаваше покрай нея.

Майк забеляза погледите, които си размениха, и разбра, че двете се обичат като баба и внучка.

— Разкажете ми за баба си — предложи той. — Виждали ли сте я?

— Баба Мария-Кристина — попита Ариа, изненадана. — Боже мили, не! Тя е починала много преди аз да се родя. Дори не помня дали татко е говорил за нея. Тя, очевидно, е била доста лекомислена — каза тя весело и си взе от пилето. — Непрекъснато преследвала мъжете.

— Ариа — възкликна Франческа, скандализирана. — Не бива да говориш така за баба си!

— О, хайде, мамо, знаеш, че е вярно — каза момичето с усмивка. — Мария-Кристина била палаво и непослушно дете, също като Попи.

— А какво можете да ми разкажете за Лучо? — попита Майк. — Той не е ли принадлежал на Елена?

— Видяхте ли Лучо? Да, по едно време той бил на Елена. Когато тя умря, татко го взе у дома, донесе го на мен. Нали е красив? — попита тя възторжено. — Той принадлежал първо на Попи, знаете ли това? Той е единственото живо същество, което я е познавало. Не се ли питате какви ли спомени са заключени в малката му главица? Историята е като картинна мозайка — всяко парченце съдържа част от живота на Попи. Но май доста парченца липсват, а Лучо ги знае какви са. Обзалагам се, че той знае коя е истинската наследница. Просто се надявам, че съм аз.

Майк се засмя.

— А какво ще направите с парите, ако ги получите? Чух, че искате да станете художничка. Нали Орландо Месинджър ви дава уроци?

Тя се изчерви силно и заби поглед в чинията си.

— Откъде знаете?

— Миналата седмица се отбих в галерията „Maiz“ в Лондон и видях изложбата на Орландо. Собственикът ми спомена, че Каралдо е купил една картина и е наел Орландо да дава уроци на годеницата му. Просто се чудя как вървят уроците.

— Чудесно — каза тя. — Той е много добър художник. Може да стане велик, ако му се даде възможност да работи.

— А според мен този млад човек е изпълнен с чувство за собствената си значимост — каза Франческа тъкмо когато Фиамета сервираше плодовете и сиренето. — Аз не виждам стойност в работите му. Но Каралдо е експерт в тези неща и предполагам, че знае какво прави. Наистина се надявам да е така — добави тя многозначително. — Страхувам се, че в нашата къща никога не се яде десерт — каза тя на Майк. — Тийнейджърите наддават толкова бързо на тегло, а ние не искаме Ариа да напълнее точно преди сватбата, нали?

Ариа вдигна поглед към тавана и въздъхна.

— Мамо! — нададе стон тя.

Майк й се усмихна. Да вечеряш с Франческа, беше като да вървиш из поле, обсипано с мини. Каквото и да кажеше или направеше момичето, майка му все беше недоволна.

— Вие споменахте, че имате вила в провинцията — каза той. — Знам, че сигурно вече сте претърсили и там, но понякога външният човек може да забележи онова, което вие бихте пропуснали.

Франческа вдигна поглед, заинтересована.

— Вярно е. Къщата е стара и много голяма. Лесно е да се пропусне нещо. Защо не погледнете вие — предложи тя. — Вие сте почти детектив. Или поне книгите ви дават такава представа.

Ариа погледна Майк замислено. Може би той щеше да намери доказателства в подкрепа на нейната история. Орландо беше заминал за Лондон за два дни и на нея и беше скучно без него. Беше почувствала остро разочарование, когато той й беше поднесъл новината. Двамата се връщаха след вечерята в „Корте Скопиш“. Вървяха по същите мостове и тихи улички, по които тя беше вървяла по-рано вечерта. Понякога зад тях се чуваха стъпки, но сега, с Орландо, тя не се страхуваше. Бяха спирали толкова често да се целуват, че май не бяха обърнали внимание на нищо по пътя.

Като си спомни как устните му поглъщаха нейните, Ариа потръпна радостно. С него се чувстваше толкова топла и отпусната, съвсем различно от начина, по който се чувстваше с Каралдо. Обичаха се толкова много, макар да се познаваха само от няколко седмици. Не можеше обаче да каже на майка си, защото Франческа не вярваше в любовта от пръв поглед.

Толкова много искаше парите на Попи, толкова отчаяно се нуждаеше от тях, че беше готова да направи всичко. Щеше да помогне на Майк. И тогава ще може да се освободи и от майка си, и от Каралдо. И ще може да помогне на Орландо, защото, когато откриеше любовта им, Каралдо не би сторил това.

— Аз ще ви заведа във вила Д’Оро, ако желаете — предложи тя. — Ще ви разведа из къщата.

— Един път да ти хрумне нещо добро — одобри майка й. — Защо не си определите среща с Майк? Наистина се надявам, че ще се върнете с нещо, защото Ариа има нужда от парите — добави тя и се усмихна на дъщеря си.

 

 

Но на следващия ден Ариа имаше час при зъболекар. Срещнаха се на по-следващия на паркинга пред Пиазале Рома. Тя беше там преди него и чакаше в малкия бял фиат, сгушена в скъпото си яке от боброви кожи и синия шал, който толкова много отиваше на очите й.

— Здравей — каза Майкъл, когато тя отвори вратата от неговата страна. — Много си красива днес.

— Заради якето е — отговори тя с усмивка. — Мама настоя да си купя „кожа“, за да изглеждам „по-подходящо“, когато излизам с Каралдо. Затова си купих това. Тя, разбира се, побесня. Сигурно е искала да си купя палто от норки, но пък това е моят стил. Струва цяло състояние — добави тя, като шофираше внимателно през натовареното улично движение в покрайнините на Венеция, — така че е добре, ако намерим нещо във вилата днес. В противен случай ще се наложи да се омъжа за Каралдо, за да може мама да плати якето!

Тя се засмя, но Майк виждаше, че никак не й е весело. Помисли си и за Лорийн Хънтър, която се опитваше да свърже двата края и да се грижи добре за сестричката си, а после се запита дали Ариа не е просто разглезено богато момиченце.

— Не знам дали се познаваме достатъчно добре, за да мога да ти задам този въпрос — каза той извънредно внимателно, — но защо точно се омъжваш за Каралдо?

Ариа го погледна. Питаше се дали може да му се довери. Той работеше за адвокатите в Женева, може би трябваше да внимава какво говори пред него. Но тя го харесваше, в него имаше нещо, което я караше да вярва, че може да му се довери. И тя му разказа историята за „почестта“ на Франческа, която наложила годежа с Каралдо.

— Не съм го виждала през последните няколко седмици — каза тя накрая. — Годежът трябваше да бъде обявен в същия онзи ден, когато във вестника излезе съобщението за издирването на наследницата. Той беше в Лондон, откъдето ми се обади, за да ми каже, че няма да успее да се върне навреме. Годежът беше отложен. После мама и Фиамета ми казаха, че аз съм наследницата, и аз си помислих, че може и да не се омъжа за него. Оттогава съм говорила един-два пъти с него. Казах му, че предпочитам да изчакам. Той беше мил, прояви разбиране, но…

— Но?

— Мисля, че го нараних — каза тя. — Мисля, че той истински страда.

Настъпи тишина, която Майк наруши:

— Фиамета ти е казала, че ти си наследницата?

Тя го погледна, усмихната.

— Мислите, че не съм повярвала на мама, нали?

— Ами Орландо Месинджър — попита той. Искаше му се тя да каже, че й е известно това, че той също е кандидат за парите на Попи Малъри.

Тя се изчерви и стисна по-силно кормилото.

— Орландо е много мил — каза някак прибързано. — Знам, че мама не мисли така, но съм убедена, че един ден той ще бъде велик художник. Очевидно и Каралдо мисли така, защо иначе би му помагал?

Защо наистина, запита се Майк. Предния ден се беше опитал да се свърже с Орландо в неговия пансион, но му казаха, че е заминал за Лондон и ще отсъства няколко дни. Ариа очевидно не знаеше за неговите претенции и Майк се запита защо Орландо не беше й казал. Дали не мислеше, че това ще послужи за извинение на Франческа да го изгони от къщата си. Или пък, че Ариа толкова силно желае парите, че не би искала той да се мярка пред погледа й… Последното беше малко вероятно. Изразът в очите й и руменината по бузите й говореха, че тя изпитва някакви чувства към него.

Едно нещо беше сигурно: Каралдо знаеше, че Орландо има претенции към парите на Попи Малъри, а Каралдо не би искал Ариа да ги получи, защото тогава тя не би се омъжила за него. Майк беше готов да заложи и последните си пари, че Каралдо би направил всичко, за да попречи на Ариа да получи парите. От онова, което беше чувал за Каралдо, знаеше, че той не би приел лесно измяната на Ариа. Да, момичето трябваше много да внимава, защото си играеше с огъня.

Малкият бял фиат се движеше по шосе 21 към Тревизо, когато Ариа внезапно каза:

— Майк, ти добър детектив ли си?

— Аз съм само журналист, който прави проучвания, но предполагам, че върша толкова добра работа, колкото и детективите.

— А ще ми помогнеш ли — попита тя, настъпи здраво газта и задмина големия камион, който им препречваше пътя. — Мисля, че ме следят. Зад камиона има черно Пежо, което ни следва още от паркинга.

Майк хвърли поглед назад точно когато Пежото се показваше иззад камиона. Майк се обърна и загледа внимателно колата. Лицето на шофьора беше закрито от ниско нахлупен каскет. Колата поддържаше равномерна скорост и не се отделяше от тях.

— Това шосе е главно и движението по него е оживено — каза той. — Може би те просто отиват в Тревизо.

— Не е само това. Мисля, че ме следят и по улиците на Венеция. — В очите на Ариа проблесна страх, когато му разказа за стъпките в мъглата. — А вчера, дори през деня, имах чувството, че ме наблюдават. Тръпки по гърба, нали знаеш? Снощи ходихме на театър с мама. Готова съм да се закълна, че някой ни проследи до дома. Хвърлях погледи през рамо, но улиците бяха оживени и не мога нищо да кажа със сигурност.

— Каза ли на майка си?

— Разбира се, че не. Ако знаеше, тя не би ми позволила да прекрача прага.

— Но защо някой би те следил — попита той, като си мислеше за Каралдо.

— Всички знаят, че съм претендентка за парите на Попи Малъри — отговори тя. — Пише го във всички италиански вестници. Мисля, че някой се опитва да ме отвлече! — Тя го погледна, а после обърна поглед към огледалото за обратно виждане, където неизменно присъстваше черното Пежо. — Уплашена съм, Майк.

Той си помисли за Клаудия, убита само преди няколко дни, за Перлуджи, който беше в затвора, а ето, че и Ариа беше застрашена от нещо. Но дали беше отвличане? И всичко — заради парите. Богатството, което им се струваше истински благослов, се превръщаше в проклятие.

— Нека го изпитаме — предложи той. — Спри пред кафенето, което е по-нагоре по магистралата.

Ариа го послуша. Спряха пред кафенето, до което имаше и бензиностанция. И двамата се обърнаха назад, но черната кола не се появи.

— Може би все пак съм сгрешила — каза Ариа и се засмя нервно. — Мама винаги е казвала, че имам много живо въображение.

— И без това сме спрели, хайде да изпием по чашка кафе — предложи той.

Седнаха на столчетата пред бара, изпиха по чашка димящо капучино и си разделиха парче шоколадов кейк.

— Искам да те питам нещо — каза внезапно Майк. — Каралдо знае ли за теб и Орландо?

Ариа престана да дъвче. На устните й имаше парченце шоколад и тя нервно ги облиза.

— Какво за Орландо и мен? — попита тя, като да се защити.

— Ти знаеш… — Той сви рамене.

— Не, не знае — каза тя едва чуто. — Аз самата разбрах преди няколко дни. Но как разбра ти?

Той се усмихна.

— Не съм. Просто чувство. Трябва да поработиш върху себе си и да не се изчервяваш толкова лесно.

Тя отново се изчерви и заби поглед в пода. Той се замисли дали да не и каже за Орландо, но реши, че не бива. Може би Орландо щеше да й каже по-късно. Майк не искаше да се бърка в хода на истинската любов.

— Значи не мислиш, че е възможно Каралдо да те следи? — попита я.

Тя втренчи изненадан поглед в него.

— Каралдо не би направил такова нещо! Той ми вярва. Пък и няма причина, поне доколкото той знае.

Майк кимна.

— Окей, да продължаваме пътя си.

Той непрекъснато се обръщаше назад, но от черното Пежо нямаше и следа. Когато стигнаха във вила Д’Оро, му се стори, че Ариа е забравила страховете си.

— Величествена е! — възкликна тя.

Впечатляващата алея завършваше с кръг пред вилата, чиито стени бяха кремави. Към входната врата водеха стъпала, от двете страни на които имаше статуи на римски девици, протегнали ръце напред, за да поздравят новодошлите. Входната врата беше оформена като портал, подпрян с четири мраморни колони. Имаше три редици квадратни прозорци, които бяха разположени симетрично от двете страни на огромните двойни врати. Покривът беше плосък, а в четирите му края имаше още четири статуи на римски девици.

— Красива е — съгласи се той. — Но има къщи, които са по-величествени и от тази. Ако видиш палацо „Паладиана“ близо до Виченца, ще разбереш какво имам предвид. Хайде да влизаме, имаме работа, която трябва да свършим.

Вилата беше обзаведена с изящни мебели, някои от които — истински антики. Навсякъде имаше слой прах, който показваше, че отдавна никой не живее тук. Майк забеляза белите петна по стените, които показваха местата, където някога са висели картини.

— Дадохме ги назаем на един музей — обясни Ариа. — Не можехме да ги застраховаме повече, пък и в къщата отоплението и влагата са такива, че вредят на картините.

В преддверието се появи мъж с фуражка и тя го представи.

— Това е Алфредо. Той и съпругата му се грижат за мястото. По времето на прадядо ми тук е имало трийсет слуги, но в днешно време малко хора могат да си позволят този лукс.

— Очаквахме ви, синьорина — каза Алфредо. — Баронесата се обади по телефона. Каза да ви сервираме обяда в един и половина.

Ариа се засмя.

— Можете да вярвате на мама, тя няма да забрави задълженията си на домакиня. Е, Майк, откъде ще започнем?

— Какво ще кажеш за кабинета? — предложи той.

Но в мига, в който влезе вътре, разбра, че там няма да намери нищо. Кабинетът беше чист и подреден, бюрото беше в безупречен порядък, върху него бяха поставени чисти листи и нови пликове, както и марки. Беше приготвено за писане на писма.

— Защо да не се поразходим из къщата и да видим кога ще се обади вашето „чувство“ — предложи Ариа и му се усмихна дяволито.

Той я последва по стълбите, като мислеше, че тя наистина е много красива и той не може да обвинява Каралдо и Орландо, че са се влюбили в нея.

— Вилата била реставрирана в началото на века — каза тя. — Тогава семейство Ринарди сложило ръце върху богатството на семейство Констант. И, бога ми, го прахосало до стотинка! Очевидно, вилата била истинска развалина по времето на Фелипе Ринарди. Той реставрирал фреските по таваните и сложил край на влагата, която започвала да прониква през стените. Жалко, наистина, че тя отново започва да се просмуква. Мама много иска да се погрижи за вилата, но нямаме пари. Ще го направи, когато ги получим.

Майк забеляза, че тя каза „когато“, а не „ако“, макар да нямаха доказателства. Преминаха през толкова много стаи, че той престана да ги брои. В големия салон имаше маса, която би побрала трийсет души, и полилей, който сигурно тежеше няколко тона. На масата беше сервиран обикновен обяд — макарони и салата, сирене и бутилка местно вино.

— Ами тавана — попита той, докато си пиеха кафето след това.

— Покривът е почти равен, така че няма таванска стая. Само стаите, в които е живяла прислугата. Мисля, че никой не е бил там от години.

— Чувал съм това и преди — каза той, а в същото време мислеше за Хилърд Констант.

Но когато тя му показа стаичките, прилични на кутийки, обзаведени с евтини железни легла и скринове от второкачествено дърво, той разбра, че е права. Тук, за разлика от ранчото Санта Витория, нямаше нищо, което да му бъде от полза.

Светлината вече гаснеше, когато слязоха обратно в кухнята.

— Може би трябва да опитаме в библиотеката — каза той. — Може и да имаме късмет.

Но не му беше останало много надежда. През годините вила Д’Оро беше многократно почиствана, всяко поколение въвеждаше свои собствен ред и бяха останали много малко неща от личен характер.

— Баща ми винаги работеше тук — каза му Ариа, като седна зад солидното квадратно бюро в библиотеката. — Това беше неговото бюро. Мама го мрази. Винаги е искала да се отърве от него или поне да го премести на друго, не така очевидно, място, но аз не й позволявам. — Тя го погледна, в очите й имаше мъка. — Ти щеше да харесаш баща ми. Той умря, когато бях на шест години, но все още си го спомням. Спомням си, че седях тук, зад бюрото, на коленете му, в деня, когато донесе Лучо у дома. Спомням си как отидох на погребението му. Ръката ми тогава държеше Каралдо. Смешно, но тогава си мислех колко силен е Каралдо и колко сигурна се чувствам с него. Това само показва колко много може да греши човек — добави тя с горчивина. Отпъди спомените, отиде до един рафт и смъкна голям, подвързан с кожа, албум.

— Искате ли да видите снимките от сватбата на Ейнджъл — попита. — Има снимки и на децата й.

— Разбира се — каза Майк, изпълнен с въодушевление.

— Ето я в сватбения й ден. — Ариа посочи избелялата снимка на много красиво русо момиче, покрито с облак тюл, и с лъчезарна усмивка. — Била е много красива! — каза с въздишка. — Никое от децата й не приличало на нея, за нещастие. А това е баба ми, Мария-Кристина. А това е Елена.

Майк се втренчи в дъщерите с любопитство. Приличаха си, но все пак бяха различни. Мария-Кристина беше руса, с блестящи ясни очи и приятно, неспокойно изражение. Огромните непроницаеми очи на Елена гледаха право в камерата. Тя не се усмихваше. Нейната коса също беше руса, макар и с един нюанс по-тъмна. Тя нямаше блясъка и живостта на сестра си.

— А това е Александър — каза Ариа, посочвайки пожълтяла снимка на кафяви петна. На нея се виждаше момче на около шест години, което стоеше сковано в норфолкския си жакет и бричове. На масата до него бяха поставени чифт великолепни пищови. Имаше още няколко снимки на Ейнджъл и дъщерите й, на които те бяха вече по-големи. Нямаше обаче повече снимки на Александър. И нито една на съпруга на Ейнджъл — Фелипе.

— Мисля, че тя е правила няколко опита да се разведе с него — каза Ариа. — Върнала се в Калифорния, където живяла до смъртта му. Едва тогава се върнала тук. Жалко, че са били толкова горди и са криели недоразуменията си дори от своите семейства, защото ако не беше така, сега щяхме да знаем повече за тях. И може би щяхме да знаем каква е истината.

— Истината започва вече да се вижда — каза Майк, подреждайки парченцата информация, събрана в разговорите с различни хора. Трябваше му още малко време и още малко факти, за да сглоби последния етап от живота на Попи. Знаеше, че може да намери нещо и тук, но му трябваше време, време…

Навън беше почти тъмно.

— Става късно — каза Ариа. — Трябва да се връщаме.

— Не можем ли да останем — попита той внезапно. — Дори не сме започнали още търсенето.

Тя се поколеба.

— Няма да се хареса на мама да остана тук сама с вас. Но защо не останеш сам? Ще кажа на Алфредо и съпругата му да ти приготвят една стая и да се грижат за теб. Можеш да работиш колкото искаш.

— Може би ще е по-добре да се върна с теб — каза той, изпълнен със съмнения, защото си спомни колко се страхуваше тя, че е преследвана.

— Не се тревожи, всичко ще е наред с мен — увери го. — От паркинга ще взема водно такси.

Той изпитваше неудобство, докато й махаше за сбогом. Чувстваше, че е по-добре да отиде с нея, но библиотеката и къщата, скрили тайните си дълбоко, го примамваха неудържимо.

Алфредо беше запалил огъня и бе дръпнал тежките завеси в библиотеката, а на малката масичка беше поставил гарафа бренди. Майк се изправи пред огъня и се опита да си представи семейство Ринарди в началото на века. Красивата Ейнджъл и не по-малко красивият й съпруг, а по-късно и децата. Вече знаеше много за Ейнджъл и не малко за Попи. Единственият, за когото не знаеше нищо, беше Фелипе Ринарди.

Седна пред огъня, отпи замислено от брендито и се замисли за Фелипе — човека, ръководил реставрацията на палацо Ринарди и вила Д’Оро; не жалил средствата, които всъщност не били негови; мъжа, ръководил домакинството с желязна ръка, мразен от всички.

После закрачи из стаята и затърси по рафтовете, които стигаха от пода до тавана, томове, подвързани с кожа. Под буквата „Р“ забеляза няколко тома, озаглавени „Паоло Ринарди — Изследване върху живота на италианските поети на Романтизма“. Занесе ги до бюрото — същото, на което Паоло беше писал творбата на живота си. Сигурно Франческа ги беше сложила на рафтовете, за да бъдат забравени от всички.

Отвори първия том и провери съдържанието. Страниците бяха изписани на ръка. Италианският на Майк не беше толкова добър, та да разчете всичко. Разтвори и другите два тома, прегледа съдържанието им и откри, че третият съдържа бележките на Паоло. Разлисти страниците му, без да очаква да намери нещо интересно. Но ето, че някои от страниците бяха изписани на английски.

Беше писмо и на първата страница пишеше — „Ранчото Санта Витория“ с големи, разлети букви. Започна да чете:

„Мила моя Мария-Кристина, струва ми се, че мина ужасно много време, откакто получих последното ти писмо. Моля те, пиши ми и ми кажи, че ти и Елена сте добре. Тревожа се за вас и непрекъснато се питам какво правите. Днес съм особено тъжна и самотна, защото видях някого, който беше мой приятел. Тя по-скоро беше моя сестра, а не приятелка. Досега не съм я споменавала, но искам да ви разкажа за нея. Понякога ти ми напомняш за нея и се питам какво кара жените като теб да бъдат толкова различни от жените като мен. Дали се наследява генетически от бащата или от майката? Или е просто игра на случая, на обстоятелствата? Искам да ви разкажа за нея, защото, въпреки че винаги съм вярвала в истинската любов, сега съм по-възрастна и по-мъдра. Знам, че любовта може да намалее и дори да загине — убита от жестоко сърце или несправедливите действия на друг. Сега ми остава само любовта към теб и сестра ти. И към бедния тъжен Александър. Грижи се за сестра си, Мария-Кристина, тя има нужда от помощта ти. Тя не е като теб, не е способна сама да се грижи за себе си. Тя е уязвима и плаха, защото винаги съм се грижила прекалено много за нея, винаги съм я държала под крилото си. А сега ще ти разкажа за Попи, за да разбереш какво се случи между мен и баща ти…“

Имаше още десетина страници и Майк бързо ги прелисти. Търсеше подписа на края. „Твоя любяща те майка, Ейнджъл Констант Ринарди“, беше се подписала тя доста старомодно.

Държеше страниците в ръце и почти трепереше от вълнение. Най-после беше намерил отговора. Мария-Кристина беше предала писмото на своя син, Паоло, а той го беше запазил — в случай, че децата му биха искали да знаят истината. Придърпа лампата по-близо и изцяло потъна в написаното от ръката на Ейнджъл преди толкова много години. След половин час се облегна назад и започна да анализира току-що прочетеното. Не беше пълният, окончателен отговор, защото Ейнджъл беше представила нещата така, както ги виждаше тя, и не беше казала на дъщеря си цялата истина. Но поне запълни следващите няколко глави от живота на Попи.