Елизабет Адлър
Богатите ще наследят (13)

Глава 13

Днес беше откриването на изложбата на Орландо Месинджър. Беше изпито голямо количество недотам хубаво шампанско от множество богати хора, но все още имаше много малко червени стикери, които показваха, че картината е продадена. Орландо се усмихваше очарователно на всички, приемаше и отвръщаше на целувките на елегантни жени, чиито дрехи може би струваха повече от картините му, а в същото време държеше ушите си отворени, за да научи международните клюки, които май всички намираха за по-интересни от неговите творби. „Дяволите да ви вземат“, мислеше си той ядосано. — „Могат да говорят с часове, а това, кой кого измамил, и кой чия къща е удостоил с присъствието си, но не тук и не сега.“

Още от детството му на Орландо непрекъснато повтаряха колко е красив, колко необичаен е цветът на косата и очите му, колко е очарователен характерът му. Странното беше единствено това, че тези похвали не му замаяха главата. За известно време той се наслаждаваше на предимствата на няколко от общообразователните училища на Англия, откъдето по необясними причини го изхвърляха, което се повтаряше толкова често, че започна да дразни родителите му. Детският психиатър им каза, че той интуитивно се противопоставя на малките, дребни неща, тези, които според него не са съществени за дисциплината в едно училище, докато в същото време уважава по принцип реда и дисциплината и учи редовно уроците си, които за него не са проблем. Всъщност той беше извънредно умен. Коефициентът му на интелигентност беше 158.

Орландо беше доказал таланта си на художник и с въздишка на облекчение родителите му го изпратиха да прекара три години в училището по изкуствата във Флоренция — при условие, че ще отседне при роднините на майка си и ще спазва установения в тяхното домакинство ред. Тогава той беше едва на шестнайсет години. Във Флоренция беше успял да направи впечатление на добре възпитан, с превъзходни маниери, очарователен млад студент по изкуствата, докато в същото време се впускаше в какви ли не истории с приятелките на леля си.

— Поне спеше само с жени! — беше въздъхнал облекчено чичо му, докато леля му напълно порицаваше поведението му. — Човек никога не знае с тези англичани.

Пребиваването му в чужбина беше продължено. След Флоренция дойде Париж, а после — Южна Франция и пътуване до гръцките острови. Но той не беше човек, който обичала рисува дивата природа. Обичаше и умееше да пресъздава градския шик, вилите и бляскавите апартаменти на много от познатите си. Удаваше му се и рисуването на лица и скоро научи, че няма по-добър начин да поласкаеш някоя жена от това да й кажеш, че просто трябва да нарисуваш портрета й или пък къщата й. Жените не бяха проблем за Орландо Месинджър. Никакъв проблем.

— Орландо! Прекрасно е, че те виждам отново! Не сме се срещали цяла вечност… нали? Я да видим, май за последен път беше преди две години — заговори го дребна и ужасно шик дама, цялата облечена в черно и с уста, която представляваше червен разрез на бялото й лице.

— Най-малко толкова, Памела — отговори той, взе дланта й в своята и пусна в ход чара си. — Липсваше ми.

— И ти на мен, скъпи. — Огромните й кафяви очи, на които сякаш им тежаха щедро почернените мигли, го погледнаха многозначително. — Имам нов замък в Гщаад — прошепна тя, като му позволи да задържи малко по-дълго ръката й. — Ела там да прекараш Коледа с мен. Ще даваме голямо парти, поканили сме двайсет и шест души, мисля…

— Звучи великолепно — каза той и се усмихна.

— Да, прекрасно ще бъде. И ще можеш да го нарисуваш.

Тя запристъпва гордо из залата на невъзможно високите си обувки. Винаги носеше такива, за да й дадат нужните й няколко инча височина. После прегърна друг мъж, за който Орландо знаеше, че е известен писател, и той чу повторението на разговора, който двамата току-що бяха провели. Памела имаше навика да прави завоевания сред артистичния свят. Орландо си помисли с горчивина, че тя има толкова много пари, че изборът винаги е неин. Той щеше да отиде в замъка в Гщаад за Коледа, а тя щеше да очаква от него да я забавлява в леглото — ако и когато тя пожелае. А в замяна той ще нарисува малък, но прекрасен портрет на замъка с водни бои.

Той гледаше безрадостно непродадените картини. Те бяха очарователни и весели, пъстри. Комерсиализирането едва ги беше докоснало, но все пак той се беше постарал да нарисува това, което се харесва на купувача, а не това и не така, както би желал самият той. Ако не беше това, той можеше да бъде известен, дори велик, художник. Проблемът беше там, че не го биваше да гладува в някой гараж, че се радваше прекалено много на живота. И точно тук можеха да помогнат парите на Попи Малъри.

Беше се обадил веднага на адвоката в Женева и му беше разказал своята история. Либер го беше изслушал, а после беше казал:

— Какви документи имате в подкрепа на разказа си, мистър Месинджър?

Какво можеше да отговори той? Претърси кабинета на баща си от край до край и не намери нищо. Този път Либер беше казал скептично:

— Изпратете ми историята написана, мистър Месинджър. И ме уведомете, ако се доберете до нещо от значение — добави той, с което си запази вратичка, защото историята можеше да се окаже и вярна.

Орландо разочаровано въздъхна, втренчил поглед в елегантната усмихната тълпа. С парите на Попи би могъл да бъде един от тях, вместо винаги да гледа някъде отвън. Тогава няма да му се налага да бъде очарователен с дами като Памела. Щеше да бъде техен ред да се опитват да го очароват и той щеше да ги накара да си платят!

— Е, е — каза Питър Мейз, собственикът на галерията, — само погледни кой влиза. Честно, Орландо, самите богове идват да видят изложбата ти! Това е Антъни Каралдо.

И той се втурна да го посрещне, лъчезарно усмихнат. Подаде ръка на един мургав, с ястребов поглед, мъж. Очите на Орландо светнаха. Той знаеше, че Каралдо не само търгува с предмети на изкуството, но че също така е много богат и през последните две десетилетия е спонсорирал много млади таланти, някои от които наистина са се превърнали във велики творци. Каралдо беше спасителят на художниците, истински покровител, каквито са се срещали само в старите времена. Той беше точно това, от което Орландо имаше нужда. А Каралдо не беше човек, който си губи времето, и не би дошъл, ако не се интересуваше от него. Той отпи спокойно от шампанското и зачака Питър да го представи, но Каралдо сочеше към картината, поставена близо до прозореца. Орландо видя как Питър отново се усмихна лъчезарно и как залепи червен стикер, който означаваше „продадена“. Каралдо беше купил рисувания с водни бои пейзаж на Портофино.

Като остави чашата с шампанско, Орландо започна да си пробива път през тълпата към тях.

— Ах, Орландо — извика Питър, — ела да се запознаеш с Каралдо.

— Току-що купих една от вашите картини — каза Каралдо.

— Поласкан съм, че толкова известен като вас човек е харесал творбата ми дотолкова, че да си я купи, синьор Каралдо — отговори той.

Леко подпухналите черни очи на Каралдо срещнаха неговите и го гледаха замислено около секунда.

— Работите ви са очарователни — каза той най-после. — Четката ви очевидно се движи с лекота.

— Въпреки това не така бих искал да рисувам, сър — каза Орландо с жар. — Работите ми са комерсиализирани, за да мога да бръкна в джобовете на купувачи като тези. Ако можех да се отдам изцяло на изкуството, да рисувам това, което искам и както искам…

— Тогава защо не го направите — попита Каралдо.

Орландо сви рамене.

— Заради обичайното — парите. Или по-скоро — липсата на пари. Трябва да си изкарвам прехраната.

— Както и всички ние.

— Каралдо! Нима наистина си ти? Мислех, че си в Ню Йорк за разпродажбата на картини на Ван Гог. — Висока и слаба американка, все още облечена във великолепното си самурено палто, въпреки че в галерията беше топло, се вмъкна между тях. — Знаеше ли, че и Хари е тук? Трябва да дойдеш да го поздравиш.

— Може би ще се срещнем отново някой ден — каза Каралдо, докато жената го побутваше напред. — Желая ви късмет в работата.

— Какво прави той тук? — Ядосан, Орландо се обърна с въпроса си към Питър.

— Просто минал покрай прозореца и видял портрета на Портофино. И бил очарован да види и собствената си вила на картината, това е всичко.

Дявол да го вземе, помисли си озверял Орландо, дори великият Антъни Каралдо иска да има картина на вилата си. Беше обречен завинаги да рисува къщи!

— Чу ли последната клюка за него? — попита Питър, а малките му очички светеха злобничко. — Каралдо е влюбен! Тя се казва Ариа Ринарди. Красива е и сочна и няма дори осемнайсет години. Помолил я да се омъжи за него. Очевидно тя е бедна като църковна мишка и затова, разбира се, се съгласила. Кой би отказал толкова много пари? Както и да е, сега майка й твърдяла, че тя е наследницата на Попи Малъри. Ариа започнала да се двоуми. Все пак ако си има богатство, кое разумно момиче би се омъжило за загадъчния синьор Каралдо.

Орландо го погледна втренчено, като поразен от гръм.

— Наследницата на Малъри. Но коя е тя?

— Нима не си видял съобщението? Мислех, че всички са го видели. В това е проблемът — никой не знае коя е Попи Малъри…

— Не тя, глупако — озъби му се Орландо. — Коя е Ариа Ринарди?

Питър го погледна сърдито.

— Не ставай толкова емоционален, Орландо, не ти отива. Тя, щом искаш да знаеш, е дъщеря на италиански барон, вече покойник, но приживе — беден. Оттам и необходимостта от богат съпруг. Живее във Венеция във великолепно, но постепенно разпадащо се палацо, което вероятно се нуждае от милиони, за да му бъде направен ремонт. Така че не е подходяща за теб, приятелю. Трябва ти жена, богата като Каралдо! — Той се засмя с тънкия си пронизителен смях, а Орландо продължи да го гледа втренчено.

— Това, от което имам нужда, е ти да продадеш още няколко от моите картини — каза той и ядосано си запробива път през тълпата, наобиколила Каралдо. Наля си шампанско в една чаша и го разгледа от глава до пети, като продължаваше да мисли за онова, което току-що беше чул. Трябваше да научи всичко за Ариа Ринарди, но знаеше, че не би могъл да попита Каралдо.

— Съжалявам, но трябва да тръгвам — каза Каралдо. — Вече трябваше да съм на път за Париж. Да, ще бъда в Ню Йорк следващата седмица. — Той стисна няколко ръце, целуна няколко парфюмирани бузи и когато се обърна да си върви, срещна погледа на Орландо.

— Радвам се, че видях работите ви. — Направи пауза, тъй като една мисъл мина през главата му. — Купих пейзажа на Портофино, за да го подаря на годеницата си — каза му той. — Тя прекара една година в колежа по изкуствата във Флоренция и си е избрала да рисува с водни бои. Липсва й учението и работата, затова мисля, че има нужда от уроци. Ако това ще ви помогне и ако ви интересува, мога да ви предложа работата да й преподавате в продължение на два месеца. Ще ви уредим жилище и храна във Венеция, където тя живее. Мисля, че ще имате време и да рисувате това, което наистина искате.

Това не беше точно късметът, който Орландо беше започнал да очаква, когато Каралдо влезе през вратата, но все пак беше божи дар! Поднасяха му Ариа Ринарди на тепсия!

— За мен ще бъде удоволствие, сър — каза той и се усмихна. — Дори самото пребиваване във Венеция ще бъде истинска награда!

Каралдо кимна.

— Ще кажа на секретарката си да се свърже с вас. Довиждане тогава, мистър Месинджър.

Въпреки че стаята беше претъпкана и задушна, ръката на Каралдо беше студена. Орландо срещна погледа му и се почувства неудобно. Онова, което хората говореха, беше вярно: в този мъж имаше нещо зловещо.

 

 

Каралдо държеше на дадената дума: секретарката му се свърза с Орландо още на следващия ден, за да уредят престоя му във Венеция. Самолетният му билет щеше да бъде втора класа, а пансионът, който щеше да бъде негов дом в продължение на два месеца, беше скромен. Но заплатата беше щедра. Щяха да го очакват във Венеция на следващата седмица, ако това беше удобно и за него. Със сигурност беше, помисли си той, опакова багажа си и се обади в галерията на Мейз, за да види как вървят продажбите, и да вземе малко пари в брой. Едва щеше да има достатъчно време да отиде първо до Женева, за да се срещне с мистър Либер и да разбере как вървят нещата. Имаше намерение да открие кои са другите претенденти за наследството на Попи Малъри, ако имаше такива.

 

 

Офисите на Либер & Либер в Женева бяха ултрамодерни и много елегантно обзаведени, а младата русо коса секретарка във фоайето допълваше обстановката. Тя повдигна въпросително поглед към него и каза.

— Мосю?

— Здравейте! — Той се приближи и се облегна на бюрото. — Аз съм Орландо Месинджър и бих искал да се видя с мистър Либер.

— Имате ли уговорена среща, мистър Месинджър — попита тя и преднамерено оправи и без това безупречната си прическа.

— Съжалявам, нямам уговорена среща. Току-що пристигнах от Лондон. Отнася се за наследството на Попи Малъри. Помислих си, че ще успее да се срещне с мен в някой промеждутък. Петнайсет минути, не повече…

— Съжалявам — каза тя, а сините й очи изразяваха съчувствие. — Страхувам се, че мистър Либер не приема никого без предварително уговорена среща. Той е много зает.

— Сигурен съм, че е така — отговори Орландо. — И очевидно е мъж с много добър вкус.

Тя наклони глава на една страна и го погледна въпросително.

— Щом е избрал вас за секретарка — добави той с обезоръжаваща усмивка. Тя въздъхна, поклати глава, но все пак се усмихна. — Вижте — побърза да продължи той, — долетях от Лондон специално за да се срещна с него. Съжалявам, че не си уговорих час, но просто не се сетих за това. Няма ли начин да се види с мен помежду другите си срещи?

— Ще попитам личната му секретарка — предложи тя.

Той знаеше, че тя усеща погледа му, докато прекосява фоайето по сивия килим. Люлееше бедра и показваше доста хубавите си крака. Той се усмихна. Тя почука на една от вратите и изчезна вътре. Излезе след минутка с червена книга в ръка.

— Забравих, че секретарката на мистър Либер излезе по-рано за обяд днес, но ето я книгата с уговорените срещи. Нека видим какво пише вътре. — Той погледна над рамото й, докато тя проследяваше колонката с пръст. — Съжалявам — каза тя, — но денят му наистина е запълнен. Както можете да видите и сам, той си е отбелязал колко очаква да трае всяка от срещите. Няма дори минута промеждутък. Казах ви, че винаги е много зает.

Орландо кимна.

— Разбирам. Тогава ще трябва да опитам отново утре.

Тя се обърна да го погледне и смръщи вежди, когато телефонът за вътрешна връзка иззвъня. Тя бързо вдигна слушалката.

— Да, мистър Либер. Съжалявам, секретарката ви още не се е върнала, но аз ще ви свържа вместо нея, сър. Да, Майк Престън, Санта Барбара, Калифорния. Да, сър, веднага.

Като прошепна „Почакай“ на Орландо, тя набра номера.

— Мистър Престън? Мистър Либер е на телефона и иска да говори с вас от Женева. Един момент, сър. — Тя свърза двата телефона и се обърна отново към Орландо. — Съжалявам, мистър Месинджър — каза изпълнена със съчувствие. — Бих искала да можех да ви помогна. Може би трябва да говорите с неговата секретарка, когато тя се върне.

— Чудесно. — Той въздъхна, но после лицето му отново светна и той й се усмихна. — Бихте ли се съжалили над един самотен човек, който на всичкото отгоре е и много гладен? Ще се радвам на компанията ви, ако дойдете с мен на обяд.

Тя се засмя.

— Такава ли е цената на утехата, мистър Месинджър — попита тя.

— Не, не — отговори той галантно. — За мен ще бъде чест.

Тя го погледна замислено: беше красив и очарователен, приличаше на момче…

— Защо не? — съгласи сетя най-накрая. Телефонът отново иззвъня и тя вдигна слушалката. — Да, мистър Либер? Да изпратя по факса ново копие с кандидатите за наследството на Попи Малъри на мистър Престън в Санта Барбара. Онзи с телефонните номера в Европа. Да, сър, ще го взема от бюрото на секретарката ви, и то веднага. — Тя се усмихна на Орландо и побърза да влезе в офиса. Върна се с няколко листа хартия, които постави във факс машината и набра номера. После взе дамската си чантичка и му се усмихна нетърпеливо. — Трябва само да кажа на някое от другите момичета, че излизам — каза тя и изчезна към дъното на коридора.

Орландо сведе поглед към машината. Тя беше спряла да бръмчи, а листовете бяха все още в нея. Списъкът с кандидатите за наследството и причините, които мислеха, че имат, за да го получат. Като се огледа набързо наоколо, той взе листовете и бързо ги прегледа, но нямаше време да ги прочете — вече чуваше стъпките на момичето, което се връщаше по коридора. Без да се поколебае, той ги напъха в джоба си и тръгна да я посрещне.

— Мразя да се храня сам — каза й, — а освен това не знам къде бих могъл да хапна в Женева — усмихна й се мило. — Нямам търпение да науча повече неща за вас. Коя сте вие? И как така работите в скучната адвокатска кантора, когато е очевидно, че трябва да бъдете парижка манекенка? Имам няколко много добри връзки в този бизнес, да знаете.

— Наистина ли? — попита тя и забрави за факса и за списъка. Очите й блестяха, докато асансьорът ги отнасяше надолу към главното фоайе на сградата.