Джон Гроган
Марли и аз (24)

Глава 23
Кокоши парад

Онази пролет решихме да се пробваме като животновъди. Сега разполагахме с два акра земя и не беше лошо да ги разделим с едно-две селскостопански животни. Освен това бях редактор на „Органик Гардънинг“, списание, в което отдавна се препоръчваше включването на животни — и тора им — в здравословното, добре балансирано градинарство. — Ще бъде забавно, ако си вземем крава — предложи Джени. — Крава? Да не си луда? Дори нямаме обор. Как ще гледаме крава? Къде предлагаш да я държим, в гаража до минивана?

— Тогава овце. Овцете са сладки.

Стрелнах я с моя добре оттрениран поглед, който означаваше: „никак не си практична“.

— Коза? Козите са много милички.

Накрая решихме да отглеждаме домашни птици. За всеки градинар, отказал се от химическите пестициди и торове, отглеждането на пилетата е много практично. Не са скъпи и не изискват толкова много грижи. Трябва им само малък кокошарник и няколко чаши счукана царевица всяка сутрин, за да бъдат доволни. Като пораснеха, нашите пилета щяха да ни снабдяват с пресни яйца. Когато ги пуснехме навън, по цял ден старателно щяха прочистват имота ни от буболечки, червейчета и кърлежи. Освен това щяха да разрохкват почвата като мънички високопроизводителни култиватори и да я наторяват с курешките си, които са с високо съдържание на азот. Всяка вечер по здрач щяха да се прибират сами в кокошарника си. Как да не ги хареса човек? Да, отглеждането на пилета определено беше добра идея. При това, както отбеляза Джени, те бяха много милички.

И така, спряхме се на пилета. Джени се беше сприятелила с една от майките в училище, която живееше във ферма, и каза, че с удоволствие ще ни даде няколко пилета от следващото люпило. Споделих с Изкопчията плановете ни и той се съгласи, че е добре да имаме кокошки в имота си. Самият Изкопчия имаше голям курник, в който отглеждаше кокошки за яйца и месо.

— Само да те предупредя за нещо — каза той и скръсти месестите си ръце пред гърдите си. — В никакъв случай не позволявай на децата си да им дадат имена. Дадеш ли им имена, вече не са домашни птици, а домашни любимци.

— Да, добре — отвърнах аз. Знаех, че когато отглеждаш кокошки, няма място за сантименталности. Кокошките живеят по петнадесет и дори повече години, но снасят яйца само през първите две. Спрат ли да снасят, време им е за тенджерата. Това си беше просто част от отглеждането им.

Изкопчията ме гледаше строго, като че ли се опитваше да отгатне какво смятам да правя с кокошките, и добави:

— Щом им дадеш имена — край на всичко.

На следващата вечер завих по пътя към къщи и трите деца се втурнаха навън, за да ме посрещнат. Всяко носеше в ръце по едно малко пиленце, Джени, която ги последва, също държеше пиленце. Приятелката й Дона беше донесла новоизлюпените пилета следобед. Още не бяха навършили и един ден и ме гледаха с наведена на една страна главичка, сякаш питаха: „Ти ли си моята мама?“

Патрик пръв ми съобщи новината.

— Нарекох моето Федърс — обяви той.

— Моето е Туити — каза Конър.

— Моето пиуе е Фуъфи — обади се накрая и Колийн.

Погледнах въпросително към Джени.

— Флъфи — преведе ми тя. — Нарекла е пиленцето си Флъфи.

— Джени — възразих аз. — Какво ни каза Изкопвачът? Това са селскостопански животни, а не домашни любимци.

— О, слез на земята, Джон — каза тя. — Знаеш не по-зле от мен, че никога няма да можеш да ги заколиш. Виж колко са сладички.

— Джени… — казах аз обезсърчено.

— Между другото — започна тя и повдигна ръце с четвъртото пиленце — запознай се с Шърли.

Настанихме Федърс, Туити, Флъфи и Шърли в една кутия върху кухненския плот и окачихме над нея една крушка, за да ги топли. Хранеха се, акаха, после пак ядяха и растяха удивително бързо. Една нощ, няколко седмици след като взехме пилетата, нещо внезапно ме събуди преди зори. Изправих се в леглото и се ослушах. От долния етаж се чуваше приглушен, немощен зов. Звуците бяха хриптящи и дрезгави, приличаха по-скоро на туберкулозна кашлица, отколкото на победоносен възглас. И отново се чу: Кукуригу! След няколко секунди долетя също така немощен, но ясен отговор: Кукуригу!

Разтърсих Джени и когато тя отвори очи, попитах:

— Когато Дона донесе пилетата, помоли ли я да провери дали наистина са кокошки?

— Ти разпознаваш ли ги? — попита тя в отговор, обърна ми гръб и отново заспа дълбоко.

Определянето на пола на пилетата си има тънкости. Фермерите, които знаят какво правят, проверяват новоизлюпените пилета и могат да определят с точност до 80 процента дали са мъжки или женски. В селскостопанския магазин пилетата, чийто пол е определен, се продават на по-високи цени. По-евтино е да се купят птиците така, както са излюпени. Има риск, но идеята е, че мъжките винаги могат да бъдат заклани, докато са още млади, за месо, а женските биват запазвани, за да снасят яйца. Хазартната покупка на пилета с неопределен пол, разбира се, предполага, че имаш достатъчно кураж, за да убиеш и оскубеш всички излишни мъжкари, с които си се сдобил. Както е известно на всеки човек, занимавал се някога с птицевъдство, когато има два петела в кокошарника, единият е излишен.

Оказа се, че Дона не си бе направила труда да определи пола на четирите ни пилета и три от четирите „носачки“ се оказаха петлета. На кухненския си плот имахме птичи еквивалент на „Бойс Таун“, националният център за бездомни младежи. Работата беше там, че никой петел не се примирява с мисълта да свири втора цигулка, когато има съперник. Ако имате равен брой петли и кокошки, вероятно си мислите, че те ще живеят в щастливи семейни двойки като в някакъв стар телевизионен сериал. Нищо подобно. Ако случаят е такъв, мъжките непрекъснато ще се бият до кръв, за да се определи кой ще командва в курника. Победителят взима всичко.

Когато поизраснаха, нашите три петлета започнаха да заемат бойни стойки и да се кълват едно друго. И което беше по-неприятното — като се има предвид, че живееха в кухнята, защото още не бях довършил курника в задния двор — те кукуригаха с всичка сила, подтиквани от прилива на тестостерон. Заобиколена от мъжкари, горката ни единствена кокошка Шърли получаваше много повече внимание, отколкото би пожелала и най-страстната жена.

Мислех, че непрекъснатото кукуригане на петлите ще побърка Марли. На младини, щом чуеше мелодичното чуруликане на пойните птички в двора, той изпадаше в пристъп на бесен лай, тичаше от прозорец на прозорец и подскачаше, изправен на задните си крака. Кукуригането на трите петлета обаче, само на няколко крачки от купата му с храна, изобщо не го впечатляваше. Дори не забелязваше, че са там. С всеки изминал ден кукуригането ставаше все по-силно, разнасяше се от кухнята и ехтеше из цялата къща в пет сутринта. Кукуригууу! Марли си спеше спокойно, въпреки цялата врява. Именно тогава ми дойде наум, че може би не реагира на кукуригането, просто защото не го чува. Един следобед се приближих към него в гръб, както беше задрямал в кухнята, и го повиках:

— Марли?

Никакъв отговор. Повторих името му по-силно:

— Марли!

Пак нищо. Плеснах с ръце и извиках:

— МАРЛИ!

Той вдигна глава и се огледа озадачено с наострени уши, като се опитваше да разбере какво е доловил радара му. Отново плеснах с ръце и извиках името му. Този път се обърна и видя, че съм застанал зад него. О, ти ли си бил! Скочи на крака и завъртя опашка, щастлив — и очевидно изненадан — че ме вижда. Бухна се в краката ми за поздрав и ме погледна глуповато, сякаш искаше да каже: Що за идея, да се прокрадваш така зад мен? Явно кучето ми оглушаваше.

Върнах лентата назад. През последните месеци Марли като че ли ме игнорираше, нещо, което никога не беше правил преди. Виках го, а той изобщо не поглеждаше към мен. Извеждах го на разходка, преди да си легнем, а той душеше из двора, без да обръща внимание на подсвиркванията и виковете ми да се прибере. Заспиваше в краката ми в общата стая, и когато някой звъннеше на вратата, дори не отваряше очи.

Марли имаше проблеми с ушите от малък. Както много други лабрадори, беше предразположен към ушни инфекции. Изхарчихме сума ти пари за антибиотици, мехлеми, препарати за почистване, капки и консултации при ветеринарния доктор. Дори го оперираха, за да скъсят ушните канали и да разрешат проблема. Не бях се сетил, докато не взехме петлите в къщата, че след всичките тези години заболяването на ушите му си беше казало думата и кучето ни постепенно навлизаше в един свят, където звуците се чуваха като приглушен, далечен шепот.

Не че той имаше нещо против. Марли се справяше добре със старостта и проблемите със слуха, изглежда, не пречеха на спокойния му провинциален начин на живот. Напредналата му възраст дори се оказа от полза за него, защото така имаше напълно легално извинение за неподчинението си. В края на краищата, как да изпълнява команди, като не ги чува? Колкото и глупав да беше, както винаги съм твърдял, мога да се закълна, че знаеше много добре как да се възползва от глухотата си. Пусни му пържола в купата и той веднага ще дотича от другата стая. Все още разпознаваше приглушеното и приятно за слуха тупване на месото в металния съд. Но ако го викаш да дойде, когато предпочита да бъде на друго място, той отпрашваше безгрижно в своята си посока, без дори да погледне виновно през рамо, както правеше едно време.

— Мисля, че кучето ни баламосва — казах на Джени. Тя се съгласи, че глухотата му се проявява селективно, но всеки път, когато проверявахме дали чува, като се промъквахме зад него, пляскахме с ръце и го викахме по име, реакция от негова страна нямаше. И всеки път, когато слагахме храна в купата му, пристигаше тичешком. Изглежда, че не чуваше никакви други звуци, освен този, който беше най-скъп за сърцето му, или по точно за стомаха му — звукът при сервиране на вечерята му.

През целия си живот Марли изпитваше неутолим глад. Не само че му давахме по четири големи чаши кучешка храна всеки ден — достатъчно количество, за да се изхрани цяло семейство чихуахуа една седмица — но щедро допълвахме порциона му с остатъци от масата в разрез със съветите на всички ръководства за отглеждане на кучета, които бяхме изчели. Знаехме, че когато на кучето се дават остатъци от масата, то започва да предпочита човешката пред кучешката храна (и можеше ли да бъде винено за това, при положение, че изборът му е между полуизядения хамбургер и сухите пелети?) Остатъците бяха също рецепта за затлъстяване при кучетата. Лабрадорите са много склонни към надебеляване, особено след средна възраст. Някои от тях, най-вече английските, напълняват толкова много, като пораснат, че приличат на огромните балони, които хората пускат да полетят към небето в Деня на благодарността.

Не и нашето куче. Марли имаше много проблеми, но затлъстяването не беше сред тях. Независимо колко калории поглъщаше, онези, които изразходваше, бяха много повече. Необузданата му, напрегната жизненост се нуждаеше от огромни количества енергия. Беше като мощна електростанция, която превръща всеки грам гориво в истинска чиста енергия. Като физика Марли беше удивителен екземпляр, куче, на което минувачите се възхищаваха. Беше огромен за лабрадор, далеч по-едър от другите мъжкари от неговата порода, чието тегло обикновено е между тридесет и тридесет и пет килограма. Дори като възрастен, телесната му маса се състоеше главно от мускули — четиридесет и пет килограма ясно очертани, здрави мускули без грам тлъстина. Гръдният му кош беше с размерите на буре за бира, но ребрата му изпъкваха под козината, защото нямаше никаква подкожна тлъстина. Затлъстяването не ни безпокоеше, по-скоро обратното. При многобройните ни посещения при д-р Джей, преди да напуснем Флорида Джени и аз споделяхме една и съща тревога — давахме на Марли огромни количества храна, но въпреки това беше много по-слаб от повечето лабрадори и винаги изглеждаше така, сякаш умира от глад, дори след като е излапал цяла кофа суха храна, с която един товарен кон би се нахранил чудесно. Дали не страда от недохранване? Д-р Джей реагираше винаги по един и същи начин. Прекарваше ръце от двете страни на слабото му тяло (при което Марли изпадаше в екстаз и започваше да се върти из тесния кабинет) и ни казваше, че що се отнася до физиката му, кучето е в идеално състояние. „Просто продължавайте в същия дух“, казваше д-р Джей. След това, когато Марли се мушваше между краката му или задигаше някой тампон памук от плота, той добавяше: „Очевидно няма нужда да ви казвам, че Марли изразходва много нервна енергия.“

Всяка ден след вечеря, когато идваше времето да храним Марли, пълнех купата му с кучешка храна и после добавях всички вкусни остатъци от масата. С три малки деца, недоизядената храна беше в изобилие. Корички хляб, кокали от пържоли, останалата в тигана мазнина, пилешки кожи, сос, ориз, моркови, пюре от сливи, сандвичи, спагети отпреди три дена — всичко това отиваше в купата. Нашият любимец може и да се държеше като придворен шут, но се хранеше като принца на Уелс. Не му давахме единствено храните, за които знаехме, че не са здравословни за кучетата — млечни продукти, сладкиши, картофи и шоколад. Не съм съгласен с хората, които купуват за домашните си любимци предназначена за хората храна, но пълненето на купата на Марли с остатъци, които иначе щяхме да хвърлим, ме караше да се чувствам едновременно скъперник — не пилей, за да имаш — и щедър човек. Марли винаги беше доволен, когато разнообразявахме безкрайната монотонност на кучешкото му меню.

Когато не играеше ролята на кошче за боклук, той беше нашият фамилен отряд за бързо реагиране при разливане или изпускане на храна. В това отношение нищо не можеше да му се опре, за каквото и количество да ставаше дума. Ако някое от децата, например, изсипеше на пода цяла чиния спагети с кюфтета, ние просто свирвахме с уста и чакахме, докато кучето прахосмукачка погълне всичко до последното парченце, след което лижеше пода, докато не заблести. Грахови зърна, изпусната целина, изплъзнали се от чинията ригатони, разсипано ябълково пюре и какво ли още не — щом бяха на пода, не представляваха проблем. За учудване на приятелите ни, той ядеше с удоволствие дори зелена салата.

Не че храната трябваше задължително да стигне до пода, за да попадне в стомаха на Марли. Той беше ловък и безсъвестен крадец, който ограбваше преди всичко нищо неподозиращите деца, при това винаги първо проверяваше дали Джени или аз не го гледаме. Рождените дни за него бяха като манна небесна. Провираше се сред тълпата от петгодишни дечица и без никакъв свян задигаше хотдоговете от ръцете им. След един такъв купон изчислихме, че е изял две трети от тортата, похапвайки си парче след парче от хартиените чинии, които децата държаха на скута си.

Без значение колко храна беше излапал — било легално, било чрез незаконна дейност — той винаги искаше още. Когато оглуша, не бяхме особено изненадани, че единственото нещо, което все още чуваше, беше приятното меко тупване на падащата храна.

Един ден се прибрах след работа, но у дома нямаше никого.

Джени и децата бяха отишли някъде. Повиках Марли, но той не се появи. Качих се горе, където дремеше понякога, когато оставаше сам, но не го видях никъде. Преоблякох се и се върнах долу, където го открих в кухнята, зает с поредния си набег. Изправен на задните си крака с гръб към мен, опрял предните си лапи и гръдния си кош на масата, той беше изпънал врат и лакомо поглъщаше остатъците от печен сандвич със сирене. Първата ми реакция беше да му се скарам. Но после реших да видя колко близо мога да го приближа, без да забележи, че не е сам. Запристъпвах на пръсти, докато почти можех да го докосна. Докато дъвчеше коричките, той непрекъснато поглеждаше към вратата, която водеше към гаража, защото знаеше, че когато се върнат, Джени и децата ще влязат оттам. При отварянето на вратата вече щеше да е легнал на пода под масата, преструвайки се на заспал. Явно не му беше хрумнало, че татко му също може да се върне и да се промъкне през предната врата.

— О, Марли? Какво си мислиш, че правиш, а? — попитах аз с нормалния си глас. Той продължи да дъвче сандвича, без да има представа за присъствието ми. Въртеше бавно опашка — знак, че си мисли, че е сам, и че кражбата ще му се размине. Очевидно беше много доволен от себе си.

Прочистих шумно гърлото си, но той все още не ме чуваше. Мляснах с устни като при целувка. Никаква реакция. Омете сандвича до трошичка, бутна с носа си чинията настрани, за да не му пречи и се протегна напред, за да докопа коричките, останали в друга чиния.

— Ти си много лошо куче — казах аз, докато той дъвчеше. Щракнах два пъти с пръсти и той замръзна на мястото си с пълна уста и поглед, вперен към задната врата. Какво беше това? Дали не чух да се захлопва вратата на кола? След малко се убеди, че каквото и да е чул, няма причина за безпокойство и се върна към задигнатата от него закуска.

Тогава протегнах ръка и го потупах по задницата. Подейства му така, сякаш бях запалил пръчка динамит. Горкото куче почти изскочи от кожата си. Дръпна се светкавично от масата, и щом ме видя, побърза да се пльосне на пода и да се претърколи по гръб, откривайки корема си в знак, че се предава.

— Лошо куче! Толкова си лош — казах аз. Но не ми даваше сърце да му се карам. Беше стар, не чуваше, беше непоправим.

Не можех да го променя. Да се промъкна зад него и да го издебна беше много забавно, и когато той подскочи, се разсмях с глас. Сега, когато лежеше в краката ми и молеше за прошка, ми стана мъчно за него. Предполагам, че през цялото време тайно се бях надявал, че се преструва на глух.

 

 

Свърших курника, наподобяваща буква „А“ постройка от шперплат с подвижен мост, който можеше да се вдига през нощта, за да не се вмъкне вътре някой хищник. Дона беше така добра да вземе обратно две от трите ни петлета и да ги замени с две кокошки. Сега имахме три девойки и един зареден с тестостерон мъжкар, който прекарваше всяка минута, зает е едно от следните три неща: търсеше секс, правеше секс или кукуригаше самодоволно, хвалейки се с поредния си сексуален подвиг. Джени отбеляза, че петлите са онова, което мъжете биха били, ако ги оставиш да правят каквото искат, без да се съобразяват с наложените от обществото норми, които ги задължават да сдържат по-ниските си инстинкти. Не можех да не се съглася с нея. Трябва да призная, че до известна степен се възхищавах на щастливия оперен негодник.

Пускахме пилетата сутрин да обикалят из двора и Марли смело се впускаше да ги гони. Втурваше се напред с лай и изминаваше десетина метра, преди да се умори и да се откаже от гонитбата. Като че ли някакъв генетичен код, скрит дълбоко в него, му изпращаше спешно съобщение: „Ти си лабрадор ретривър, те са птици. Не мислиш ли, че е добре да се опиташ да половуваш?“ Но ловът не му беше по сърце. Скоро пилетата разбраха, че тромавия жълт звяр изобщо не е опасен, а по-скоро досаден, а Марли свикна да дели двора с тези нови пернати натрапници. Веднъж докато плевях в градината, вдигнах поглед и видях Марли и четирите пилета да идват към мен под строй. Пилетата клъвваха по нещо тук-там, а Марли душеше след тях. Бяха като стари приятели, излезли на неделна разходка. „Ама и ти си едно ловджийско куче!“, сгълчах го аз. Марли вдигна крак и се изпишка до един домат, преди да хукне да настигне новите си приятели.