Джон Гроган
Марли и аз (20)

Глава 19
Мълнията

След появата на Конър всички, които познавахме — с изключение на родителите ми католици, които се молеха за дузина малки Грогановчета — решиха, че няма да раждаме повече деца. За семействата от нашия професионален кръг, в които и двамата съпрузи работеха, нормата беше едно дете. Да имаш две деца се смяташе за екстравагантност, а три беше направо нещо нечувано. Особено като се имаше предвид трудната бременност с Конър, никой не можеше да разбере защо ни е притрябвало да се подлагаме отново на такова мъчение. Но пътя, който бяхме изминали след първите дни на брака си, когато убивахме цветя, беше дълъг. Да бъдем родители ни прилягаше. Двамата ни сина ни носеха много по-голяма радост, отколкото някога сме предполагали. Сега те определяха живота ни, и макар че ни липсваха спокойните ваканции, съботите, когато се излежавахме и четяхме книги, както и романтичните вечери, които се проточваха до късно през нощта, удоволствие ни доставяха вече други неща — разсипаното ябълково пюре, отпечатъците от мъничките нослета по прозорците, симфонията от мекото тупкане на боси крачета по коридора в ранни зори. Намирахме на какво да се усмихнем дори в най-лошите дни, защото, както всички родители осъзнават рано или късно, вече знаехме, че прекрасните ранни дни на бащинството и майчинството — дупетата с памперси, появата на първите зъбчета и неразбираемото бърборене — са като ярки проблясъци, озаряващи всекидневието на нашия живот.

И двамата въртяхме очи, когато майка ми — жена от старата школа — ни поучаваше: „Радвайте им се, докато можете, защото докато се усетите, те вече ще са пораснали“. Сега, макар че бяхме родители само от няколко години, осъзнавахме колко е права. Думите й бяха изтъркано клише, но се убедихме, че са самата истина. Момчетата растяха бързо и всяка изминала седмица беше кратка глава от живота ни, която никога нямаше да можем да препрочетем. Тази седмица Патрик смуче пръста си, на следващата вече се е отучил завинаги от този навик. Днес Конър е още бебе и лежи в бебешкото си креватче, а на другия ден вече е малко момче и използва креватчето си като трамплин. Патрик не можеше да произнася звука „л“ и когато жените му се радваха, той поставяше юмручета на хълбоците си и казваше нацупен: „Тези уеуички ми се смеят“. Все се канех да го запиша на видео, но един ден той започна да произнася „л“-то съвсем правилно и така и не успях. Месеци наред не можехме да накараме Конър да свали пижамата си, ушита като костюма на Супермен. Препускаше из къщата с развята зад него пелерина и крещеше: „Аз Супа Мен!“ И това престана изведнъж. Още един пропуснат видео спомен.

Децата са като хронометър, на който е невъзможно да не обръщаш внимание, защото е винаги пред очите ти и регистрира неумолимия ход на живота в привидно безкрайното море от минути, часове, дни и години. Невръстните ни деца растяха по-бързо, отколкото ни се искаше, и това отчасти обяснява защо решихме да си родим още едно бебе около година след като се преместихме в новия си дом в Бока Ратон. Един ден казах на Джени: „Хей, имаме четири спални. Защо не?“ Достатъчни ни бяха само два опита. И двамата не си признавахме, но страшно много ни се искаше да ни се роди дъщеря, въпреки че по време на бременността на Джени и двамата непрекъснато повтаряхме, че би било чудесно да имаме три момчета. Когато прегледът с ултразвук оправда тайната ни надежда, Джени ме прегърна през раменете и прошепна: „Толкова съм щастлива, че мога да те даря с дъщеричка.“ Аз също бях щастлив.

Не всичките ни приятели споделяха нашия ентусиазъм. Повечето реагираха на бременността, като ни питаха направо: „Планирахте ли го?“ Просто не можеха да повярват, че забременяването за трети път е нещо друго, освен случайност. И тъй като не беше случайност, изразяваха съмнение в правилността на решението ни. Една наша позната дори упрекна Джени, че ми е позволила да й направя пак бебе и попита с тон, с какъвто човек би се обърнал към някого, който току-що е приписал всичките си авоари на екзотичен култ в Гвиана: „Къде ти беше умът?“

Не ни пукаше. На 9 януари, 1997 г., Джени ми направи позакъснял коледен подарък: розовобузо момиченце с тегло три килограма и двеста грама, което нарекохме Колийн. Семейството ни вече беше пълно. Докато бременността с Конър беше изпълнена с напрежение и тревоги, този път всичко мина като по учебник. В общинската болница на Бока Ратон направо глезеха своите пациенти. В коридора, малко по-нататък от нашата стая, имаше фоайе с машина за капучино, което беше безплатно и можеше да се пие на корем. Типично за Бока. Когато бебето най-после се появи на бял свят, така се бях заредил с кофеин, че едва успях да спра треперенето на ръцете си, за да прережа пъпната връв.

 

 

Колийн беше на една седмица, когато Джени я изнесе навън за пръв път. Денят беше хладен и много приятен, аз бях с момчетата в предния двор и садяхме цветя. Марли, завързан за едно дърво наблизо, доволно лежеше под сянката му и гледаше какво става наоколо. Джени седна на тревата до него и остави спящата Колийн, настанена в преносимо кошче, на земята между себе си и него. След няколко минути момчетата махнаха на майка си да се приближи и да види какво са направили. Поведоха и двама ни към цветните лехи, а Колийн остана да спи под сянката на дървото до Марли. Завихме зад едни високи храсти, откъдето виждахме бебето, но минувачите отвън не можеха да ни видят. Обърнахме се и аз спрях, давайки на Джени знак с ръка да надзърне през храсталака. Една минаваща по улицата възрастна двойка се беше спряла и наблюдаваше сцената в предния двор с недоумение. В началото не бях сигурен какво ги е накарало да се зазяпат. След това се сетих, че от тяхното място се виждаше единствено бебето, оставено само с голямо жълтеникаво куче, което, очевидно, изпълняваше ролята на бавачка.

Стояхме зад храстите и се опитвахме да не прихнем. Марли приличаше на египетски сфинкс, легнал с кръстосани предни лапи и вдигната глава. Пухтеше доволно и на всеки две секунди протягаше муцуна към главата на бебето, за да го подуши. Бедните старци положително са си помислили, че са се натъкнали на случай на престъпно занемаряване на дете. Родителите му явно са се запили в някой бар и са зарязали невръстното си отроче в лапите на съседския лабрадор, който всеки момент може да се опита да го накърми. Като че ли посветен в номера, Марли без подкана промени позата си и опря главата си, която беше по-голяма от бебето, на коремчето на Колийн и въздъхна дълбоко, като че ли искаше да каже: „Кога най-после тези двамата ще се приберат у дома?“ Изглеждаше, че пази Колийн, и може би наистина беше така, макар че съм почти сигурен, че се опиваше от миризмата на памперса й.

Аз и Джени се ухилихме един на друг. Мисълта за Марли като детегледачка — „Куче предлага детегледачески услуги“ — беше толкова смешна, че не можехме да не се позабавляваме. Изкушавах се да изчакам още малко, за да видя как ще се развият събитията, но ми дойде наум, че един от сценариите вероятно включваше обаждане на номер 911, за да повикат полицията. Беше ни се разминало, че държахме Конър в покрития проход, но как бихме обяснили настоящия случай? („Е да, знам как изглежда, господин офицер, но той наистина има такова чувство за отговорност…“) Излязохме от храстите и махнахме с ръка на двойката. На лицата им се изписа облекчение. Слава богу, че бебето, в крайна сметка, не е било хвърлено на кучетата.

— Наистина имате доверие на кучето си — каза жената предпазливо. По тона й пролича, че според нея кучетата са свирепи и непредвидими, и че не трябва да им се позволява да се навъртат край новородени бебета.

— Все още никого не е изял — отвърнах аз.

 

 

Два месеца след раждането на Колийн отпразнувах четиридесетгодишния си рожден ден по най-неприятния начин — сам. Тази солидна възраст, четиридесет години, се смята за преломен момент, онзи момент от живота, в който казваш сбогом на бурната си младост и се отдаваш на предсказуемите удобства на средната възраст. Ако някой рожден ден си заслужава да бъде отбелязан с шумно празненство, то това е именно четиридесетият, но при мен не се получи така. Сега бяхме отговорни родители на три деца. Джени беше с малко бебе на ръце. Имаше по-важни неща, за които се налагаше да се грижим. Прибрах се у дома от работа, Джени беше страшно уморена и хапнахме набързо каквото ни беше останало отпреди. Изкъпах момчетата и ги сложих да си легнат, а в това време Джени накърми Колийн. Към осем и половина и трите деца бяха заспали, жена ми също. Отворих си една бира и седнах във вътрешния двор, загледан в многоцветните отблясъци на синята вода в осветения плувен басейн. Както винаги, Марли предано се беше настанил до мен, и докато го чешех по ушите, ми дойде наум, че в неговия живот също е настъпил този преломен момент. Бяхме го взели преди шест години. В кучешки години това означаваше, че сега е някъде в началото на четиридесетте. Беше преминал незабелязано към средната възраст, но във всяко отношение все още се държеше като малко кутре. Като изключим една поредица от упорити ушни инфекции, които наложиха намесата на д-р Джей, той беше в отлично здраве. Не се забелязваха никакви признаци, че е пораснал, или че остарява. Никога не съм смятал, че Марли може да бъде образец за подражание, но докато седях и си пиех бирата, си помислих, че той притежава тайната за добрия живот. Никога не забавяй темпото, не се обръщай назад, изживявай всеки ден с младежка енергия, кураж, любознателност и игривост. Ако смяташ, че си още малко кутре, може би си оставаш такъв, независимо какво показва календарът. Тази житейска философии съвсем не е лоша, макар че бих пропуснал онази част, която включваше късането на канапета и разрушаването на мокри помещения.

— Е, голямо момче — казах аз и притиснах бутилката си към бузата му в нещо като междувидова наздравица. — Тази вечер сме сами с теб. Наздраве за четиридесетте. Наздраве за средната възраст. Наздраве за общуването с големите кучета чак до края.

След което Марли се сви на кравай и също заспа.

Няколко дни по-късно все още ми беше криво заради самотния ми рожден ден, когато неочаквано ми се обади Джим Толпин — стар мой колега, който отучи Марли от навика да скача по хората — и ме попита дали искам да пийнем по бира на следващата вечер, в събота. Джим беше напуснал вестникарския бизнес и се захвана да учи право горе-долу по същото време, когато се преместихме в Бока Ратон. Не бяхме се чували от месеци. „Дадено“, обещах му аз, без да спра да се чудя защо ми се обажда. Джим ме взе в шест часа. Отидохме в един английски пъб, където си поръчахме хубава бира „Бас“ и започнахме да си разказваме какво ни се е случило след последното ни виждане. Прекарвахме си чудесно, както в старите времена, докато барманът не извика:

— Има ли тук някой си Джон Гроган? Търсят го по телефона.

Беше Джени и звучеше страшно разтревожена и напрегната.

— Бебето плаче, момчетата са неконтролируеми и току-що си повредих контактните лещи — проплака тя по телефона. — Можеш ли да се върнеш веднага у дома?

— Успокой се — казах аз. — Потърпи малко. Веднага си идвам.

Оставих слушалката. Барманът ми кимна с поглед, който означаваше „Нещастното копеле, държат го под чехъл“, но вместо това каза: „Съжалявам, друже“.

— Хайде — подкани ме Джим. — Ще те закарам до вас.

Свихме по нашата улица и видях, че от двете й страни са паркирани много коли.

— Някой има гости — отбелязах аз.

— Май си прав — отвърна Джим.

— Господи — възкликнах аз, когато стигнахме до нашата къща. — Я виж! Някой е паркирал дори на моята алея. Какво нахалство!

Спряхме точно зад колата, за да не може натрапникът да я изкара, и поканих Джим да влезе. Все още мърморех за нахалника, паркирал на алеята ми, без да му мигне окото, когато вратата се отвори и на прага се появи Джени с Колийн в ръце. Изобщо не изглеждаше притеснена. Всъщност беше се ухилила до уши. Зад нея имаше гайдар с шотландска поличка. Боже мой! Какво става тук? Погледнах зад човека с гайдата и видях, че някой е махнал предпазната ограда около басейна и е пуснал във водата плуващи свещи. На верандата се бяха струпали куп приятели, съседи и колеги. Направих връзката между колите отвън и всичките тези хора в къщата ми, а те междувременно извикаха задружно: „ЧЕСТИТ РОЖДЕН ДЕН, СТАРЧЕ!“

Жена ми все пак не ме беше забравила.

Накрая успях да затворя зяпналата си от изненада уста, прегърнах Джени, целунах я по бузата и прошепнах в ухото й: „Ще ти се отблагодаря по-късно за това.“

Някой отвори мокрото помещение, търсейки кошчето за боклук и оттам изскочи Марли в отлично настроение за купон. Обикаляше из тълпата, отмъкна един сандвич с моцарела и босилек от един поднос, пъхна муцуната си под миниполите на няколко дами и се втурна към разградения басейн. Успях да го хвана тъкмо когато се канеше да цопне вътре по корем, какъвто му беше обичаят, и отново го затворих.

— Не се тревожи — казах му аз. — Ще ти запазя остатъците от мезетата.

 

 

Скоро след купона, с който бях изненадан — купон, чийто успех беше увенчан от посещение на полицията посред нощ, за да ни кажат да понамалим децибелите — Марли най-после успя да докаже, че ужасният му страх от гръмотевици е съвсем основателен. Една неделя следобед бях в задния двор под мрачното надвиснало небе и разкопавах обрасъл с трева правоъгълник, където възнамерявах да засадя зеленчуци. Градинарството ми беше станало хоби и колкото по-добър ставах, толкова по-големи площи засаждах. Бях на път да превърна в зеленчукова градина целия заден двор. Докато работех, Марли обикаляше нервно напред-назад край мен. Вътрешният му барометър предусещаше наближаващата буря. Аз също я усещах, но исках да свърша започнатото и смятах да работя, докато не завали. Докато копаех, непрекъснато поглеждах към небето и наблюдавах как на няколко километра на изток над океана се събират черни буреносни облаци. Марли тихичко скимтеше и ми даваше знаци да оставя лопатата и да се приберем.

— Спокойно — казах му аз. — Бурята е все още далече.

Още не бях свършил, когато ме обзе непознато до този момент чувство, някаква пареща вибрация в тила. Небето беше придобило особен маслиненосив цвят, въздухът не потрепваше, като че някаква небесна сила беше всмукала в себе си всички ветрове. Странно, помислих си аз, като спрях да копая и се облегнах на лопатата, за да наблюдавам небето. И тогава го чух: бръмчене, пукот и пращене поради притока на енергия, подобно на това, което чуваме, когато минаваме под кабел с високо напрежение. Нещо като пфффффффт изпълни въздуха край мен, после за миг настъпи пълна тишина. Веднага разбрах, че ще се случи нещо лошо, но нямах време да реагирам. За част от секундата небето стана ослепително бяло и в ушите ми изтрещя експлозия. Не бях чувал нищо такова преди, нито при буря, нито по време на илюминации или при взривяването на стара сграда. Вълна от енергия ме удари в гърдите като невидим футболен полузащитник. Когато отворих очи, кой знае колко секунди след това, лежах с лице към земята, устата ми беше пълна с пясък, лопатата беше на три метра от мен, а върху мен се изливаше дъжд като из ведро. Марли също беше проснат с муцуна, забита в земята. Когато видя, че надигам глава, запълзя отчаяно към мен по корем, извивайки тялото си като войник, който се опитва да се промуши под бодлива тел. Стигна до мен, покатери се върху гърба ми, зарови муцуната си във врата ми и започна енергично да ме облизва. Огледах се за секунда, колкото да разбера къде се намирам, и видях, че мълнията е ударила електрическия стълб в ъгъла на двора. Проследих с очи кабела, който отиваше до къщата. Електромерът на стената беше овъглен.

— Ела — извиках аз. С Марли се вдигнахме на крака и хукнахме под проливния дъжд към задната врата, а над главите ни мълнии процепваха небето. Не спряхме, докато не се скрихме в къщата. Коленичих на пода, мокър до кости, като се опитвах да си поема дъх, а Марли се катереше по мен, ближеше лицето ми, хапеше леко ушите ми, пръскаше слюнки и сееше козина навсякъде. Беше извън себе си от страх, трепереше неудържимо, по брадата му се стичаха лиги. Прегърнах го и се опитах да го успокоя.

— Исусе, размина ни се на косъм — казах аз и усетих, че също треперя.

Той ме погледна съчувствено с големите си очи. Бяха толкова изразителни, че мога да се закълна, че почти ми говореха. Сигурен бях, че знам какво иска да ми каже. От години се опитвам да ви обясня, че това нещо убива. Но слуша ли ме някой? Сега ще ми повярвате ли?

Кучето имаше право. Може би страхът му от гръмотевиците все пак не беше толкова ирационален. Може би пристъпите на паника при първия далечен тътен бяха неговият начин да ни каже, че силните гръмотевични бури във Флорида — най-страшните в страната — не трябва да се подминават с лека ръка. Може би разрушените стени, изгризаните врати и накъсаните килими бяха резултат от опитите му да си направи устойчива на светкавици бърлога, където всички удобно да се настаним. А каква беше нашата награда? Карахме му се и го тъпчехме с транквиланти.

В къщата беше тъмно, климатиците, вентилаторите по таваните, телевизорите и няколко от електрическите ни уреди бяха изгърмели. Прекъсвачът за тока се беше стопил. Ясно беше, че ще направим някой електротехник много щастлив. Но бях жив, жив беше и моят верен другар. Джени и децата, натъпкани в безопасност в общата стая, дори не бяха разбрали, че до къщата е паднала мълния. Всички бяхме налице. Единствено това имаше значение. Издърпах Марли — кълбо от нерви, тежащо близо четиридесет и пет килограма, на скута си и се заклех пред него, че никога вече няма да пренебрегвам страха му от тази опасна природна сила.