Джон Гроган
Марли и аз (16)

Глава 15
Постродилен ултиматум

Тези дни би трябвало да бъдат най-щастливите в живота ни и в много отношения беше така. Имахме двама сина, единият вече прохождащ, другият току-що роден, със седемнадесет месеца разлика между тях. Те ни носеха огромна радост. Въпреки това депресията, обхванала Джени, докато бе прикована към леглото, все още не беше отминала. Една седмица беше добре и бодро се справяше с предизвикателствата, свързани с отговорността й за живота на две същества, които зависеха за всичко от нея. През следващата обаче внезапно рухваше и ставаше мрачна, обвита в някаква сива мъгла, която понякога не се вдигаше с дни. И двамата бяхме изтощени и недоспали. Патрик все още ни будеше най-малко веднъж всяка нощ, Конър се събуждаше много по-често и плачеше, докато не го нахраним и не сменим памперса му. Рядко се случваше да поспим два часа, без някой да ни събуди. В някои нощи бяхме като зомбита, разминавахме се мълчаливо с помътнели очи, Джени отиваше при едното бебе, а аз при другото. Ставахме в полунощ, в два, в три и половина и в пет. После изгряваше слънцето и с него идваше новият ден, носещ ни нова надежда и още умора, от която костите ни боляха, защото целият цикъл започваше отначало. От хола долиташе сладкият, весел и бодър глас на Патрик — „Мама! Тата! Духхха!“ — и колкото и да ни се искаше да не е така, знаехме, че това значи край на съня ни, или каквото ни беше останало от него, и начало на още един ден. Започнах да приготвям кафето по-силно и да ходя на работа с измачкана риза и вратовръзка, изцапана от повръщането на бебето. Една сутрин в редакцията забелязах, че една млада и привлекателна помощник редакторка ме гледа втренчено. Усмихнах й се поласкан. Хей, може вече да съм баща на две деца, но жените смятат, че все още не съм за изхвърляне. После тя каза:

— Знаеш ли, че имаш лепенка с динозавъра Барни на косата си?

Като капак на безсънните нощи и хаоса, в който се беше превърнал животът ни, страшно бяхме разтревожени за второто си бебе. Конър, роден с тегло под нормата, не задържаше приетата храна. Джени твърдо беше решила да го кърми, за да израсне здраво и силно дете, но той не по-малко твърдо беше решил да бойкотира усилията й. Тя му предлагаше гърдата си и той сучеше лакомо. След това с един бърз напън повръщаше всичко. Тя му даваше отново да суче, той се хранеше с апетит и после отново връщаше обратно съдържанието на стомаха си. Повръщаше на всеки час. При всяко следващо повръщане Джени обезумяваше все повече. Докторите му поставиха диагноза рефлукс и ни изпратиха при специалист, който даде успокоително на момченцето ни и вкара ендоскоп през гърлото му, за да изследва стомахчето. Впоследствие Конър се справи с болестта и навакса нужните килограми, но в продължение на цели четири месеца притеснението направо ни убиваше. Страхът, напрежението и чувството на безсилие подлудяваха Джени. Състоянието й се влошаваше от хроничния недостиг на сън, тъй като кърмеше бебето почти непрекъснато и после гледаше безпомощно как повръща млякото върху нея.

— Чувствам се толкова некадърна — често казваше тя. — Предполага се, че майките трябва да могат да осигуряват на бебетата си всичко, от което имат нужда.

Избухваше по най-дребен повод. Отворената врата на шкафа или трохичките по кухненския плот я изкарваха от равновесие.

Хубавото беше, че Джени никога не изливаше яда си на бебетата. Всъщност тя ги отглеждаше с почти маниакална грижа и търпение. Даваше всичко от себе си. Лошото беше, че насочи раздразнението и гнева си срещу мен и особено срещу Марли. Към него не проявяваше никаква търпимост. Беше му вдигнала мерника и непрекъснато му се караше. Всяко прегрешение, а те не бяха никак малко, тласкаше Джени все по-близо до нервния срив. Марли, който не си слагаше нищо на сърце, продължаваше с номерата и пакостите си с присъщата си жизнерадост. Купих един цъфтящ храст и го засадих в градината, за да ознаменувам раждането на Конър. Марли го изтръгна от корен още същия ден, сдъвка го и от него остана само някаква белезникава маса. Най-после успях да поправя скъсаната мрежа на верандата, но Марли, вече свикнал да използва дупката за кучешка врата, веднага я проби отново. Един ден изчезна някъде, и когато най-после се появи, носеше дамски бикини в зъбите си. Не искам да знам на кого бяха.

Въпреки предписаните успокоителни, с които Джени го тъпчеше все по-често, по-скоро заради себе си, отколкото заради него, с всеки изминал ден фобията на Марли към гръмотевици се засилваше и ставаше все по-налудничава. Изпадаше в паника, дори когато ръмеше. Ако си бяхме у дома, просто се свиваше до нас на кълбо, лигавеше се обилно поради нервното напрежение и изпоцапваше дрехите ни. Ако ни нямаше, търсеше сигурност по присъщия му ненормален начин, като дереше и дълбаеше вратите, стените и линолеума. Колкото повече поправях, толкова повече рушеше. Не можех да му насмогна. Бях бесен, но Джени беше бясна за двама. Затова започнах да го прикривам. Ако намерех сдъвкана обувка, книга или възглавница, скривах доказателствата за направената беля, преди да ги е намерила. Когато Марли вършееше из малката ни къща като слон в магазин за порцелан, аз вървях след него и оправях килимчетата, вдигах съборените масички за кафе, триех слюнките, които оставяше по стените. Преди Джени да ги открие, тичах да изчистя с прахосмукачката треските от гаража, посипали се, докато е дълбал пак вратата. Стоях до късно през нощта, оправях, чистех и търках, за да не види Джени на другата сутрин следите от покушенията му.

— За Бога, Марли, имаш ли предсмъртно желание? — казах му една вечер. Беше се настанил до мен, въртеше опашка и лижеше ухото ми, а аз бях коленичил и отстранявах щетите от последните му разрушения. — Крайно време е да престанеш.

В тази натегната атмосфера един ден се прибрах от работа, отворих предната врата и заварих Джени да налага Марли с юмруци. Крещеше неистово и сипеше удари по гърба, плешките и врата му, все едно биеше барабан.

— Защо? Защо правиш така? — крещеше тя. — Защо съсипваш всичко?

В този момент видях какво беше направил. Възглавницата на дивана беше разпрана, платът висеше на парцали и пълнежът беше измъкнат навън. Марли стоеше с наведена глава и разтворени крака, сякаш се мъчеше да устои на ураганен вятър. Не се опитваше да избяга или да се предпази, просто стоеше и поемаше ударите, без да хленчи или да се оплаква.

— Хей! Хей! Хей! — извиках аз и хванах китките й. — Хайде, спри! Спри!

Тя плачеше и се задъхваше.

— Спри! — повторих аз.

Застанах между нея и Марли и приближих лицето си до нейното. Не можех да я позная. Никога не бях виждал този поглед.

— Махни го оттук! — каза тя с равен глас, в който се усещаше болка. — Махни го веднага!

— Добре. Ще го изведа. Ти само се успокой.

— Махни го и го дръж далеч оттук! — повтаряше тя обезпокоително монотонно.

Отворих вратата и Марли излезе навън. Когато се обърнах да взема повода му от масата, Джени ми каза:

— Наистина искам да го махнеш. Не го искам тук. Искам да се махне завинаги.

— Хайде, хайде — казах аз. — Не говориш сериозно.

— Говоря съвсем сериозно. Писна ми от това куче. Дай го на някой или аз ще се изнеса.

Това не можеше да е истина. Тя го обичаше. Обожаваше го, въпреки дългия списък с недостатъци. Нервите й бяха опънати до краен предел. Щеше да премисли и да промени решението си. Сметнах, че е най-добре да я оставя да се успокои. Излязох, без да промълвя дума. В предния двор Марли препускаше наоколо, подскачаше във въздуха, щракаше с челюсти и се опитваше да измъкне повода от ръката ми. Беше си пак същото весело куче. Явно изобщо не се беше стреснал от изядения пердах. Сигурен бях, че от боя на Джени не го беше заболяло физически. Честно казано, бях го удрял много по-силно, когато понякога играта загрубяваше, но на него май не му пукаше. Една от характеристиките на лабрадора е, че понася болка — машина от мускули и сухожилия, която нищо не може да спре. Веднъж, докато миех колата на пътеката, той заклещи главата си в кофата със сапунена вода, хукна през тревата, без да вижда нищо, и се спря, чак когато се удари с всичка сила в циментовата стена. Това обаче не му направи особено впечатление. Но ако в яда си го плеснех с ръка по задницата или просто му говорех със сърдит глас, той се чувстваше дълбоко наранен. Беше чудно, че една дебела глава като неговата може да е толкова чувствителна. Джени не го беше наранила физически, нямаше нищо такова, болеше го от нанесената душевна рана. Поне за момента. Тя бе всичко за него, един от двамата му най-добри приятели в целия свят, а сега се беше обърнала срещу него. Тя беше неговата господарка, а той нейният верен другар. Щом Джени смяташе, че си заслужава пердаха, той щеше да го понесе. Марли далеч не беше съвършеното куче, но не можеше да се отрече, че е безкрайно предан. А сега аз трябваше да оправя някак нещата и всичко да тръгне постарому.

На улицата му закачих повода и казах:

— Седни!

Той седна. Издърпах задушаващия нашийник високо към гърлото му, както правех, когато отивахме на разходка. Преди да тръгнем го погалих по главата и намачках врата му. Той вдигна нос и ме погледна, изплезил език. Като че ли беше забравил случилото се с Джени. Надявах се и тя да го е забравила.

— Какво ще правя сега с тебе, глупчо? — попитах го аз.

Той подскочи като пружина и залепи езика си на устата ми.

Онази вечер с Марли навъртяхме доста километри. Когато накрая се прибрахме, той беше страшно уморен и готов да се свие кротко в ъгъла. Джени, настанила Конър в скута си, хранеше Патрик от бурканче с детска храна. Беше спокойна и като че ли беше се върнала към старото си аз. Отвързах Марли и той жадно пи вода, разплисквайки част от нея около купата си. Изтрих пода и хвърлих бегъл поглед на Джени. Тя седеше невъзмутимо. Може би ужасният момент беше преминал. Може би беше премислила. Може би се чувстваше неловко заради избухването си и търсеше думи да се извини. Но когато минах покрай нея с Марли, който ме следваше по петите, тя каза със спокоен, тих глас, без дори да ме погледне:

— Абсолютно сериозна съм. Искам да се махне оттук!

 

 

През следващите няколко дни повтаряше ултиматума достатъчно често, за да се убедя, че това не е празна заплаха. Не беше просто изпускане на парата, проблемът си оставаше неразрешен. Бях като болен. Може да звучи прекалено патетично, но между мен и Марли съществуваше душевна, мъжка връзка. Той беше почти неотлъчен мой другар, мой приятел. Беше недисциплиниран, непокорен, вироглав и политически некоректен свободен дух, какъвто винаги съм искал да бъда, но никога не намерих куража. Радвах се на безграничната му енергия и жизненост. Независимо колко сложен беше станал животът, той ми напомняше за простичките му удоволствия. Независимо от всичките ми задължения и отговорности, той ми помагаше да не забравям, че понякога си струва да пренебрегнеш някои от тях. В този свят, пълен с шефове и господари, той сам си беше господар. Душата ме болеше при мисълта да се разделя с него. Но сега имах две деца, за които да се тревожа, както и съпруга, от която всички имахме нужда. Семейството ми се крепеше на косъм. Ако залогът за оцеляването му беше раздялата с Марли, как бих могъл да не се съобразя с желанието на Джени?

Заех се да проуча как стоят нещата и дискретно подпитах приятели и колеги дали не биха се заинтересували от любвеобилен и жизнен двегодишен лабрадор. Разбрах чрез други хора, че един от съседите ни обожавал кучетата и не оставял куче в беда. За нещастие, репутацията на Марли си каза думата.

Всяка сутрин отварях вестника на страниците с обяви, като че ли можеше да стане някакво чудо и да намеря обява, която да гласи: „Търся преливащ от енергия, неподлежащ на контрол лабрадор с куп фобии. Ако е деструктивен, толкова по-добре. Готов съм да платя най-висока цена.“ Вместо това намирах купища обяви за млади кучета, които очевидно по някаква причина не се бяха сработили с господарите си. Много от тях бяха породисти и собствениците им бяха платили за тях по няколкостотин долара. Сега се предлагаха срещу минимална сума и дори без пари. Сред нежеланите кучета на първо място бяха мъжките лабрадори.

Почти всеки ден имаше такива обяви, едновременно тъжни и смешни. От позицията си на сведущ по въпроса, лесно разпознавах опитите да се замажат истинските причини, поради които тези кучета отново се предлагаха на пазара. Обявите бяха пълни със забавни евфемизми за поведението на кучетата, които много добре знаех какво означават. „Жизнено… обича хората… има нужда от голям двор… трябва му място, където да тича… енергично… буйно… много силно… единствено по рода си.“ Всичко това се свеждаше до едно: куче, чийто стопанин не е в състояние да го озапти. Куче, превърнало се в тежест. Куче, чийто стопанин е вдигнал ръце.

Част от мен се смееше с разбиране; опитите за заблуда в обявите бяха комични. Щом прочетях „безкрайно предано“ знаех, че човекът, който го продава, има предвид „хапе“. „Постоянен другар“ означаваше, че кучето има психически проблем и изпитва мъчителна тревога, когато стопаните му ги няма. А ако се представяше като „добър пазач“, можеше лесно да се предположи, че непрекъснато лае. Когато виждах думите „най-добро предложение“, знаех отлично, че отчаяният стопанин всъщност пита: „Колко искате да ви платя, за да ме отървете от това нещо?“ От друга страна ми ставаше тъжно до болка. Не бях човек, който се предава лесно и не вярвах, че Джени е вдигнала ръце. Ние не бяхме от хората, които разрешават проблемите си с подвеждащи обяви. Марли действително беше труден за гледане. Той нямаше нищо общо с достолепните кучета, с които и двамата бяхме отраснали. Имаше безброй лоши навици и поведението му беше под всякаква критика. Беше виновен по всички точки на обвинението. Вече не беше тромавото кутре, което бяхме довели у дома си преди две години. Но се стараеше по свой собствен, макар и неадекватен начин. Като негови стопани трябваше да се опитаме да моделираме поведението му според собствените си изисквания, но също така трябваше да се научим да го приемаме такъв, какъвто е. И не само да го приемаме, но и да уважаваме непобедимия му кучешки дух. Бяхме взели у дома си живо, дишащо същество, а не някаква модна вещ, която можем да сложим в ъгъла. За добро или зло той беше нашето куче. Беше част от семейството ни, и въпреки своите недостатъци, ни се отплащаше стократно за обичта ни към него. Преданост като неговата не можеше да се купи на никаква цена.

Не бях готов да се откажа от него.

Въпреки че продължавах да полагам не особено големи усилия да намеря за Марли нов дом, междувременно сериозно се заех с дресировката му. И макар мисията да изглеждаше невъзможна, твърдо бях решил да реабилитирам кучето и да докажа на Джени, че си струва да го задържим. Въпреки недоспиването, започнах да ставам в зори, слагах Патрик в количката и потегляхме към брега, където с Марли упражнявахме командите. Седни. На място. Легни. Редом. Повтаряхме ги отново и отново. Желанието ми да постигна успех беше примесено с отчаяние и Марли сякаш го усещаше. Залогът сега беше различен. Този път всичко беше истинско. За да не остана неразбран, неведнъж му повтарях без заобикалки: „Не си играем на шикалки, Марли. Положението е сериозно. Хайде пак.“ И отново упражнявахме командите, а помощникът ми Патрик пляскаше с ръце и викаше на големия си жълтеникав приятел: „Уади! Хеео!“

Когато повторно записах Марли в училището за послушание, той вече не се държеше като малолетен престъпник, както при първото ни идване тук. Все още се подвизаваше като див глиган, но този път знаеше, че аз съм шефът, а той — подчиненият. Този път не се втурваше към другите кучета (поне не толкова често), не препускаше по площадката, не се завираше в слабините на хората. По време на осемте ежеседмични занятия преминахме през командите на къс повод и той с радост — с огромна радост — ми съдействаше. На последната ни сбирка с инструкторката, спокойна жена, която беше пълна противоположност на мис Власт, ни посрещна с думите:

— Окей. Покажете ми какво сте научили.

Заповядах на Марли да седне и той елегантно седна на хълбоците си. Вдигнах задушаващата верига високо на гърлото му, дръпнах отривисто повода и му наредих да върви редом. Прекосихме паркинга и се върнахме обратно. През цялото време Марли вървеше до мен и рамото му докосваше прасеца ми, точно както пишеше в книгите. Отново му заповядах да седне, а аз стоях точно пред него с пръст, насочен към челото му.

— На място — казах спокойно аз и пуснах повода, след което отстъпих няколко крачки назад. Големите му кафяви очи не се откъсваха от мене, чакаше най-малкия знак да го освободя, но не мръдна от мястото си. Направих пълен кръг около него. Той трепереше от вълнение и се опита да извърти главата си на 180 градуса като Линда Блеър в „Заклинателят“, за да не ме изпусне от поглед, но остана на мястото си. Когато отново застанах пред него, щракнах с пръсти и извиках:

— Насам!

Той се втурна стремително към мен, като че ли атакуваше остров Иводжима^[1]. Инструкторката избухна в смях, а това беше добър знак. Обърнах се с гръб и се отдалечих на около десетина метра. Имах чувството, че очите му изгарят гърба ми, но успя да се сдържи и да не се хвърли към мен. Целият трепереше, когато се завъртях с лице към него. Вулканът щеше да изригне всеки миг. Заех боксьорска стойка с широко разтворени крака, за да го посрещна, и извиках:

— Марли… — Името му сякаш увисна във въздуха за момент. — Ела тук!

Той се втурна с всички сили към мене, а аз се стегнах, за да посрещна удара. В последния момент ловко отстъпих малко встрани с грацията на бикоборец, той прелетя във въздуха край мене, след това се върна обратно и ме бутна в гърба с муцуната си.

— Браво, Марли! — похвалих го аз и паднах на колене. — Добро момче, добро момче! Много добро момче!

Той танцуваше около мене, сякаш току-що бяхме покорили връх Еверест.

В края на вечерта инструкторката ни повика и ни връчи дипломата. Марли беше преминал основното обучение за послушание и беше седми по успех в класа. Какво от това, че кучетата в курса бяха само осем, при това осмото беше един психопатичен питбул, чиято цел, изглежда, беше да убие някой човек при първата удала му се възможност? Марли, моето непоправимо, неподлежащо на дресировка и недисциплинирано куче, завърши успешно училището. Бях толкова горд, че ми идваше да се разплача и щях да го направя, ако Марли не беше подскочил и не беше изял дипломата си на бърза ръка.

На път за вкъщи пеех с пълен глас: „Ние сме шампионите“. Марли, усетил радостта и гордостта ми, пъхна езика си в ухото ми. За пръв път не му обърнах внимание.

 

 

Имаше още една работа, която не бяхме свършили с Марли. Трябваше да го отуча от най-лошия му навик — да скача по хората. Нямаше значение дали е приятел или непознат, дете или възрастен, инкасатор или шофьор на пощенска кола. Марли поздравяваше всички по един и същи начин — втурваше се с пълна скорост към тях, пързаляше се по пода, подскачаше, поставяше предните си лапи на гърдите или раменете на човека и ближеше лицето му. Когато беше малко кученце, което ти се иска да гушнеш, това се приемаше с умиление, но когато Марли порасна, нещата вече не стояха така. Някои потърпевши изпадаха в ужас от нежеланото му ухажване. Събаряше деца, стряскаше гостите, цапаше ризите и блузите на приятелите ни и веднъж почти събори майка ми. Това на никого не се харесваше. Напразно се опитвах да го отуча да скача по хората, като използвах стандартните методи за възпитание. Нищо не се получаваше. Тогава един дългогодишен собственик на куче, към когото имах респект, ми даде следния съвет:

— Ако искаш да го отучиш от този навик, следващия път, когато скочи върху теб, блъсни го рязко с коляното си в гърдите.

— Не искам да го нараня — отвърнах аз.

— Няма да го нараниш. Няколко добри ръгания с коляното и ти гарантирам, че ще престане да скача.

Бяха трудни времена за взаимната ни любов. Марли трябваше да се поправи или да си върви. Прибирайки се от работа на следващата вечер, извиках от вратата:

— Дойдох си!

Както обикновено, Марли се спусна към вратата по дървения под, за да ме поздрави. Последните метри взе с пързаляне като по лед, после подскочи, за да забие лапи в гърдите ми и да олигави лицето ми. В момента, когато лапите му ме докоснаха, бързо свих крак и го блъснах с коляното си в гърдите. Той се задъха, тупна с четирите си крака на пода и ме погледна обидено, като се мъчеше да разбере какво ме е прихванало. През целия си живот беше скачал върху мене. Каква беше тази подла маневра?

На следващата вечер повторих наказанието. Той скочи, аз го блъснах с коляно, той падна на пода и се закашля. Беше ми криво, че постъпвам жестоко, но ако не исках да попадне в обявите за кучета, налагаше се да го накарам да разбере, че не трябва да скача.

— Съжалявам, приятел — казах аз и се наведох, за да може да ме близне. — За твое добро е!

Когато се прибрах на третата вечер, Марли се появи иззад ъгъла и както обикновено, се плъзна по пода с пълна скорост. Този път обаче промени обичайната си практика. Вместо да скочи, остана с лапи на земята и се бухна в коленете ми с главата напред, при което едва не ме събори. Приех това за победа.

— Ти успя, Марли! Успя! Добро момче! Не скочи!

Коленичих, за да ме оближе, без да рискува внезапен удар в гърдите. Бях впечатлен. Марли беше отстъпил пред силата на убеждението.

Все пак проблемът не беше напълно разрешен. Може и да се беше отучил да скача върху мен, но продължи да тероризира другите хора. Марли беше достатъчно умен, за да разбере, че единствено аз представлявам заплаха, и че може да скача безнаказано по другите представители на човешката раса. Трябваше да разгърна офанзивата си, затова вербувах мой добър приятел от работа, репортер на име Джим Толпин. Джим беше слабоват, добродушен и любезен човек, плешив и с очила. Точният човек, върху когото Марли веднага решаваше, че може да скочи без последствия. Един ден му разкрих плана си. Трябваше да дойде у дома след работа, да позвъни на звънеца и да влезе. Когато Марли скочеше върху него, за да го разцелува, той трябваше да повтори номера с коляното. „Не се притеснявай — наставлявах го аз. — Марли не разбира от любезности.“

Вечерта Джим позвъни на звънеца и застана на вратата. Марли, разбира се, захапа въдицата и хукна към него с развети уши. Скочи, за да се подпре на раменете му, но Джим, който беше взел думите ми присърце и явно притеснен да не се окаже твърде мек, му нанесе съкрушителен удар с коляното си в слънчевия сплит, като изкара всичкия му въздух. Чу се как Марли тупна на земята. Изстена високо, изблещи очи от изненада и се просна на пода.

— Господи, Джим — възкликнах аз. — Да не би да тренираш кунгфу?

— Нали ми каза, че трябва да го усети… — отвърна той.

И Марли наистина го усети. Той се изправи на крака, пое си дъх и поздрави Джим по начина, по който трябва да поздравява едно куче — на четирите си лапи. Ако можеше да говори, кълна се, че щеше да се признае за победен. Така или иначе, Марли никога вече не скачаше върху хората, поне не в мое присъствие, и не се наложи друг да го удря с коляно в гърдите или където и да е било.

 

 

Една сутрин, скоро след като Марли се отучи да скача, аз се събудих и видях, че жена ми е отново на себе си. Моята Джени, жената, която обичах, и която беше изчезнала за дълго в сивата мъгла, отново се върна при мен. Обхваналата я внезапно следродилна депресия също толкова внезапно беше изчезнала. Като че ли някой беше прогонил обсебилите я демони. Тях вече ги нямаше. Слава богу, бяха си отишли. Тя пак беше силна, в добро разположение на духа и не само се справяше като майка на две малки деца, а направо цъфтеше. Марли отново се радваше на благоразположението й. С бебетата в двете си ръце тя се навеждаше да го целуне. Хвърляше му пръчки и му правеше каши с мазнината, останала от пържените кюфтета. Танцуваше с него из стаята, когато от стереото се носеше хубава музика. Понякога през нощта, когато той беше спокоен, я намирах легнала на пода до него, положила глава във врата му. Предишната Джени се завърна. Слава богу, тя се завърна.