Джон Гроган
Марли и аз (12)

Глава 11
Какво ядеше Марли

Тази бременност беше различна. От спонтанния аборт извлякохме някои важни поуки и този път нямахме намерение да повтаряме грешките си. Първо, пазехме новината в строга тайна от деня, в който разбрахме за събитието. Освен лекарите и медицинските сестри, с които се консултираше Джени, никой, дори родителите ни, не бяха посветени в нея. Когато на гости ни идваха приятели, Джени пиеше гроздов сок от винена чаша, за да не предизвика подозрения. Освен че пазехме тайна, бяхме по-умерени в чувствата, които ни вълнуваха, дори когато бяхме сами. Започвахме всяко изречение с условна фраза, например „Ако всичко мине добре…“ и „Да приемем, че всичко мине добре.“ Сякаш самото споменаване на бременността можеше да ни донесе нещастие. Не смеехме да покажем радостта си, за да не предизвикаме дявола.

Прибрахме и заключихме всички пестициди и химикали за почистване. Не искахме случилото се да се повтори. Джени се убеди в естествените почистващи свойства на оцета, който можеше да разреши дори проблема с изсъхналите слюнки на Марли по стените. Установихме, че борната киселина — бял прах, който унищожава разни буболечки и в същото време е безвреден за хората — върши добра работа за премахване на бълхите от постелките му. Ако понякога се налагаше да го полеем с разтвор против бълхи, водехме го при професионалисти.

Всяка сутрин Джени ставаше в зори и извеждаше Марли на кратка разходка по брега. Когато се връщаха, донесли миризмата на соления океански въздух, аз тъкмо се пробуждах. Жена ми пращеше от здраве, освен в едно отношение. През повечето време непрекъснато й се повдигаше. Въпреки това не се оплакваше. Би могло да се каже, че приемаше всеки пристъп на гадене с радост, защото това беше знак, че с малкото същество в нея всичко е наред.

Така си и беше. Този път Еси взе видеокасетата ми и записа първия неясен и зърнест образ на нашето бебе. Чухме как бие сърчицето му и видяхме как пулсират четирите му мънички камери. Различихме очертанията на главичката и преброихме четирите му крайника. Д-р Шърман надникна в кабинета за ултразвук и потвърди, че всичко е наред. Погледна към Джени и попита гръмогласно:

— Защо плачеш, дете? Би трябвало да си щастлива.

Еси го перна с подложката за писане и го сгълча:

— Изчезвай и я остави на мира.

После завъртя очи към Джени, сякаш искаше да каже: „Мъже! Пълни невежи.“

Колкото до моето поведение към бременната ми съпруга, определението „невеж“ можеше да бъде отнесено и към мен. Осигурявах на Джени времето и свободата, от които имаше нужда, съчувствах й, когато й се гадеше и я болеше, опитвах се да крия гримасата си, когато настояваше да ми чете на глас от книгата си, Какво да очаква бременната жена. Когато коремът й започна да нараства, й правех комплименти от рода на „Изглеждаш страхотно. Наистина. Приличаш на малка крадла, напъхала баскетболна топка под ризата си“. Полагах всички усилия, за да търпя все по-странното й, ирационално поведение. Скоро с продавача в денонощния магазин станахме приятели, тъй като се отбивах по всяко време за сладолед, ябълки, целина или дъвки с различни аромати, за които изобщо не подозирах, че съществуват.

— Сигурен ли си, че е карамфил? — питах аз. — Тя каза, че трябва да е с карамфил.

Една вечер, когато Джени беше някъде в петия месец, й хрумна, че ни трябват бебешки чорапки. Е, със сигурност ще ни трябват, съгласих се аз, и ще се запасим с достатъчен брой, когато бебето се роди. Но тя нямаше предвид, че ще ни трябват тогава, искаше чорапките сега.

— Няма да имаме какво да му обуем, когато се приберем у дома от болницата — каза тя с треперещ глас.

Нямаше значение, че терминът й за раждане беше след четири месеца. Нямаше значение, че тогава температурата щеше да бъде 35 градуса. Нямаше значение, че дори невежа като мене знаеше, че при изписване от родилното отделение бебето ще бъде увито от главата до петите в одеалце.

— Хайде, скъпа — казах аз. — Бъди разумна. Неделя е, осем часа вечерта. Откъде да намеря бебешки чорапки?

— Трябват ни чорапки — повтори тя.

— Имаме толкова седмици да намерим чорапки — изтъкнах аз. — Дори месеци.

— Аз просто виждам тези мънички пръстчета — изхленчи тя.

Безсмислено беше да споря. Обикалях с колата, мърморейки недоволно, докато открих един отворен магазин от веригата „Кмарт“. Избрах чорапки във весели цветове, толкова абсурдно малки, че приличаха на кукленски. Когато се прибрах и ги изсипах от плика, Джени най-после се успокои. Вече имахме чорапки. И слава богу, успяхме да изкупим последните няколко чифта, преди да бъде изчерпан националният резерв от чорапки, което, без да се усетим, можеше да се случи всеки момент. Сега нямаше опасност крехките малки пръстчета на бебето да измръзнат. Най-после можехме да си легнем и да заспим спокойно.

 

 

С напредването на бременността напредваше и дресировката на Марли. Работех с него всеки ден и сега можех да забавлявам приятелите ни, като извикам „Ела“, при което той се пльосваше на пода с разперени лапи. Общо взето, изпълняваше тази команда (освен ако нещо не привлечеше вниманието му, например друго куче, котка, катерица, пеперуда, пощальон или носещи се по водата семена на плевели); подчиняваше се, когато му кажеш „седни“ (освен ако не изпитваше силно желание да стои прав); и ходеше редом (освен ако нямаше нещо, за което си струва да се задуши — вж. кучета, котки, катерици и прочее по-горе). Беше постигнал напредък, но не мога да кажа, че се превръщаше в спокойно и добре възпитано куче. Когато се навеждах над него и давах строги команди, той се подчиняваше, понякога дори с желание. Но по природа му беше заложено да си остане непоправим.

Проявяваше ненаситен апетит за манго — плодове, които падаха с дузини от дървото в задния ни двор. Всеки плод тежеше почти половин килограм, ако не и повече. Бяха толкова сладки, че можеше чак зъбите да те заболят. Марли се просваше на тревата с узряло манго, закрепено между предните му лапи, и остъргваше от кората месото на плода докрай. Държеше големите костилки в устата си като бонбони за смучене, и когато най-сетне ги изплюеше, изглеждаха така, сякаш са били почистени с киселина. В някои дни прекарваше там с часове, за да задоволи обзелата го мания за плодове и фибри.

Като при всеки, който яде твърде много плодове, консистенцията на изпражненията му започна да се променя. Скоро задният ни двор беше осеян с големи купчини ярко оцветени кучешки фъшкии. Това си имаше и добра страна, защото трябваше да си съвсем сляп, за да стъпиш неволно в някоя купчина ако, които в сезона на мангото бяха оранжеви като светлоотразителни пътни конуси.

Ядеше и други неща, които също намираха някакъв начин да излязат. Виждах доказателствата всяка сутрин, когато почиствах двора с лопатата. Тук намирах пластмасов войник играчка, там — гумено ластиче. В една купчина намирах разкривена капачка от бутилка за сода, а в друга — сдъвкан предпазител на химикалка. „Ето къде бил гребенът ми!“, възкликнах аз една сутрин.

Марли ядеше хавлиени кърпи за баня, гъби, чорапи, използвани носни кърпички. Особено си падаше по абсорбиращите кърпи за почистване, и когато впоследствие излизаха от другия край, те приличаха на малки сини флагчета, маркиращи всяка флуоресцентна оранжева планина.

Не всичко обаче излизаше отзад толкова лесно и Марли редовно повръщаше като закоравял булимик. От съседната стая чувахме едно силно гааааак, и когато отивахме при него, в локвата от полусмляно манго и кучешка храна се мъдреше поредната изчезнала домашна вещ. С присъщата си деликатност Марли избягваше да повръща на дървения под или линолеума в кухнята. Според него персийският ни килим беше по-подходящ за тази цел.

 

 

С Джени имахме глупостта да решим, че е хубаво да имаме куче, което можем да оставяме само у дома за кратки периоди от време. Да го затваряме в гаража всеки път, когато излизахме, беше започнало да ни дотяга и, както отбеляза Джени, „Какъв е смисълът да имаш куче, ако не те посреща на вратата, когато се прибираш?“ Знаехме прекрасно, че няма да посмеем да го оставим сам в къщата, ако се очаква буря. Оказа се, че въпреки кучешките успокоителни, Марли имаше достатъчно енергия да прокопае тунел до Китай. Но не ни се искаше при ясно и хубаво време да го заключваме в гаража всеки път, когато излизаме за малко.

Започнахме да го оставяме сам, когато притичвахме до магазина или се отбивахме при съседите. Понякога той се справяше чудесно и при завръщането си заварвахме къщата невредима. В такива дни забелязвахме черния му нос промушен през щорите на прозореца във всекидневната, откъдето гледаше, за да види кога ще се приберем. В други не се справяше много добре и обикновено разбирахме какво ни чака още преди да сме отворили вратата, защото го нямаше на прозореца и по всяка вероятност се криеше някъде.

Веднъж — тогава Джени беше в шестия месец — ни нямаше за по-малко от час и когато се върнахме, намерихме Марли под леглото. При неговия ръст положително беше видял доста зор да се напъха там, а по вида му можеше да се предположи, че току-що бе убил пощальона. Всичко в него издаваше, че е виновен. Къщата изглеждаше наред, но си знаехме, че крие някаква ужасна тайна и започнахме да обикаляме от стая в стая, като се опитвахме да разберем каква точно пакост е направил. След това забелязах, че липсва един от дунапренените уплътнители на една от стереоколоните. Търсихме го навсякъде, но от него нямаше и следа. На Марли за малко щеше да му се размине, ако на следващата сутрин, когато почиствах фъшкиите му, не бях открил неопровержимо доказателство за прегрешението му. Останки от уплътнителя на колоната се появяваха дни наред.

При следващото ни излизане Марли изгриза с хирургическа прецизност басовия високоговорител на същата колона. Колоната не беше съборена, стоеше си на мястото. Просто хартиеният конус на високоговорителя го нямаше, сякаш някой го беше изрязал с бръснач. После и другата колона беше сполетяна от същата съдба. В друг един случай, когато се върнахме у дома, установихме, че четирикракото ни столче вече е трикрако, при това нямаше никаква следа — нито една тресчица — от липсващия крак.

Убедени бяхме, че в Южна Флорида никога не вали сняг, но един ден отворихме външната врата и попаднахме в същинска снежна фъртуна във всекидневната. Във въздуха се носеше мек бял пух и бавно се стелеше по пода. При почти нулева видимост успяхме да различим Марли пред камината, наполовина заровен в една пряспа. Той ожесточено разтърсваше голяма пухена възглавница, все едно току-що беше убил щраус.

В повечето случаи приемахме философски пакостите му. Всеки собственик на куче знае, че ще се наложи да се прости с някои от тачените фамилни ценности. Само един-единствен път бях готов да го разпоря, за да си върна това, което ми принадлежеше по право.

Бях купил на Джени осемнадесеткаратово златно колие за рождения й ден. Верижката беше фина, с мъничка закопчалка, и тя си я сложи веднага. Но след няколко часа опипа шията си с ръка и изписка:

— Колието ми! Няма го!

Сигурно закопчалката се беше отворила или не е била затворена добре.

— Не се паникьосвай! — успокоих я аз. — Не сме излизали от дома. Трябва да е тука някъде.

Заехме се да тършуваме из къщата стая по стая. Докато търсехме, аз постепенно осъзнах, че Марли е по-неспокоен от обикновено. Изправих се и го погледнах. Той се гърчеше като стоножка. Като забеляза, че го гледам, започна бавно да отстъпва назад. О, не — помислих си аз — мамбото на Марли! Това можеше да означава само едно.

— Какво е това, което виси от устата му? — попита Джени с нарастваща паника.

Беше нещо тънко и фино. И златно.

— О, по дяволите! — изругах аз.

— Без резки движения! — разпореди тя съвсем тихо.

И двамата замръзнахме на място.

— Добре, момче, всичко е наред — опитвах се да го прикоткам аз, подобно на посредник от специален полицейски отряд, преговарящ за освобождаване на заложници. — Не ти се сърдим. Хайде, ела. Само ни върни колието.

С Джени инстинктивно му преградихме пътя от двете противоположни страни, пристъпвайки много бавно, все едно бяхме опасани със силно избухлив експлозив, който би могъл да се взриви само при едно погрешно движение.

— Спокойно, Марли — говореше му Джени с равен глас. Спокойно. Пусни верижката и никой няма да пострада.

Марли ни гледаше подозрително и въртеше глава ту към единия, ту към другия. Бяхме го приклещили, но той знаеше, че в него има нещо, което искаме. Усещах как преценява възможните ходове, може би се канеше да поиска откуп. Оставете ми в обикновен хартиен плик двеста кучешки бисквити, „Милк Боунс“, в противен случай никога няма да видите отново скъпоценното си колие.

— Пусни го, Марли — прошепнах аз и пристъпих още малко напред. Цялото му тяло започна да се върти наляво-надясно. Постепенно се приближавах към него. Джени го обходи във фланг, почти без той да се усети. Вече можехме да действаме. Спогледахме се и без думи се разбрахме какво да правим. Безброй пъти бяхме провеждали операция „Връщане на вещи“. Тя щеше да се хвърли към задницата му и да хване здраво задните му крака, за да не може да избяга. Аз щях да се спусна към главата му, да отворя устата му и да измъкна контрабандната стока. С малко късмет, всичко щеше да приключи за секунди. Това беше планът, но Марли усети какво става.

Бяхме на около половин метър от него. Кимнах на Джени и й казах беззвучно с устни:

— На три.

Но още преди да мръднем, Марли отметна глава назад и издаде силен мляскащ звук. Краят на верижката, който висеше от устата му, изчезна.

— Ще го изяде! — извика Джени.

Заедно се хвърлихме върху него, Джени сграбчи задните му крака, а аз стиснах в ключ главата му. Отворих със сила челюстите му и напъхах цялата си ръка в устата му чак до гърлото. Опипах всяка гънка и всяка кухина, но не намерих нищо.

— Закъсняхме — казах аз. — Глътнал го е.

Джени започна да го тупа по гърба, като крещеше:

— Изплюй го, дявол да те вземе!

Но нямаше никаква полза. В отговор се чу само едно шумно, доволно оригване.

Марли беше спечелил битката, но знаехме, че е въпрос на време да спечелим войната. Повикът на природата беше на наша страна. Рано или късно това, което беше влязло, трябваше да излезе. Колкото и неприятна да беше тази мисъл, бях сигурен, че ако ровя из фъшкиите му достатъчно дълго, щях да намеря колието. Ако беше, да речем, сребърна или позлатена верижка, изобщо нещо с по-малка стойност, погнусата ми щеше да надделее. Но колието беше от масивно злато и ми струваше сума пари. Гадост или не, трябваше да го направя.

И така, приготвих на Марли любимото му разхлабително — голяма купа с резени презряло манго — и се подготвих за дългото чакане. Три дни вървях неотлъчно след него всеки път, когато го пусках навън и с нетърпение чаках да се задействам с лопатата. Вместо да изхвърлям купчините фъшкии през оградата, аз внимателно изсипвах всяка от тях върху широка дъска, поставена на тревата, и ровех в нея с пръчка, като същевременно поливах вода с маркуча и отмивах постепенно остатъците от смляната храна, докато останат само подозрителните обекти. Чувствах се като златотърсач, който промива пясък в корито. Попадах на различни погълнати от Марли съкровища — от връзки за обувки до перце за китара. Но златното колие го нямаше. Къде беше, по дяволите? Не трябваше ли досега да се появи? Започнах да се питам дали не съм го пропуснал и водата да го е отнесла в тревата, където щеше да си остане завинаги. Но как бих могъл да пропусна петдесетсантиметрова златна верижка? Джени ме наблюдаваше от терасата с голям интерес. „Хей, златотърсача, откри ли нещо?“ — подвикваше тя.

На четвъртия ден постоянството ми беше възнаградено. Изгребах последната купчина, която беше направил Марли, и се заех с ежедневната си рутинна процедура. „Не мога да повярвам, че правя всичко това“, казах си наум и започнах да ровя и да поливам. Фъшкиите се отмиха и започнах да търся верижката. Почти се бях отказал, когато забелязах нещо необичайно — малка кафява бучка. Не беше толкова голяма, че да бъде липсващото бижу. Натиснах я с пръчката, която официално бях нарекъл „лайнобрък“, и я облях със силна струя вода от маркуча. Когато водата се оттече, видях нещо ярко да блести. Еврика! Бях намерил златото.

Верижката беше нагъната по невъзможен начин и изглеждаше много по-малка, отколкото можех да си представя. Като че ли някаква незнайна извънземна сила, навярно черна дупка, я беше погълнала в мистериозното си пространствено-времево измерение и след това я беше върнала обратно. Силната водна струя разхлаби стегнатото снопче, верижката започна да се разплита и накрая възстанови първоначалната си форма. Беше като нова. Не, всъщност беше още по-хубава. Върнах се в къщата, за да я покажа на Джени, която изпадна във възторг, въпреки странните й перипетии. И двамата се чудехме на ослепителния й блясък — блестеше много повече от преди. Киселините в стомаха на Марли бяха свършили удивителна работа. Не бях виждал толкова лъскаво злато преди.

— Господи! — подсвирнах аз. — Трябва да започнем бизнес за почистване на бижута.

— Ще спечелим купища пари от тузарките в Палм Бийч — съгласи се Джени.

— Да, дами — започнах да имитирам аз мазния глас на ловък търговец — патентът ни е абсолютна тайна и не се предлага в никое ателие! Чрез метода на Марли скъпоценните ви бижута ще придобият ослепителен блясък, какъвто дори не сте си представяли.

— В това има хляб, Гроган — каза Джени и отиде да дезинфекцира възвърнатия подарък за рождения й ден. Тя носи златното колие дълги години и всеки път, когато я погледнех, живо си спомнях кратката си и в крайна сметка успешна кариера на златотърсач. Аз и верният ми лайнобрък стигнахме далече, където никой не беше ходил преди. И никой не трябваше да ходи за в бъдеще.