Джил Шелдън
Лятото на огъня (7)

Глава шеста

Книгите се разлетяха наоколо. Писъкът замря в гърлото й, когато зърна за миг Ноа и само секунда след това той я притисна силно към себе си и залепи устните си към нейните. Ръцете й сграбчиха раменете му, търсейки опора. Беше загубила равновесие от сблъсъка с устременото му тяло.

Ани можеше да вкуси отчаянието и притеснеността му, примесени със страх. Обгърна го с ръце и го накара да повярва, че не би се откъснала от обятията му, ако той самият не го пожелаеше. Целувката му внезапно стана много по-нежна, смекчи леко прегръдката си, отпускайки напрегнатото си тяло. Облекчението му беше осезаемо. Устните му се откъснаха от нейните, само за да се впият, горещи и влажни, в чувствителната й шия.

Възбудата, която заля цялото й тяло, подкоси коленете й и я накара да потрепери. Разтърсващото усещане бе последвано от невероятното чувство на удовлетворение. Омагьосващата игра на чувствените му устни я изпълваше едновременно с величествена наслада и със страстно желание. Тя плъзна нетърпелива ръка под широката му тениската и почувства гладките, изпънати мускули на гърба му.

— Ноа — прошепна Ани. — Долу е…

— Шшт! — Жадните му устни отново се впиха в нейните. Ръцете му докосваха възбуждащо тялото й.

— Но, Ноа… — Гърбът й опря до стената. Пръстите му се вмъкнаха под ризата й. Тя затвори очи и простена, когато палците му започнаха да очертават бавни кръгове около зърната на гърдите й.

— О-о, господи!

Той се засмя тихо.

— Имаш ли изобщо представа как ми действаш? — попита той, и се притисна към нея.

Тя бе изгубила представа за нещата около себе си. Беше се отдала единствено на усещанията си. Не виждаше нищо, само водопада от звезди, който падаше пред очите й.

— Как… ти… — прошепна тя, докато огнените му устни оставяха горещи следи по шията й. — Ноа, просто… не… издържам!

Той я направи своя пленница, сграбчвайки я силно в прегръдките си, и устните му отново се впиха в нейните — нетърпеливи, търсещи — докато все пак тя разтвори уста, за да вкуси изцяло страстта му. Ани потръпна, когато той издаде нисък одобрителен стон, и се прилепи плътно до напрегнатото му, силно тяло. Някъде дълбоко в недрата на съзнанието си, тя внезапно си спомни за Розмари.

— Ноа, мисля…

— Не мисли! — заповяда той. Гласът му бе дрезгав и приглушен, превъзбуденото й въображение започна да рисува картини на дива, страстна любов. Толкова отдавна не бе чувствала неконтролируем копнеж по близостта на мъж и никога досега не бе изпитвала това завладяващо усещане, което караше тялото й да потръпва от удоволствие. Чувството бе непознато, екзотично и тя изобщо не искаше да го спира.

И все пак не й се искаше да е просто поредното момиче на тенисиста Тейлър. Искаше да бъде нещо повече, нещо много по-различно. Мисълта за това й подейства като чаша ледена вода в лицето. Отблъсна го с ръце. Той отпусна прегръдката си, сведе глава и я погледна с трескави очи.

— Аз… Изобщо не искам да започвам някаква си припряна връзчица с теб — каза тя колебливо. Не можа да повярва, че този треперещ глас, който бе изрекъл думите, беше всъщност нейният.

Ноа въздъхна дълбоко и отпусна ръце. Телата им все още се докосваха.

— Добре.

Ани почувства мъчително липсата на топлите му ръце около себе си.

— И не искам нещата да излизат от контрол точно тук, в коридора. Правим го твърде бързо.

— Ани — промълви той тихо. — Познавали сме се почти през целия си живот — каквото и да правим, то не би могло да бъде достатъчно бързо. А и с теб не бих могъл да имам някаква си връзчица — с теб е много по-различно. Ти означаваш страшно много за мен и мисля, че добре го знаеш.

— Ти ме отбягваше…

— Не ми се искаше да те желая, не и по този начин, но — виждаш — не мога да се сдържа. Не мога да спра да мисля за теб. Не мога да спра да те виждам в мислите си и да те желая.

Сладостните му думи и омагьосващите му очи разтопиха цялата й решителност.

— Розмари е долу в кухнята — каза тя глупаво. Чувстваше се някак странно вцепенена.

Ноа се взря в нея, очите бяха осветени от някаква внезапна веселост. Протегна ръка и докосна бузата й с дългите си, красиви пръсти.

— Ани — промълви, прикривайки една въздишка. Пристъпи към нея и погали с палеца си долната й устна, предизвиквайки леко присвиване в стомаха й. — Нещата между нас се развиват по своя собствена воля. Аз се опитах да ги контролирам, но не успях. Желая те, копнея за теб. Сънувам те. Мечтая да ти отдам цялата си любов, както един мъж би обичал една жена…

Тялото й потрепери от усещането за мъчително очакване.

— Да, Ани — продължи той, беше останал без дъх. — Ще го направя. Ние ще го направим. Обещавам ти. — Спря отново и докосна с устни челото й, карайки мускулите на стомаха й да се стегнат. — И когато го направим, няма да е прибързано, няма да бъде припряно и със сигурност няма да бъде в този тъмен коридор, и то точно когато майка ми е долу!

Повдигна с пръсти брадичката й и нейните очи се потопиха в неговите.

— Ще бъде на някое топло и меко място. Някъде, където ще мога да те докосвам така, както бих искал да те докосвам и където ще мога да целуна всеки сантиметър от невероятното ти, нежно тяло. Искам да те държа трепереща в ръцете си и да чувствам дългите ти крака обвити около мен. Искам да те виждам очакваща, да чувам приглушените ти стенания и учестеното ти дишане и да знам, че всичко това е само и единствено мое.

Устните му погалиха нейните веднъж, още веднъж и след това той се изпъна и отстъпи назад. Тя остана така, загледана в него, подпирайки се на стената. Бе успял да я прелъсти, да я накара де се превърне в напрегнато кълбо от страстни желания, при това само с думите си.

— И — продължи той, като присви очи — никога вече не идвай тук през нощта!

Чувствителността й моментално се смени с остър гняв и гласът й стана леден:

— Моля?

— Опасно е, Ани!

— Никога — каза тя ядосано. Беше се откъснала от стената и изпънатият й показалец се беше забил в гърдите му. — Никога не ми нареждай какво да правя!

— Имам си причини за това!

Тя се изсмя късо и го погледна учудено.

— Имаш ли изобщо представа, колко… колко надуто звучиш?

— А ти имаш ли представа колко си твърдоглава? Не — отвърна той, клатейки глава пред начупената й физиономия. — Очевидно нямаш никаква представа. Хайде, тогава! — Той я сграбчи за ръцете, и започна да я бута към стълбите.

Ани се опита да се възпротиви, забивайки пети в пода. Мразеше да я манипулират! Но Ноа продължи безпощадно да я придвижва напред, без изобщо да обръща внимание на протестите й.

— Престани! — изкрещя тя, когато вече бе стъпила на първото стъпало. — Къде си ме понесъл?

— Някъде, където бих могъл да ти покажа колко дебелоглава и…

— Ноа!

Той въздъхна и отпусна хватката на китките й.

— Да отидем да вземем Розмари. — И като разбра, че тя отново се кани да се възпротиви, продължи: — Трябва да поговорим, Ани. Освен това искам да ти покажа нещо — нещо, което наистина трябва да видиш. — Хвърли й мрачен поглед и попита: — Ще ми се довериш ли?

Искаше й се да се изсмее. Та нали въпросът не беше в нейното доверие и никога не бе бил! Той винаги го бе имал. Тя бе тази, която искаше неговото доверие, жадуваше го толкова силно, че просто не би могла да бъде щастлива, ако не успееше да го получи.

— Да — прошепна тя. — Вярвам ти!

— Тогава ела! — Пусна я, слезе още едно стъпало по-надолу и се вгледа в нея. Беше оставил избора изцяло в нейни ръце.

Ани не се поколеба нито за миг. Пристъпи към него и пое протегнатата му ръка. Той стоеше две стъпала под нея и така двамата бяха еднакво високи. Това й хареса и тя се усмихна. Но после забеляза изражението на лицето му. Само за миг устните му се изкривиха в усмивка и очите му блеснаха, но веднага след това светлината изчезна от лицето му. Ани стоеше така, взирайки се в очите му. Чудеше се какви ли мисли ги бяха помрачили така внезапно. Усмивката й се бе стопила.

Никой не бе успявал да я вбеси и едновременно да я възбуди така, както го бе направил Ноа.

— Ани — прошепна той и стисна нежно пръстите й. — Искам да те целуна отново.

Тя остана безмълвна.

— Кажи ми да се махна, Ани. Кажи ми, че не искаш да те целувам. Кажи ми отново, че избързваме!

Единственото, което успя да направи бе да поклати глава.

Той обви топлата си, силна ръка около кръста й и я пренесе през двете стъпала, които ги разделяха, за да я почувства до себе си.

— Нищо не казваш.

— Не — едва доловимо прошепна тя, и се хвърли на врата му, притискайки се силно към желаното тяло.

Той простена и зарови лицето си в косите й.

— Не трябва да е така! — промълви той, и дъхът му спря, когато тя леко захапа ухото му. — Кажи ми, че не трябва да е така. Кажи ми, че не може да желая толкова отчаяно устните ти!

Ани знаеше, че Розмари би могла да се качи по стълбите и да ги види всеки миг, но нямаше сили да се помръдне от мястото си.

— Искам да ме целунеш — най-после го каза.

Той се отмести, за да погледне в очите й. Наведе се към нея, целуна я бързо и напрегнато и отново се дръпна назад. По лицето му бе изписано пълно блаженство.

— Не знам как е за теб — каза той и я погали по бузата, — но мен направо ме подлудяваш.

Не знаеше какво да му отговори, но беше щастлива да знае, че и той се чувства по този начин, защото самата тя изпитваше нещо подобно. Той я поведе надолу по стълбите. Откриха Розмари в кухнята. Изглеждаше истински щастлива — подреждаше нещата в кашоните и си тананикаше нещо весело.

— Ноа! — усмихна се весело тя. — Не съм чула кога си дошъл. — Спря се за миг и хвърли подозрителен поглед първо към него, а след това към Ани.

Ани запристъпва неспокойно от крак на крак. Дали устните й бяха все още влажни, или пък червенината по бузите й я бе издала? Каквото и да беше, Ани разбра, че не са успели да скрият нищо от острия поглед на старата жена.

— Открих нещо — каза Ноа. Очевидно изобщо не забелязваше любопитството в очите на майка си. — Много е важно!

— И какво е то? — попита Розмари, изтривайки ръцете си в кърпата.

— Видеокамера.

На Ани изобщо не й хареса напрегнатото му изражение, нито пък странния пламък в очите му.

— Онази, за която ми каза и преди?

Той кимна. Не беше ли съжаление това, което изразяваше погледът му? Съжаление, примесено с гняв?

— В нея има касета — каза, докато затваряше прозореца на кухнята, който Розмари бе отворила. Когато се увери, че е затворен добре, той съпроводи двете жени до задната врата и нея заключи също толкова внимателно. Те стояха в задния двор и го наблюдаваха, докато се занимаваше с ключа. Ани се чувстваше все по-напрегната. Ноа очевидно бе притеснен, но от какво?

— Ноа, какво става? — попита го тихо. Предчувстваше, че отговорът няма да й хареса. — Какъв е проблемът с видеокамерата?

Той се бърна към нея и отвърна, подбирайки думите си много внимателно:

— Мисля… мисля, че ще е по-добре да ти покажа всичко. Да вървим!

Той тръгна през двора. Стомахът на Ани се бе свил и нещо в нея се бе преобърнало. Не можеше да остави нещата така.

— Да не би да има нещо общо с пожара?

Ноа изобщо не я погледна, нито си направи труда да й отговори.

— Ноа! — настоя Розмари. Налагаше й се да полага усилия, за да върви в крак с тях. — Каква е загадката?

Той позабави крачка и я хвана за ръка, за да прекосят заедно влажната поляна.

— Първо ще те заведем вкъщи и след това с Ани ще се върнем. Ти си изморена.

— О, не. Изобщо не си го помисляй, Ноа Тейлър! — отвърна Розмари ядосано. — Аз искам да знам какво става тук!

— Розмари, моля те. Направи го заради мен! Все още има някои неща, които искам да си изясня. Ще ти разкажа всичко утре сутринта. Става ли?

Старата жена го пронизваше с поглед и Ани можеше да се закълне, че Розмари ще откаже. Но след това изведнъж изражението й се смекчи и очите й се изпълниха с разбиране.

— Щом така искаш…

Той й се усмихна нежно.

— Благодаря ти.

Тримата продължиха пътя си през ливадата. Вървяха и вяло коментираха пожара и видеокамерата, която бе намерил. Никой от тях не забеляза тъмната мъжка фигура, която ги наблюдаваше. Нито пък някой видя отчаяната омраза, която струеше от очите му.

Двамата придружиха старата жена до голямата къща и след като се увериха, че е на сигурно място, се запътиха обратно към неговото жилище. Любопитството караше младата жена да бърза — той все още не й бе казал какво бе заснето на касетата.

— Ще ми кажеш ли все пак? — попита тя.

— По-добре ще е да ти покажа.

Думите му предизвикаха сладостни мисли в съзнанието й, но тя добре знаеше, че бяха изречени без скрити помисли. И все пак се поколеба, преди да прекрачи прага на къщичката му, но съумя да прикрие несигурността си с една ослепителна усмивка. „Не съм готова за… това“ — каза си тя отчаяно. Мислеше си, че е, когато той бе отнел разсъдъка й с целувките си, но сега се почувства изведнъж страшно нервна. Нещата между тях бяха станали твърде важни за нея, за да прибързва. Сега й се струваше, че бе напълно права, когато му бе казала, че го правят твърде бързо. Трябваше да поуспокои нещата, или поне така й се струваше. Тя вдигна глава и срещна очите му, които я изучаваха. Изразът на лицето му бе нежен.

— Не се каня да те прелъстявам. Или поне не тази нощ.

— Е, вече се чувствам много по-добре — промълви тя. Чувстваше се странно разочарована, което бе смешно, защото точно тя бе настоявала да не избързват. — Къде е касетата?

— Ами касета… — прекъсна го отекнал силен изстрел навън. — Какво по… — Ноа погледна през прозореца.

— Това май звучеше като пистолет, а? — попита Ани. В гласа й се долавяше страх.

— Да — отвърна той кратко, и със замах отвори вратата. — Може би.

— Къде отиваш? — В гласа й вече ясно личеше паника.

— Стой тук!

— Да бе — промърмори Ани, и надзърна през прозореца. Видя го да се отдалечава бързо през парка. След миг вървеше безмълвна по стъпките му.

Ноа можеше да се закълне, че изстрелът дойде откъм къщата на Ани. Но сградата бе празна и наоколо нямаше никой. Улицата бе тъмна, не се виждаше никаква светлинка в съседните къщи.

Кожата му настръхна и тялото му някак се скова. Усещаше, че някой го наблюдава. Внимателно се върна обратно по стъпките си — покрай къщата и през поляната към парка. Стъпваше леко и безшумно, движенията му бяха бавни и точно премерени. Направи още една крачка и след това светкавично се хвърли наляво, към сянката на едно дърво, правейки невероятен скок, за да се стовари върху фигурата, която го наблюдаваше от тъмното.

Чу сподавения й вик на изненада, и променил внезапно намеренията си, се извъртя във въздуха, така че когато се приземи, Ани се оказа върху него. Силен гняв накара кръвта му да кипне и изобщо не обърна внимание на острата болка, която прободе коляното му. Грубо събори Ани от себе си и се изправи.

— Какво, по дяволите, си мислиш, че правиш? — прошепна той разярен.

Ани вдигна поглед към него. Смехът в очите й бързо угасна, когато видя гневното изражение на лицето му.

— За кого ме взе?

Ноа протегна ръка и я вдигна на крака. Хвана я яростно за раменете и я разтърси силно.

— Помислих си — просъска той, опитвайки се да пренебрегне непоносимата болка, която се врязваше в коляното му, — че може да си човекът с пистолета. Помислих си, че може да си подпалвачът, който без малко не превърна къщата ти в купчина пепел. Помислих си, че може да си онази откачалка, която преобърна жилището ти наопаки!

Тя пребледня при последните му думи, но той бе толкова ядосан, че отново я разтърси силно.

— Казах ти да стоиш в проклетата къщичка…

— Съжалявам — прошепна тя. Ръцете й бяха отпуснати до тялото й.

— Можеше… — Той я дръпна, и я притисна към себе си.

Ръцете й се обвиха около кръста му.

— Можех какво?

За момент Ноа се поколеба. Не искаше да изрича на глас мислите си. Искаше да каже: „Можеше да те убият, както убиха Джес“, но вместо това промълви:

— Можеше да ме послушаш.

Той я освободи от прегръдката си и отстъпи назад. Постара се да сложи безизразна маска на лицето си.

— Казах, че съжалявам! — Очите й бяха огромни и ядосани.

— Забрави! — отвърна той кратко. Обърна се настрана и изпъшка тежко. Коляното го болеше непоносимо. Опита се да върви, но още на първата крачка се строполи на земята.

— Ноа!

Някъде от мъгливите предели, на границата между разсъдъка и безсъзнанието, Ноа се взираше в Ани. На устните му бяха замрели гневните слова, които щеше да й наговори. Чу се само още една тежка въздишка. Зад гърба й, през парка, отвъд Тейлър Хаус, някъде в края на имението, където бяха седемте къщички, в небето се издигаше гъст облак черен дим.

 

 

Ани се вмъкна крадешком в голямата къща и после в стаята, където спеше Ноа. Слънцето още не беше изгряло, но да заспи й беше невъзможно, особено след пожара в една от къщичките миналата нощ. На подноса в ръцете си носеше най-доброто, което можеше да сготви за закуска — кафе и препечени филийки.

Когато чу да се отваря вратата, Ноа внимателно седна в леглото. Опита се неуспешно да прикрие потреперването си, когато сви нараненото коляно. Ани пък се опита да скрие реакцията си, колко зашеметяващо възбуждащ изглеждаше той, разрошен и все още не съвсем събуден. Разбърканата кестенява коса и леко подпухналото лице придаваха на външния му вид някаква неподправеност, дори небрежност, но така всъщност Ноа изглеждаше още по-привлекателен. Дори по-млад. Но за това голяма роля играеше и голото му до кръста тяло. Ани никога не бе виждала по-мощни гърди от неговите. Струваше й доста усилия да вдигне поглед, за да срещне очите му.

Клепките й тежаха заради малкото сън, който с големи мъки бе успяла да си извоюва тази нощ. Имаше страшно главоболие, което не даваше никакви признаци, че ще спре. Доста непохватно постави подноса на ниската масичка до леглото.

— Как се чувстваш.

— Е, не съм на смъртно легло. Поне все още — промърмори той, и протегна нетърпеливо ръка към чашата с кафе.

Ани стоеше до леглото, нервно чупеше ръце и не знаеше какво да му каже.

Това му се стори доста нехарактерно за нея и той вдигна сънливите си очи към нея.

— Е, какво?

Малко й оставаше да се хвърли на леглото до него, да се свие на кълбо и да плаче докато изплаче цялата мъка, която й се бе насъбрала. Той понасяше страхотна болка — това тя виждаше и разбираше от помръкналите му очи и голямото усилие, което полагаше всеки път, когато трябваше да помръдне крака си. Вината за това бе твърде тежка за нея. Тя приседна до него, гледаше го право в очите.

— Толкова съжалявам, Ноа — прошепна тя и грабна ръцете му в своите. — Моля те, повярвай ми!

Той повдигна вежди и остротата изчезна от чертите на лицето му.

— Съжаляваш?

Тя кимна. Отчаяно искаше той да й прости. Вече не можеше да понася тежестта на угризенията и болката, която й причиняваше вината й.

— Ако не бях те последвала миналата нощ, ако те бях послушала и…

— За бога, Ани! Ако не ме беше последвала миналата нощ… — Спря за миг, гласът му се бе снижил до дрезгав шепот. Ноа стисна ръката й. Само тембърът на гласа му и настойчивостта в тихите му думи успокояваха болката и страданието й. — Ако ме бе послушала, щеше да попаднеш в огъня като в капан и аз щях да съм човекът, измъчван от безполезни самообвинения.

— Но коляното ти…

— Коляното ми беше повредено на тенис корта. Снощи просто пробудих старата травма, това е всичко. След няколко дни ще съм толкова добре, колкото бях вчера, ако това изобщо има някакво значение.

Той сви рамене безразлично, сякаш тежките думи, които бе изрекъл бяха безсмислени. Но това, което премълча, говореше много повече от всичко, което бе казал.

— Липсват ти, а? — попита тя несигурно. — Състезанията?

— Да — призна той. — Липсва ми играта в шампионатите и то повече отколкото съм си представял някога. — Вдигна очи към нея и й се усмихна — една от неговите редки, омагьосващи усмивки, които стопляха душата й. — Но изобщо не ми липсват пътуванията, дърдоренето на идиотщини пред репортерите, вечното дебнене и прецакване или пък отвратителното и безцеремонно незачитане на правото ми на личен живот. — Разроши косата й небрежно. — Така че не ме съжалявай, аз не го правя.

— Добре — съгласи се тя, като стисна ръката му. Почувства се щастлива, поне за миг. — Миналата нощ…

— Всичко е било нагласено.

Нагласено? Тя погледна към него, в главата й се въртеше вихрушка от мисли.

— Какво е причинило пожара? — Беше прекарала цялата безсънна нощ в опити да измисли някаква причината — та нали се бяха отдалечили само за няколко минути! После Рос бе дошъл и двамата с Ноа разговаряха дълго, но никой от тях не сметна за необходимо да й каже каквото и да било.

Ноа с видимо удоволствие отпи голяма глътка от кафето и погледна скептично твърде препечените филийки.

— Това закуска ли е?

— Ноа — настоя тя. Беше разбрала тактиката му.

— Аз в момента раста — оплака се той, потривайки гладкия си, стегнат корем. — С това изобщо не можеш да ме нахраниш!

— Кажи ми! — скръцна със зъби Ани.

Той въздъхна, отхапа уморено от филията и каза:

— Спомняш ли си изстрела, който чухме?

— Да.

— Бил е примамка. Целта е била да ни изведе от моята къщичка, за да я подпали. Примамката си свърши работата, при това дяволски добре!

— Но… защо?

Той пусна филийката в чинията.

— Страхувах се, че ще попиташ точно това. — Избърса прегорелите трохички от ръцете си. — Е, добре. Но помни, че съм човек на легло, а ти не би искала да нараниш…

— Ноа!

— По някакъв начин нашият подпалвач е разбрал, че притежавам доказателство, свързано с пожара във вашата къща.

Трябваха й няколко секунди, за да осъзнае какво означаваха думите му.

— Доказателство? Имал си доказателство?!

— Да, имах, но изобщо не го осъзнавах, до вчера. Във видеокамерата, която намерих, имаше касета със запис на пожара във вашата къща. На записа също се чуваше гласът на някакъв откаченяк, който описваше колко прекрасен и възбуждащ е огънят и колко много му се иска да си седи така и да гледа горящата къща завинаги. Ако бяхме разпознали гласа, това щеше да е достатъчно да го тикнем зад решетките за доста дълго време.

— Разпознали? — попита едва чуто. — И касетата изгоря в пожара?

— Да — отвърна той мрачно. — Както почти всичко останало.

— О, толкова съжалявам! — каза тя тихо. — Знам колко е ужасно да изгубиш нещата си в огъня.

— Не съм изгубил нищо, което не бих могъл да си купя отново. — Той рязко сви рамене и това я накара отново да обгърне с поглед голото му, загоряло тяло.

След пожара от къщичката му бяха останали обгорелите стени. Със сигурност беше изгубил много.

— Ами дрехите, картините… другите неща?

— Ани — настоя той. — Тези неща нямат значение.

Ноа докосна ръката й с устни. Очите му бяха огрети от странна светлина. Той целуваше пръстите й нежно и жестът бе толкова затрогващ, че тя не можа да сдържи сълзите си. Начинът, по който я погледна, я накара да се чувства по-значима и по-ценена от всякога.

— Господи, Ани! Не знам какво щях да правя ако беше попаднала в този пожар, така че никога не ме карай да узнавам!

Той вдигна ръката й, след това я потри в бузата си. Небрежно наболата му тридневна брада я погъделичка.

— Не бих го понесъл ако…

— Ако какво? — настоя тя, тъй като той замълча.

Красивите му очи изглеждаха неспокойни, самотни, празни.

— Последният ми истински приятел беше Джес. Нямаше да го понеса, ако и ти ме бе напуснала, при това по същия мъчителен начин!

Думите не можеха да изразят това, което почувства при това негово признание. Тя стоеше до него и го наблюдаваше. И в следващия миг, типично в свой стил, Ноа с един замах срина атмосферата на този трогателен момент.

— Направо изглеждаш ужасно, Левърти — каза той, и хвърли бърз поглед на смачканата й коса, изморените очи и почти изтощената физиономия. — Защо не дремнеш малко?

Тя стисна зъби. Стана й се запъти към вратата.

— Тук има място! — извика той след нея, потупвайки с ръка мястото до себе си в широкото легло.

— Ухапи ме, Скелет!

— С удоволствие!

Ноа направо бе успял да я вбеси, и въпреки това тя се върна в своята къщичка. И за пръв път, откакто се помнеше, успя да се успокои дотолкова, че да заспи през деня.

Но само след около час се събуди изпотена, задъхана и ужасена. Страшният кошмар на бавна и мъчителна смърт в непоносимите, ярки и горещи пламъци, я преследва до края на деня.

 

 

Изминаха няколко дни преди нещата да се поуспокоят.

Ани махна един паднал пред очите й кичур коса с насапунисаните си ръце и отново ги пъхна във водата. Естествено миялната машина на Тейлър Хаус бе избрала възможно най-неподходящия момент да се развали. Не стига, че Ноа беше вързан за леглото, заради коляното си, Розмари беше болна и не достигаше персонал, а сега и това. „Не е честно“ — помисли си тя. Просто най-лошото бе, че тя ужасно мразеше да мие чинии.

— Ето и последните, Ани — каза Мартин, и домъкна още един поднос, претрупан с последната част от мръсните чинии, останали от обяда. — Ед избра чудно време, да си вземе отпуска, а?

Ед бе заминал в деня преди пожара и сега, без него и Ноа, направо бяха загубени. Розмари се бе върнала отново в своя призрачен цвят и на Ани просто й се бе наложило да се заеме с кухнята.

Това изобщо нямаше да представлява трудност, ако не беше това малко, незначително проблемче — тя все още не можеше да готви. Последните два дни бяха карали на сандвичи и юфка за закуска и обяд, а на вечеря снощи ядоха пица, но изобщо не можеше да се очаква, че момчетата ще се хванат на този номер още веднъж.

Преследвана от тежката си вина, Ани пусна поредната чиния във водата, наказвайки я заради собствените си прегрешения. В съзнанието й постоянно се въртяха спомени от онази нощ — как бе помогнала на Ноа да прекосят парка, как се бе обадила на пожарната, как бе стояла безпомощна край горящата къщичка. Но най-ужасен от всички бе споменът за коляното на Ноа и за болката, която бе изписана на лицето му.

И виновникът за това страдание бе тя!

Е, да, той й бе казал да не се тревожи заради него. Беше приела това и не се самообвиняваше. Но изобщо не можеше да забрави, че всъщност пагубният гняв на откачения подпалвач не бе насочен срещу Ноа или Тейлър Хаус. Беше убедена, че ако не беше касетата със записа на пожара в нейната къща, изобщо нямаше да се стигне до тук. Тя бе навлякла всички тези неприятности на Ноа. И въпреки че него изобщо не го бе грижа за парите, които щеше да похарчи за възстановяването на къщата и останалите неща, изгорели в пожара, нея този проблем истински я тормозеше. Никой не знаеше по-добре от нея, че парите не растат по дърветата. Без значение колко пари имаше, все пак не бе честно, че той ще трябва да плаща заради нея.

Беше го виждала само веднъж от онази сутрин, когато му бе занесла трогателната закуска и той едва не се бе задавил с изгорелите филии. Бяха се срещнали на полянката над скалите. Тя правеше снимки на брега — нещо, което винаги я правеше жизнерадостна. Смеховете и крясъците я бяха довели до малкото волейболно игрище, на което момчетата играеха някакъв мач, а Ноа, чието коляно все още бе превързано, стоеше отстрани и се държеше като истински треньор.

Ани инстинктивно вдигна фотоапарата и започна да снима играта. Беше омагьосана от еуфорията, изписана по детските лица. След миг Розмари се появи отнякъде и застана до нея. Момчетата така бяха погълнати от играта, че изобщо не забелязваха двете жени, които ги наблюдаваха.

— Погледни ги! — каза Розмари с ироничен укор в гласа. — До един се нуждаят от подстригване, включително и безстрашният им предводител! — Тя погледна към Ноа, чиято коса бе достатъчно дълга, за да може да се връзва на опашка, и въздъхна. — Те всички искат да приличат на него, нали разбираш.

Ани изучаваше съсредоточено лицето на Ноа през лещите на обектива, докато нагласяше апарата към силната слънчева светлина.

— Биха могли да правят много по-лоши неща.

Розмари се усмихна гордо — истинска майчинска усмивка.

— Да, знам.

В този момент Ноа отстъпи реферското си място от средната линия на игрището, обърна се и едва тогава очите му срещнаха погледа на Ани. Тя бързо щракна няколко пъти изражението му, което се бе променило само за няколко секунди от весело и безгрижно, през изненадано, след това само за миг радостно, преди да се намръщи ядосано при вида на фотоапарата. Въздъхна и спря да снима. Нищо не можеше да притесни човек по-бързо от един обектив.

В момента, в който сне фотоапарата от очите си, изражението му отново се промени и погледите им се кръстосаха. За Ани всичко наоколо престана да съществува, освен Ноа и пламтящите му, хипнотизиращи очи. Мартин му изкрещя нещо, което тя не чу, и устните му се изкривиха в самоиронична усмивка. Ноа й обърна гръб и се върна към играта, без да каже дума.

А сега тя бе заробена в кухнята и й предстоеше да сготви вечеря за двадесет и пет души!

— Господи! — прошепна тя, докато паниката бързо започна да завладява мислите й. — Може пък някой китайски ресторант да успее да…

— Ани — извика Мартин. Той стоеше пред отворения хладилник и изглаждаше доста разтревожен. — Преди да замине, Ед извади това месо от камерата, за да се размразява. Струва ми се, че ако не се наготви в най-скоро време, просто ще се развали.

Ани се вгледа в нервното лице на Мартин. През последните няколко дни бе забелязала, че той изобщо не може да търпи хвърлянето на храна. Това изобщо не беше чудно, като се има предвид от какъв свят бе дошъл. Беше преживявал някак от ядене до ядене и изобщо никога не бе сигурен кога ще е следващото. Беше се чувствал истински късметлия, ако можеше да хапне поне веднъж на ден.

— Не се притеснявай — каза тя с престорена бодрост. — Тази вечер ще го сготвя на вечеря.

Лицето му моментално светна.

— Е, по-добре да започнеш веднага, защото месото е доста. Ще отнеме часове, не мислиш ли?

— Ъ… да. — Ани спря горещата вода и си избърса ръцете. — Няма проблем.

Тя самоуверено отиде до шкафа с тенджерите и тиганите и започна да рови в него, сякаш търсеше подходящия съд.

— Трябва ли ти помощ? — попита Мартин.

Ани го погледна през рамо.

— Знаеш ли всъщност как се прави? — попита тя с надежда.

— Ами… не — призна той и се намръщи леко. — Но ми се струва, че просто трябва да го сложиш в някоя тенджера и това е всичко.

— Звучи доста лесно, нали? — отвърна тя, беше пъхнала отново глава в шкафа, за да прикрие паниката си. Определено готвенето не беше нейната стихия. Изведнъж се учуди как бе живяла толкова дълго, при това сама, без да научи поне някои основни умения и все пак жестоката истина бе, че единственото, което можеше да прави, бе да свари яйце. Тя грабна наслуки една тенджера и я измъкна от шкафа.

— Не мисля, че тази е достатъчно голяма — отсече Мартин, и енергично поклати глава. — Няма ли нещо по-голямо?

— Какво ще кажеш за тази? — държеше в ръце огромен дълбок тиган.

— Струва ми се, че един касерол ще свърши по-добра работа във фурната от този тиган.

Ани направо подскочи и се завъртя на пети при звука на този до болка познат глас. Ноа стоеше в рамката на вратата, лицето му бе озарено от широка, леко подигравателна усмивка, която накара Ани моментално да заеме отбранителна позиция и да наостри вниманието си — той не се развеселяваше лесно, а явно тук нещо му доставяше наистина голямо удоволствие.

— Така и така си станал — каза тя бавно, като се опитваше да не обръща внимание на възбудата, която изпита при вида на зашеметяващата му усмивка — защо не се заемеш тук?

— Ноа — каза Мартин, с видимо облекчение. — Ти нали знаеш…

— Ей, хора. — Ноа прекъсна Мартин с дълъг, предупредителен поглед. — Като гледам, вие се справяте направо чудесно! — Погледна Ани и се усмихна отново. — Май се канеше да покажеш на Мартин как да приготви месото?

— Точно така.

„По дяволите“ — изруга наум. Нямаше надежда за помощ. Той вероятно не знаеше да готви повече от нея.

— Предлагаш касерол, така ли, Скелет?

— Да — отвърна той, и устните му се изкривиха подозрително.

— Добре тогава! — Тя измъкна от шкафа широка, плитка тава и се обърна отново към него. Ноа започна да кашля, сякаш се бе задавил.

Момчето изтича до него и започна да го тупа по гърба, като го гледаше уплашено.

— Ноа?

— Добре съм, добре съм — каза със странен глас. — Наистина — погледна към Ани и тя можеше да се закълне, че очите му се смееха.

Тя повдигна вежди и се вгледа в него недоверчиво.

— Подай ми месото, Мартин!

Двамата го сложиха в тигана и се спогледаха въпросително.

— Ще махнеш ли найлона от него? — попита момчето.

Ани изобщо нямаше представа, а очевидно и Мартин не знаеше. Той грабна кутията с брашното и надникна вътре.

— Не трябва ли брашно?

Нещата вървяха все по-зле.

— Не, не мисля…

Тя отново погледна Ноа, който се бе привел и се тресеше от смях.

— Ноа! — извика тя, и той се изпъна. Нещо го бе развеселило толкова много, че по лицето му се стичаха сълзи от смях. Първата й мисъл беше, че за пръв път го вижда толкова безгрижен и щастлив. Но следващото нещо, за което си помисли, направо смрази кръвта й, той се смееше на нея.

— Ти, гадно…

— Внимавай! — прекъсна я той, бършейки сълзите си. Беше вдигнал едната си ръка, сякаш за да я възпре. — Имай предвид, че тук има едно силно впечатлително момче — успя да каже той, и отново се запревива от смях. Подпря се на стената, държейки се за стомаха. — Господи. Ани! Тиган… найлон… брашно… — Думите му отново бяха погълнати от пристъп на неконтролируем смях.

Тя стоеше така и чувстваше гнева и унижението, които я заливаха.

— Значи си знаел през цялото време как се прави?!

— Да-а — подсмръкна той, и въздъхна. На лицето му се мъдреше все още онази глупава усмивка, която предизвикваше Ани да го цапардоса с нещо.

— Той е велик готвач — добави Мартин в негова защита. — Трябва някой път да вкусиш фантастичните му закуски!

— Така ли? — Очите й бяха присвити и гледаха заплашително Ноа. — Значи го бива в готвенето? И особено със закуските?

— Дори е по-добър от Ед! — рече Мартин уверено. — Но не можем да кажем това на Ед, защото ще си отиде.

— Хммм… — промърмори Ани замислено. Спомни си за онази трогателна закусчица, която му бе занесла и й се прииска да потъне в земята.

— Ани — каза той. Гласът му звучеше предупредително.

— Познавам това „Хммм“. Същият звук, който издаваше винаги, преди да се опиташ да си отмъстиш на мен или на Джес за някое измислено прегрешение. Мисля…

— Не се безпокой, Ноа. Вече пораснах. — Тя заобиколи барплота в средата на кухнята, фиксирайки усмивката си върху него. — Между другото, вече не преглъщам обидите — а си връщам! — Пъхна ръката си в брашното и хвърли една шепа към Ноа, оцапвайки лицето и гърдите му.

Той реагира по комичен начин. Първо, очите му се разшириха, след това бавно погледна надолу към черната си тениска, цялата покрита с брашно. После пипна лицето си с пръсти и те също станаха бели.

Мартин зяпна от изненада и започна да се смее, но след погледа, който Ноа му хвърли, утихна.

— Аз, ъ-ъ-ъ… трябва да вървя. — Момчето изхвърча от стаята.

Ноа се усмихна дяволито, докато се приближаваше към Ани и тя моментално осъзна, че е пропуснала да осигури бягството си. Младата жена се обърна, долепяйки бедрото си към барплота.

— Ноа — каза задъхано, докато се опитваше да не се разсмее на пораженията, които беше нанесла върху лицето и тениската му. — Коляното ти. Бъди внимателен.

— Коляното ми — отвърна й той спокойно, пристъпвайки напред — е много добре днес, благодаря.

Ани бързо отстъпи, така че масата да остане между тях, но съвсем определено подцени възможностите на противника си. С едно внезапно движение той загреба шепа брашно и посягайки с дългата си ръка, сграбчи Ани за тениската.

Оставаше единствено неприятният избор или да се отдръпне назад и да се прости с тениската си, или да остане на мястото си и да моли за милост. Не направи нито едното, нито другото.

Грабна високата чаша с лимонада, която стоеше на масата между тях и плисна съдържанието й, заедно с леда, в лицето му. Застина на мястото си ужасена в мига, в който той плъзна яростния си поглед върху нея. В следващите десет безкрайни секунди Ноа не помръдваше, дори не потрепваше, докато ледената течност се стичаше по гърдите и краката му. След това дръпна тениската й силно и младата жена нямаше друг избор, освен да се подчини. След като я придърпа покрай масата и я доведе пред себе си, Ноа пусна шепата брашно в пазвата й. Вдигна лимонадата на Мартин, гледайки Ани с тънка, гадна усмивчица. Бавно изля течността в деколтето й, като внимателно наблюдаваше как първо, тънкият памук се напоява, а след това и кожата й се мокри.

Ани задържа дъха си, докато студената лимонада се разля по гърдите й. Той хвана здраво ръцете й, за да предотврати отмъщението й и очите им се срещнаха. Веселото настроение го беше напуснало. Очите му бяха тъмни и гневни и той със злорадо задоволство наблюдаваше, как тънката тениска залепва за влажната й кожа. Ани се паникьоса, защото позна този поглед. Ноа се канеше да я целуне. И ако го направеше, тя щеше да се превърне в локвичка разтопено желе — там, върху кухненския под. Сърцето й биеше лудо. Навсякъде, където се спираше погледът му, кожата й изгаряше. Усети трепета на тялото си и разбра, че ако всичко това не спреше веднага, само след секунди щеше да е негова покорна пленница.

— Недей — промълви тя, отдръпвайки главата си назад.

Ръцете му стегнаха хватката, а устните му се приближиха към нейните.

— Първия път ти ме помоли да те целуна — припомни й той нежно. — А втория път не успя да се насладиш докрай.

— Значи не мога да избягам от това, което съм направила, така ли? — измърмори тя, свеждайки поглед. Устните му се изкривиха, тя ги погледна, след това отново върна погледа си върху очите му и почувства приятната отпуснатост, която започна да я завладява.

— Така изглежда. — Разхлаби хватката си, и се опита да приближи мокрото й тяло до своето. — Хайде, Ани. Така трябва, усещам го!

Тя пое дълбоко дъх, което не беше лесно, като се има предвид колко студено й беше, и каза:

— На плажа можех само да се досещам как бих се чувствала, ако те целуна.

— А сега знаеш ли?

Гласът му беше нежен и дрезгав. Тя искаше да се отдаде на това, би било толкова лесно да го направи, но въпреки това не се приближи към него. Той все още не й се доверяваше — или не искаше да го направи. А тя искаше нещо повече, отколкото би й дала една страстна връзка с него. Щеше да стане трудно, още по-трудно, да го напусне, когато дойдеше времето за това. Ако се съгласеше на по-малко от неговата стопроцентова любов, това би я убило.

Любов.

Тази мисъл я замая.

Тъй като тя не отговори на въпроса му как се е чувствала, когато я бе целунал, Ноа се усмихна скромно:

— И беше толкова ужасно, че…

— Не — опита да се засмее, клатейки глава. Това я накара да се опомни. — Не беше ужасно като цяло… но след това, знаеш какво стана.

— Да — каза той тихо, привличайки я към себе си, така че тя се разтрепери.

— А освен това — тя продължи, като подпря главата си на мокрите му гърди — онзи ден на плажа ти не искаше да ме целунеш. Не можем да забравим това.

— А — каза той, хващайки главата й в ръцете си, така че тя се взря в неговите изумителни очи. В тях танцуваха златни отблясъци. — Но това беше преди.

— Преди?

— Преди да разбера какво е това.

Той наведе устните си до нейните.

— Хм.

Ноа вдигна глава. Очите му бяха пълни с раздразнение. Той тихо изруга и Ани обърна главата си, телата им бяха все така прилепени.

На вратата бяха застанали Мартин, Джери и още три момчета, които се блъскаха, за да зърнат своя скъпоценен водач Ноа в капана на една, какъв ужас, жена.

Усещайки нежеланието на Ноа да я пусне, Ани пристъпи назад и се усмихна широко на момчетата.

— Пропуснахте страхотен бой с храна, момчета, но повярвайте ми — тя се засмя, и пристъпи към тях, — аз спечелих.

— Това не е вярно — каза Ноа безстрастно, навеждайки се, за да вдигне пластмасовата чаша от лимонадата на Мартин. — Но един джентълмен никога не спори с дама.

Момчетата се изкикотиха и погледнаха към Ноа одобрително, така че Ани извъртя очи.

— О, моля те, да не би да очакваш от нас да повярваме, че ти си джентълмен.

Той вдигна вежди и обхвана с поглед цялото й тяло, спирайки се на дългите й набрашнени крака, залепналата тениска и изчервеното й лице. Това я накара да задържи дъха си.

„Мили боже“, помисли си тя. Когато той я оглеждаше така, тя не можеше да помръдне. Така че направи нещо, което вече й ставаше навик да прави, когато мислите и сърцето й се биеха ожесточено с обърканите й чувства към него. Тя избяга — колкото можеше по-бързо.