Джил Шелдън
Лятото на огъня (5)

Глава четвърта

— По дяволите! — измърмори Ноа, сграбчвайки ръката на Ани, преди тя да е влязла в спалнята. — Иди в голямата къща и повикай полиция.

Избута я зад гърба си, а самият той влезе в спалнята, за да се увери, че няма никой друг, освен тях. Бяха сами, но къщичката приличаше на бедствена зона. Дрехите на Ани бяха извадени от малкия гардероб, матракът беше обърнат, шкафовете — изпразнени.

— По дяволите! — просъска той отново. Кръвта му замръзна в жилите, само при мисълта какво би могло да й се случи, ако бе останала тук сама.

— Какво предполагаш, че е търсил? — попита тихо зад гърба му тя.

Ноа изруга отново.

— Помолих те да се обадиш на полицията.

— Не ме помоли, а ми заповяда.

Младият мъж затвори очи и стисна върха на носа си с два пръста, броейки до десет наум. Когато се успокои, я погледна.

— Би ли се обадила на полицията? — Спря за момент. — Моля.

— Не.

За бога, дразнеше го.

— И защо, мътните да те вземат?

Тя вирна брадичката си, а златните й коси се разлюляха около лицето й.

— Не искам да те оставям сам.

Той се изсмя.

— Какво смяташ да правиш — да ме пазиш?

Очите й проблеснаха заплашително.

— Няма смисъл — продължи той, все още забавлявайки се. — Сами сме. Заедно с бъркотията, Левърти. Исусе!

— Бих могла да го ударя по главата… или нещо друго — промърмори тя, оглеждайки стаята. — Много усърден тип, а?

— Имаше ли нещо ценно тук?

Ани заклати отрицателно глава, но изведнъж спря. Гледайки покрусено, тя отиде в спалнята. Най-горното чекмедже на скрина беше открехнато, но тя го издърпа докрай. Прокара ръка по вътрешността му, стенейки.

— О, не! Само не обецата! — Тя вдигна измъчените си очи към него. — Обецата на мама я няма!

Моментът не беше подходящ да й напомня, че я бе предупредил да заключи чекмеджето.

— Защо беше една?

— Това бе всичко, което имах. Донесох я тук, за да мога да си я гледам… — Тя отпусна лицето си в ръце и той повече не можеше да понася гледката. Отиде до нея и обви с ръце треперещото й тяло. Душата му се изпълни с ярост и му беше трудно да говори спокойно, но тя се нуждаеше, точно от това, така че трябваше да го направи.

— Ще намерим обецата на майка ти, Ани — обеща той, подпирайки брадичката си на главата й. Оглеждаше хаоса около тях. — Ще я намерим и ще открием кой е направил това.

Чудеше се, както и тя, как точно този взлом, пожарът преди няколко дни и бомбата, убила близките й, са свързани помежду си.

Яростта изчезна така бързо, както се бе появила и мястото й бе заето от всепроникващ страх — страх за живота на Ани.

 

 

Рос беше изумен. Стоеше в средата на разхвърляната къщичка, той гледаше неловко ту Ани, ту Ноа.

— Полицията току-що си тръгна — каза младият мъж, очаквайки Рос да каже нещо. Да каже, примерно, че не е било нужно да викат полицията, защото той се занимава със случая, да каже, че подпалвачът е бил заловен преди малко, просто да каже нещо, което ще накара Ноа да не се тревожи повече за безопасността на Ани.

— Това е… лудост! — промълви най-накрая инспектора. — Какво предполагате, че е търсил?

Той погледна към дъщеря си и в този момент Ноа би се заклел, че тя се смути. Ако ситуацията не беше толкова безнадеждно неконтролируема, той би се забавлявал.

— Ани? — попита Рос, приближавайки се към нея.

— Бях взела една от обеците на мама — отвърна тя внимателно, загледана в краката си. — Взех я от къщата, когато преглеждах нещата й, това ми напомни за нея и как изглеждаше последната вечер… преди бала ми. Тя беше толкова красива онази вечер, толкова развълнувана, толкова щастлива… тя се гордееше с мен. — Ани преглътна на сухо, без да поглежда към никой от мъжете. — Просто я пуснах в джоба си, Рос, и я донесох тук, макар че Ноа ме предупреди, че това не е най-сигурното място за нея. Аз просто исках да имам нещо от мама близо до мен… и сега обецата я няма.

Тя покри лицето си с ръце и Ноа сви юмруци в джобовете си, пожелавайки си само една минута с този, който им бе причинил това. Всеки път, когато виждаше Ани в такова състояние, частица от него умираше.

— Просто исках част от нея — каза Ани, вдигайки помръкналото си, нещастно лице към баща си. — И сега тя изчезна завинаги. Толкова съжалявам, Рос. Аз…

Ноа не можеше да понесе спокойно отчаянието й. Пристъпи към Ани, протягайки ръце към нея, но инспекторът го изпревари и притисна младата жена в прегръдките си.

— Шшш — произнесе той с дрезгав глас. — Не се самообвинявай.

— Просто няма никаква логика — промълви тя. — От полицията казаха, че просто нямат за какво да се хванат.

— Сигурно ще се свържат с теб — обърна се Ноа към Рос, изучавайки измъченото му лице. Не можеше да се отърси от внезапно обзелото го чувство, че възрастният мъж крие нещо от тях. — Имаш ли да им кажеш нещо?

— Не, за съжаление. — Погледите на двамата се кръстосаха над главата на Ани и тенисистът разбра в този миг, че каквото й да криеше Рос, правеше го само за доброто на дъщеря си. Ледени тръпки полазиха по гърба му при тази мисъл.

Рос поклати мрачно глава.

— Но преди отново да се е случило нещо подобно, ще имам какво да им кажа. Мога да ви обещая. — Той притисна Ани до себе си. — Не искам някой да те нарани. Няма да позволя да ти се случи нещо лошо. Кълна се — отстъпи назад, като я държеше за раменете. — Не можеш да останеш тук. Не си в безопасност.

— Взели са каквото им е трябвало — каза тя с отпаднал глас. — Сега съм в пълна безопасност.

Рос погледна към Ноа и младият мъж усети почти физически неодобрението в очите му. Мръщейки се изненадано, каза:

— Тук е толкова безопасно, колкото и във вашата къща.

Рос погледна през отворената врата на спалнята, спирайки погледа си върху тясното легло.

— Не е вярно!

Ани се отдръпна и се опита да подреди косата си с ръце.

— Рос. — В напрегнатия й глас се долавяха предупредителни нотки. — Добре съм си тук. Вече го обсъждахме.

Те се гледаха продължително, казвайки с очи онова, което не бяха доизрекли.

Ноа не знаеше да се засмее или да се обиди на това, че инспекторът бе предположил, че двамата с Ани бяха спали заедно. Неодобрението на възрастния мъж го подразни, но още повече го ядоса фактът, че и сам си бе мислил често за това.

— Е, така или иначе, идеята не ми харесва — каза Рос навъсено. — Вече никога няма да се почувстваш като у дома си.

— Ти също — отвърна нежно Ани и го прегърна.

— Ще мога — възпротиви й се. — Само да приключа с проклетото разследване.

— Вината не е твоя, Рос — изглеждаше направо изтощена.

— Но е моя работа да не позволя това да се случи отново. — Той сведе очи към момичето в ръцете си. — И да те запазя невредима, Ани. Ще го направя. Кълна се.

Тенисистът наблюдаваше прегърнатите баща и дъщеря, молейки се на бога, че Рос ще успее. Защото, за разлика от него, Ноа беше убеден, че тя е в опасност и ще продължава да бъде, докато подпалвачът бе на свобода, независимо какво правеха, за да я предпазят.

 

 

Два дни по-късно, Ани стоеше коленичила в градината на Розмари. Бе заровила ръце в тъмната, влажна пръст. Толкова обичаше да чувства хладната земя между пръстите си, че бе предпочела да не слага ръкавици. Тези два дни прекара доста време в поливане, в грижа за зреещите плодове и зеленчуци и в борба с плевелите. Възрастната жена бе права — градината беше страшно занемарена, но Ани изпитваше огромно удоволствие да вижда как всичко се променя в резултат само на неколкодневни внимателни грижи. Тя истински обичаше градинарството. Някога то бе нейна страст, но начинът й на живот през последните десет години я бе откъснал от него.

Живот като нейния правеше трудно запазването на каквото и да било — растения, домашни любимци… приятели и любовници. Тя въздъхна.

Преди десет години бе избягала от Сан Райо, убедена, че никога повече няма да допусне да заобича или да се привърже към някого. И все пак знаеше, че ще й е много лесно да се върне отново към този начин на живот — в града, в който бе израснала, заобиколена от хора, които познава и обича. Би могла да си има градина, да бъде с приятелите и семейството си… Но можеше ли да го направи наистина?

Можеше ли да забрави дотолкова, че да заобича отново и… след това вероятно да изгуби тази любов?

Тя впи пръсти в рохкавата земя и безмилостно изскубна туфа плевели. Работата в градината й помагаше да избяга от натрапчивите спомени за смъртта на роднините й, които продължаваха да я измъчват, да забрави поне за момент своето невероятно спасение от горящата къща и факта, не някой бе преобърнал жилището й в търсене на дявол знае какво.

Както и самата тя предполагаше, полицията не откри нищо. Никакви отпечатъци, никакъв мотив, никакви улики. Казаха, че вероятно е било някое от момчетата на Ноа, но тя не можеше да го повярва. Бе се срещала с всяко от тях и знаеше, че това предположение е напълно безпочвено.

Ако можеше да поспи малко, може би щеше да се почувства по-добре. Но й бяха отнели дори тази възможност. Тежките й мисли не биха й позволили да се отдаде на толкова желания здрав, възстановителен сън. Събитията бяха свързани помежду си — беше убедена в това.

Ал — един от служителите към Тейлър Хаус — премина покрай градината, влачейки за ръцете две момчета. Всяко от тях носеше тенис ракета под мишница и бяха с доволно ухилени лица.

— Бихме го — заявиха гордо те, докато минаваха покрай нея.

Ал, който не беше на повече от двадесет и пет, сви рамене и повдигна вежди.

— Е, да — каза той. — Бихте ме само, защото се възползвахте от това, че съм по-стар.

Тя се засмя угрижено, въпреки че мъничка болка трепна в сърцето й. Децата започваха да я опознават, а и тя тях. Харесваше ги. Колкото по-дълго останеше, толкова по-трудно щеше да й бъде да си тръгне. Трябваше да се качи на самолета и да замине още сега, но не можеше. Мислеше си, че не може да допусне Рос сам да оправя бъркотията в къщата, че не може да остави градината на Розмари недооправена, но знаеше, че това са само извинения. Трябваше да бъде честна със себе си. Не можеше да си тръгне, преди да е разбрала какво всъщност става тук, не само във връзка с пожара.

А и Ноа бе не по-малък проблем.

Тя стоеше така, разваляйки маникюра си в пръстта. Всеки ден, малко по малко, тя почистваше и подреждаше своя роден дом вместо баща си, който нямаше време или желание за това. Всеки ден, малко по малко, тя отдаваше частица от сърцето си на Тейлър Хаус, на палавите и жизнерадостни деца и на техния мистериозен наставник — Ноа Тейлър.

Парченце кал хвръкна от пръстите й и се залепи на късите й панталони. Тя погледна изцапаното място и въздъхна. „По дяволите“ — изруга наум. Уменията й с прането бяха точно толкова оскъдни, колкото и кулинарните й способности, така че Ани с ужас си помисли, че никога няма да успее да махне петното. Май щеше да се наложи да пообиколи магазините.

Изведнъж долови някакъв шум по пътеката зад нея и вдигна глава. Видя Розмари, усмихната лъчезарно и по-възбудена и развълнувана от всякога. Ноа стоеше до нея — хладен и дистанциран както винаги, сложил на лицето си обичайната очарователно смразяваща маска. Само очите му проблеснаха за миг нежно и престанаха да бъдат надменни. Отчаяно й се прииска тя да бе причината за това.

— Направо невероятно! — Старата жена стисна ръцете си една в друга, задъхвайки се от вълнение. Тя се обърна към Ноа и го хвана за лакътя. — Ето, виждаш ли? Така трябва да изглежда градината!

— Розмари — въздъхна Ноа. — Не мога да разбера защо просто не купуваме проклетите зеленчуци?

— Защото — отвърна тя ликуващо — вече не е необходимо. Вече си имаме Ани!

Ани се размърда неспокойно. Беше й неудобно да стои на колене. Пък и двамата се бяха приближили и тя се оказа с лице директно срещу неговия корем. Разбирайки очевидните недостатъци на раболепната й и освен това несъмнено еротична поза, Ани се изправи.

Беше абсолютно безполезно да отрича, че чувствата, които бе изпитвала към Ноа в детството си, се бяха възродили. Вече бе сигурна в това и, което бе по-лошо, те бяха толкова силни и болезнени, както някога. Особено откакто бе разбрала, че вече порасналият приятел имаше толкова намерение да направи нещо по въпроса, колкото и малкият от детските си години бе имал.

Опита се да си спомни кога за последен път бе привлечена толкова неустоимо от мъж, но не можа. Връзките й бяха толкова смайващо малко, че вероятно можеха да се преброят на пръстите на едната ръка. Всъщност през последните няколко години се бе отказала напълно от опитите да намери задоволителна комбинация между работата и отношенията си с някого.

Изобщо не й помагаше да знае, че Ноа също чувства привличането. Не можеше да си представи причината, която го караше да се държи настрана, да се бори с почти непреодолимото страстно желание. Но каквато и да бе тя, бе достатъчно силна и го бе заставила да избягва Ани напълно през последните няколко дни. Единствено гордостта й я бе спряла да потърси близостта му.

Опитвайки се да избягва загадъчните му очи, Ани се усмихна на възрастната жена.

— Много се радвам, че ти харесва, но скоро ще се наложи да ви напусна.

Ани чувстваше тъмните любопитни очи на Ноа, които я пробождаха почти осезаемо. Но той замълча.

— Значи скоро ще си тръгваш? — попита Розмари. Гласът й бе изпълнен с дълбоко разочарование.

— Когато свърша с оправянето на къщата — отвърна Ани. — Ще ми отнеме най-много още седмица.

— О, но ти трябва да останеш за бала! — настоя Розмари твърдо. — Нали си спомняш, че всяка година организираме благотворителен бал. — Тя хвърли бърз, изпълнен с неодобрение поглед към Ноа и след това отново се вгледа решително в нея. — Предполагам, че е забравил да ти каже!

Той се размърда и Ани можеше да се закълне, че изглеждаше смутен. Тя се загледа в него с удивление — стана й приятно, че твърдият Ноа Тейлър се бе притеснил.

— В интерес на истината, права си. Кога е балът?

— След две седмици, в събота. — Лицето на Розмари светна радостно. — Хайде, опитай се да дойдеш. Както знаеш, тържеството е най-голямото събитие в годината за Тейлър Хаус. — Старата жена хвърли бърз поглед към късите панталонки на Ани. — И, освен това е официално.

Ноа отново се размърда и Ани веднага долови неподражаемата закачливост в тона му.

— Скъпа Розмари, тактичността ти е като на слон в стъкларски магазин. Повярвай ми — Ани много добре знае как да се облича!

Предизвикателният му и подигравателен поглед срещна очите на младата жена и тя се разсмя. Беше сигурна, че и двамата в този момент си бяха помислили за жълтата рокличка.

— Тогава може и да остана — съгласи се тя.

— Значи се уговорихме! — каза облекчено старата жена. — Така ми се искаше Ноа да има с кого да отиде на бала. Той не си е уговарял среща, откакто се раздели с онази глупава жена, която той наричаше своя годеница, преди няколко години и хората започнаха да се питат, да не би да е… — тя понижи гласа си до заговорнически шепот — да не би да е… Е, знаеш какво.

Ани се сдържа да не се изкикоти, което й коства големи усилия, особено усещайки намръщения поглед на Ноа върху себе си.

— Разбирам.

— Розмари! — каза Ноа предупредително с глас, който би накарал повечето хора да потреперят, но старата жена не му обърна никакво внимание.

— Значи ще дойдеш? С Ноа? — попита Розмари с надежда, грабвайки мръсната ръка на Ани.

Нещо потрепна в нея — внезапно желание да бъде лекомислена, непреодолима нужда да се впусне в нещо, различно от обичайната й работа, подсъзнателен подтик да се съгласи. Не смееше да погледне Ноа.

— Няма да го пропусна.

„Годеница? — помисли си тя, избягвайки очите на Ноа. — Какво ли е станало с нея? И какво общо имаше тя с така силното му нежелание да се довери на когото и да било?“ — Рискува и погледна към него.

Той гледаше кръвнишки Розмари, която сякаш изобщо не забелязваше негодуванието на сина си. Ани не можа да се сдържи и се засмя при вида на гневните пламъчета в очите му. Нещата се изясняваха най-накрая. Той не искаше да си уговаря любовна среща с нея. И причината, че замълча, не беше някаква грижа за нейните наранени чувства. Никога не го бе интересувало дали се държи грубо или не. Неговата загриженост за майка му го бе спряла. Вероятно, ако бе отказал, щеше да я разстрои и да я върне отново в безпаметното й състояние.

Но Ани не се интересуваше от това. Той просто не искаше да бъде с нея, но това не беше поради факта, че не може да я понася за по-дълго време около себе си. Тя дори можеше да се обзаложи, че е точно обратното. Ани чувстваше жадните му очи, които се впиваха в нея всеки път, когато преценеше, че тя не го забелязва. Това я възбуждаше по начин, който й се бе струвал невъзможен преди. Но нещо го караше да се държи настрана и тя отчаяно искаше да разбере какво бе то. Можеше да разчита само на въображението си, за да си представи тъмните случки, които се криеха в миналото му и можеха да обяснят пълното му нежелание да й се довери и да й се отдаде. Тя страдаше заради него и гореше от желание да облекчи болката му. Само да й позволеше…

В този миг осъзна, че би рискувала цялата мъка на света само за да бъде с него. Трагедията в живота й я бе научила, че човек не трябва да зависи от бъдещето си, че нещата, които имат значение, са тук и сега. Тя би обичала в настоящето с надеждата, че бъдещето ще дойде по-прекрасно и по-красиво и ще я направи щастлива.

Тя погледна радостното лице на Розмари, след това премести очи към намръщения мъж и почувства удовлетворение, което не бе изпитвала от години. Тук тя се почувства на мястото си.

Да, нещата се изясняваха.

След поредната безсънна нощ, изпълнена с изгарящи картини и ужасяващи спомени, Ани се чувстваше изтощена и на края на силите си. Знаеше, че изобщо не би могла да бъде приятна компания на закуска, но бе обещала на баща си.

Те садяха един срещу друг в някакво малко кафене и се забавляваха с приятни спомени, докато отвратителното й настроение я напусна.

— Спомняш ли си веднъж, когато двамата с Джес дойдохте в службата да ме видите и ти се бе качила в една от пожарните коли, докато аз говорех по телефона? — попита я Рос. — Беше на около пет годинки.

Ани се усмихна — спомняше си прекрасно.

— Аз заспах, докато те чаках.

— И после изкарали колата по някакъв сигнал, а ние се уплашихме, къде би могла да отидеш.

— Бяхте пратили всички полицейски коли в града да ме търсят, а аз се събудих едва, когато екипът се върна обратно и се чудех за какво ли е цялата бъркотия наоколо.

Рос поклати глава.

— Трябва да си спяла наистина много дълбоко.

„Бих дала всичко да мога да спя отново така“ — помисли си тя, прикривайки една прозявка. Вече изобщо не заспиваше толкова лесно.

Като че ли четейки мислите й, Рос попита:

— Какво те тревожи?

Тя отвори уста, за да му каже, че всичко е наред, но той махна с ръка, прекъсвайки я рязко.

— Мразя това, Ани! Виждам, че не можеш да спиш заради случилото се. Виждам, че непрекъснато се бориш със спомените и направо ми се иска да разкъсам този тип.

— Знам, знам — промълви тя тихо.

Той удари по масата с юмруци.

— И не мога да го направя, защото не мога да открия този тип. Това направо ме убива.

— Всичко ще бъде наред, Рос — каза тя, опитвайки се да го поуспокои. — Ще се справим.

— Да — съгласи се той. — Може би. Впрегнал съм всеки човек от групата в този случай. — Той взе ръката й. — Благодаря ти, че дойде, Ани. Май вече не прекарваме твърде много часове заедно. Но и малкото време, в което се виждаме, ми е страшно приятно. А и ти скоро ще си заминеш.

Тя кимна:

— Но няма да изгубим връзка… както преди. — Нямаше да позволи това да се случи. Той бе всичко, което й бе останало.

Когато се върна отново в Тейлър Хаус, тя се чувстваше малко по-спокойна и беше в значително по-добро настроение. Докато вървеше към голямата къща, до нея достигна бурен детски смях. Смени посоката и колкото повече се приближаваше до тенис кортовете, толкова повече се усилваха виковете и ръкоплясканията. Когато стигна, видя няколко момчета, които лудо приветстваха двамата играчи — Ноа и Адам — един младеж от постоянния персонал на Тейлър Хаус.

Младата жена изпита истинско удоволствие да наблюдава радостта и възбудата, изписани по детските лица, докато вниманието й не беше привлечено от играта. Никога не беше възприемала тениса като интригуващ.

До този момент.

Тя беше зад гърба на Ноа. Младият мъж бягаше грациозно, дългите му и енергични крака приклякаха и се изпъваха при всеки удар. Мускулите на ръцете и раменете му се свиваха, погледът му се съсредоточаваше, когато топката се сблъскваше с ракетата му.

Гледката я очарова и изведнъж се почувства смешно развълнувана. Двамата мъже си прехвърляха топката дълго време, а благоговеещата агитка затихна в страхопочитание. Пукотът от удрянето на топката в ракетата ставаше все по-чест, докато всеки един от мъжете се опитваше да докаже, че той е най-добрият. Ноа заби топката в игрището на Адам и взе точка. И следващата. И следващата. Тогава Адам го излъга с красив нисък удар и спечели точка. Децата се разкрещяха одобрително. По челото на Ноа изби пот, която той избърса с маншета си, преди да забие топката в мрежата. Падна на колене, дишайки тежко.

Адам се засмя триумфално, а децата дюдюкаха щастливо.

— Виж ти! — изкрещя Адам, смеейки се. — А аз си мислех, че ти си професионалистът.

Ноа се засмя ехидно и бавно стана, вадейки друга топка от джоба си. Адам въздъхна и се върна назад, вече сериозен. Ноа го подкани с ръка да изиграят още един сет, на което Адам отвърна с насмешливо изплашена физиономия.

Ноа сервира два пъти един след друг. Топката излетя толкова бързо, така че Ани не можа да проследи полета й. Не успя и Адам.

Децата крещяха от радост, а Ани въздъхна облекчено, несъзнавайки, че бе задържала дъха си. Сърцето й биеше лудо и тя си тръгна от корта преди Ноа да я бе видял.

През времето, когато той играеше професионално, тя не бе гледала нито един негов мач по телевизията и сега съжаляваше за пропуска си. Той се движеше на корта с грацията и увереността на талантлив танцьор, с енергията и храбростта на пантера. Тялото му беше съразмерно развито и красиво — изключение правеше дългият грапав белег, който тя бе видяла на коляното му. Ани се чудеше дали белегът му причинява толкова болка, колкото на нея, когато го видя.

„Явно съм по-уморена, отколкото си мисля — каза си тя. — Последното нещо, което иска Ноа от мен, е съжаление.“

 

 

Телефонът иззвъня. Ани го чу, докато вървеше към Тейлър Хаус. Иззвъня отново. И отново. Тя се огледа, но не видя никого наоколо. Свивайки рамене, вдигна слушалката. Обаждаше се Бес, секретарката на службата за градско планиране. Отчаяно търсеше Ноа.

— Съжалявам — каза Ани много любезно, макар че не понасяше заглушените, лигави гласове по принцип. — Не е тук в момента. — Споменът за това къде е Ноа, какво прави и начинът, по който го прави, накара сърцето й отново да забие лудо.

— Оу — въздъхна Бес със секси „Мерилин Монро“ глас, който лазеше по нервите на Ани. — В него се намира моето единствено копие на разпечатката с информация за работата, която върши той за нас. Трябва да говоря с него.

Ани извъртя очи. „Със сигурност е така“ — помисли си тя, а на глас непреднамерено каза:

— Добре. Ще отида до кабинета му и ще потърся това, което ви е нужно. Как изглежда?

Жената, попаднала в капана, който сама бе заложила, възрази. Ани остави упоритата Бес да почака и отиде в кабинета на Ноа. Вратата беше затворена, но без да е заключена и въпреки това Ани се колебаеше. Ноа имаше изрични указания за тази стая. Мразеше да го безпокоят, когато е вътре, а още повече мразеше да влиза някой, когато него го няма. Собствеността му беше свещена и тя се съобразяваше с това. Но алтернативата Бес да дойде в къщата, я накара да пристъпи указанията на Ноа. Нямаше никакво желание да наблюдава как една капризна жена се навърта около него.

Стаята беше широка и типична за мъж. Върху едно тъмно дъбово бюро имаше компютър, а върху другото бяха разхвърляни разпечатки и папки. Тъмнозеленият килим едва се забелязваше под купчините хартии и книги. Две от стените бяха покрити с претъпкани рафтове. Другата стена беше изцяло заета от прозорци, които гледаха към скалите и океана. Това очевидно беше кабинет на човек, който работи вкъщи. Никъде нямаше празно място. Ани трябваше да стъпи върху разпилените по пода листи и книги, само за да влезе.

Тя огледа скъпия компютър, напълно осъзнавайки, че Ноа гради пълноценна и отделна кариера в тази стая. Със своето всестранно и достойно за уважение познание за компютрите, печелеше много повече, отколкото като професионален тенисист — а това не беше никак малко. Сядайки на стола — единственото свободно място в целия кабинет — Ани вдигна телефона.

Бес имаше силно желание да говори.

— Вие сестра му ли сте?

— Не — отвърна Ани накриво, засмивайки се на младежкия глас. — Просто… — „Какво, по дяволите съм?“ — … приятелка.

— Аз също — каза Бес заговорнически. — Макар че не без усилие. Той е толкова любезен и срамежлив. И толкова внимателен, нали разбираш? И секси — въздъхна замечтано като тийнейджърка.

Ани преглътна смеха си, докато търсеше нужния лист сред камарите на бюрото. Ноа — любезен? Секси — по-приемливо, но внимателен и срамежлив.

— Намери ли нещо интересно?

Ани скочи изплашено и погледна напред. Облегнат до касата на вратата, с кръстосани пред гърдите си ръце, Ноа беше впил смразяващия си поглед в нея. Тонът му беше леден — в пълен контраст с пламъчетата в очите му.

— Срамежлив и внимателен като дявол — измърмори си младата жена под носа, докато ставаше от стола му. — Бес е на телефона и има нужда от…

— Добре — каза той рязко, отблъсквайки се от вратата. — Дай ми телефона.

— Окей — отвърна тя неловко. Беше пристъпила в забранена територия и знаеше това много добре. Беше вече на вратата, когато той я повика. Бавно се обърна, мразейки червенината, избила по лицето й.

— Ако се нуждаех от секретарка, щях да си наема.

— Хубаво. В такъв случай си купи телефонен секретар. — Затвори внимателно вратата, макар че предпочиташе да я затръшне. В неин интерес беше да се измъкне по-бързо от тази неудобна ситуация, но когато чу през вратата как Ноа отговаря на Бес със сладък, любезен и дори срамежлив глас, тя избухна. Отвори отново вратата точно навреме, за да види как той оставя телефона с тънка усмивчица, играеща по устните му. Това още повече я вбеси.

— Все още съм тук — каза тя предизвикателно.

— Виждам. — Ноа се отблъсна от бюрото с въздишка, и погледна към нея. Той все още беше с тенис екипа си и блестящата му белота контрастираше с тена и тъмните му очи. Влажната му коса бе прилепнала по челото.

Той изглеждаше много по-добре, отколкото един омразен мъж имаше право да изглежда.

— Кажи ми Ноа Тейлър, какво ти дава право да бъдеш толкова ужасяващо груб и меланхоличен? Не мога да те разбера. В един момент ми говориш троснато, сякаш само видът ми те отвращава. В следващия изглеждаш толкова… как да го кажа… привлечен от мен. Искам да знам — трябва да знам — кое от двете е?

— Кои двете?

Лицето му беше безизразно и тя започна горчиво да съжалява за избухването си. Сложи ръцете си на кръста и въздъхна.

— Двете са — повтори — или не можеш да ме понасяш или те привличам.

Погледът му срещна нейния и тя с очарование забеляза, че очите му вече не излъчват хлад, а са пълни с топлота, чувственост и още нещо.

— Привличаш ме.

„Слава богу“ — помисли си облекчено тя.

— Добре — каза на глас, пренебрегвайки биещото си сърце. — И ти си привлекателен.

Устните му леко трепнаха.

— Права си.

Мътните го взели — та той се забавляваше. Тя си спомни колко дълго бяха живели заедно преди, как той я измъкна от пожара и почувства нужда да го попита:

— Да не би да те привличам, защото си мислиш, че имам нужда от теб? — Тя посочи превързаните си колене.

— Ани — каза с лек смях, прекарвайки ръка през косата си. — Ти не се нуждаеш от никого. Знаеш това, както го знам и аз.

„А може би не е така“ — помисли си тя, докато си тръгваше. Но със сигурност би било лукс да се отдаде на емоциите си и да опита някой път. Просто за малко. Искаше й се да се хвърли в прегръдките му и да плаче, да плаче истински, така както не бе плакала от дете. За малко щеше да го направи сега, но това само би потвърдило мнението й, че тя го привлича, само защото се нуждае от него.

Мисълта, че може би това е вярно, не й беше никак приятна.

 

 

Ани изкара още една безсънна нощ. Дългите натрапчиви сънища я караха да се мята в леглото. Образите на близките й, а след това и на Ноа се въртяха из съзнанието й и тя не можеше да се отърси от тях.

На съмване се отказа от това, стана и отиде в голямата къща. Беше обещала на Ед готвача, че ще му донесе пресни домати от градината, така че той да направи известния в цялата околност омлет. Облечена в любимите си къси панталонки и одърпана тениска, мина през още неогряната от слънцето градина, наслаждавайки се на свежия, хладен въздух. „Трябва да отида на плажа да потичам“ — помисли си тя. — „Но първо да свърша с доматите“. Докато ги събираше в края на широката си тениска, младата жена си тананикаше тихичко. После се отправи към задната врата.

Ед я посрещна с широка усмивка.

— Значи не си забравила!

Беше нисък, пълен мъж с черна коса и дълбоки, безизразни очи, които му придаваха величествен вид, контрастиращ с внимателните му и любезни маниери. Той винаги бе работил тук и си я спомняше от времето, когато тя, Джес и Ноа крадяха от неговите току-що изпечени курабийки.

Тя сложи доматите внимателно на масата.

— Виж колко са големи! Розмари ще бъде очарована.

Лицето на Ед внезапно помръкна.

— Днес за нея е лош ден, Ани.

— О-о-о — добре знаеше какво означава това. Розмари забравяше коя е и къде се намира. И това правеше ситуацията много трудна за всички наоколо, защото старата жена често ставаше раздразнителна и зла в болестта си. Особено за Ноа, който сякаш приемаше всичко спокойно, но Ани подозираше, че по този начин той се опитва да прикрие огромната болка, която това му причиняваше.

— Има ли нещо, с което бих могла да помогна? — И двамата знаеха, че напоследък лошите дни за Розмари бяха много повече от добрите.

— Е, всъщност, има — отвърна Ед с благодарност. — Би могла да изтичаш до магазина вместо мен. Ще ми е необходима доста помощ, а не мога да изляза. И все пак ми трябват чушки, хлебчета за хамбургери, мляко…

— Почакай малко — прекъсна го Ани, смеейки се. — Имам много слаба памет. Нека си взема нещо за писане. — Тя грабна химикала и бележника от поставката за телефона и се опита да запише поръчките. — О, този химикал е свършил!

— Дай, нека ти покажа един номер. — Той измъкна запалка от джоба си. — Винаги става.

Щракна запалката и Ани изпусна бележника с писък.

Очите й бяха приковани в пламъчето, а мислите й изведнъж я пренесоха назад във времето.

Виждаше колата, погълната от пламъци и дим. Ехтяха писъци и тя с ужас осъзна, че това са нейните писъци, а не на Джес и майка й. За тях бе вече твърде късно.

— Ани? — Ноа бе влязъл в кухнята и гледаше въпросително ту към нея, ту към Ед.

Тя бе облечена в красивата си рокля за бала. Рос я бе прегърнал, а тя крещеше, дращеше и удряше — отчаяно искаше да стигне до горящата кола, но той бе твърде силен.

— Късно е, скъпа — повтаряше той през сълзи, — вече е твърде късно.

— Не! — крещеше тя. — Не може да бъде.

— Ани? — повтори Ноа. В гласа му прозвуча искрена загриженост. Ед все още държеше запалката пред очите й и той блъсна ръката му. — Пламъкът го няма вече. Погледни! — Той я грабна за раменете и леко я разтърси, докато тя най-накрая отвори очи.

— Ноа? — Стисна китките му, сякаш от това зависеше живота й. По лицето й бе изписана уплаха и учудване. Господи! Всичко изглеждаше така истинско. Сякаш го бе преживяла отново. Какво се бе случило с нея?

— Аз съм — промълви той, навеждайки се към нея, за да я погледне в очите. — Успокой се. Аз съм.

Тя облегна глава на гърдите му и се успокои малко, а той след кратко колебание, все пак я притисна в прегръдките си.

— Господи, Ноа, толкова ме е страх. Мисля, че полудявам.

— Не — отвърна той. Дъхът му погали косите й. — Всичко ще бъде наред, обещавам ти!

Внезапно тя се отдръпна назад и вдигна към него очите си, пълни с ужас.

— Обецата, Ноа. Сетих се. О, господи!

— Окей — каза той спокойно, плъзвайки ръце в джобовете на джинсите си. — Какво си спомни?

Тя пое дълбоко въздух.

— Обецата, която намерих в къщата — тя бе от любимия чифт на мама. Когато я извадиха от изгорялата кола, тя носеше само едната. Познах я въпреки, че бе пострадала от огъня. — Тя се опита да преглътне буцата, която бе заседнала в гърлото й.

— И защо носеше само едната?

— Точно това е въпросът — промълви тя. — Никога не съм се замисляла за това преди. И сега някой открадна другата.

Той се взираше в някакво точка зад нея, дълбоко замислен.

— Защо? — попита най-накрая.

Ани поклати глава.

— Нямам представа — отвърна тя, отстъпвайки.

И когато понечи да я прегърне отново, тя се дръпна още крачка назад. Ръцете му се отпуснаха.

„Така трябва да бъде“ — помисли си тя. Не искаше да се нуждае от него повече, отколкото той се нуждаеше от нея. Всичко щеше да бъде наред, ако не чувстваше така осезаемо потребността от силните му ръце около себе си.

— Бяла си като платно.

Тя все още трепереше, но Ноа изобщо не изглеждаше загрижен, нито пък готов да й предложи утеха. Заболя я повече, отколкото й се искаше да признае.

— Добре съм, благодаря.

Той изобщо не й повярва.

— Ани…

— Трябва да открия какво е станало с обецата! — Тя се обърна, и изхвърча от кухнята и от Тейлър Хаус.

Докато пресичаше огромната градина, за да стигне до своята къщичка, Ани чуваше чудния шум на прибоя в далечината и изведнъж променила решението си, тя зави към морето. На другия край на имението имаше стръмни стъпала, които водеха към плажа. Тя изтича надолу и с надежда погледна към малкия кей, на който като дете често бе идвала за риба.

Събу в движение леките си спортни обувки и в момента, в който пръстите й почувстваха пясъка, тя се затича напред. Кошмарът, който я обгръщаше, бе потискащ и сякаш нямаше да има край. Пък и непонятната й страст към мъжа, когото бе познавала през целия си живот, я правеше неспокойна и напрегната. Тичаше, без да обръща внимание на прекрасния изгрев над планините на изток. Тичаше и тичаше, без да мисли за разстоянията, докато внезапно почувства, че не е сама.

Свивайки се от страх и след това отпускайки се облекчено, тя се строполи на пясъка. Дишаше тежко и припряно.

Чувстваше се изтощена. През всичките тези години бе преодолявала скръбта си, заравяйки се в работата си. А сега бе принудена да се изправи лице в лице с целия този кошмар и всичко й се струваше толкова трудно. Искаше й се да избяга, да забрави. Поне за малко.

Ани погледна към мъжа до себе си. Той изглеждаше някак странно скован.

Ноа падна на колене, задъхан. Наведе глава и се подпря с ръце на бедрата си. Гърдите му се изпъваха и свиваха припряно. Не каза нищо.

Пясъкът вибрираше под напора на мощните вълни. Небето изсветля, приемайки новия ден. Край тях се носеше величественият шум на прибоя.

Раздразнението от тона, с който й бе говорил предишния ден в офиса, се бе изпарило. В края на краищата тя си бе позволила да нахълта в неговото неприкосновено кътче. Пък и някъде дълбоко в себе си чувстваше, че Ноа не се бе ядосал на това, че го бе направила, а на магическия начин, по който го бе привлякла. Трябваше да се досети! Той я привличаше по същия обезпокояващ начин.

Беше крайно време да се направи нещо по въпроса.

Тя се приплъзна по пясъка, измествайки се така, че да застане срещу него. Телата им почти се докосваха. Той повдигна глава и Ани видя намръщеното му лице. Между тъмните му вежди се бе образувала дълбока бръчка. Като че по своя воля ръката й се протегна към челото му, за да я приглади.

Ноа светкавично хвана китката й.

— Недей! — каза той дрезгаво.

— Защо? — прошепна тя. Тялото й докосна неговото. — Какво ще ти навреди? — Тя повдигна поглед и се взря нежно в очите му, усещайки напрежението, което се излъчваше от него. — Моля те, Ноа. Аз… Имам нужда от това!

— Ани — каза той с нисък, предупреждаващ глас, който бе в контраст с треперещите му ръце, които се опитваха да я отблъснат. — Престани!

— Не мога — призна тя. С цялото си тяло се съпротивляваше на опитите му да я отдалечи от себе си. Тя протегна ръце към главата му, зарови пръсти в косата му и прокара влажните си, меки устни по бузата му.

— Няма да ме докоснеш, няма да ме целунеш, а аз чувствам, че го желаеш. Защо, Ноа? Защо?

— Не трябва! — процеди през зъби той. Беше я хванал за раменете, но нито я привличаше към себе си, нито се опитваше да я отстрани. — Ти си сестра на Джес. Исусе! Ти си практически моя сестра!

— Не, не съм твоя сестра! Никога не би изпитал подобно нещо към собствената си плът и кръв!

Ани леко захапа ухото му и той въздъхна шумно.

— Целуни ме, Ноа! Моля те! — Тя нежно докосна чувствителната точка зад ухото му с върха на езика си.

Той изстена. Събори я на пясъка и я последва, покривайки я с тялото си. Тя се стегна, приготвяйки се за груба, гореща, гневна целувка. Но той истински я изненада.

Беше опустошително чувствено, непоносимо нежно. И толкова бавно и покоряващо, че Ани почувства, как тялото й се отпуска обезсилено. Беше благодарна, че вече бе на пясъка. Ръцете му я обгърнаха и той я завъртя така, че легнаха настрана, с лице един към друг. Пръстите му се плъзнаха под памучната й тениска и нежно погалиха голата й плът, докато езикът му бавно и внимателно си проправяше път между чувствените й устни. Сърцето й биеше лудо и тя се почувства гореща, влажна и непоносимо готова за изящното, силно и възбудено тяло на мъжа, притиснат до нея.

Ноа се отдръпна и се вгледа в нея. Погледът му се бе прояснил. Той бе толкова очарован и видимо покорен, колкото и самата тя.

— Господи — прошепна тя. Не можеше да откъсне очи от сериозните му и невероятно възбуждащи устни. — Мили боже!

Той я бе обгърнал с ръцете си, телата им бяха сплетени. Изведнъж тя почувства страстно желание за още и още, което сякаш я изгаряше и със сигурност я плашеше.

В отговор на това Ноа я обърна по гръб, зарови пръсти в косите й и докосна устните й. Целувката бе дълга, влажна и дълбока, и толкова възбуждаща, че тя не можеше да направи нищо друго, освен да й се отдаде изцяло.

Сигурните му, силни ръце докосваха нежно пламтящата й плът и я караха да потръпва от удоволствие. Усещайки непреодолимо нейната страст, той я притисна силно към горещото си, възбудено тяло. Тя го желаеше отчаяно, повече отколкото бе желала някого през целия си живот.

В далечината се чуваше трясъкът на разбиващите се вълни, който се сливаше с пулсирането на лудо биещите им сърца. Но имаше и нещо друго. Постепенно те осъзнаха, че това бе звукът на гласове. Радостни гласове и смях, които ставаха все по-силни, докато се приближаваха към високата пясъчна дюна, която ги скриваше.

Ноа освободи Ани от прегръдката си и тя седна, облизвайки влажните си устни и приглаждайки раздърпаната си тениска. Той се изправи и й подаде ръка, за да я вдигне. Дишаше тежко. Клепачите тежаха над очите му, които бяха по-тъмни от всякога в тях бяха изписани едновременно силна страст и горчиво съжаление.

Толкова смела и решителна само до преди миг, Ани изведнъж се почувства ужасена от неконтролируемите желания, които разтърсваха тялото й. Можеше да направи само едно.

Тя му обърна гръб и избяга.